Паметникът е обикновено триизмерен обект, чиято цел е чрез художествено - историческо, политическо, техническо или архитектурно значение - да почете човек или събитие, съотносими към социална група като част от спомена за исторически времена или културно наследство. Едни от най-разпространените паметници са надгробните плочи в гробищата, както и военните паметници в чест на загиналите през войните. Други паметници могат да бъдат храмове, скулптури, статуи, бюстове, релефи, колони и обелиски. Много често паметниците се поставят в средата на голям площад и служат като централна точка (фокус). Понякога паметниците имат и политическа и идеологическа функция - всъщност не понякога, а изключително често. Например множеството паметници на Ленин по времето на СССР имат за цел да засилят политическата мощ на управляващото правителство. Паметници са били издигани в продължение на хилядолетия и често те се оказват най-устойчивите на времето обекти като по този начин стават символи на древни цивилизации и народи. Примери за това са египетските пирамиди, пирамидите на маите, Тадж Махал, Великата китайска стена или статуетките на Великденския остров. В съвременната история такива символи са Айфеловата кула и Статуята на свободата.
Според много социолози и психолози няма нищо по-трайно от паметника. Той е печат на властта върху завладяната територия, която установява върху нея един вид емоционален суверенитет - задава правилото какво да чувстваме, на кого да сме благодарни и пред кого да се прекланяме. Много често обаче паметниците на надживяват епохата, която ди е родила. Много показателен е примерът с Древен Рим, където вместо да правят цяла статуя в чест на новия император просто демонтирали главата на стария и я сменяли с новата. Християнските светци замествали изпотрошените статуи на езичниците преди тях, а след това се появявали национаните герои - като пикът на национализма е достигнат през периода на двете Световни войни; неоспорим факт е че в света има един тоталитарен режим, който залага най-много на нациналистическата идеология. Познахте - нациналсоциализмът в Германия по времето на Хитлер, когато германската нация е обявена за номер 1 в целия свят и териториалната експанзия към съседни държави се обяснява с нуждата от Lebensraum (жизнено пространство) за първокачествения германски народ. През Втората Световна война национализмът принуждава хората да извършат такива жестокости, които се помнят десетилетия наред и стават извор на чувство на нацинален срам за германския народ - поради което чак до 2012 година в Германия няма националистическа партия или такава с крайно дясна идеология. Едва през 2012 година се появи Алтернатива за Германия, която се възприе от по-възрастното поколение с откровено чувство на отвращение.
Същите социолози и психолози са стигнали и до друг извод - колкото е по-провалена и колкото по-зле фунцкионира една държава, толкова по-големи по размер паметници се строят в нея. Така наример символът на Брюксел (пишкащото момченце) е висок само 1.50 метра - в реален ръст. Обратно, в столицата на Туркменистан има огромна статуя на Сапармурад Ниядов (Туркменбаши или бащата на туркменския народ). Статуята е позлатена и се върти така че винаги лицето на Вожда да гледа към Слънцето. Всеки нормален европеец гледа статуята с чувство най-малкото на учудване - Туркменстан е една от най-бедните страни по света, народът няма какво да яде, а се строят огромни позлатени паметници? Вероятно нещо подобно се е случило и по време на строежа на египетските пирамиди - техните размери също са впечатляващи, като Хеопсовата пирамида достига на височина до 150 метра. Според историците идеята на подобни грандомански паметници (тъй като пирамидите са именно надгробни паметници) е била да се подчертае силата на властта на фараона, способностите на египетската държава и изобщо на древната цивилизация. След като сме способни да построим нещо подобно, направете си сметка на какво ОЩЕ сме способни... Светът е пълен с подобни строителни безумици - най-големият хотел например се намира в столицата на Северна Корея (Пхенян), а най-голямата сграда в света - в столицата на Румъния Букурещ, строена по времето на Чаушеску. Нищо подобно няма да видите в Брюксел, макар че столицата на Белгия е и столица на европейската бюрокрация. Очевидно обаче бюрокрацията функционира по-добре от тоталитарните режими и няма сила от символи на своята сила и възможности... В най-развитата държава на света обаче (САЩ) също има паметник с големи размери - Статуята на Свободата, която е отклонение от общоприетото правило. Размерите на Статуята на Свободата се обясняват със стремежа на американците да демонстрират превъзходството на своята система - все пак САЩ са страната на неограничените възможности и ако не могат да построят една висока статуя, за какво изобщо се мъчат да развиват нещо? Въпреки че статуята им е подарена от Франция... Стремежът към големи размери на всичко в САЩ далеч не се изчерпва само със Статуята на Свободата - най-високата сграда в света е построена в Ню Йорк през 1933 и запазва първото си място чак до края на 70-те години на ХХ век - Емпайър Стейт Билдинг.
