Плевен

Многовековната история на Плевен, е известна на нашия съвременник в по-голяма си част, от намерените на територията на днешния град и в неговите околности, веществени движими и недвижими паметници. Оставени от десетки поколения, тези артефакти показват, че животът е съществувал най-дълго време в местността Кайлъка. Хилядолетната история на Плевен е градена камък върху камък, от различни племена и народи. Най-ранните достигнали до нас данни за човешка дейност, се отнасят към края на новокаменната епоха (края на шестото хилядолетие пр. н. е .), когато тук живели земеделско-скотовъдни племена. Останки от материалната и духовната им култура са намерени в местността Кайлъка. В следващата историческа епоха - каменно–медната (6-о хилядолетие пр. н. е. до 3750 г. пр. н. е.) – отново ни дарява с богати археологични находки, разкрити основно в същия парк - „Кайлъка”. Има маркирани селища и в самия град; също и на десния бряг на река Вит. Останките, свързани с материалната и духовна култура на траките, са едни от най-ценните. Разкрити са керамичен материал, плоски и погребения в могили, с погребални дарове от бронзови украшения, железни оръжия (махейри), криви тракийски ножове отз старата и нова желязна епоха. (1200-100 г. пр.н.е.). Тракийските поселения не са били изолирани. Мизи и трибали споделяли парично обращение и търговски обмен с гръко-римския свят. Историята на Плевен през Римската и Ранновизантийските епохи, е тясно свързана с крайпътната станция Сторгозия, чиито останки са съхранени и до наши дни.След нашествието на османлиите, Плевенският край споделил съдбата на останалата част от България. Политико-икономическото и културно положение на българското население се изменило коренно. Все пак, в мрачните години на национално потисничество, Плевен не губи българския си облик. Тук се строят църкви; основават се читалища; тук, от Анастасия Димитрова, е създадено и първото светско девическо училище в страната. В Плевен Апостолът на свободата Васил Левски създава в дома на Анастас Попхинов, брат на най-верния съратник на Левски - Данаил Попов, първият частен революционен комитет.Веднага сме длъжни да направим едно задължително нелирическо отклонение. Всички тези факти, изброени току-що, са се случили, защото са били допуснати от Високата порта. Няма как българите да запазят своята религиозна принадлежност; да запазят българските си имена; да откриват български училища; да стават фабриканти и търговци; да пътуват и пращат децата си в университети и училища по Европа, Русия и другаде; да притежават собствени ниви, добитък, къщи, инвентар, ако не е съществувала санкцията на султана. В последните години в страната се водят ожесточени спорове за това, имало ли е робство или какво точно е имало. Защото при робство, всичките гореописани атрибути на живота не биха съществували, ако статутът на хората е бил на роби. Османската империя е била феодална, а не робовладелческа империя. Следователно, ние сме наследници не на роби, а на зависими от завладялата нашите земи и държава, феодална Османска империя.

Подробна информация за Пирин планина    Черно море    Зъболекар    Папиломи    Имплантатни размери - характеристики    Имплантатни размери    Лицево-челюстна хирургия    Здравеопазване в България    Размерът е от значение - имплантатни размери    Градове в България    Премахване на лимфен възел    Сливици

Откъде идва името на Плевен? Плевен е сред най-големите и популярни областни градове у нас. Той е известен със своята Плевенска епопея и с историята си, но все още пази тайни и загадки, една от които е и загадката с произхода на името му. И учени, и плевенчани нямат сигурен отговор откъде идва името на града. Преди близо век проф. Юрдан Трифонов, издава през 1933 г., труд със заглавието „История на града Плевен до Освободителната война“. С наличните дотогава извори – писмени, легенди, спомени, артефакти, той повдига завесата към миналото на града и разглежда битуващите теории по въпроса за името на Плевен. Налице са различни теории, но нито една от тях не е безспорно доказана. Едни свързват името на града с плева из парка Кайлъка и явила се в извора, който е при сегашните казарми (турският „Сарай“). Тази версия не почива на никакви факти. Друго тълкувание свързва името с думата плевня. Името Плевен се свързва с плевните на селата, разположени по местата, където е днешният град. Лирическо отклонение: навсякъде в тази страница говорим за Плевен, а не за гр. Плевен или град Плевен. Това е ясно поне по две причини - няма в Българско село с това име, та да трябва постоянно да подчертаваме, че става дума за града, а не за селото. И втората причина - колкото и да повтаряш "град", "град", "град", ("захар", "захар", "захар") на езика няма да ти стане по-сладко. Плевен е познат от стотици години с различни имена, но винаги в контекста на град, а не на село. Така че, произнасянето на израза "град Плевен" е една тавтология, нищо повече. Край на лирическото отклонение. Според краеведи и изследователи, село Буковлък било по-старо от Плевен и именно плевните на селото, намиращи се там, където днес е Плевен, дали името на града. Трето тълкуване свързва името на Плевен с растение – плевел, т.е. нежелано растение в посева от културни растения; растение, което се изкоренява, за да не пречи на другите растения. Наименованието на много от градовете и селата у нас, пише в книгата си проф. Юрдан Трифонов, произхождат именно от имената на растения, цветя и дървета като Габровец, Тученица, Качица, което е вид минзухар, Бръшляница и други. Авторите, които допускат, че името на града идва от плевел, обясняват, че днешният град се появил на мястото на едновремешна Сторгозия, но преди това мястото дълго е било запуснато и неизползвано, безлюдно. Било покрито с плевели, тъкмо защото животът там бил замрял. И когато Строгозия се възродила в Плевен, градът бил наречен на плевелите, покрили тази българска земя. На 10 декември 1270 година, в грамота на унгарския крал Стефан V, градът е споменат като голяма крепост на българите - Плеун. Възможно е, в случай, че учените открият значението на думата Плеун, която изглежда като основа на името на града, може да стане окончателно ясно, защо е наречен така и откъде идва името. Според една теория, основана на най-старото известно споменаване на името Плевен като Плеун, се прави спекулация (предположение, възможност), че името Плеун означава изобилен. Произходът на тази дума остава неизяснен и до днес; но тази теория я разглежда от гледна точка на гръцкия език. Въпреки че в унгарската грамота градът е споменат като Castrum Pleun bulgarorum, коренът е възможно, да е гръцки. Castrum на латински означава военно укрепление или крепост. Bulgarorum е с очевидно значение. Pleun обаче, не е латинска дума. Ако предположим, че може да е гръцка, то някои изследователи я превеждат като "изобилие". Следователно, унгарският крал е написал "изобилната или голямата българска крепост". Но към днешна дата всичките хипотези са като гледане на боб. Еднакво възможни и еднакво невъзможни. Малко нещо като котката на Шрьодингер – хем е жива, хем не е жива по едно и също време.

По големина Плевен се нарежда на седмо място сред градовете в България. Той е административен и стопански център на Област и на Община Плевен, и е част от Северозападния район за икономическо планиране. Плевен е разположен в сърцето на Дунавската равнина в Северна България; в малка синклинална долина, наричана още Кайлъшка долина, образувана от река Тученица и нейните притоци Гривишка и Чаира. Плевен е важен административен, икономически, транспортен, газоразпределителен, политически и културен център. Градът се намира на 170 км от столицата София, на 30 км от река Дунав, на 320 км от черноморския бряг, на 130 км от Дунав-мост и на около 70 км от Стара планина. До града може да се стигне по първокласен път София-Варна (Е83), по второкласен път Никопол-Плевен (II-34), второкласен път Ловеч-Плевен (II-35). Достъпът до Плевен по река Дунав се осъществява чрез ферибота Турну Мъгуреле-Никопол, намиращ се на 57 км, и пристанище Сомовит, отстоящо на 31 км от града. Към 15.12.2023 г. в града живеят 99 288 души по настоящ адрес и 118 089 души по постоянен адрес. Община Плевен е с площ от 816.3 кв. м и има население от 129 781 жители, съгласно проведено преброяване на населението през 2011 год. В състава й влизат 25 селища (2 града и 23 села). Плевен е земеделски, индустриален и търговски център с диверсифицирана икономика, която включва големи производствени предприятия от тежката промишленост и малки, и средни предприятия от леката промишленост. Плевен е известен туристически център, наричан още „град на музеите“. Климатът на Плевен е умереноконтинентален.

Тонзили    Връх Безбог    Рекламна програма на сайта    Езера в Пирин    Връх Вихрен    Научете повече - базални импланти    www.see-bulgaria.com    Стоматологична клиника в Пловдив    Информация за Вихрен    www.see-bulgaria.net    www.tourinfo-bg.com    Дентална практика в Пловдив

