Враца

С или без препоръчителната доза условност, може с голямо основание да се твърди, че Враца е селище на поне две хиляди и петстотин години; че и повече. Понеже винаги има по-стари като създаване селища, както и винаги има по-млади, с по-кратка история, ще направим сравнението така, че да изпитаме зрънце гордост. Изглежда, началото на летоброенето за Враца трябва да се търси в годините на възникването на Свещения град - Рим, и дори преди това. Враца е значително по-стара по създаване от Париж и Лондон; и несравнима с "юноши" като Ню Йорк и Вашингтон. Не, че това с нещо променя слънчевото греене; да приемем, че това е едно безобидно и безсмислено репчене, без да оспорваме респекта пред древността на културата. Неоспоримо е и това, че няма исторически данни животът в селището някога да е спирал. Казано в позитивен ключ, независимо, че първите обитатели на “първата Враца” са избрали изпълненото с мистика място под великанските скали до още по-мистичния проход във вечната планина; неясно какво ги е накарало да се заселят на толкова студено, проветриво и неравно място; че покорилите го след векове римляни не са го разрушили, а са го укрепили; след византийците /другите римляни/ и многовековните османци са запазили името Враца, въпреки трудностите за произнасяне на турски език, Враца не само оцелява и не изчезва от картите, но постоянно се развива. Първото селище се установява на стратегическото място в района на прохода, известен с днешното име Вратцата. При извършени разкопки, по свидетелства на археолозите, е разкрит културен пласт, образуван от останките на многослойно селище, обитавано през няколко исторически епохи – края на бронзовата епоха, предримската епоха на траките и българското средновековие. Най-старият пласт се намира на най-голяма дълбочина и е представен, поне в рамките на направения изкоп, от късове керамика, която носи характерните белези на последния период от бронзовата епоха и началото на желязната епоха – края на второто хилядолетие пр.н.е. Половин век по-рано от проучванията на Богдан Николов, друг виден български историк – Рафаил Попов, изброява и описва в едно свое изследване повече от двадесет тракийски могили в полето около днешна Враца. До могилите винаги се срещат останки от тракийски селища, като в близост с могилните некрополи, около Враца са отдавна известни останките на повече от десет тракийски селища, съществували през различни периоди на второто и първото хилядолетие преди н. е. Малко лирическо отклонение. Нашата историография е в дълг към обществото, понеже колцина днес знаят кои са тези митични траки, създали такава цивилизация по днешните наши земи и безследно изчезнали от един момент нататък. Дали - без да твърдим, че хипотезата е вярна - това не са протобългарите или древните българи, чиито писмени знаци - руните - толкова поразително напомнят на писмените знаци от глаголицата? Въпросче; не е твърдение.

Съществува документално датирано сведение от ХІІ-ХІІІ век - писмено потвърдено и неопровержимо име, на град Вратица. Засега това е най-старото свидетелство за името на този хилядолетен град. Първата писана история на Враца е авторство на българския историк и етнограф Йордан Попгеоргиев /1869 – 1921/. През 1904 г. той публикува студията “Град Вратца. /Принос към историята му/”; студия, която е приета от историко-филологическия клон на Българското книжовно дружество (от 1911 г. - Българска академия на науките, БАН) в заседанието му на 2 юни 1903 г. Без да е врачанин (някои казват "врачанец"; това е интересен феномен; например жителите на Сопот са сопотненци, а не - сопотчани; разградчани - не разградлии) или врачанлия, Йордан Попгеоргиев е оставил в наследство едно от най-добрите изследвания за историята на врачанския край. Неговите заслуги за историографията на региона са толкова забележителни, че няма как да пропуснем и да не го споменем специално. Йордан Попгеоргиев Ганев е роден в Търново на 6 януари 1869 г. (Търново става Велико Търново през 1965 г.). Завършва гимназия в родния си град, след което – история във Висшето училище в София - родоначалник на висшето образование в България, открито през 1888 г., (което по-късно, благодарение на щедрото дарение на карловските братя Христо и Евлоги Георгиеви, се премества в нови сгради и става Софийски университет). Йордан Попгеоргиев е бил вероятно в първия му исторически курс. След това заминава за Германия и специализира в Лайпциг. Завръщайки се у нас, работи като учител, директор на гимназии в Търново и в София. В началото на XX век започва активна събирателска и изследователска дейност като командирован учител към Народния музей, а по-късно и в качеството си на един от основателите и директор на Националния етнографски музей. На границата на XIX и XX век той започва и първите си научно-изследователски проекти, непретенциозно наричайки ги „общедостъпна сказка“. Такива са: „Кърджалиите и Осман Пазвантоглу“ (1900), „Панагюрското въстание през 1876 г.“ (1900), „Старите и днешните вярвания на българите“ (1900), „Българите под турското робство (от края на XIV до края на XVIII век)“ и др. На Йордан Попгеоргиев дължим началото на Архив на Българското възраждане; идея, подкрепена горещо от тогавашния министър на просвещението проф. Иван Шишманов. През лятото на 1902 г. Попгеоргиев е командирован от София (където е учител в Първа софийска мъжка гимназия) в Търново с цел историко-географски проучвания. През 1905 г. той пише как намерил „по таваните на заможните едно време къщи, в жилищата на старите даскали, по тъмните кьошета на старите църкви и в библиотеките на манастирите“ много ценни документи и материали за Възраждането. Това провокира научния му хъс и интерес и той решава да ги събере на едно място. С натрупването на нови и нови материали, възниква и необходимост те да бъдат класифицирани и съхранени. Така министър Иван Шишманов възлага именно на Йордан Попгеоргиев да събере документи от цялата територия на страната и да пристъпи към тяхното „организирано съхранение“. Според публикация от същия период, за около година, в архивната сбирка били класифицирани около 4000 ръкописни и печатни документа от Българското възраждане, което и поставило началото на неговия архив. През 1910-1911 г. Йордан Попгеоргиев е назначен за директор на Народния етнографски музей. Йордан Попгеоргиев напуска музея в София и се премества да живее в Пловдив, като не съществуват сведения кога и защо го е направил. В 1911 г. е изпратен в Румъния и Русия, за да събира документи за Българското възраждане, като е много вероятно след това отново да се е занимавал с учителство. През 1914 – 1915 г. издава в Стара Загора „История на българския народ“ в три части. През 1917 г. Йордан Попгеоргиев участва в създаването на Пловдивския етнографски музей и е негов пръв директор. Заедно със своя секретар и уредник в музея Стою Шишков, издават общи трудове, като например „Българите въ Драмско, Зехненско, Кавалско, Правишко и Сарашабанско“ (1918), „Българите въ Серското поле“ (1918), „Една страница от историята на сръбската пропаганда в епархиите Дебърска и Велешка през 1907 – 1911 г.“ (1918).