Най-високата статуя в света се намира в Индия. Изобразява Валабхаи Пател - сподвижник на Ганди в борбата за независимост на страната. Височината на този паметник е 182 метра - близо 80 метра повече от Статуята на свободата в САЩ. Тъй като размерите на паметника са внушителни, сериозна е и неговата цена - цели 335 милиона евро. Логично и закономерно това предизвиква недоволство у много хора, тъй като Индия не е страната с най-висок стандарт в света; не е и тоталитарно общество, поради което наистина подобно строително разхищение е учудващо.
Паметникът пази историята на всяко едно място. В град Лион Луи XIV наредил да му се издигне конна статуя, за да овладее непокорния град - чисто символично. Революционерите я разрушили при борбата със стария режим. Във времето на Бурбонската реставрация обаче лиончани събират пари за възстановяването на кралския монумент - този път като знак за съпротива срещу диктата на Париж. Тези символични битки се радикализират във времето на тоталитарните режими. Нацистите рушат паметниците на полската държавност; техните символи на свой ред са заличени след края на войната. Болшевиките събарят паметниците на императорите, за да бъдат те самите постигнати от същата участ във времето на кадифените революции. Някои социолози иронично наричат тези революции бронзови, защото основната енергия при тях не е насочена срещу хора, а срещу статуи. Тук обаче има една тънка разлика между Русия и нейните източноевропейски квазиколонии - властта си е власт и въпреки че ленинизмът беше позабравен от новата олигархична върхушка, образи на вожда и дори мумията му продължават да обитават руските градове. Когато комунистите идват на власт в Русия, те събарят паметника на Александър Втори в Москва, идигнат от "народната любов". Когато комунистите обаче идват на власт в София през 1944 година, подобна идея изобщо не им минава през ума. Същата идеология, но доста по-силно е покорството пред Големия брат. Много са символичните саморазправи със статуите на колониални владетели в развиващия се свят, където се градят национални идентичности. През 1982 година Мексико се опитва да постигне компромис чрез монумаентална група, която изобразява раждането на нацията - завоевателят Кортес, неговата туземна преводачка, популярна като Ла Малинче, и детето им. Въпреки тържественото откриваен скоро скулптурата е преместена в краен квартал заради протести - двойката се възприема като изнасилване на местния човек от конквистадорите, а Ла Малинче е обявена за предателка, ако не и проститутка. След време детенцето местизос (плод на смешението между испанеца и индианката) просто изчезва от композицията без обяснение. Следва да се има предвид че в цяла Латинска Америка децата, родени от смесени бракове между бели и индианци, много дълго време са били възприемани като второ или дори трето качество хора - наричани са метис или метиз в зависимост от местното езиково наречние.
Нов момент в културните войни беше вълната от бунтове срещу различни паметници през 2020 година, породена от убийството на афроамериканец от полицията в Минеаполис - атакувани бяха десетки изображения, свързани по един или друг начин с робството - робовладелци, генерали от Конфедерацията, а дори и мислители, заподозрени че изказват расистки идеи. Новото в случая беше това че символната мобилизация не идваше от раждаща се национална общност, а от малцинствени и имигрантски населения в бившите метрополии. Моделът като че ли се появи в чистия си вид - конкретни събития отключват натрупани недоволства, които се изливат връху паметниците. В културната война, която следва, се артикулират разделящи политически позиции.
Руската агресия в Украйна от месец февруари 2022 година задвижи подобни процеси в България. Нетърпимостта срещу съветските паметници не е от вчера - в основата ѝ е едно извратено очакване на благодарност към окупатора, което обижда особено дълбоко. Подобна злоупотреба с морала подхранва и други антимонументни бунтове - например статуята на Едуард Колстън в Бристъл е била хвърлена от протестиращи хора във водата. Причина за това е че този филантроп, когото общината е почела заради заслугите му към гражданите, всъщност е робовладелец, спечелил парите за благотворителност от търговия с човешки същества.