Мястото, където хората са издигнали късноантичната и ранновизантийска крепост Сторгозия (Дианензиум/Dianensium/Сторгозия/Плевнъ/Плеун) в местността Кайлъка на около 4 км южно от Плевен, представлява висока рътлина, на левия бряг на Тученишката река. Крепостта е обградена от три страни с високи 12-15 м, отвесни скали, тя е естествено защитена от стръмните брегове на реката. Носи името си от по-рано създаденото тракийско селище Сторгозия, станало известно благодарение на едноименната крайпътна станция в Римската империя, обслужвала античния път, идващ от Ескус (днешното село Гиген), който свързвал Мизия с Филипопол и Тракия. Този военностратегически път е прокаран през 61 г. от император Нерон (54 - 68 г.). Бил е обновен и най-вероятно - разширен - от император Траян (98 - 117 г.) след войната с даките, е известен още като „Траянов път“ (Via Traiana). Високата рътлина и долината под нея, били населявани още през праисторическите епохи. От дълбока древност, местното население се е препитавало главно със земеделие и скотовъдство, което доказват находките от района. Връзката на населението, живяло тук, с тракийското селище в района на крайпътната станция Сторгозия, се предполага, че е почивала най-вече на търговско-икономическа основа, преди всичко чрез доставка на земеделска продукция. Напълно установено е, че крайпътната станция Сторгозия, се е намирала в центъра на сегашния Плевен, на мястото на Окръжната палата (днешен Общински съвет). В Сторгозия бил настанен гарнизон, съставен от поделения от I Италийски легион, разквартируван в Нове (край днешния Свищов). Районът около тази станция, още през втората половина на І в. сл. Хр., се развил и започнал да се застроява с масивни сгради. Останки от строителството са разкрити през 30-те години на ХХ век, когато в тази част на града, при разкопаване на пространството между днешния Военен клуб, старата баня, реката и градската градина, археолозите се натъкнали на масивни останки от антични сгради, градени с камък и хоросан. Най-вероятно оттук, от крайпътната станция, е стартирал интензивният живот на трако-римска Сторгозия, за да премине през премеждията на вековете, към късната античност и да се обособи по-късно като средновековният Плевен. Добрите условия за стопанска дейност привличат заселниците от околни малки селища към станцията. В края на втори век и началото на трети век Сторгозия вече започнала да притежава всички характеристики на селище от градски тип. При разкопки е разкрит култов комплекс, който включвал раннохристиянска базилика и разположена на север от нея, стопанска сграда. Но тъй като от 238 година от н.е. зачестяват варварските нашествия в балканските територии на Римската империя, започват набези на готските племена; открива се епохата на неколковековни нападения с цел да се промени етническата и политическа картина в областта. Редуващите се през няколко години нашествия, принуждават римските власти да вземат мерки за защита на населението, като реорганизират селищната система и инфраструктурата на провинциите. Възползвайки се от природно укрепения терен на днешния парк Кайлъка, те изграждат отбранителни съоръжения. Животът в античното селище Сторгозия прекъсва през 250-251 г., когато то е било заличено от готите. В близката околност, в битка с готите, пада Херении (251 г.), а при Абрит (Abritus -днешния Разград) загива и неговият баща - император Траян Деций (249 -251 г.). На въпроса, кога точно и при какви обстоятелства е изградена късноантичната крепост в местността Кайлъка, изследователите нямат ясен отговор. Събитията на Балканите през ІV в. сл. Хр. и борбите за власт в Римската империя, ни дават косвени, но исторически логични и верни данни. Преди изграждане на крепостта на “високата рътлина”, стратегическото местоположение на местността, е било оценено от римляните. Те най-вероятно са изградили тук военна застава на поделение на І -ви италийски легион. През 1941 г. на височината е намерена част от тухла с печат на легиона. Военното поделение е охранявало и пътя Via Traiana, който минавал по долината в подножието на височината. Тухлен фрагмент с печат на І-ви италийски легион е намерен и през 1986 г. в руините на римската Вила Рустика при днешното село Брестовец, на 6 км южно от Плевен, където по това време вероятно също е имало военна част. Известно е, че тази вила била разрушена от готите през 251 г., с което се уточняват датите на унищожаването и на другите военни поделения на легиона в района, включително и на Кайлъшката височина. Приблизително 70 години след готските разрушителни нападения през 250 - 251 г., постепенно животът в селището Сторгозия най-вероятно е започнал да се нормализира, особено по време и след изграждане на крепостта в местността Кайлъка. В началото на IV век, площ от около 31 декара, е обградена с мощна крепостна стена, широка 2,20 м и висока 2 м; изградена с ломен камък и спойка от бял хоросан. Трите страни на крепостта са защитени от естествени скали, високи 10-15 м. Населението на пътната станция постепенно се придвижило на юг, към природно укрепения терен на пролома на река Тученица (Тученишката бара), част от който, е днешният парк Кайлъка. След археологически разкопки, тук са открити две крепостни порти, три подсилващи крепостно-защитната линия кули, останки от жилищни постройки, хореум (обществен склад за зърнени храни). През IV, V и VI столетия; времена, когато земите били кръстосвани и опустошавани от различни варварски племена; изпълнени с несигурност и постоянни опасности и рискове, вероятно населението на Кайлъка е търсило убежище зад непрестъпните стени на крепостта. В седми век настъпва краят на античните времена и тук. Първите прабългарски пребивавания в местността Плочата, на 500 м западно от крепостта, са документирани чрез останки от интересно погребение, обред, характерен за езическата религия на прабългарите. В източната част на крепостта Сторгозия, са открити останки от раннохристиянска базилика от IV век, която имала внушителни размери - 45,20 м дължина и 22, 20 м ширина. По форма тя била трикорабна, триабсидна с голям притвор от запад. Тя е строена през IV до първата половина на V век и реконструирана през VI век, а през Средновековието върху нея е строена нова църква, жилищни сгради и некропол. Друга църква от IV-V век е разкрита в подножието на хълма Кайлъка. Ако се съди по открития археологически материал, това култово съоръжение очевидно било с богата вътрешна и външна украса. Такова голямо крепостно строителство се наложило от историческите събития и е извършено, по всяка вероятност, по заповед на император Константин Велики (306 - 337 г.), и то, по време на борбата му за власт с Лициний (307 - 324 г.). При управлението на империята от двамата Августи (Константин и Лициний), се зародило съперничество между тях. Константин, като по-старши, демонстрирал открит стремеж да разпростре властта си изцяло над стратегическия за империята Балкански полуостров. Тук, на Балканите, към 314 г., Лициний задържал под своя власт Тракия, а Константин на север - Мизия. При последвалата нова, последна конфронтация между двамата през 323 г., за да овладее и Тракия, Константин очевидно е предприел укрепване на своята северна зона, която обхващала и стратегическия път “Via Traiana”, тъй като по него Лициний имал възможност да му нанесе удар в северна посока, в Мизия. За това укрепване, Константин вероятно се е спрял като на най-подходящо място, теснината със скалистите височини в местността Кайлъка на “високата рътлина”. Той издига крепостта през 323 г. В нея императорът прави безпрецедентен ход - построява и символа на новата християнска религия - базиликата. Това се е случило предположително и във връзка с възникналата религиозна конфронтация с Лициний. В своята, източна част от империята, Лициний предприел гонение на християните. През 324 г. той загива след загубена битка с Константин при Адрианопол (днешен Одрин). Изграждането на късноантичната крепост в местността Кайлъка от император Константин Велики, е доказано от гореописаните исторически събития, но и от първите най-ранни монети, които влезли в обращение в крепостта, и били открити при редовни археологически разкопки там. Откритите монети - над 90 на брой - са сечени от император Константин Велики и синовете му. При проучванията са намерени и единични монети от съвременниците на Константин Велики - Галерий (305 - 311) и Лициний (307 - 324 г.). Останки от тогавашното строителство намираме днес само в запазените оригинални основи на западната кула, която фланкирала главната порта на крепостта. Строежът на късноантичната крепост върху кайлъшките скали и изграждането в нея на една от първите старохристиянски базилики в Римската империя, станало почти едновременно с утвърждаване на християнството като новата религия. Това подчертава важното военно-стратегическо и духовно-религиозно значение, което се придавало на района на късноантичното селище Сторгозия; значение, оценено от римския император. В същото време, налице била и друга мощна движеща сила. Търговията и икономиката на трако-римска Сторгозия, вероятно са били вече в пълен разцвет, особено след оживяване на “Траяновия път” и откриването на нов мост на пълноводната и широка река Дунав през 328 г. при Ескус; мост, осветен в присъствието на император Константин Велики. Кайлъшката крепост, заедно с базиликата, преживяват възход в продължение на следващите 120 години, когато над Мизия връхлита поредната унищожителна вълна - хуните на Атила. Император Теодосий ІІ (402-450 г.) е безсилен да ги спре. След битката при река Вит през 447 г., се предполага, че хуните вероятно са разрушили и крепостта, и базиликата. По-късно, нов погром по тези места извършили и синовете на Атила - Емнецур и Валцендур, станували с ордите си отново край река Вит (453 г.). Към края на V в., над земите на империята връхлитат авари и славяни, последвани и от прабългарите. За тяхното спиране, император Анастасий (491-518 г.), освен започнатия грандиозен строеж на т. нар. „Дългата стена“ за съхранение на столицата, се предполага, че е възстановил и крепости в разораната вече от славяните Долна Мизия. Може да се допусне, че това е времето, когато била възстановена и стратегически важната Кайлъшка крепост. Предположението се потвърждава от намерената в подножието на източната страна на крепостта бронзова монета, сечена от император Анастасий в периода 491-498 г. Императорът, известен с позицията и дейността си, и по спорните църковни въпроси в столицата, е възможно едновременно с възстановяване на кайлъшката крепост и Константиновата базилика в нея, да е построил и църквата с подова мозайка в подножието на крепостта. Авторитетно изследване на тази мозайка, стеснява времето за направа на мозайката до V в., с горна граница VІ в. сл. Хр. По време на регулярни разкопки на крепостта, са намерени монети и от следващите императори след Анастасий - от Юстин І (518-527 г.), от Юстиниан І (527-565 г.) и от Юстин ІІ (565-578 г.). Император Юстиниан ІІ (527-565), започва голямо строителство на крепости в Мизия. Затова се допуска, че и крепостта в местността Кайлъка също е била доустроявана. Споменатите по-рано нумизматични артефакти от късноантичната крепост Сторгозия, включващи монети от Анастасий (491-518 г.) до Юстин ІІ (565-578 г.), потвърждава целостта на крепостта и живота в нея от края на V в. докъм 80-те години на VІ в. Разкритите археологически находки, некропола, керамика, оръжия, монети, и др., свидетелстват, че селището е просъществувало до края на VI век. След Юстин ІІ (565-578 г.) до Роман ІІІ Аргир (1028-1034 г.) в кайлъшката крепост не са намирани сечени от тях монети. Това обстоятелство е важно за отбелязване, понеже при следващите след Юстин ІІ императори; а именно при Тиберий (578-582 г.) и Маврикий (582-602 г.), нападенията на славяните стават все по-настойчиви и ожесточени. През 577 г. са плячкосани Македония и Тесалия. През 581 г. славяните необезпокоявано започват да се заселват на завзетите от тях територии около Солун и Пелопонес. В летописите си Йоан Ефески (583 г.) отбелязва, че заселилите се славяни вече отглеждали и ”големи стада”. След превземане на много крепости и по река Дунав (583 г.), през 587 г. славяните нанасят големи удари на “редица мизийски градове”. Най-вероятно тогава, заедно с прилежащите постройки, е разрушена и Кайлъшката крепост. Към края на VІ в., особено след 587 г., славяните започват да се установяват трайно и за постоянно в Долна Мизия, на завзетите от тях земи. Това важи в пълна степен и за плодородната Кайлъшка долина, която се простирала под разрушената вече крепост. В долината заселилите се славяни, се отдават на мирен труд. Летописите ни информират, че в завзетите територии, жилищата на славяните представлявали землянки, направени “от пръст и кал надълбоко в земята”. В тях те “пребивавали в кал” (Прокопий). На тези жилища с вид на “жалки колиби”, отгоре се виждали “само сламените им покриви”. При археологическите разкопки на кайлъшката крепост, макар и доста трудно, са разкрити следи от такива жилища. Те са от вкопани полуземлянки с глинена мазилка и следи от изгорели колове и пръти, пещи и огнища. “Полувкопаните“ землянки в Кайлъшката долина на височината с разрушената крепост, всъщност са били едно типично славянско селище; в пълен противовес с културата на прииждащите малко по-късно прабългари, носещи строителна култура на грандиозно и монументално строителство (Плиска, Преслав). Под влияние на прабългарите, при неизбежния съвместен живот през вековете, славянобългарското селище основно се “преобразява и придобива вече изглед на действителен град”. Би могло да се приеме като хипотеза, че славяните, заселили се на височината с разрушената Кайлъшка крепост и в долината под нея, са заварили тук, като най-впечатляващи за тях, добре устроени кошари и плевни на местното население. Те се издигали над техните “вкопани землянки”. Така, славянското селище установило местоположението си „при плевните“, откъдето с времето е започнало затвърждаване и на името на селището като “Плевня”, или по-точно като”Плевнь”, или „Плеун“ – име, което четем и в унгарската грамота на крал Стефан V от 10 декември 1270 г. В крепостта, както и в долината под нея обаче, не са открити категорични данни за прабългарско присъствие. Прабългарите винаги са търсили обширни пасища за конете си и за своя добитък, каквито в тясната кайлъшка долина и на крепостната височина те не са могли да намерят. Прабългарите са открили в близката околност на римската развалина “Вила рустика” условия за живот при днешния село Брестовец, в непосредствена близост до местността Кайлъка. Във все още съхранилите се тогава руини на вилата, след 681 г. прабългарски групи са намерили подходящо място за първия си подслон. За това свидетелстват намерени тук значителни количества фрагментирана керамика, желязна стрела от т. нар.”салтовски тип”, железни огрибки, желязно шило с дръжка от кост, част от костена дръжка с врязан орнамент тип “птиче око”, амулет от кост, с включена в него частица от свещено животно и 12 железни писала, които много близо се доближавали по вид с подобни, открити в Плиска и Преслав. Липсата на прабългарски материали в Кайлъшката крепост подсказва, че крепостта продължавала да бъде в руини и след славянското нашествие от 587 г., при император Маврикий (582-602 г.) Предположението се потвърждава и от обстоятелството, че последните монети, били в обръщение в крепостта, са сечени от император Юстин ІІ (565-578 г.), след което, в продължение на 450 години, монети тук липсват. Това е периодът, в който се развива Първото Българско царство. В крепостта отново се появяват монети, но сечени от император Роман ІІІ Аргир (1028-1034 г.) и от следващи след него императори. Това обаче, вече е по времето на визатнийското владичество по нашите земи. Съществуват данни, че на крепостта са намерени и по-ранни монети - от Йоан Цимисхий (969 - 976 г.) и от Василий ІІ (976-1025 г.). От тези нумизматични находки, следва предположението, че крепостта в местността Кайлъка е преизграждана не от славяните или съвместно от тях с прабългарите, а от византийците, след като от Йоан Цимисхий и окончателно от Василий ІІ през 1018 г., те са завладели Първото Българско царство. Вероятно от същото време, е и построената малка черквица в притвора на Константиновата базилика, намираща се все още в развалини. И в този случай е била спазена традицията, с изграждането на крепост, вероятно за стражата в крепостта, да се строи и християнски храм. През Средновековието селището продължава да съществува като силна крепост, с отлично развити занаяти, търговия, разменни дейности. Местните предания, я свързват с последните дни на цар Иван Шишман. От периода IX-XI в., са открити останки от жилища, кухненска керамика, а също и златна монета от Роман III Аргир (XI в.). Днес повечето предмети: оръжия, монети и керамика, открити по време на разкопките, са изложени в Регионалния исторически музей на Плевен. През Второто Българско царство е настъпило пълно развитие на живота в Кайлъшката крепост и в нейното подградие. Открити са монети, сечени от български царе и монети, сечени от византийски императори. Фрагменти от византийска керамика, свидетелстват, че през периода на Първата българска държава, населението на селището не е било изолирано и е поддържало търговски връзки с Византия. Съдовете, ползвани от хората тук, представляват луксозна за времето си българска рисувана и гледжосана керамика, тип „сграфито”; налице са и фрагменти от вносна византийска керамика. Разкрити са и фрагменти от желязно писало (stilus) и др. материали от този период. През Второто българско царство, Кайлъшката крепост е характерна и с голямата си старохристиянска базилика, вдигната върху основите на възстановявани църковни сгради. Последното й преустройство, най-вероятно е извършено от цар Иван Асен ІІ (1218-1241 г.) по време на голямо строителство на черкви и манастири, градени по негова заповед. Известният оловен печат на латинския император Балдуин ІІ (1228-1261 г.), е намерен при разкопки в базиликата, като вероятно намирането му там, е свързано с пребиваването на цар Иван Асен ІІ в крепостта. Освен западната и южната порти, през куртината на източната крепостна стена, е бил отворен и трети вход (порта), за да се осигури по-бърз и лесен достъп до базиликата от изток. Днес следите от този, по-малък вход, са запазени. Последно съдбоносно предизвикателство за късноантичната крепост Сторгозия, прераснала в средновековната крепост Плевнъ (или Плеун), са нападенията на османските завоеватели през 1395 г. В течеение на близо пет века, руините на Кайлъшката крепост са служили за каменоломна, като добивът на камъни за строежите в съвременния Плевен, е продължил и след Освобождението, в свободна България. Заради тази дейност са унищожени завинаги ценни материални паметници; между тях и доста писмени. Днес един от кварталите на града, е кръстен на името на крепостта Сторгозия. Османски Плевен бил наследствен провинциален властови център, в който фамилията Михалоглу развила сложна йерархична управленска система. Членовете на тази фамилия много често служели като санджакбейове на Никопол и били фактическите господари на голяма част от Дунавска България. През 1738 г. населението на Плевен било преобладаващо турско. По време на руско-турската война от 1806 - 1812 г., през есента на 1810 г., генерал-майор граф Михаил Семьонович Воронцов се насочва към Плевен с около 3000 души пехота и 1000 конници, с цел да набави необходимите продоволствия за войската. Водачи и преводачи в нея са изселили се по време на кърджалийските размирици българи от Плевенско. Много местни българи се включват както в обоза на отряда, така и с оръжие. На 16 октомври 1810 г. Воронцов превзема и разрушава Плевенската каменна крепост Керван сарай и се отправя към Ловеч и Севлиево. Разбунените села не остават без последствия за участието си на страната на русите. След оттеглянето на руснаците, от арабски и арнаутски банди жестоко пострадват селата Долна Митрополия, Гривица, Нежовец, Пелишат, Къшин, Кайлъшкият манастир и много други. През Възраждането населението се занимавало със селско стопанство, соватчийство, занаяти и търговия, строят се църква и училища. Мостове и обществени чешми (Балъклия, например) строи властта. През 1825 г. тук отваря врати първото светско училище, но за това все още липсват сигурни данни. През 1840 г. (или по други източници през 1841 г.) Анастасия Димитрова открива първото девическо училище в България. Освобождението заварва града с обособени турски махали в българско обкръжение. Общинските избори на 17 август 1919 година са спечелени от БКП и кмет става Иван Кантарджиев. Въведени са подоходни данъци, осигурени са жилища за бездомни, безплатни медицинска помощ, дрехи, храна и учебници за бедни ученици, повишени са учителските доходи. Управлението е разпуснато от правителството през юли 1921 година. От декември 1922 година до юни 1923 година БКП отново управлява града, като този път кмет е Иван Зонков. Краят на този общински съвет идва с Деветоюнския преврат. От 1934 до 1946 г. Плевен е център на Плевенска област (една от седемте в Царство България), включваща околиите Плевенска градска, Плевенска селска, Ловешка, Троянска, Тетевенска, Луковитска, Никополска, Свищовска, Търновска, Габровска и Севлиевска.