www.ralev-dental.bg    Зъболекар в Пловдив    Вихрен – красавецът на Пирин    Протезиране с импланти    www.tourinfo-bg.com    Базални импланти - какво представляват

В по-късни изследвания на историци и изследователи намираме, че паметникът е вдигнат на мястото на стар турски шадраван. Ако се доверим на Попгеоргиев, вероятно шадраванът е построен в следващ период, след събарянето по неизвестни причини на сахатната кула. Сведенията му за укрепването на града се потвърждават от щампа, изработена в 1822 г. Оттогава датира първата работилница за щамповане в българските земи, разположена в двора на манастира „Св. Иван Касинец (Пусти)“. На щампата са поставени надписът „град Враца“ и изображение с крепостни стени и бойни кули. Най-вероятно добрите укрепления са причина, страховитият за балканския Северозапад аянин Осман Пазвантоглу да обсажда неколкократно, но неуспешно Враца в началото на XIX век. В студията на Йордан Попгеоргиев има интересно сведение за съдбата на Христо Ботев. Още в първите години след Освобождението започват опитите да бъдат изяснени обстоятелствата около неговата смърт и съдбата на четниците. Те не престават и днес, но без особен категоричен резултат. Информацията на Попгеоргиев е много противоречива и пълен контрапункт на всички други свидетелства и аналитични изследвания. Авторът не посочва произхода на тези сведения и не ги засича с никакви подобни в други извори. Така разказът му остава да виси самотно в историографската литература по темата. Той неточно позиционира и финалното за Ботев сражение, като пише, че „неколцина от въстаниците сполучили да се изкачат чак на върха Околшчица, дето по-после ги избили…“ По-нататък в текста се казва, че Христо Ботев се укрил в една овчарска колиба, където бил пронизан от черкезина Джамбулет, след като бил предаден от овчарите. В някои исторически изследвания единствено името на Джамбулет се повтаря за разгрома на четата, но в по-различен ракурс и в по-различна ситуативна връзка. Тези неточности и неназоваването на източниците вероятно са лишили историческата наука и историческата памет от някои ценни подробности около убийството на националния герой. В същото време те могат да бъдат обяснени с все още нямащата скорост и рутина научна мисъл в края на XIX век. Във втората част на своя труд, Йордан Попгеоргиев разглежда развитието на църковното дело във Враца. Тук той разгръща една значително по-точна картина, подкрепена с цитати от оригинални документи. Неговата висока информираност по църковните и обществени дела в града през Възраждането очевидно се захранва от близките му контакти с Тодораки Хаджитошев – наследника на фамилията, играла възлова роля в изложените събития.

Екстирпация на лимфен възел    Отстраняване на лимфен възел    Тимус    Възпален лимфен възел    Метастатичен лимфен възел    Заболявания на лимфните възли

Ценни сведения ни съобщава той за строителството и датировката на врачанските църкви; за отношенията с рилския и атонските манастири и намиращите се във Враца техни метоси; за ролята на таксидиотите (пътуващи православни монаси, които събират помощи, доброволни пожертвувания за манастир) в духовното и просветно развитие на врачанското общество. Историята на Врачанската епархия, създадена през 1762 г., е добре осветлена от Попгеоргиев. В близо 50 страници, подробно и добросъвестно, с извадки от документи, авторът ни въвежда в сложните интриги между гръцкия търновски митрополит Иларион Критски, Високата порта, врачанските владици и Врачанската българска община во главе с Димитраки Хаджитошев. Борбата за надмощие, личните интереси и корупцията се измесват с поривите на национално осъзнаване и стремеж към еманципация. На Йордан Попгеоргиев дължим възстановяването на списъка с врачански владици от създаването на епархията до Освобождението през 1878 г., както и описание на тяхната роля не само в църковните дела, но и в развитието на просветното дело в общината. Вероятно, по-малката отдалеченост на възрожденския период от момента на възстановката на събитията (края на XIX – началото на XX век) и ценната помощ на Тодораки Хаджийски способстват за сравнително точното възпроизвеждане на фактите и повишаване надеждността на неговия труд като изворов и историографски материал. Студията завършва с едно субективно обагрено заключение, което, обаче, не бива да бъде подминавано без внимание: „Тъй се водила и свършила църковната борба във Враца, дето личните характери и личните интереси, както и дребнавите честолюбия на владиците и първенците са играли много по-важна роля, отколкото чистата и народополезната идея, да си има врачанската епархия за йерарх българ“. Донякъде може да сравним Йордан Попгеоргиев и неговото изследване с Карл Май и примерно, книгата му "Рио де ла Плата". Карл Май не е стъпвал в Латинска Америка, но прави повествователен шедьовър и бестселър. Йордан Попгеоргиев също създава уникално творение, в което доказани факти и свидетелства са приложени редом с чути истории и легенди; а вероятно и с авторови умозаключения и интерпретации. Йордан Попгеоргиев умира на 29 декември 1921 г. в Пловдив, където прекарва последните години от живота си. Оставя след себе си богато и ценно по обем и съдържание писмено наследство и живот, отдаден на българската историческа памет. Един от основоположниците на пловдивския и националния възрожденски архив; един от основоположниците на Националния исторически музей и на Етнографския музей. Категорично първият сериозен изследовател, обърнал внимание на врачанската история.