Падането на комунистическата диктатура през 1989 година изостри страстите около паметниците на режима, но обществото остана разделено и така и не взе радикално решение за премахването им. Ако се огледаме по-внимателно, ще забележим че грандиозният Ленин в София беше премахнат, но още по-грандиозният Альоша в Пловдив остана. Паднаха повечето статуи на Димитров, но останаха партизани, антифашисти, жертви. Като че ли агресията беше насочена предимно към паметници с имена; колкото по-анонимни, толкова по-голяма вероятност имаше да оцелеят - т.е. компромисът отправяше към някакви абстракции като героизъм, жертви, победа.
По други причини оцеляха паметниците на съветската армия - Русия ревниво ги бранеше и продължава да го прави, включително с шантажи за спиране на газта и брутален дипломатически натиск. Левите политици обясняваха че те възпяват борбата с фашизма и че такива, дори по-големи паметници има и във Виена, и в Берлин. Малката подробност е че за разлика от споменатите столици, у нас тази армия не е водела никакви боеве. Дори се говори че са донесени кости на умрели в румънските болници съветски войници, за да се придаде по-автентичен смисъл на софийския монумент. След отминаването на 90-те години на ХХ век политическите страсти се успокоиха и темата започна да омръзва. Но инвазията на Путин в Украйна активизира отново дебата. Защото онова, което Путин нарича освобождение на тази страна, извика горчиви спомени за 45-те години на "ограничен суверенитет", както се изразяваше Брежнев. Столичната община дори взе решение за премахване на паметника на Съветската армия, но се оказа че той е под юрисдикцията на държавата, а там БСП ще го брани докрай. В този момент монументално изкуство отново стана фронт на политическото разделение - дори физически, защото публичният характер на монумента го превръща в любимо място за събиране на гражданите. Едни го рисуват, други го почистват, едни опитват да го опаковат в украинското знаме, а други - в проруски плакати. Речи, скандиране, патриотични песни. Защо точно там - нали Роберт Музил беше писал че няма нищо по-невидимо от паметника? Много често обаче паметниците имат способността да оживяват. Много често те са натоварени с амбивалентни емоции - власт / подчинение, почит / омраза, благодарност / обида. Необходим е само повод тези страсти да избликнат в публичното пространство.
Аргументите, които се мобилизират в тези битки, рядко съвпадат със същинските политически различия. Много често хората с лявополитическа ориентация, които бранят паметниците на съветската армия, не твърдят че олигархичният руски режим е социализъм, нито пък си позволяват да одобряват Путиновия милитаризъм. Страстите около паметниците се изразяват в съвсем други термини. Така например паметникът "1300 години България" е построен по времето на социализма, но няма никаква връзка с неговата идеология. Основната причина за събарянето му беше че е опасен, т.е. някаква плоча може да ти падне на главата. Спорът около пловдивския Альоша в даден момент започна да се върти отново около технически аргументи - оказа се че нямаме достатъчно мощен въртолет, който да го отнесе от Бунарджика. В други случаи се спори експертно - някои хора осмиват типовата, почти индустриална естетика на соцреализма, други я сравняват с патриотичния кич, произведен в годините на демокрацията.
Но най-важният аргумент на защитниците на паметниците безспорно е дългът ни пред културното наследство. Онзи, който закача паметниците, е варварин, ощетява бъдещите поколения. Дали зад това се крие идеализация на миналото или страх от бъдещето, не е много ясно. Разбира се, културното наследство трябва да се пази независимо дали се харесва епохата, която го е произвела. Същността на проблема е там че паметникът става наследство в момента, в който се обезсилят политическите му послания и стане възможно възприемането му от определена естетическа дистанция, с една дума - когато го принесем в музея.
Как точно съветските паметници у нас да се превърнат в музейни експонати? За това се разъждава отдавна и интересни идеи не липсват. Проблемът е че решението на този проблем е политическо, а на политическото поле у нас все още се води културна война - някои смятат че отдавна е дошъл моментът да се отървем от съветските печати върху градовете ни, а други виждат в паметниците средство за противопоставяне на нови евроатлантически ред. По този начин вместо да постигнат емоционален коненсус, паметниците днес много повече разделят хората.