Лицево-челюстна хирургия - Различни области    Периимплантит при базални импланти    Лицево-челюстна хирургия - Възпалителни процеси    Зъбни импланти - показания и противопоказания    Лицево-челюстна хирургия - Травми    Рифампицини    Лицево-челюстна хирургия - Тумори    Първична стабилност на базалните импланти    Лицево-челюстна хирургия - Заболявания на ставите    Аминоглюкозиди

Най-ранни материални следи от живота и дейността на човека по тези земи, се отнасят към края на 5 хилядолетие пр.н.е. Многобройни археологически находки свидетелстват за висока материална и духовна култура на траките, обитавали този край от хилядолетия. Сред тях е най-голямото златно съкровище, открито по българските земи – Вълчитрънското. Вълчитрънското златно съкровище е най-съвършеното произведение на първобитната торевтика (торевтика представлява артистична металообработка - коване на злато или сребро, гравиране или щамповане, с цел изработването на релефи с миниатурни детайли). Най-вероятно е предназначено за култови цели. Съкровището е намерено през 1925 година в село Вълчитрън, Плевенско. Било открито случайно при копане на лозе. То е най-голямото златно съкровище, познато на българската археология - 12,5 кг чисто злато с естествени сплави от сребро, мед и желязо. Състои се от 13 предмета: седем са с формата на похлупаци с различни диаметри и удължени луковични дръжки в средата; (много наподобяващи ударните инструменти-цимбали); четири представляват дълбоки чаши с извити нагоре дръжки (като едната чаша е значително по-голяма от останалите); един съд наподобява кратер със силно издължени и извити настрана дръжки и с тегло над 4 килограма; един троен съд, съставен от три бадемовидни тела, свързани помежду си с тръбички и с една обща тройно разклонена дръжка, така че образува система от скачени съдове. Предполага се, че е принадлежало на някои от тракийските царе-жреци, споменати в „Илиада” и „Одисея”; както и в най-старите гръцки предания. Днес оригиналът на Вълчитрънското съкровище се пази в Националния археологически музей, а негово копие - в Регионалния исторически музей в Плевен, чиято експозиция е втора по големина в страната. Сравнявайки голяма част от откритите в българските земи съкровища, откриваме интересна обща черта – в много от тях златните предмети – ритони, чаши и др., представляват съдове за виночерпене. Това показва какво голямо значение в ритуалите и бита на хората тогава, е имало виното. Също както и днес. Наскоро, край плевенското село Къшин полицай намира в ров съкровище от 2343 монети. Те са систематизирани от археолозите и представляват т.н. византийски корубести монети - вдлъбнати като легенчета и изработени от мед. Най-ранната монета, е от времето на Емануил Първи Комнин (1143 – 1180 г.). Между монетите има и на Андроник Първи Комнин, Исак Втори Ангел (1185- 1195 г.), на Алекси Трети Ангел и няколко на Йоан Трети Дука Ватаци. Освен тези, съкровището съдържа и монети на българското и латинското монетосечене; т. е. началото на находката, е от първата половина на 12 век и продължава и през 13 век. Непочистени, монетите тежат общо 6,620 кг. Предположението на специалистите е, че това е семейно съкровище и гърнето е заровено при някакви катаклизми. Укривателят или негови наследници не са успели после да си приберат имането. За вероятна година на укриването е приета 1321 г., а за по-късен вариант, се допуска периодът около татарското нашествие. Богатият археологически материал от периода на Втората българска държава, неоспоримо доказва бликащо от живот селище; население с развити занаяти, търговия и парично обращение. Единствен писмен документ, който сочи, че крепостта е съществувала през XIII в. и който за пръв път споменава името на града през Средновековието, е грамота, свързана с маджарските походи в България, по времето на Константин Тих. Тя се отнася до похода на крал Стефан V на 10 декември 1270 г. и е дадена като награда на видния унгарски военачалник и благородник бан Паньит, завладял българско селище. За последните години от свободното си съществуване като средновековно укрепено селище Плевен, свидетелства находка от 22 сребърни монети от цар Иван Александър, който е изобразен със сина си Михаил (1331-1355 г.). Монетите са намерени в северния кораб на раннохристиянската базилика.