Лицево-челюстна хирургия - Вродени малформации    Лицево-челюстна хирургия - Друга патология    Зъбни импланти - успеваемост и трайност    Лицево-челюстна хирургия - История    Зъбни импланти - същност   

Един буден, родолюбив и духовно възвисен българин, по-късно канонизиран от православната църква за светец, свързва живота и името си с Враца. Свети Софроний Врачански (известен със светското си име като поп Стойко Владиславов, по-късно станал Врачански владика, който водел литургиите, проповедите и поученията на роден език), е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Свети Паисий Хилендарски. Роден е през 1739 г. в Котел в семейството на заможен търговец на добитък. Учи в килийно училище в родния си град по черковни книги на кирилица и гръцки. Работи като абаджия, но открито го тегли към духовни занимания. Така, през 1762 е ръкоположен за духовник, заради което пък е трябвало още на 18 години да се задоми. Работи като учител и книжовник в родния Котел. Там срещата му със Св. Паисий Хилендарски през 1765 г. се оказва съдбовна. Отец Паисий му показва написаната от него „История славянобългарская", от която Софроний прави първия препис, по-късно известен като Софрониев препис. Няколко години по-късно, през 1770-1775 г. Софроний Врачански пътува до Света гора. През 1792 г. духовникът напуска Котел. Започва служба в енорията в Карнобат. През 1794 г., отива в с. Арбанаси в манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ във Враца под името Софроний. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, както и с хора от Руската империя. По онова време посещава и манастира „Седемте престола" в Стара планина, който е във Врачанска епархия. След случилите се размирици във Враца (с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу – „врагът на исляма“- 1797 г.; извоювал си във Видин независимост от султана, т.е. от Османската империя), епископските му задължения стават все по-трудни. Софроний напуска града и пътува из Северозападна България. Задържа се за три години във Видин - в този период изкристализират целите му като писател. През 1803 г. заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. По негово настояване е освободен от епископската длъжност, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. В периода 1806 до 1812 г. е един от най-видните българи в контакт с руското командване след Руско-турската война. Последните си години изживява в манастир край Букурещ. Датата на смъртта му и до днес остава неизвестна (последният подписан от него документ, е от 2 август 1813 г.). Същата година Димитър Попски създава ода за него.Най-плодотворен за творчеството на Софроний Врачански става букурещкия му период. „Кириакодромион, сиреч Неделник" е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината – това е единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански. Сборникът поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримата реч като език на книжнината. Творбата има историческо значение; тя става изключително популярна сред народа под името „Софроние". Пише и друг сборник - „Неделное евангелское толкование" (1805, Археологически музей, Шумен). Но неговите „Житие и страдания грешнаго Софрония" и „Възвание към българския народ" го превръщат в най-видния представител на българската литература от началото на XIX век.

Лицево-челюстна хирургия    Здравеопазване в България    Размерът е от значение - имплантатни размери    Зъболекар    Градове в България

Интересно, че Софроний Врачански е канонизиран от Българската православна църква за светец на 31 декември 1964 г.; точно преди Нова година. Както мнозина знаят, комунистическото управление е атеистично и участието в църковни обреди и ритуали често е коствало на участниците липса на кариерна перспектива, загуба на работа, загуба на членство в единствено разрешената Комунистическа партия (и в казионния Български земеделски народен съюз), всякакви репресии. Отделно от това, православната ни църква е била в тясна връзка на подчинение с църквата в Съветския съюз; по-известна с това, че е изкуствено реанимирана от Сталин през 1943 г. и че е филиал на КГБ. Така наречената „Ера на православния сталинизъм“. И въпреки това, един български владика е канонизиран за светец през 1964 година, по време на управлението на Тодор Живков, и това е Свети Софроний Врачански. Най-вероятно, за да се случи това, е искано разрешение или още по-вероятно – от Съветския съюз са изпратили молба (нареждане) до агентите на Комитета за Държавна сигурност (филиал на КГБ) в расо, ръководители на БПЦ, да канонизират Софрония заради неговата дългогодишна плодотворна дейност с редица представители на Руската империя. С този акт още веднъж се бетонира зависимостта на българската църква от църквата в СССР. Всъщност, творбата на Софроний "Възвание към българския народ" по същество е една ода за възхвала на руския император Александър I (Павлович), като Софроний очаква, че, водейки битки с Османската империя, Русия ще ни освободи от нейното потисничество. Още ги няма Раковски и Левски; още не са изречени словата: "Този, който ще ни освободи, той ще ни и пороби"; още няма съзнанието, че свободата трябва да си изковем сами. Това ни най-малко не намалява приноса на св. Софроний Врачански към българщината и българското Възраждане. Той популяризира Паисиевото дело, като пръв прави препис на неговата „История“, след това прави още един и по този начин помага за укрепване на родолюбивото самосъзнание и религиозна идентичност на българите, живеещи векове в изглеждащото тогава вечно владичество на Османската империя.

Размерът е от значение - имплантатни размери    Циркониеви надстройки    Тетрациклини    Зъбни импланти - предимства и недостатъци