В други, по-развити общества, отдавна са разбрали подобни истини. Рядко ще чуете за построен нов паметник на владетел в демократична държава. Публичното изкуство там се насочва към теми извън властта, победата и патос. Доколкото ги има, новите монументи осветяват персонажи, които не сме искали да забелязваме - да вземем за пример статуята на сексуалната труженичка в Амстердам или тази на незнайния кюмпютър в Лондонското метро. Все по-често общините поръчват на съвременните артисти обекти, които просто са забавни и красиви и задават въпроси, вместо да поучават. Най-красноречив е антипаметникът на Естер и Йохен Герц в Хамбург, на който гражданите бяха поканени да напишат нещо, докато той бавно и безвъзвратно потъваше в земята - поради което и днес този паметник е само спомен.
В България все още този процес не е приключил. Градовете ни са осеяни с паметници, които будят всеъвзможни раздразнения у хората. Може би патриотичните паметници се приемат от всички, но... и там винаги има нещо. Народът измисля прякори на монументите - например "Плавниците" за този на освободителните борби на Женския пазар в София или "Фильо Сервитьора" за пловдивския паметник на Филип Македонски. Тръгват слухове за присвоени пари от скултура, което определено разваля художествената магия! Църквата пък отказа да приеме "Каката" от стълба за Света София и определено ще анатемоса статуята на Венера във Варна. Интелигенцията се ужаси от кичозния характер на паметника на цар Самуил със светещите очи. Изобщо днес няма монумент, който да се приеме така, както искаме - с благоговение и покорство.
А може би тъкмо това трябва да е ролята на паметниците в една държава в процес на изграждане и развитие като България? Украинската криза би могла да принесе в музея скулптурата, която народът нарича МОЧА (Монумент на Окупатроската Червена Армия). Това обаче едва ли ще се случи скоро, тъй като политиците не са намерили други думи, с които да изглаждат противоречията си и ще продължават да водят културните си войни. Което означава че със сигурност е по-добре този обект да се остави отворен за граждански битки - нека го рисуват, пародират, да карат скейтборди около него и да продават дюнери. Това би било най-веселият начин да се отървем от унизителната си символична зависимост от Москва.
Арката на свободата на билото на Стара планина - по пътя Троян - Кърнаре. Както повечето паметници от времето на социализма, и този има много внушителни размери. Вижда се от километри - от Троян, от подножието на връх Богдан в Средна гора и от още много други места. Разбира се, поддръжката на това съоръжение е изключително трудна и скъпа предвид голямата надморска височина и огромните размери - съответно паметникът е в лошо състояние и непрекъснато се руши. Всичко това показва цялата фундаментално погрешна концепция на социалистическата идеология - инвестират се огромни средства в символи, които след няколко десетилетия се саморазрушават.
Избелване на зъби Град Пловдив Имплантологичен портал Композити
Паметникът на хан Аспарух в град Добрич - друг емблематичен архитектурен ансанбъл от времето на тоталитаризма. Също така следва да се има предвид че всякакви прояви на национализъм са ставали повод за недоволство от страна на Москва - допустимо е било да се строят единствено огромни паметници на партизани и комунисти. Единствено в регионите с турскоезично население е имало паметници на български ханове и царе, и то предимно от времето на Първата Българска държава - единствено с цел да се противодейства на турската пропаганда от времето на президента на Турция Тургут Йозал. Според доктрината Йозал турската държава е трябвало да засилва туското самосъзнание у населението с турски произход в съседни държави - България, Гърция, Сирия, Иран, Ирак и съседните съветски републики, доколкото това е възможно. Поради това пък КГБ и ДС противодействат срещу тази доктрина с известен български национализъм; някои градове с по-голям относителен дял на турското население са кръщавани дори на български ханове и царе, както вече стана въпрос - Момчилград, Крумовград, Омуртаг, Тервел, Исперих, Ивайловград, Кубрат... Списъкът се оказва доста дълъг.
Ралев Дентал АД България Зъболекар в Пловдив Начална страница
Омегадентагруп www.ralev-dental.com Лицево - челюстна хирургия Зъбни импланти - Ралев Дентал
Орална хирургия Ендодонтия Градове в България Планини в България Рила Пирин
www.dentalimplants.bg www.caries.bg www.ralev.bg Черно море Рилски езера Смях Д-р Венцеслав Ралев Върхове в България Д-р Евелина Маркова Зъболекари в Сливен
Паметник на Пейо Яворов в Благоевград
Паметник в Ивайловград