Dental tourism    Орална хирургия    Пародонтология    Лекцията на д-р Хоо    Лицево-челюстна хирургия - Основни теоретични въпроси    Лицево-челюстна хирургия - Обезболяване и медикаментозна терапия    Сулфонамиди    Слезка    Костен мозък    Имплантатна повърхност

Има една личност в новата история на Плевен, която е незаобиколима. Не само това. Не трябва и да се прави опит за заобикаляне, понеже човек само би спечелил, ако се докосне до интелекта и стореното от този визионер и предприемчив мъж. Името му е Иван Миндиликов - кметът, който превръща Плевен в европейски град. Иван Иванов Миндиликов, е кмет на Плевен от 1924 до 1931 г. Той е от онези хора, които смело приемат предизвикателството да превърнат невъзможното във възможно. Девизът му: „Плевен и над всичко Плевен", се превръща от предизборен лозунг, в смисъл и цел на цялата му по-сетнешна дейност. Кой всъщност е Иван Миндиликов и какво означава той за Плевен? Иван Миндиликов е роден на 12 юни 1898 г. Завършва в Плевен някогашната Първа мъжка гимназия с много добър успех през военната 1917 г. Веднага след това, деветнайсетгодишен, е мобилизиран и отива на фронта. Завършва школа за запасни офицери (все още не е изяснено кога точно). Когато свършва Първата световна война, той се завръща в родния Плевен. Известно време се занимава с търговия, но това не му носи удовлетворение и той се отдава на обществено-политическа дейност. Още в горните класове на гимназията е бил обсебен от социалдемократическите идеи. Това увлечение очевидно не е било мимолетно, тъй като от местната преса научаваме, че през 1922 г. вече е технически секретар на Градското бюро на Демократическата партия. След деветоюнския преврат от 1923 г., той е назначен като неин активист, в Тричленната комисия, която поема управлението на града до провеждането на нови местни избори. За броени дни, през юли 1923 г., изминава пътя от редови член, до председател на комисията. Тази тричленка управлява близо година. Като неин председател, Миндиликов поема управлението на града в условията на разсипано стопанство и дълбока икономическа криза. След трите войни и след управлението на двете плевенски комуни, плевенската икономика е опустошена. Основното препитание на жителите на Плевен по онова време, било земеделието и търговията със зърно и едър рогат добитък. Промишленост почти нямало. Младият Миндиликов стига до идеята, че изходът от кризата, е в създаването на общински предприятия. От една страна, те трябва да станат модерни и печеливши, а от друга – да подкрепят и подпомагат вече съществуващите. Това заляга в програмата му и той подчинява цялата си енергия, връзки и възможности за изпълнението й. Първата му стъпка е, да осигури повече постъпления в общинската хазна. Миндиликов обикаля лично по-заможните индустриалци и търговци в града. Обяснява им ситуацията, представя им планираната от данъци приходна сума и ги моли те сами да я разпределят, съобразно възможностите си. Резултатът изненадващ дори за самия него - за няколко дни в общинската хазна постъпват над 1 000 000 лв. тогавашни пари. За да свие максимално разходите още в началото на първия си мандат, Миндиликов посяга на раздутата общинска администрация. Той съкращава близо 100 чиновници и спестява на местната хазна 3 000 000 лв. Съкращенията не спират и през следващите два кметски мандата. Така от 355 служители през 1923 г., в края на 1931 г., общинската администрация намаляла до 135 души. На изборите, проведени на18 юни 1924 г., кандидатурата на Иван Миндиликов за кмет, е издигната от Демократическия сговор. Плевенчани го избират и той става техен кмет, независимо от това, че тогава е само на 26 години. Плевенското гражданство високо оценява усилията на Миндиликов, заради което още два пъти последователно го избира за кмет – на 3 март 1926-та и на 17 април 1929-та година. Въпреки че не е с висше икономическо образование, Иван Миндиликов прави много точни икономически анализи. Точно с такъв анализ, той намири решение на проблема с общинската зеленчукова градина и общинския магазин. Двете предприятия са създадени по времето на двете плевенски комуни, но са натрупали сериозни загуби на местния бюджет. Младият кмет предлага на общинските съветници, зеленчуковата градина да бъде отдадена под наем за три години. Още в края на първата година се вижда, че решението е правилно. Миндиликов изпраща до общинските съветници изложение, в което пише: „Производството на градината е с много по-висока себестойност от това на местните зеленчукопроизводители и фактически се дотира от общината. За 3 г. тя е произвела зеленчук на стойност 793 232 лв., а е загубила 1 117 000 лв. без да плаща данъци. Произведеният зеленчук е в твърде незначителни количества, за да играе ролята на регулатор на пазара. А за годината, през която я отдадохме под наем, градината е донесла на общинската каса печалба от 500 000 лв. без никакви ангажименти от страна на общината." По различен начин стои въпросът с общинския магазин. Решението за него е, да продължи работата си, но под контрола на новосъздадена комисия, която да направи пълна ревизия на състоянието му. По време на първия мандат на кмета, е избран и Стопански съвет, който да установи действителните размери и граници на общинските земи и да ги приведе в известност. Предвидено било пълното им разработване и усвояване. За по-доброто им опазване, била реорганизирана службата на полските пазачи. През втория мандат, Иван Миндиликов предлага на общинските съветници да гласуват вземането на заем от 12 000 000 лв. Идеята му е, основна част от парите да бъде инвестирана в построяването на модерна кланица с хладилна инсталация. Той се мотивирал така: „Ползата за града ще е огромна. След като започне експлоатацията на кланицата, продажбата на добитък ще се увеличи значително. Ще започне износ на клано месо за столицата и големите консумативни центрове в страната. Около кланицата ще възникнат предприятия, преработващи остатъците. Предвидените специални помещения за съхраняване на сухите кожи, ще дадат възможност търговията с тях да се централизира в Плевен. Това ще увеличи годишния паричен оборот с няколко десетки милиона лева." Кметът получил картбланш и основният камък на сградата на кланицата бил положен на 22 юни 1930 г. На тържеството присъствал тогавашният министър на земеделието Григор Василев. Като продължение на тази идея, известният в страната и на Балканите плевенски Сър пазар - пазар за добитък, е преместен до построената през 1930 г. ж.п. гара в града. Пазарът е изграден върху 60 дка общинска земя, а край него е построена и ветеринарна лечебница. С постъпленията в хазната от създадените доходоносни предприятия, младият кмет започва да субсидира дейности, които не са печеливши, но са необходими на града. В началото на неговия първи мандат, Плевен е имал общо 60 км улици и 9,5 км булеварди. Павираните улични платна били само 29 км. В края на третия кметски мандат, уличната мрежа става общо 90 км. Завършени са и близо 160 км пътища от селата до града. Миндиликов обръща внимание и намира решение, и на сериозния проблем с водоснабдяването. Той осигурява достатъчно питейна вода от каптаж край село Гривица; в местността „Лагера" изгражда водоем и прокарва водопровод между тях. Модернизирно е сметопочистването в Плевен, което от конски каруци, минава на камионетки „Форд". Пожарната служба в града, е оборудвана с водоноски „Фиат" и нови помпи. По негово време започва и строителството на градски стадион. Миндиликов повдига още на 21 октомври 1924 г., въпроса за електрифицирането на града. Били нужни много време и усилия, за да убеди опозицията в тогавашния Общински съвет, че Плевен няма бъдеще без електроцентрала и електропроводи, но накрая успява и в това. След като са проучени седем оферти за построяване на електроцентрала, е избрана австрийската фирма „Бергман". Основният камък на централата е положен на 30 май 1926 г., а точно след две години и два месеца, на 11 август 1928 г. обектът е приет окончателно. В деня на неговата сватба със съпругата му - Емилия Кукидова, уличните лампи в Плевен светват за първи път. Кратко лирическо отклонение. В интернет циркулират различни материали за кмета Миндиликов. В тях много често, като като синоним на думата "кмет", се ползва думата "градоначалник". При това - многократно. Хората с добра експертиза са категорични, че това е голяма грешка. Откъде идва объркването? Думата "кмет" произхожда от латинската дума "comete", която в западноевропейските езици има производни конт, граф и т.н. Това е спътник на владетеля и човек от най-близката му свита. Това са висшите администратори и приближени на императора в Римската империя. Подобни думи са заемки в българския език още от времето на Първото българско царство. По времето на руската царска администрация в българските земи след руско-турската война от 1878 г., навлиза думата градоначалник. Използва се до правителството на Стамболийски включително и означава висш полицейски началник в града. Объркването на градоначалник с кмет е поради народната етимология. Според езиковеда доц. Владимир Досев: "Хората разчитат думата градоначалник като началник на града и затова го свързват с длъжността на кмета. Но има една основна разлика - кметовете се избират, докато началниците на полицията се назначават“. В изключително трудните времена след войните, кметът лично оглавява новосъздаденото комисарство по прехраната в Плевен. Основан е и фонд за осигуряване на хляб за бедните. При обсъждането на бюджета за 1926/1927 г., Миндиликов предлага да се предвидят 100 000 лв. помощ за турското училище, заради бедната турска общност в града, и 10 000 лв. помощ за еврейското училище. Плевенският кмет Иван Миндиликов често успявал да се измъкне от комплицирани ситуации благодарение на изключителната си находчивост. Тя му помогнала и през 1926 г., когато трябвало да посрещне представителна делегация от Асоциацията на европейските градове. По онова време в Плевен нямало подходящо заведение за високите гости и той ги посрещнал в... градската баня. Сградата е построена 20-тина години по-рано по проект на известния архитект Никола Лазаров. Миндиликов кани европейците там. След гореща турска баня; гостите, увити в чаршафи и насядали върху килими и възглавници, били нагостени с бюреци, баклава и турско кафе. На 7 юли 1930 г. кметът посреща цар Борис III, който пристига в Плевен за финала на Вторите общоармейски конни състезания. По време на кметските си мандати, Иван Миндиликов записва задочно право в Софийския университет и се дипломира през 1934 г. Но политическата му кариера приключва след края на третия мандат. Миндиликов прави опит да се кандидатира сам за народен представител, но не успява да влезе в Народното събрание. От началото на януари 1929 г. започва да издава и вестник „Народна дума", на страниците на който очертава хоризонтите за просперитета на Плевен. Очертава новата стопанска физиономия на Плевен и полага солидна основа за бъдещото развитие на града. Неговите аналитични статии, са сред причините да изпадне в немилост от управляващите. Миндиликов е един от учредителите на Съюза на градовете и активен негов деятел. Общественикът е и член и на настоятелството на читалище „Съгласие". Въпреки влошеното му здраве, през годините на Втората световна война властите го мобилизират често и го пращат на южната ни граница. След спукана язва и тежка операция на 24 юли 1944 г. той издъхва в шуменската болница. Днес на името на Иван Миндиликов са кръстени площадът пред гарата и улицата, която минава оттам. Той е посмъртно удостоен със званието „Почетен гражданин" на Плевен. Което е безспорно - Иван Миндиликов е един от най-добрите кметове след Освобождението, които градът е имал. Името му се превръща в символ на възможностите за консенсус между политическите сили в местния парламент, когато става дума за благото на града и на плевенчани. „Миндиликов е имал е дарбата да обединява хората. И най- върлите му врагове, когато се е обсъждал важен за града проект, са гласували „за" предложената от него идея. Бил е изключително честен. По негово време Плевен става един от водещите градове в страната", твърдят местни историци.