Виден възрожденски деец, радетел за независима българска църква, светско образование и национално освобождение, украсил историята на Враца с живота и делата си, е Димитраки Хаджитошев. Той е роден във Враца в семейството на Хаджи Тошо Ценов - едър търговец и общественик. (Думата Хаджи пред името означава, че човекът е бил на хадж или хаджилък в Божи гроб - поклонение при олтара на църквата „Възкресение Христово“ в Йерусалим и на Светите земи). Димитраки получава високо образование в родния си град и в чужбина, а след завръщането си помага на баща си. Развива търговски връзки с почти всички български земи, а също и с Румъния, Сърбия, Австрия, Италия, Русия. В зората на ХІХ век Димитраки Хаджитошев е най-авторитетният първенец не само на Враца, а и на голяма част от Северозападна България. Той участва активно в общинските дела и в управлението на града. По времето на Хаджитошев Враца се превръща във важен административен, търговски и просветен център. Местните първенци постигат нещо нечувано дотогава в населените с българи земи - чрез писма до официалните власти в Цариград, те успяват да сменят пет пъти турския управител, докато получат одобрен от тях човек. Хаджитошев става епитроп на Врачанската епископия и ктитор на най-големите български манастири - Рилския, Хилендарския, Зографския, а също и на няколко черкви. Полага особени грижи за развитието на стопанския живот на града и областта. Има особени заслуги за финансиране на просветата и здравеопазването, като по негова инициатива и финансова подкрепа през 1822 г. се открива първото светско училище във Враца. Димитраки Хаджитошев оглавява разгорялата се в началото на ХIХ в. борба за самостоятелна българска църква, прераснала във всенародно движение и завършила с учредяването на Българската екзархия. Неустрашимият българин се изправя срещу гръцкия митрополит Иларион Критски в Търново и врачанския епископ Методий, когото иска да замени с българският владика Гавраил Бистричанин. Повлияни от Софроний Врачански, Димитраки Хаджитошев и неговите сподвижници виждат перспективи за политическо освобождение по време на водените по това време руско-турски войни. Той е сред инициаторите през 1804 г., за изпращане на първата през Възраждането българска дипломатическа мисия „Замбин-Некович“ в Русия. Тя си е поставила за цел да облекчи съдбата на българския народ и да проправи пътя за освобождение от османското господство. По време на Руско-турската война от 1806 - 1812 г. Димитраки Хаджитошев се свързва с руското командване отвъд Дунава за преминаването им в българско, за да осигури важни сведения за разположението на турските войски. В навечерието на Руско-турската война от 1828-1829 г. подготвя населението за подпомагане на руските войски, с цел - освобождението на България. Строи в чифлика си край с. Кунино кула с бойници, видня (пещ) за добиване на метал и оръжейна. Приготовленията не остават тайна за властите. Под влиянието на гръцките владици той е арестуван от османските сили и през 1827 г. султанът издава ферман за обезглавяването на смелия и родолюбив врачанин. На 24 април 1827 година Димитраки Хаджитошев е посечен край Видин. Първият българин, посечен за свободата от османско господство. Тук е мястото да направим кратко лирическо отстъпление. Политика на всички руски царе при воденето на безчет войни с Турция за превземане на Босфора и проливите при Дарданелите, за да имат излаз от затвореното Черно море, е да създават впечатление в българското население, че Русия ще го освободи от господството на Османската империя. Истината е друга - както всяка друга, така и Руската империя няма за цел да освобождава никого. Тя има за цел да подчини на себе си териториите, които е спечелила с война, но също така си създава благоприятни условия за преминаване, като настройва населението да е предразположено към войските и. Всъщност, благодарение на саможертвата на българските участници в решителната битка(12 опълченски дружини), известни като "Опълченците на Шипка", Руската империя спечелва десетата по ред Руско-турска война през 1877-78 година. В резултат на войната двете империи - Османската и Руската, постигат съгласие коя в кои земи ще доминира и в българските земи руснаците създават Окупационен (не друг, а окупационен) корпус, ръководен от сочения за реалния убиец на Левски граф Николай Игнатиев. Това развенчава митовете за някаква освободителна за България война. В последните години видяха бял свят усърдно скривани повече от век факти и документи, които доказват горните оценки. Александър II е наричан с прозвището Цар Освободител, но това прозвище той получава заради отмяната на крепостничеството в Русия през 1861 г., а не защото е освободил България. В годините след тази война България постига независимост и Съединение не благодарение, а въпреки нежеланието на Руската империя и това са напълно доказани исторически истини. Днес къщата на Димитраки Хаджитошев е превърната в едноименен музей, отворен за посещения.

Ралев Дентал АД    RSS - емисия    България в RSS - формат    Байкушевата мура    Язовир Калин    Пловдив    Мура

По време на Априлското въстание българите показват на света, че заслужават свободата си и са готови да пожертват всичко най-ценно, за да я постигнат, под знамето "Свобода или смърт". Особено ярко доказателство за тази храброст, е Пътят към безсмъртието на Христо Ботев и неговата чета. Въпреки че четата стъпва на родна земя в момент, в който въстанието вече е потушено, четниците поемат по пътя от Козлодуй до Враца и изписват името си със златни букви в българската история. Сформираният в Румъния Гюргевски революционен комитет взема решение, че през пролетта на 1876 година трябва да се организира въстание в българските земи. На дневен ред е въпросът за успешната му подготовка. Сформирани са четири (според други сведения - пет) революционни окръга, избрани са главни апостоли и техни помощници. Докато в Четвърти революционен окръг подготовката протича добре, то в другите не е така. В Трети (Врачански) революционен окръг, апостолите изпитват сериозни затруднения - дори закупеното оръжие не успява да стигне до въстаниците. Ръководителите решават да изпратят чета, която да достави оръжието и да подпомогне въстаналите в района българи. Въстанието избухва преждевременно на 20 април и се налагат бързи действия. Никой от старите воеводи не се съгласява да я оглави и така начело на четата застава младият Христо Ботев. Той трябва бързо да набере нужните хора и да купи оръжие. Средствата са осигурени чрез дарение от Българското човеколюбиво настоятелство, както и от други родолюбиви българи. С много усилия той успява да събере 205 четници, но без необходимото военно обучение или подготовка, поради липсата на време. В четата имало както добре подготвени бойци, участвали в Първата и Втората български легии, така и млади мъже с голям ентусиазъм, но които никога до момента не били хващали пушка. Един от тези младежи е самият Ботев и затова военен ръководител става поручик Никола Войновски, учил в руската Николаевска военна академия. Байрактар е Никола Симов, а знамето е ушито година по-рано от Петрана Обретенова, дъщеря на баба Тонка. На 16 май четниците се качват на австрийския параход „Радецки“. Съзнателно е избран кораб на централноевропейска страна, за да не се предизвикат евентуални усложнения за румънското правителство. Четниците решават да се насочат към Враца, тръгвайки от Козлодуй. Този план някои посрещат скептично, тъй като не вярват, че Стоян Заимов е подготвил добре окръга (впоследствие става ясно, че това е истината) и предлагат четата да тръгне към Търново. На борда на парахода българите се представят за градинари, пътуващи за Сърбия. В случай, че капитанът откаже да спре на предварително определеното за дебаркиране място, командването на четата предвижда завладяване на кораба и поемане на управлението му. На 17 май въстаниците стъпват на козлодуйския бряг с развято знаме и под строй. Целунали родната земя и положили клетва, че са готови да дадат живота си за нейното освобождение. Най-напред четата спира в Козлодуй, където разпръсва група черкези, набавя няколко коня за воеводата и щаба, и взема осем коли за обоз. До вечерта четниците стигат село Бутан. През пълноводната Огоста четниците използват колите, за да направят мост и да преминат на другия бряг. Излизат на пътя Рахово-Враца, като прекъсват телеграфната връзка. През нощта четата респектира група черкези, които от време на време откриват огън по нея, но не смееят да я доближат. Покрай село Алтимир, към полунощ въстаниците влизат в село Борован, където ги очаква първото голямо разочарование. Очаквало се тук към четата да се присъединят 400 въстаници, а в действителност с тях тръгва само един. Ден по-късно, на 18 май четата е изправена пред първото сериозно изпитание – близо до рида Милин камък, на 25 километра от Враца, тя е нападната от черкези и башибозук, които скоро са подкрепени от редовна турска военна част. Захари Стоянов в своята книга „Опит за биография на Христо Ботйов“ описва ситуацията така: „Това казал той и хукнал през гъстата трева с коня си право към неприятеля от дясна страна на пътя, като си въртял сабята около главата, която блещяла под утринните слънчеви зари. Град куршуми се посипали върху му, които удряли в земята и подхвърляли нависоко корените на тревата. По заповед на Н. Войновски, който е отбирал от военните работи, двама души конници се впуснали да върнат войводата, който на явна смърт отишел да се излага.“ Очакваната помощ от Враца така и не идва, но четниците успяват да отбият атаката. Цената е: 30 ранени, убити и изчезнали, между които и знаменосецът Никола Симов – Куруто, загинал при ожесточена атака на противника. Знамето е поето от Димитър Стефанов – Казака, който го целува и се заклева да го брани с цената на живота си. Четата губи всичките си коне с целия обоз. На 19 май се открива възможност за отдих, понеже турските власти вземат мерки за подсилване охраната на Враца, като очакват четата да влезе в града. Но на 20 май избухва нова битка, още по-ожесточена от този край Милин камък. Неприятелят е два пъти по-многоброен, липсата на вода отново тормози българите. Въпреки глада, жаждата и жегата, водените от Христо Ботев четници-юнаци отново проявяват изключителна храброст и не позволяват на врага да превземе върховете Околчица, Купена и Вола. Привечер сражението стихва. Точно в този момент, когато всички се приготвят да си отдъхнат, настъпва съдбовният момент. На свечеряване, на 20 май 1876 година, пада убит Христо Ботев. И до днес се дискутират обстоятелствата, при които той загива. Традиционната теза е, че войводата пада прострелян в челото от неприятел, промъкнал се в тила на четата. В наши дни обаче все повече се затвърждава версията за убийството на поета от член на четата. Така 28-годишният калоферец, поет и революционер Христо Ботев завинаги свързва името си и с Врачанската планина. След смъртта на Ботев, за войвода на четата е избран Никола Войновски. Оттеглянето към Балкана продължава. Четата се разделя на няколко групи и с това бойният и път приключва. От общо 208 четници 94 са загинали, 26 са били заточени, двама умират в затворите, а 76 са успели да доживеят освобождението на България. Днес, на всеки втори юни в 12 ч. на обяд звучат сирени в цялата страна; движението спира; всички стават и стоят мълчаливо в продължение на минута, за да отдадат почит в Деня на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. За първи път денят е отбелязан във Враца и в Пловдив през 1884 г. Официално се отбелязва от 1901 г., когато на връх Вола (Околчица) смъртта се почита от Ботеви четници. Първият сигнал за едноминутно мълчание в цялата страна е даден на 2 юни 1948 г. точно в 12 часа.

За всеки регион има характерен стилистичен образ, който го откроява сред другите и придава тежест, уникалност, шегаджийски образ. В пестеливото до степен на цинцарлък Габрово, на котките уж режели опашките, тъй като през зимата докато котката влезе с цялата опашка, одаята ще изстине. За Враца има римувана закачка „Във Враца гарга не каца”. Какво означава това? Че гарга не каца, камо ли човек да дойде? Римуваните думи са заяждане на някой външен човек или на врачанин? Местните имат продължение на римата - Във Враца гарга не каца, защото е гнездо на орли. Каква е действителната история зад този словесен образ? Някои по-възрастни врачани имат друг готов отговор на тази закачка: “Нямаме гарги, при бомбардировките ги изядоха евакуираните софиянци.” Но това е много антично и не всеки от новите поколения би разбрал смисъла. Наистина, защо не каца и истина ли е, че не каца? Защо точно гарга? Вярно ли е било в миналото? А днес? Доскоро освен споменатите вече отговори имаше и друг, трети: пернатите са избягали, защото в града под Околчица мърша няма. Според Весела Пелова от „Държавен архив” - Враца, преди век, през 1926 г. гаргите били голям проблем за земеделците от района, но нашествията им затруднявали и ловците, затова в архива им от същата година черно на бяло пише: “Поради намаляване броя на полезния дивеч, трябва да се унищожават най вече хищници - гарванови птици! Във Врачанско да се предприеме повсеместна борба! Всеки член на семейство от мъжки пол и на възраст от 12 до 45 години, да представи в съответната община краката от 2 гарги или свраки или пък 10 техни яйца. Глобите за неизпълнение ще бъдат според чл. 186 от Закона за подобрение на земеделското производство - до 2000 лв.” Вероятно заради глобите, а вероятно и за да опазят реколтата си, врачани поемат присърце почина. “Врачанското ловно дружество “Сокол” с гордост съобщава за постигнатите резултати. Отчетът му е публикуван и във в. “Ловецъ". “След голямо старание на ловците се събраха всичко 4172 крака, от които 873 от гарги. (Интересно защо бройката е нечетна, но това са подробности от пейзажа). Унищожени са и 453 яйца”, рапортуват авджиите на 1 март 1935 г. Но това не е всичко. За да не отиват на бунището в ония гладни години отстреляните птици, в града се появяват листовки с готварски рецепти за “задушенъ гарванъ" и “сготвено месо от млади гарги и чавки”. Държавата също е активна страна в битката с врачанските гарги. През 1939 г. тогавашният министър на горите и лова Иван Багрянов въвежда почина за организиране на Седмица за борба против пернатите хищници.