Избелване на зъби    Град Пловдив    Композити    www.see-bulgaria.com    www.bg-tourinfo.com Родопи    Витоша    Стара планина    Скритата Бълария    Подпочвени води

Ето част от забележителностите в Плевен, които привличат най-много посетители през годините:

• Къщата на плевенския търговец Иван Вацов е построена в навечерието на Руско-турската война от 1877-1878 г. Типичен пример за възрожденски градски бит с богата вътрешна уредба. На 11 декември 1877 г. в тази къща е тържествено посрещнат руският император Александър ІІ, в присъствието на Великия княз Николай Николаевич, румънския княз Карол І, руския военен министър Милютин и руски генерали, той се среща с пленения турски маршал Осман паша. Десет дни, от 12 до 22 декември 1877 г., в къщата на Иван Вацов живее първият военен губернатор на Плевен - ген. Михаил Дмитриевич Скобелев. В началото на XX век домът е откупен за музей. При създаването му (1904-1907 г.) са отчуждени съседни имоти, за да се оформи красив парк. За изработване на оградата на музея, се ползват дула от руски и трофейни турски оръдия, цеви от пушки, саби и щикове, предоставени за музея от руското военно министерство. На откриването на къщата-музей „Цар Освободител Александър ІІ” на 3 септември 1907 г. присъстват княз Фердинанд І, Великият княз Владимир Александрович, Великата княгиня Мария Павловна, генерал Паренсов – участник във войната, руски генерали, български министри, депутати, членове на комитета „Цар Освободител Александър ІІ”, поборници и опълченци, гости и граждани на Плевен;
• Панорамата „Плевенска епопея 1877 г.” е построена през 1977 г. в чест на 100-годишнината от освобождението на Плевен от османско господство. 2,5 милиона души я посещават в първите три години след нейното откриване. Тя е един от почти 200 паметници, построени в плевенския край в памет на загиналите руски, румънски и български участници в кръвопролитната битка за Плевен по време на Руско-турската война от 1877-78 г. Включена е в 100-те национални туристически обекта;
• Регионалният исторически музей води началото си от основаното през 1903 г. в Плевен Археологическо дружество, което създава сбирка от предмети, като първите от тях са разкрити при разкопки в крепостта Сторгозия. През 1923 г. сбирката нараства и е изложена в сградата на читалище „Съгласие”, а през 1953 г. музеят става самостоятелна институция. През 1984 г. е преместен в сегашната си сграда. Основният фонд на музея се състои от над 180 000 музейни единици. Специализираната библиотека на музея разполага с над 10 000 тома научна литература и периодични издания;
• Скобелевият парк в Плевен е създаден през 1904 г. от Комитет „Цар Освободител Александър II” в памет на загиналите руски герои в боевете на 30 август 1877 г. Благоустройството започнало през 1905 г. Скобелев парк е тържествено осветен заедно с къща-музей „Цар Освободител Александър ІІ” и параклис-мавзолей „Свети Георги Победоносец” на 3 септември 1907 г. в присъствието на най-високи гости от Русия; на българския държавен глава княз Фердинанд І; на министри, депутати и множество граждани. Военното министерство изгражда в парка къща за музей на ген. Скобелев, в която живее и работи председателят на Комитета „Цар Освободител Александър ІІ” Стоян Заимов;
• Художествената галерия "Илия Бешков" е основана през 1958 г. като филиал на Исторически музей – Плевен. Тя се помещава в специално построена за нея сграда през 1978 г. на бул. „Скобелев” 1. Постоянната експозиция на ХГ „Илия Бешков” дава представа за основните етапи и тенденции в развитието на българското изобразително изкуство от края на 19 в. до 70-те години на 20 в. Започва непосредствено от следосвобожденския период с имената на пионерите Николай Павлович, Антон Митов и Иван Мърквичка; преминава през едни от най-известните майстори на четката, като Стефан Иванов, Сирак Скитник, Владимир Димитров – Майстора, Дечко Узунов, Васил Бараков, Бенчо Обрешков, Илия Петров, Ненко Балкански, Стоян Венев, Кирил Цонев, Борис Иванов, Златю Бояджиев, Кирил Петров, Руска Маринова, Вера Недкова, Славка Денева, Иван Ненов, Найден Петков и стига до открояващи се имена в съвременната българска живопис. Тук, в тази представителна компания от творци, присъстват композициите на автори, чието творчество формира облика на новобългарската скулптура: Иван Лазаров, Петър Балабанов, Марко Марков. Особено място е отделено на творческото наследство на един от най-именитите плевенски автори, скулпторът Ангел Спасов (1884-1974 г.), чието пълно събрание може да се види единствено в ХГ „Илия Бешков”. Естествено, специално внимание в експозицията е отделено на патрона на галерията - големият български художник Илия Бешков (1901-1958 г.). Серията великолепни композиции дават възможност на зрителя да види най-типичното, ярко и характерно от неговото творчество. Галерията съхранява повече от 1200 негови творби с изключително значение – най-голямата негова колекция в национален художествен музей;
• Църквата „Свети Николай” е единственият плевенски паметник от Възраждането с национално значение. Построена е през 1834 г. на мястото на малък параклис от времето на Втората българска държава, претърпял няколко разрушения през ХVІ-ХVІІ в. Султански ферман от 1696 г. разрешава параклисът да бъде възстановен в стария му вид. По-късно, през 1834 г., е построена по-голяма църква, чийто иконостас е дело на майстори от тревненската резбарска школа, а иконите са изографисани от представители на самоковската школа. В храма е експонирана една от най-богатите колекции от икони на Димитър Зограф, която включва 68 икони.
• Църквата „Света Троица“ е откритаа в 1893 г., строена е частично през 1898 г. и окончателно завършена и осветена през 1913 г. от митрополит Климент. Колоните, които крепят храма, са от римско време. Построена е в характерен източноправославен стил. Това е един от големите храмове в Плевен, където проповядват четирима свещенослужители и се извършват всички видове ритуали. Църквата има също така и църковен хор;
• Сведения за църквата „Света Параскева“ се срещат в османо-турски регистри от 1523 г. През 1850 г. в тогавашната Маньова махала, със скромни дарения на местното население, била построена малка църква от двойни плетове и вар, посветена на св. Петка-Параскева. Около 1858 г. към църквата било открито училище. С развитието на занаятите и търговията в града, се наложило и малката църква да се поднови и разшири. С много усилия за няколко месеца църковното настоятелство успяло да получи съответните султански берати. Градежът на храма започва в 1868 г. и завършва в 1869 г. Така на мястото на старата „плетеница“ била построена трикорабна базилика. Автор на сградата е големият тревненски първомайстор Генчо Кънев. Състои се от притвор, две странични помещения, централна част със солей и свещен олтар. Иконите в храма са дървени и подарени от различни занаятчийски сдружения. Иконата на владишкия трон в църквата е дело на Данаил Несторов. Църквата е посветена на архидякон Стефан, на славянските просветители Св. св. Кирил и Методий и на преподобната майка Параскева. Стенописите в храма са дело на даровития българин Господин Сербезов. От 1991 до 1996 г. към храма функционира Неделно училище;