Такъв тип заличаване на цели видове е напълно отречено днес, но подобно “стимулиране” на ловците е практикувано до началото на 80-те години на XX в. Историята помни как в Йелоустонския природен парк в САЩ изтребили вълците и това довело до тотално деградиране на флора и фауна, което продължило чак дотогава, докато отново не възстановили популациите от тези хищници. По тогавашните мерки, обаче, мотивировката на Багрянов е проевропейска: “Трябва да се намали драстично количеството на вредните птици и да се сведе до броя, допустим в една културна държава.” Забравени до днес документи разкриват, че по същото време аграрните шефове имали и други птичи грижи и задачи: “Министерството на земеделието е наредило да се развъждат расови пилета в общинските люпилни. Те ще се раздават само на стопани, които ще унищожат всичките си местни породи кокошки, за да се запази чистата раса.” А, де. "Чиста арийска раса" кокошки. Днес да се смеем или да плачем? "Подвизите" на врачани при изтребване на гаргите не остават незабелязани от излизащия по онова време столичен вестник “Утро”. „Утро“ е български вестник от първата половина на 20 век, излизал в София от 1 февруари 1911 до 9 септември 1944 г. и е непартиен, информационен всекидневник. Най-масовият вестник в България до 9.09.1944 г., достигнал еднократен тираж 320 хиляди бр. Та в заядлива дописка през 1935 г., списовачите-столичани на вестника саркастично твърдят, че усърдието в акцията срещу гаргите е, понеже врачани чувствали в тяхно лице силна конкуренция. “То и акълът им явно е колкото на гаргите. Остава и паметник да им дигнат в защита”, присмиват се. Засегнати на чест врачани им отговарят с карикатура: “Паметник на “Незнайната гарга”, който ще бъде вдигнат наскоро в София. Той се строи усилено от гарголюбиви граждани”. Ведно с тези люти словесни битки, гаргата става актуален символ и намира и други “приложения”. Тя става обидна квалификация за празноглави градски кокони и - уви! - за смелите градски дами, започнали борба за равноправие с мъжете. Почва да се среща и в клетви от типа на: “гарга да ти избоде очите” или малко по-миролюбивото: “гарга да ти нацвъка капата”. По време на соца гаргите отново започнали да кръжат над Враца, привлечени от силозите със зърно на фуражния комбинат. Сега на ята гарваните прелитат над града, и то само преди буря. Но, очевидно имат в генома си кодиран геноцида от онези години и наистина, никога не кацат.

Врачански комплимент:
- Убава ли съм?
- Нищо ти нема!

Враца, Врачанският Балкан, както и регионът, днес са много атрактивна целогодишна туристическа дестинация. За да не товарим читателя с обилна информация, ще споменем само няколко забележителности, които си струва да видите, колчем сте дошли в района по работа, лични дела, на гости или на почивка.

• Връх Околчица (1048 м) се намира във Врачанския Балкан, недалеч от с. Челопек, на около 20 км от Враца. Върхът е национален символ на борбата за свобода. Тук през 1876 г. легендарният поет и революционер Христо Ботев и неговата дружина водят люти битки със силите на Османската империя. Мемориалът на върха представлява извисяващ се в небето железобетонен опълченски кръст, с който се почитат Ботевите четници, загинали за освобождението на България. Мястото за издигане на паметника е избрано през 1901 г. от специална комисия, в която участват и деветима от Ботевите четници. Всяка година на 2 юни в подножието на паметника се провежда национално възпоменание. Пътеката „По стъпките на Ботевата чета” представлява кръгов едночасов маршрут, който проследява бойния път и съдбата на четниците. Недалеч от Околчица, в местността Рашов дол край Лютиброд, е била последната битка на оцелелите Ботеви бойци. Тричасовата разходка по пътеката от връх Околчица до Люти брод, ще ви срещне с неописуемата красота на невероятната планинска природа и с историята на борбите за освобождение на България. Връх Околчица е една от най-емблематичните и исторически дестинации на България, вписан сред Стоте национални туристически обекта;
• Етнографско-възрожденски комплекс „Никола Войводов“. Никола Хаджикръстев Върбанов – Войводов, е роден през 1842 г. във Враца. Получава образование във „Възнесенското“ училище в родния си град, френското училище в Бебек и „Роберт колеж“ в Цариград. Владеещ отлично френски и английски език, Никола Войводов прави първите си преводи още като ученик в турската столица, публикувани в сп. „Български книжици“. Той горещо аплодира новопоявилото се през 1866 г. българско театрално дружество в Браила и изпраща свои дописки в негова защита. През 1867 г. Никола Войводов, подпомогнат от местни българи в Галац и сърбина Цветко Павлович, организира малка, но стегната въстаническа чета, в която влизат българи, сърби, черногорци и бившият руски офицер Николай Димитриевич Далматов. Избраният за войвода Никола Войводов държи „четата му да има вид на редовна войска, която излиза на открито сражение със своя противник, а не на башибозушка разбойническа банда, която прави лошо впечатление на цивилизованите европейски народи.“ Четата трябвало да премине в България през Радуевац (Сърбия). За да пристигнат преди четниците, Никола Войводов и избраният за знаменосец Цветко Павлович се качват на австрийския параход „Германия“ - първият случай в българското националноосвободително движение, в който се прибягва до използването на кораб за осъществяването на революционна акция. Когато на 20 август 1867 г. „Германия“ акостира на русенското пристанище, корабът е посрещнат, вследствие предателство, от редовна турска войска и полиция. След отчаяна и неравна борба Никола Войводов и Цветко Павлович загиват със смъртта на героите, верни на клетвата „Свобода или смърт!“ Музеят е част от Регионалния исторически музей във Враца. Включва две възрожденски къщи в типичен средно-български архитектурен стил;
• В близост до къщата на Никола Войводов е и още една възрожденска къща, т.н. Капитанска къща. В края на XIX век и началото на XX век традиционните бит и култура на врачанското градско население придобиват нов облик. Настъпващите промени засягат не само духовната сфера и образованието, но и материалната култура. Врачани започват да споделят западния начин на живот във всичките му проявления. Десетки представители на местната интелигенция и синовете на заможните врачани, учили и живели в градовете на Западна Европа, се връщат във Враца като отлично подготвени лекари, зъболекари, инженери, адвокати и учители. Постепенното навлизане на западноевропейската култура сред врачанското население се вижда в промените, които настъпват в обзавеждането на домовете. В помещенията на Капитанската къща – спалня, детска, кухня и разпределителен салон, с оригинални вещи и покъщнина, е възстановено градско жилище на средно заможно семейство от началото на ХХ в. Експозицията ни представя промените в обзавеждането, пренесените от чужбина манифактурни и фабрични стоки, но и запазването на части от традиционната уредба на възрожденска Враца. В къщата могат да се видят и старите миндери, и новата виенска мебел. Капитанската къщата с тавани от дървени шинди, пъстри черги, дълги миндерлъци и легла с бронзова украса утвърждава усещането за чистота и уют, както и за промените които настъпват в следосвобожденска Враца;
• Експозиция „Врачански съкровища“ в Регионален исторически музей – Враца. Традиционното златарско изкуство на региона, представено в съвременно и интерактивно пространство. Експозицията събира над 300 разнообразни предмета от Античността, Средновековието и Възраждането, изработени от злато, сребро и бронз;
• Пещера „Темната дупка“. Темната дупка е най-дългата старопланинска пещера (5300 м) и трета по дължина в България. Разположена е в скална скала над Лакатник, на 27 м над нивото на река Искър, на югоизточния склон на рида Козница - част от Западна Стара планина. За жалост, пещерата не е достъпна за случайни посетители; подходяща е само за опитни спелеолози. Но ако все пак решите да надникнете, препоръчително е да бъде в компанията на опитен спелеолог, който познава добре лабиринтите на пещерата. Темната дупка е сред първите проучени и картографирани пещери в страната. Проучванията, включително изготвянето на точна карта, продължават и до днес;
• Проход „Вратцата“. Вратцата е великолепен, спиращ дъха пролом на река Лева, в подножието на Врачанската планина. Извисява се на над 400 м от двете страни на пътя, криволичещ покрай реката. Дефилето е символ на Враца и е дало името му. Недалеч се намират останките от Вратишката средновековна крепост (X – XII век);
• Пещера „Леденика“. Една от най-посещаваните пещери в България, отворена за посещение целогодишно. Намира се на 16 км от Враца. До нея има асфалтов път, който преминава през прохода Вратцата, криволичи покрай скалите и горските масиви на Врачанския балкан и достига до самия вход на пещерата, който е на 830 м надморска височина. Пещерата е дълга 320 м и има 10 зали. В първата зала температурата пада до минус 20 градуса и се образува огромна ледена колона. Това е уникален феномен, тъй като в самата пещера температурата е постоянна и е около 8-16 градуса. Влажността на въздуха е 92 %. „Леденика” притежава едни от най-красивите зали и скални формирования: „Езерото на желанията”, „Проходът на грешниците” и др. Тук се намира и най-атрактивната пещерна зала на Балканите - „Концертната зала”, с невероятна акустика, където Врачанската филхармония изнася симфонични концерти. По железни мостове се преминава през Малката и Голяма пропаст, през коридора „Завеските” и се достига до „Бялата зала“. Най-високата точка в „Леденика” е „Седмото небе“. Един от 100-те Национални туристически обекти на България;
• Осеновлашки манастир „Св. Богородица“. Някога, в сърцето на българската Стара планина, е имало мистичен манастир – духовна светиня, която не прилича на никоя друга. Манастирът Осеновлаг, известен още като Седемте престола, е бил надежда за местните по време на османското владичество. И със своята очарователна история и завладяващи легенди, не е изненада, че сега той е един от най-интересните манастири в страната. Манастирът датира от X-XI век; бил е убежище на княз Георги, приел монашеското име Гавраил. Твърди се, че манастирът е основан от седем боляри, които избягали в планината със семействата си, основавайки седем села близо до мястото. Това, което наистина отличава това място, е уникалната църква, състояща се от седем олтара или престола, всеки посветен на български светец. Едно от най-ценните съкровища в манастира, е чудотворната икона на Света Богородица, за която се твърди, че е донесена от Атонския манастир от игумен Гавраил. Той оцелява по чудо след нашествието на османлиите и последвалия пожар, който унищожава голяма част от манастира. Със своите здрави стени и железни порти, Осеновлашкият манастир е бил не само място за поклонение, но и символ на надежда и устойчивост;
• Струпешки манастир „Св. Пророк Илия“. Сгушен сред спиращи дъха планини край Струпец и криволичещата река Искър. С корени, датиращи от началото на 14 век, Струпешкият манастир е кръстен по всяка вероятност на близкия пазар Тържище, който е действал по това време. Други сведения обаче сочат, че е създаден по време на Второто българско царство и е била разрушен през първите години на османското владичество, като от този период е оцеляла само църквата. Нейните основи са кухи, като предлагат мистериозно акустично излъчване на интериора, което не може да бъде възпроизведено никъде другаде. Струпешкият манастир е служил за убежище на национални революционери като Васил Левски и Никола Обретенов.