В Плевен, живописно разположен в карстовата долина на река Тученица, на около 10 хил. дка, е разположен един от най-известните и красиви паркове у нас - Парк “Кайлъка”. Естественият каньон на реката приютява богата и разнообразна флора и фауна; в нея са намерили най-подходящите условия уникални за България и за Балканския полуостров растения; а много от птиците и бозайниците, които обитават парка, са толкова рядко срещани, че са включени в червената книга на България. От двете страни на реката, по склоновете й преди милиони години, са живели праисторически животни и създания; в повечето варовикови скални маси все още се откриват фосили на древни водни организми. Паркът е уникално място за разходка, за отдих и за развлечения. Отвесните скали, високи над 40-50 метра, спират дъха и откриват уникални гледки, както когато сте на върха им, така и когато ги гледате от подножието към върховете. Твърдите карстови скали, са прекрасни за любителите на скалното катерене. „Кайлъка“ е само на 6 км южно от центъра на Плевен; на 164 км североизточно от София; на 35 км северно от Ловеч и на 117 км северозападно от Велико Търново. Живописното дефиле е оформено в парк през 1946 г. по инициатива на генерал Иван Винаров. Първи проектант на парка, е архитект Васил Тихолов. Реализирането на идеята за изграждане на плевенския парк започва през 1947 г. чрез сформиране на „Инициативен комитет“. Не е темата сега да коментираме как в една тоталитарна власт се сформират „инициативни комитети“ от представители на общината, различни обществени структури на управляващите и лоялни на новата власт плевенски индустриалци. Преустройството на местността се извършва на етапи. Най-напред е разчистен и преустроен районът около пещерата. Първото нещо там е, да се направи “Хоремаг”. За хората от новите поколения, а и за останалите, да кажем какво означава това име. Всъщност, името е абревиатура. Тя означава „ХОтел, РЕсторант, МАГазин“. По същество, си е старата българска кръчма, но издигната в ранг на ресторант. По това време в Плевен, в трудови войски, отбиват военната си служба завършилият в Германия арх. Васил Тихолов и неговият братовчед инж. Иван Влахов. И двамата родом от Тетевен. Братовчедите не случайно са разпределени на служба в Плевен, за да могат да работят по изграждането на “Кайлъка”. Иван Бурджев, по това време собственик на фабрика за каси, им предоставя своето конструкторско бюро за работа. Появяват се първите идейни проекти на сегашния ресторант “Пещерата”, на района около него, на фонтана, на сводовия мост към пещерата, на алеи, басейни и съблекални. Още от ранната пролет на 1947 г. са сформирани работни групи от каменоделци и зидари. През пролетта на 1948 г. са засадени първите декоративни дръвчета. По-късно е завършен и ресторант “Пещерата”, който отваря официално врати на 1 август 1948 г. за първата софра на комунистически партийни и държавни големци от София: д-р Минчо Нейчев – тогава министър на външните работи; известен с това, че на заседание на Политбюрото на ЦК на БРП (к) от 20 януари 1945 г. се изказва за смъртни присъди, като споменава и персонално д-р Иван Кирилов Вазов; Вълко Червенков – тогава председател на Комитета за култура, а малко по-късно – министър-председател на България; (известен с това, че през 1924 г. е част от наказателна група, свързана с терористичната дейност на Военната организация на БКП и с най-кървавия атентат в българската история - атентатът в църквата "Света Неделя". Червенков е осъден задочно на смърт, но се прехвърля нелегално в Съветския съюз. В Москва Червенков се жени за сестрата на Георги Димитров, като след смъртта на Димитров през лятото на 1949 г., той е избран за първи секретар на ЦК на БКП, а след смъртта на Васил Коларов през януари 1949 г., оглавява и Министерския съвет; Всички лидери на Българската комунистическа партия (БКП) в периода 1944-1989 г. без изключение, са определяни от Кремъл и са върховни изразители на съветската политика и нейни проводници, както в компартията, така и в българското общество); писателите Елин Пелин, Димитър Полянов и други. Откриването на ресторанта е трябвало да се случи по-рано, но се забавя по обективни причини – от Чехословакия трябвало да се доставят 600 комплекта лъжици, вилици, ножове и други прибори. За да пристигнат от чужбина, е била нужна валута, и въобще - пари за това начинание на новата власт, обещаваща в началото на управлението си, премахване на парите при достигане на комунизма. В Съветския съюз генерал Винаров дружал с Васил Цаков, от когото знаел, че имал брат Йото, който пък живеел в Чехословакия. Винаров бил специално командирован в Чехословакия да намери брата. С пари на Йото Цаков се купуват необходимите комплекти, но при условие, че когато той се върне в България, парите ще му бъдат възстановени. Започнало търсенето на стопанин за първия пещерен ресторант в Европа. Изборът спрял върху “Балкантурист”; организация, на пръв поглед създадена да развива туризма в страната и в чужбина, но всъщност, имаща за задача да посреща и шпионира чужди и наши гости. Още същата година е пуснат и басейнът. Но тогава внезапно се случва нещо, което не се вписвало в сценариите - на 5 юни 1949 г. следобед завалява проливен дъжд. Водата се стичала от всички дерета, а реката излязла от коритото си и заляла парка. Височината на водата била над 1 метър; младите дървета били повалени и завлачени. Целият парк се превърнал в голямо езеро. За да се спасят от прииждащите води, работниците се катерели по скалите. Фонтанът пред ресторант “Пещерата” бил целият покрит с вода. След спиране на дъждовете и оттичане на водата, стотици хора се стекли към “Кайлъка”. Най-много били притеснените родители на работниците. Мълвата за унищожения парк се разнесла из целия Плевен. Спонтанно, без организация пристигали граждани с кофи и лопати, вдигали падналите дървета и храсти, затрупани целите в тиня. Според партийната пропаганда, дни наред всеки ден граждани обикаляли със затаен дъх да видят дали ще разцъфтят отново храстите и цветята в парка, но истината е, че се опасявали, че ще намерят издавени свои близки и съграждани. През 1972 г. “Кайлъка” е обявен за природен парк. Малкият басейн в „Кайлъка“ е построен в края на 40-те години на XX-ти век и оттогава не са извършвани промени нито по местоположението, нито по формата му. В скалите, ако наблюдателят е с лице към входа на Летния театър, ще се види ниша, изсечена от човешка ръка. Документирано е, че в нея, в праисторическата епоха, са живели хора. Според разкази на плевенчани, мястото, на което е построена сградата на кривите огледала, е било убежище на Васил Левски, в което той се е криел при обиколките си в Плевенския край. Преди да бъде превърната в хоремаг, пещерата е служила за обор на добитъка, който местните хора са отглеждали. Двадесет и пет години продължава благоустрояването на парка с доброволните, безплатни труд и усилия на цялото плевенско гражданство. В пределите на „Кайлъка“ са останките от римската пътна станция “Сторгозия” и историческия “Тотлебенов вал”, сега добре укрепен малък язовир. Тук е намерила място и градската зоологическа градина. На разположение на посетителя днес има плувни басейни, детски кът с атрактивни забавления, тенис кортове, езеро с лодки и водни колела, кътове за отдих. През 1958 г. Борис Парижков, млад, но верен на партията лесовъд, е назначен за технически ръководител в плевенското Горско стопанство. Главната задача, заради която е поставен на този пост е, да се подготвят и засадят в парка 2 милиона фиданки; те да бъдат едноразмерни, добре оформени и всичко да става бързо. Веднага е осигурена площ от 120 декара, върху която е оформен дендрариум. В него са засадени дръвчета от всички дървесни видове в района, както и нови, непознати за местността 20 вида растения. В годините 1963 – 1964 г. за тази цел са отделени бюджетни средства и са назначени 300 души постоянни работници; осигурена е техническа помощ, привлечени са и хиляди хора с доброволен труд за засаждане на черен и бял бор, кедър, ела, лиственица, смърч, а по скалистите места – люляк.

Maxillofacial surgery    Зъб    Зъбни импланти    Сливен    Лицево - челюстна хирургия    Виж България    Църкви и манастири    Артикулатор и лицева дъга    Зъболекар в Пловдив    Зъболекари в България

В Плевен едно военно поделение е познато на десетки хиляди по-възрастни днес българи от първо лице. Много млади бъдещи мъже са преминали школовка за издържливост, отговорност, другарска взаимопомощ, организация на работтата си именно тук, в районите на Школата за запасни офицери „Христо Ботев“; бившето военно училище в България за обучение и подготовка на офицери от запаса (резерва) на въоръжените сили. Школата е просъществувала повече от век; от 1901 до 2008 г. Разполагала се е първоначално в София, после във Велико Търново и за последно – в Плевен. Провеждала е обучения също в Скопие и Русе. Дълги години оттук са се ковяли младши ръководни кадри за поделенията на българската армия (т.н. на войнишкия жаргон - „фазани“, понеже били връстници на старите войници, сред които имало ефрейтори и младши сержанти, командири на отделения и взводове, но "фазаните" винаги били "голямото бонго" в играта. За подигравка, останалите войници се присмивали зад гърба им като при лов на фазани: "Фърррррр, паааа!!!, паааа!!!"; пишещият тези редове също е чувал това възклицание зад гърба си), или както е нормалното им наименование – старшини-школници, които се пращали в частите като ръководители на взводове; а в годините на комунизма – и като политически дейци, следящи за „правотата“ на партийната крива в поделенията. Често, след като завършат срочната си служба, младите мъже, които искали да останат в армията, били произвеждани в чин младши лейтенант и започвали офицерската си кариера без задължителното от някое време нататък, висше военно училище. Младши лейтенанти били произвеждани сред школниците и по време на срочната служба, в случай, че са се отличили особено силно. Останалите получавали офицерски чин от запаса (резерва) и по време на мобилизации били привличани като команден състав. Училището наследява 2 школи за запасни офицери: Школа за запасни подпоручици в пехотата (открита на 7 февруари 1901 г.) и Школа за запасни подпоручици в артилерията (1903). През 1908 г. 2-те школи са обединени в Школа за запасни офицери. Седалището на школата е установено в село Княжево (днес квартал на София); школата е наричана още и Княжевско военно училище. След 9 септември 1944 г., както всичко друго се сдобива с определението „народно“, така на 2 юни 1945 г., и школата е преименувана в Народна школа за запасни офицери „Христо Ботев“. През 1950 г. седалището на школата е преместено от София във Велико Търново. През 1961 г. Школата е отделена и преместена в Плевен в казармите на Четвърти пехотен плевенски полк - Първи район; в двуетажен комплекс, завършен през октомври 1888 г. с обща застроена площ от около 7000 m2 и открита площ от 37 дка и Втори казармен район в североизточния край на града. След 1980 г., Първи район е опразнен от ШЗО и е предаден на военното комендантство на Плевенския гарнизон (включващ и военновъздушното училище в Д. Митрополия и др.). През 1973 г. е предоставен нов Трети район за строителство на казармено-учебен фонд и технически парк. Той трябвало да отговаря на новите потребности на училището и в него да се събере цялата школа. Това е теренът, на който са се водили епичните боеве за Плевен през 1877 г. Първата копка на новата школа, е направена на 19 декември 1976 г. На площ от 700 дка за периода от 1978 до 1991 г. са изградени и предадени в експлоатация 41 обекта. До 90-те години на миналия век, в школата ежегодно се обучават по ок. 3000 школника, със срок на обучение една година за завършилите средно образование, 6 мес. за висшисти. На отличниците е присвоявано първо офицерско звание веднага след завършването й, а останалите отиват по частите като старшини-школници и се произвеждат офицери след 1 година при уволнението им от редовна служба. Школата е дислоцирана в три учебно-казармени бази в града, наричани райони, като в районите се разполагали следните ръководни, учебно-войскови и обслужващи подразделения: Първи район - командване и щаб на Школата, свързочен батальон, комендантски, обслужващи и др. подразделения; Втори район - мотострелкови батальон, артилерийски дивизион, зенитно-артилерийска батарея, разузнавателна рота и др.; Трети район - танков батальон, автомобилен батальон и др. Обучаващите и командващите бъдещи офицери, командирите и преподавателите имали права, с една степен по-високи от нормалното за съответната длъжност. Във военно-временна обстановка било планирано на базата на Школата да бъде разгърната учебна дивизия, а нейните три района да се преобразуват в полкове. След промените у нас през 1989 г., през 90-те години на миналия век, училището е преименувано на Школа за подготовка на запасни офицери (ШПЗО). През 1998 г., успоредно с школническите батальони, за нуждите на Сухопътните войски, били сформирани и два батальона за подготовка на младши командири (сержанти). В края на годината, на основа на съществуващите, се формирали четири батальона за подготовка на младши командири и три батальона за новобранци. Подготвяли се командири на мотопехотни отделения, командири-мерачи и механик-водачи на БМП 1. От 2000 г. започва обучение и на механик-водачи на „БМП-23“ и механик-водачи на самоходни гаубици. До 2001 г., командири-мерачи и механик-водачи на танкове „Т-72“ и „Т-55“, командири на свързочни разчети, санитарни инструктори, командири на артилерийски разчети, получават първоначалната си подготовка в Плевен. От началото на 2002 г., в Русе заедно с подготовката на новобранци със срок на обучение месец и половина, са обучавани и войници-специалисти със срок на обучение 3 месеца - мерачи на картечници, мерачи на РПГ-7 В, механик-водачи на МТЛБ, СМХ и СГ, санитарни инструктори и шофьори на автомобили, БТР и БРДМ. Започва обучението и на кадрови войници в два модула: за първоначална общовойскова подготовка (с продължение 20 дни) и за придобиване на военна специалност и квалификация в зависимост от специалността - автоматчици, картечари, бордови мерачи, снайперисти, шофьори, механик-водачи на верижни машини и гранатометчици. По-късно школата в Плевен е редуцирана до армейска Учебна база „Христо Ботев“. На 28 май 2008 г., в рамките на етапните съкращения в Българската армия, 107-годишното военно училище е тържествено закрито; нейното бойно знаме е предадено в Националния военноисторически музей. В казармите на Трети район, е настанена изтеглената от Южна България Пета шипченска механизирана бригада, но по-късно тя е разформирована. Днес в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61-ва механизирана Карловска бригада и Център за начална военна подготовка. Броят на обучаемите постепенно бил съкратен и от бившите три района остава само Трети район. Голямата част от бившия Втори район днес е застроена с търговски центрове. Най-старият - Първи район, който се намира в центъра на града в комплекс, построен още в 1888 г. за нуждите на войската, е преустроен в Плевенска музейна палата, в която е настанен Регионалният исторически музей. Но за историята на Първи район ще бъде интересно да разкажем малко по-подробно. Той е разположен в двуетажна сграда, построена през 1888 година, за нуждите на армията като казарма, няколко години след края на последната засега Руско-турска война. Казармата е предназначена за нуждите на Четвърти пехотен плевенски полк, сформиран през октомври 1884 г. Планът и пространствената композиция на сградата, са от линеен тип с едно дясно крило – широко разпространен вариант в Централна Европа и Русия в края на XIX век.

Имплантология    Ралев Дентал АД    България    Зъболекар в Пловдив    Начална страница    Планини в България    Мура    Байкушевата мура    Зъбни импланти    Артикулатор и лицева дъга

В близкото до Плевен село Бохот, за първи път се извършва обща анестезия в България. Общата анестезия е медицинска процедура, при която анестезиологът използва лекарство (или понякога анестетичен газ), за да може пациентът да изпадне в безсъзнание. Това състояние прилича на дълбок сън и означава, че той няма да вижда, да чува и да усеща нищо по време на процедурата. Извършена е през 1878 г., по време на поредната Руско-турска война, при обсадата на гр. Плевен от турските войски, от руския лекар Николай Иванович Пирогов. Използваният анестетик е хлороформ. В селото, на мястото на руската военно-временна болница, по-късно е изграден Парк-музей "Николай Иванович Пирогов". Интересна легенда се разказва за възникване името на селото. Според преданието, деветима хайдути от Трояно-Ловешкия „Среброструй“, били прогонени в Бохотската гора, която днес е плевенски парк. От кои села и градове били тези хайдути, преданието не ни казва, но Плевен и околните села знаели много добре за подвизите им. Колко години са хайдутствали, също не е ясно, но като им дотегнал първобитния, лишен от домашен и семеен уют начин на живот, помолили за амнистия от турското правителство. Получили я и се отдали на мирен и уседнал живот. Войводата си взел жена от село Къшин, а другите моми от селото, като видели тяхната дружка как на сватбата била накичена със златни и сребърни накити, набързо се оженили за останалите хайдути-ергени. Като се установили, се зачудили как да нарекат селото. Тогава войводата казал: „Ще замръкнем тази нощ и от природата каквото чуем, така ще назовем селото си.“ И понеже били близо до Кайлъка, чули, че един бухал издавал звук „Бух-Бу-Бу“, зарадвали се и казали: „Така ще кръстим селото си, Бухот.“ Малко време било обитавано това място, понеже нямало къде да бъдат разработени пасища и ниви. Намерили по-подходящо място югазападно от днешното село Бохот, в местността „Селище“. Не е известно колко време хора са живели там (вероятно около 350 - 370 г.), но се знае, че през 1796 година, върлувала чума и уморила почти цялото село. Останали живи 7 — 8 семейства, които се заселили в днешния Бохот. По онова време мястото било гъста, непроходима гора, наричана „Самодивско бранище”. Вярвало се, че самодивите и чумата са духове, следователно нямало да ги нападат, обаче след време имало още три, макар и по-слаби епидемии - през 1810, 1834 и 1837 година. Чарът на Бохот днес, е близкият язовир и гората, наречена Бохотска, но известна на плевенчани като парк "Кайлъка", понеже като продължава километри по поречието на река "Тученишка" и граничи с града. Облагородената част е обособена като огромен парк и е любимо място за разходки, лов и гъбарство. Село Бохот е на 12 км от областния център, като до него може да се стигне или по пътя Радишево – Тученица - Бохот, или да се мине през село Брестовец. Споменатият преди малко Среброструй представлява име, което се използвало в миналото за кръщаване на местности, селища, природни феномени. Свързвало се с белота, чистота и светлина, блясък. Хижа "Среброструй" в живописния парк "Кайлъка", е на 10 км от Плевен. До нея се стига с автомобил по асфалтиран път. През 2012 г., хижата е обновена и предлага много добри условия за почивка. Разполага с ресторант, достатъчно голям и представителен, за да се правят и тържества. Районът на хижата е много подходящ за пешеходни излети, велопоходи по разработени маршрути и различни други спортни, и туристически занимания. На няколко минути пеш път от хижата, се намира пещера "Разбитица"; недалеч са язовир "Тотлебенов вал", както и Музеят на виното. Язовир "Тотлебенов вал" е в парка Кайлъка, край Плевен. Язовирът е наречен на името на руския военен инженер ген. Едуард Иванович Тотлебен, тъй като мястото е било ключово за турската блокада на Плевен през 1877 г. По време на Руско-турската война, Плевен е важна стратегическа позиция. Трите щурма на генерал Скобелев са неуспешни. Тогава руското командване изпраща генерал Тотлебен. Той прегражда река Тученишка, като брави бент. Градът и турската армия в него остават без вода. Тотлебен взривява бента, като образувалата се водна вълна помита 24 воденици-караджейки със складирани храни на обсадения в града Осман паша и армията му е принудена да го напусне, отправяйки се към София. Язовирът днес е подходящо място за отдих, воден туризъм, риболов и водомоторни спортове. Между селата Горталово и Къртожабене, в централната част на Дунавската равнина, на около 12 км от Плевен, се извива екопътека Чернелка. Тя представлява живописен карстов каньон с дължина от 7 км по протежението на едноименната река Чернелка. Широчината на каньона, е от 60 до 200 м и има височина на скалния венец от 10 до 30 метра. Районът е природна забележителност, но с времето, част от изградените мостове и помощни съоръжения не са поддържани и постепенно са се разрушили. Затова, преди да тръгнете по нея, е препоръчително да се свържете с Туристическия информационен център в Плевен за да получите актуална информация за състоянието на екопътеката. В сърцето на най-красивата част от живописната местност "Кайлъка" ,която днес е национален парк, над историческия "Тотлебенов вал", който пък сега е добре укрепен язовир, е маркирана екопътека "Попската скала". Тя впечатлява посетителите си с високи скали и неизчерпаемо разнообразие от растителни и животински видове. Екопътека "Попската скала" е едно уникално място, в което природни дадености, възможности за разходка сред красива природа, отдих и почивка си дават среща. Екопътеката започва от язовир "Тотлебенов вал"; тя е стръмна, не е много дълга и разкрива спираща дъха гледка, от най-високата си точка. В село Гривица, в непосредствена близост до град Плевен, се намира Румънският мавзолей. Той е открит официално през 1902 г. Построен е в памет на загиналите румънци по време на кръвопролитията през Руско-турската война от 1877-78 г., тъй като там те са дали най-много жертви - 3 000. Оттогава укреплението носи името Кървавия редут. Мавзолеят има храмово помещение и костница, в която са съхранени мощите на загиналите войници. Благодарение на изложените експонати в музейния кът, посетителите могат да усетят атмосферата от тези времена и събития. Музеят на виното в Плевен е в парка „Кайлъка”, до язовир „Тотлебенов вал“, и е разположен в естествена пещера. Това го прави уникален за страната; единствен по рода си у нас пещерен музей. Музеят е съвместен проект на екип от български и френски архитекти, експерти от плевенската Панорама и Историческия музей в Плевен, дизайнери и енолози, и е открит през 2008 г. Музеят притежава впечатляваща архитектура. Пещерата е изкуствено моделирана във формата на кръст, понеже преди много години е имало идея тъкмо тук да се помещава Панорамата „Плевенска епопея”. В музея посетителите могат да се запознаят с много и интересни факти за историята на винопроизводството по българските земи от древните траки до наши дни. В специално обособената историческа част, са експонирани снимки и предмети за историята на винопроизводството, за технологиите и спецификите на сортовете по региони. В експозицията има стари бъчви, съдове и инструменти от различни епохи за приготвяне, отлежаване, сервиране и консумация на вино. Музеят – естествено - предлага и дегустация. Но тя е организирана като кратък сомелиерски курс и се провежда от лектор - специалист. По време на дегустацията, посетителите ще научат полезни и интересни неща - как се държи чашата с вино и защо; каква е ролята на храната; какво трябва да търсим в цвета, аромата, вкуса и послевкусието на опитваните вина. Създаване на такъв тип музей в Плевен не е случайно. От столетия районът е известен с винопроизводството си. Още през 1890 г., тук е открито първото в страната училище по лозарство и винарство, а през 1902 г., е създадена Държавна опитна станция по лозарство и винарство, преименувана по-късно на Институт по лозарство и винарство. Регионът на Плевен е определен като подходящ за основаване на станцията, по препоръка на известния в Европа професор Пиер Виала от Парижкия земеделски институт. Държавната опитна станция е първото научно-изследователско учeреждение в областта на лозарството и винарството у нас и пето в света след Русия (1828), Италия (1872), Франция (1874) и Унгария (1898). Експозицията на музея с веществен материал и снимки, представя историята на винопроизводството. Музеят предлага и дегустация на вино, което протича под формата на кратък сомелиерски курс и се посреща с голям интерес от посетителите. В музейния магазин се предлага богат избор на вина от всички региони в страната. Музеят има 5 галерии, в които се съхраняват 7 000 бутилки със стари вина. Като част от колекцията тук, има над 6000 бутилки съвременни вина от всички марки и райони на страната. В музейната енотека някои вина са на възраст между 30 и над 90 години. Пещерният музей на виното съхранява и 100 бъчви от френски дъб, древни съдове за производство на вино, ритони и фиали за пиене на божествената напитка. Музей на виното има също и в другия край на България; в малкото градче Мелник, сгушено в планински район в югозападните поли на Пирин. Районът там е международно известен с прочутото българско червено сухо вино "Широка мелнишка лоза", което било любимо червено вино на Уинстън Чърчил. Той си го доставял с цели дъбови бъчви, по дългия път от мелнишките изби до чашата си на масата в Лондон, по съществуващите тогава жп линии и фериботни връзки.