От векове на територията на България се добива и преработва естествен камък. Регионът на Враца донякъде се родее с мъгливия бял Албион, понеже и той като английския Дувър лежи върху варовикови седиментни (утаечни) скали. Белият врачански варовик е познат и ползван в строителството на сгради и обекти с културна и историческа стойност в цялата страна; а за направата на паметници, мемориали и т.н. е най-предпочитаният материал. Варовикът е седиментна карбонатна (калциев карбонат) скала, която е студо- и мразоустойчива. Ползва се при външни облицовки и орнаменти, без да се чупи или разрушава. Преобладава кремав цвят на основата, която варира от много светло, почти бяло, до светло бежово, с варианти за различни шарки и мотиви, в зависимост от района на добив. Врачанският камък е хомогенен, неподатлив на дъжд, студ и лед. Този вид варовик е много устойчив на удари и други физически въздействия, като най-често надминава по тези показатели останалите разновидности на варовика. При него различаваме три основни вида: обикновен (врачански), черупчест и креда (мек варовик). За разлика от по-твърдите скали, например гранитът, варовикът е по-мек и удобен за всякакъв вид повърхностна обработка - полиране, изкуствено състаряване, (познато като антик), бучардисване (обработка срещу подхлъзване) и др. Едни от най-известните сгради в страната са облицовани с плочи от врачански варовик - в София: Съдебната палата, Катедралният храм „Св. Александър Невски”, Софийският университет „Св. Климент Охридски”, ЦУМ, безброй сгради и паметници в цялата страна.

За развитие на занаятите във Враца има сведения отпреди няколко века; поне от 17 век насам. По-известни еснафи в града били табашкият, бакалският, бъчварският, касапският, чехларският, ковашкият, златарският, грънчарският и др. През 19 век в занаятчийското производство настъпила коренна промяна и Враца става известна с бубарството и копринарството, кожарството и месопреработвателната промишленост, куюмджийството – благодарение на природните изкопаеми в околностите на града. Златарството, наричано още „куюмджийство“, е много престижен занаят. Златарите са почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Врачанската икономика развила мощно бубарството и копринарството. Врачанската коприна според мнението на австрийски експерти била от специален сорт, ценен високо на австрийския пазар. Във връзка със засиленото търсене на коприна на международния пазар през 1870 г., фирми от Франция и Швейцария открили във Враца две представителни търговски кантори за закупуване и износ на бубено семе и коприна. Най-голям интерес към нея проявявали албанските търговци, които идвали във Враца, закупували коприна в големи количества и я продавали в Сърбия, Босна и Албания. Кожарският еснаф във Враца бил най-добре организиран и се ползвал с ред привилегии пред властите. Табашките работилници били разположени от двете страни по протежението на река Лева, наброявали повече от 120 работилници, които произвеждали бял и червен сахтиян. Тъй като на няколко пъти споменаваме за река Лева, нека кажем и за нея. Въртешница (река Лева) е река в общини Враца и Криводол, десен приток на река Ботуня, от басейна на Огоста. Има дължина от 38,2 km. Река Въртешница извира от Врачанска планина южно от село Згориград под името река Лева. До Враца тече в североизточна посока през Згориградската котловина, а на излизане от нея образува великолепното ждрело Вратцата. След това завива на северозапад, но вече под името Въртешница; при село Бели извор се насочва на север и при Криводол се влива в река Ботуня (от басейна на Огоста). Коларството също прославило Враца в Европа. Коларската промишленост във Враца се свързва с името на Мито Орозов - рядък и оригинален човек, самоук работник, творец, надарен със силна воля и твърд характер. За него Алеко Константинов пише в пътеписа си „София – Мездра – Враца“, публикуван през 1897 г.: „Най-отрадно впечатление във Враца ми направи фабриката на Орозова или, по-вярно, самата личност на Орозова. Орозов?! Was is das? - ще попита гордият столичанин. Я си снеми калпака, приятелю, поклони се на г. Орозов и пожелай дасе народят в България повече такива труженици. Орозов е един беден самоук, който от правене на врачански бастони и табакери е достигнал да строи една фабрика, в която днес той, с десетина работника, изработва най-елегантни кабриолети и файтони. Всички машини и приспособления във фабриката са дело на неговите ръце. Днес цялото Врачанско е наводнено с коли и кабриолети от неговата фабрика..." Алеко споменава с възхита и друго едно предприемачество в града: "Не пропуснах да посетя прочутия склад от вина на братя Кръскиеви, които са получили награди за вината си от всички по-важни европейски изложения в последните години. Тук ни поднесоха едно деветгодишно златно вино - здраве му кажи! Какъв ти херес, какъв ти портвайн - нектар, да го вземе дявола! От три метра те омайва ароматът му. Наляно в бутилки, бистро като кристал, и струва бутилката само два лева.“

30 юни 1971 година е една от най-черните за българския спорт. На този ден футболистите Георги Аспарухов (Гунди) и Никола Котков пътуват от София за Враца с бежовата „Алфа Ромео“ на Гунди, като в прохода Витиня намират смъртта си. Фаталният инцидент става малко след моста над река Бербеш. Автомобилът не успява да спре на Т-образния разклон с пътя Ботевград-Витиня-София и се удря в резервоара за бензин на камион „ЗИЛ“, движещ се по посока София . Резервоарът пламва и в резултат на пожара футболистите загиват на място. За народа, смъртта на Гунди и Котков е истински шок. Хората засвидетелстват признателността си към двамата спортисти на погребението им, което и до днес остава най-масовото в родната история, независимо от неуспешните опити на комунистическата власт да осуети струпването на толкова много хора на едно място и създаването на кумири, които не са "оторизирани" от властта.