Първата потребителна кооперация в Плевен се основава през 1919 г. под наименованието “Работническа кооперация “Народ”. Тя се създава по пример и подобие на първите потребителни кооперации в нашата страна в тяхната първична форма – малък кооперативен магазин и кооперативна фурна. Освен, че кооперацията служи на непосредствените интереси на членовете си, първите кооператори си поставят и по-висока цел – чрез кооперацията да работят за развитието и основното преобразуване на обществото. Още през 1919 г. членовете на Плевенската кооперация “Народ” нарастват на 146, а деловият капитал – на 39725 лева. Кооперацията снабдява населението с хранителни продукти и промишлени стоки за домашно потребление на по-ниски цени и така противодейства на ширещата се спекула след войната. През следващата 1920 г., кооперацията става член на Кооперативна централа “Напред”, основана на 19 октомври 1919 г. на учредителен конгрес в София, свикан от потребителните кооперации в градовете София, Кюстендил, Търново, с. Минда, Златарица, Трявна и Лясковец. При тогавашните условия Кооперативната централа “Напред” е едновременно Съюз на потребителните кооперации, магазин на едро и техен банкер. Кооперациите, членуващи в централата, остават независими, както в своето търговско съществуване, така и в управлението си. Те били длъжни само да спазват указанията, изхождащи от Централата, ръководителите на която били отговорни пред конгреса, съставен от делегати на всички кооперации. По онова време, някои от потребителните кооперации в страната изпитвали значителни затруднения в дейността си, поради недостатъчна подготовка на своите ръководители и липса на квалифициран търговски персонал. За да подпомогне такива кооперации, Централа “Напред” решава да поеме временно с тяхно съгласие администрирането им със свой школуван персонал, при което кооперациите запазват своята самостоятелност. Такава мярка е предприета през 1927 г. към седем кооперации, членки на Централата, между които е и Плевенската кооперация. Резултатите от тази помощ били повече от добри: стоковият оборот на кооперацията се увеличава значително, влоговата служба е подобрена и засилена, нараства дяловият капитал. Така например в-к “Народен кооперативен лист” – орган на Кооперативна централа “Напред” в хрониката на бр.1 от 15 януари 1927 г. съобщава, че кооперативният магазин “Народ” в Плевен през Коледната седмица е направил продажби на дребно за 120 000 лева, а в деня срещу Коледа – 40 000 лева, без продажбите на едро. Същият вестник, в броя си от 15 юни 1928 г. съобщава, че Кооперация “Народ” в Плевен от началото на текущата година до края на м. май е увеличила членовете си с 25 души, капитала с 5375 лева и влоговете с 249 741 лева. Продажбите на стоки за м. май били достигнали 2 750 000 лева, срещу 2 163 000 лева за м. май миналата година, или едно увеличение с 587 000 лева. Отделно от горната сума, от склада на кооперацията били продадени брашна, зърнени храни и трици за около 700 000 лева от производството на мелницата в Червен бряг, собственост на Кооперативна централа “Напред”. В бр. 3-4 от 5 февруари 1929 г. вестникът съобщава, че за поощряване пласмента на изделията на кооперативната мелница, Централа “Напред” е одобрила на 21 кооперации, членки на централата, поименен консумативен дивидент за 1928 г. в размер на 703 500лева. На 12-то място е посочена Кооперация “Народ” в Плевен, наградена със 17 000 лева. През 1929 г., с различни прояви е отбелязана десетата годишнина от създаването на Плевенската кооперация, която съвпада с годишнината на Кооперативната централа. Това събитие е отразено и в местната преса. В-к “Плевенски новини” в бр. 22 от 26 октомври 1929 г. публикува статията “Една кооперативна годишнина” от Димитър Денчев - един от основателите на кооперацията. Групова снимка е съхранила ликовете на членовете на управителния и контролния съвет на кооперацията, избрани на годишното събрание, проведено на 24 февруари 1929 г., заедно с дотогавашния председател на управителния съвет Антон Попов. Потребителна кооперация “Народ” – Плевен продължава успешно своята дейност и през следващото десетилетие, въпреки икономическата криза, обхванала цялата страна. И през следващите години Плевенската кооперация разчита в своята дейност на Кооперативната централа “Напред”. На своето годишно събрание на 6 март 1932 г. кооператорите решават кооперацията да приеме името Работническа потребителна кооперация “Напред”, както се наричали почти всички кооперации – членки на централата. Ролята на кооперацията в икономическия живот на града непрестанно нараствала. Доставяните от нея стоки за масово потребление и хранителните продукти били с гарантирано качество и на конкурентни цени. Посредством дивидента върху консумацията, удостоверявана чрез касовите бележки, издавани при всяка покупка, кооперацията стимулирала купувачите да стават членове на кооперацията, а кооператорите да бъдат постоянни нейни клиенти. На извънредно общо събрание на кооперацията на 15 юли 1934 г. бил приет нов устав, предложен от Централата, с който се уеднаквявали уставите на всички кооперации членки на Централата. Наименованието на сдружението по новия устав е Потребителна Кооперация “Напред”. Вестник “Народен кооперативен лист” в брои №20 от 20 октомври 1935 г. в статия за кооперация “Напред” в Плевен, съобщава, че кооперацията, която действа от 1919 г., през 1935 г. има 894 члена с дялов капитал 162 487 лева, който в сравнение с изминалата година е увеличен с 1451 лева. Влоговете при кооперацията възлизат на 883 571 лева, като в сравнение с предишната година е увеличена със 171 986 лева. Детските влогове възлизали на 145 941 лева. През 1934 г. кооперацията доставила стоки за над 11,2 млн. лева, от които от Централата били доставени стоки за 9,6 млн. лева, т. е. 93% и от частни лица – за 763 хил. лева. От продадените стоки в най-големи количества били тези на: захар, брашно, сол, сирене и кашкавал и други потребителски стоки. През годината бил раздаден кооперативен дивидент за 35330 лева. Кооперацията пласирала своите стоки чрез 4 магазина и един склад за продажба на едро, обслужвани от 6 души персонал. През 1935 г. кооперацията развива още по-широка дейност в пласмента на стоки, като за първото полугодие продала стоки за над 9,6 млн. лева, което било почти два пъти повече в сравнение със същия период на предишната година. От ежегодните публикации за състоянието на кооперативните сдружения във в-к “Кооперативен лъч”, орган на Популярната банка в Плевен е видно, че търговската дейност на Потребителна кооперация “Напред” – Плевен продължавала да се развива възходящо и през следващите години. Така, в бр.102 на този вестник от м. юли 1939 г. четем, че към 31 декември 1938 г. плевенската кооперация има 1412 члена, складове и магазини – 5, капитал и фондове – 283 560 лева, продаден стоки през изтеклата година – 15 882 800 лева, раздаден дивидент – 53 413 лева. По време на Втората световна война, в условията на въведена в страната купонна система за разпределение на продуктите, Кооперативната централа “Напред” и потребителните кооперации към нея, играят важна роля за ограничаване на спекулата. В първите години след войната се извършват важни промени в сферата на кооперативното дело. На 24 май 1945 г. Кооперативна централа “Напред” и Кооперация “Труд” (създадена през 1942 г.) се обединяват под наименованието Обединена кооперативна централа “Напред”. Следват нови промени. През 1948 г. Обединена потребителна кооперация “Напред” се слива с Кооперативна книжарница “Просвета” – Плевен и Градинарска кооперация “Самозащита”. Този процес продължава и през следващите години, като впоследствие кооперацията приема името Народна потребителна кооперация “Наркооп”.

„Плама“ е името на българска петролна рафинерия, разположена в близост до Плевен. Когато рафинерията е създадена през 1971 година, тя е била държавно дружество, като всички други крупни стопански субекти в рамките на комунистическа България. Плама е стратегически разположена в регион с пренебрежимо малки или нулеви запаси на нефт. Това не е новина по онова време, тъй като такива са били и други индустриални „гиганти“ на соца – Кремиковци и КЦМ край Пловдив, например. Същото е и разположението на единствената друга българска рафинерия по това време „Нефтохим“ (днес „Лукойл Нефтохим Бургас“) в близост до турската граница на брега на Черно море. Решенията за създаване на такива предприятия се вземали не по силата на някаква поне елементарна икономическа логика, а на политически прищявки на управляващите от комунистическата партия. През 1996 година, по време на управлението на Жан Виденов, Плама е включена в списъка предприятия за масова приватизация в България и става собственост на „Euroenergy“ София. През 1998 г. рафинерията банкрутира и прекратява дейността си над десетилетие. Всички машинации около нейното евентуално възкресение, всъщност са прикритие на амбициите, тя да бъде ползвана като инструмент за теглене на нови заеми, които се приписват на неин гръб, като формират още по-огромна нейна задлъжнялост. Тази стратегия не е уникална – повечето големи промишлени предприятия в България, които са приватизирани по сходен начин, имат сходна съдба. Неудобното разположение и отсъствието на подходяща инфраструктура са посочени като аргументи от тогавашните собственици, за настъпилия през 90-те години на 20 век банкрут на компанията. Плевенската рафинерия „Плама” е поредното предприятие – кредитен длъжник, в чиито управителни и контролни органи Комисията по досиетата е установила сътрудници на тоталитарните комунистически служби. Рафинерията е била кредитен длъжник с над 4,1 млрд. лева (неденоминирани) според информация на бюлетина на БНБ от 1997 г. Част от Управителния съвет и Съвета на директорите на „Плама” АД Плевен се оказали пълни със сътрудници на Държавна сигурност. Това станало ясно при проверката на длъжниците на заличената Международна банка за инвестиции и развитие (МБИР). Комисията по досиетата, която проверявала кредитните милионери с досиета, оповестила, че най-много са сътрудниците сред Управителния съвет на „Плама” АД, която по време на приватизацията й през 90-те години на прехода, била тясно свързана с хора, като последния комунистически премиер Андрей Луканов и други ключови фигури от преименувалата се БКП на БСП. През 2011 г. рафинерията отново започва работа, но в значително по-малки мащаби от преди и фокусирана предимно върху производството на смазочни продукти и моторни масла. По принцип нефтените рафинерии принадлежат към предприятията, които трупат печалби бързо и стабилно. Ако работи в нормална търговска среда, абсурдно е една рафинерия да фалира. Това, обаче, не важи за българските нефтени рафинерии в последните години на комунистическото управление и годините на прехода към демокрация, доминирани от управления на „бившите“ комунисти. И „Нефтохим“ – Бургас, и „Плама“ – Плевен, са докарани до плачевно финансово положение, след което едната е продадена (разбирай - подарена) на нищожна цена, а втората фалира и е изличена от правния свят. Тъкмо сагата с нейното съсипване, е сред най-фрапантните и красноречиви примери за това, докъде водят корупционните практики в касовата приватизация: до пладнешки грабеж и присвояване на собственост за милиарди, която после бива прехвърляна от собственик на собственик, докато всички възможни активи бъдат изцедени докрай и следите от грабежа бъдат прикрити. Реално погледнато, проблемите на „Плама“ започват още със самото планиране за изграждането на предприятието. Според многобройно количество експерти, самата идея да се строи рафинерия далеч от пристанище или нефтопровод, е тотално сбъркана, понеже липсата на инфраструктура оскъпява доставките на суровини и намалява шансовете за конкурентоспособно производство на продукция, съобразено с цените на световните пазари. Цялата история на „Плама“ от основаването й през 1971 г., е история на рафинерия - длъжник на бюджета; а средствата, наляти в нея за поддържане на производството, потъват като вода в пясък. На 11 март 1992 г., изпълнителният директор на „Плама“ Никола Пукалски в писмо до министър Иван Пушкаров, посочва: „Технологичната схема с изключение на инсталацията за Каталитичен реформинг, е изградена по проекти и с оборудване на бившия Съветски съюз. Същата не е гъвкава. Технологическите инсталации са разсредоточени „стратегически“. Това определя значителните енергийни разходи, 1,5 – 2 пъти по-високи от тези в съвременните маслени рафинерии, както и числеността на заетия персонал.“ При такава действителност и темпове на задлъжняване е ясно, че предприятието може да произвежда единствено загуби на гърба на българския данъкоплатец. За корупционерите на прехода обаче, това е абсолютно без значение и добре дошло – напротив, историята на корупционните практики показва, че тъкмо колкото по-задлъжняло е едно предприятие, толкова повече нарастват и шансовете за ефективно разграбване на активите му; трупането на огромни дългове на негов гръб и мръсните сделки с неговата продукция: доказват го казусите с „Кремиковци“, „БГА Балкан“, „Нефтохим“ и „Химко“.