Шипка

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Връх Шипка е висок 1326 метра и се намира в Стара Планина. До 1951 година върхът се е наричал Свети Никола, а през тази година е преименуван на връх Столетов. Днес се обсъжда връщането на старото име на върха, един Господ знае по какви причини. През 1977 година върхът е преименуван отново - от тогава досега се нарича връх Шипка. На запад от прохода се издига връх със същото име, който връх е висок 1232 метра и за да не се стздават обърквания скоро след 1977 година е преименуван на връх Малка Шипка. Върхът е известен с това че от най-древни времена там преминава проход през Стара Планина, който проход е доста оживен. През 1877 година по време на руско - турската освободителна война там се водят сражения, които се оказват впоследствие решаващи за изхода на войната. Първоначално предният отряд на генерал Гурко и габровският отряд на генерал Дерожински овладяват всички проходи на Стара Планина; след епичните боеве при Стара Загора и Нова Загора централната османска армия на Сюлейман паша се насочва към Стара Планина с намерение да я премине и да разкъса обсадата на Плевен, където Осман паша се опитва да отбранява града. Около 27 000 турски войници се насочват към прохода под връх Шипка.

Самарското знаме. Художник: Ярослав Вешин

Връх Вихрен    Състезание по ски    Българският имплантологичен портал

Връх Шипка... не е връх Шипка. Той е връх "Свети Никола". Тогава, кой е връх Шипка? Защо днес такава подмяна на историческата истина продължава да съществува? Това е един от случаите, при които официалното название, историческата памет и популярната употреба не съвпадат. Фактите са ясни: върхът с Паметника на свободата (1326 м), се е наричал „Свети Никола“ в продължение на векове. През 1951 г. комунистическата власт го преименува на „Столетов връх“ в чест на руския генерал Николай Столетов. (Естествено, по това време, то не остана улица или могила в Българско, да не е прекръстено с руско име). През 1977 г. пак комунистическата власт, го преименува за пореден път; името е сменено отново и върхът получава названието „Шипка“. Но има друг връх – с височина 1232 м, на около километър северозападно, който традиционно и на старите карти, се нарича връх Шипка. Именно той е възпят от Иван Вазов, а по време на боевете през август 1877 г. е бил важен пункт от отбранителната система. Така след 1977 г. на практика два съседни върха, носят едно и също име. Защо положението продължава и днес? Да, десетилетия наред паметникът и официалните чествания са свързвани с името „Шипка“; в общественото съзнание „Шипка“ означава не толкова конкретен връх, колкото цялата епопея и самия проход; промяната на утвърдени географски названия е административно сложна и често поражда спорове; много хора не възприемат въпроса като особено важен, докато други го смятат за въпрос на историческа точност. Когато казваме „Шипка“, най-често имаме предвид не един връх, а цял комплекс от места – прохода, върховете Свети Никола, Орлово гнездо и Шипка, боевете от август 1877 г., Паметника на свободата и дори националния мит за саможертвата. Историческата памет може и да е запазила името „Шипка“ като символ, но географията и старите карти напомнят, че символът и конкретният връх не са едно и също нещо. Исторически само единият е носел това име. Преди Освобождението, името Шипка се е отнасяло за върха, който се намира северно от днешния Паметник на свободата. Именно него местното население от село Шипка е наричало „Шипка“. Името вероятно произлиза от турската дума sipka („трънка“, „шипков храст“) или е свързано с обилната растителност от шипки по склоновете. Върхът, върху който днес се издига Паметникът на свободата, в продължение на векове е носел името Свети Никола (или Св. Никола). Причината е съвсем типична за българските планини. На него или непосредствено до него, е съществувал малък параклис (или оброчище), посветен на свети Николай Мирликийски. В много райони на България върхове, местности и проходи получават имената си именно от близки храмове, оброчища или манастири. Макар самият параклис да не е оцелял, името е било устойчиво сред местното население и е отбелязано върху османски и европейски карти от XIX век. Как възниква объркването? По време на Шипченските сражения, боевете се водят не само на един връх, а върху цялото било около прохода. В руските военни документи, често се използва названието „Шипка“ като обобщено име за цялата отбранителна позиция около прохода. Постепенно най-важният отбранителен пункт – връх Свети Никола – започва да се възприема като „Шипка“, защото именно там са най-ожесточените боеве и по-късно е издигнат мемориалът. Така в общественото съзнание проходът е Шипка; боевете са Шипченски; паметникът е на най-високия отбраняван връх; следователно и самият връх започва да се нарича Шипка. Това е процес, който не става с еднократен административен акт, а постепенно през десетилетията след Освобождението. Кога официално се променя името? След Деветосептемврийския преврат, новата власт предприема преименуване на редица географски обекти. През 1951 г. връх Свети Никола официално е преименуван на връх Столетов, в чест на Николай Столетов – командир на Българското опълчение. Друга причина е и атеистичната философия на комунистите, които разчистват имената, свързани с религиозните вярвания. Това име обаче никога не се налага сред хората. Почти всички продължават да казват „отиваме на Шипка“. През 1977 г., по повод стогодишнината от Освобождението, ръководството на държавата решава официално да преименува връх Столетов, на връх Шипка. Така възниква днешната ситуация: историческият връх Шипка запазва старото си име; бившият връх Свети Никола също става официално връх Шипка. Двата съседни върха вече носят едно и също име. Защо това не се смята за грешка? От гледна точка на историческата география, много изследователи действително отбелязват, че това е нетипично и донякъде объркващо. От гледна точка на националната памет обаче, названието „Шипка“ вече не обозначава само конкретен връх, а символ на цялата отбрана на прохода. В този смисъл името се е превърнало от строго географско в историко-символно. Именно затова, когато българин каже „отивам на Шипка“, почти винаги има предвид върха с Паметника на свободата, макар че исторически това е старият връх Свети Никола. Любопитно е, че подобни случаи не са уникални. В историческата топонимия често се случва името на по-известен проход, крепост или сражение постепенно да „премине“ върху съседен връх, който придобива по-голямо символно значение от първоначалния носител на името. В България обаче случаят с Шипка е най-известният и най-обсъжданият пример. След Освобождението, Иван Вазов озаглавява цикъл стихотворения: „Епопея на забравените“. Всяка от двете думи в заглавието играе важна роля. Първата част от заглавието – „епопея“, отвежда към мисълта за исторически важен период, изпълнен с величествени събития и герои, които са очертали съдбата на една нация. Така първата част от заглавието дава косвена оценка за същността на българското възраждане. Тя играе ролята на своеобразен паметник на националната история. Онова, за което епопеята разказва, по принцип е незабравимото. Втората част от заглавието (на забравените) е упрек, отправен към Новото време, към нова България, която бързо и неблагодарно обръща гръб на всички, на които дължим свободата си. Броят на одите (12) не е случаен, съзнателно е търсена аналогия с 12-те Христови ученици. По този начин героите в Епопеята добиват ореол, подвигът и делото им се сакрализират. Подредбата на одите също не е случайна. Започва се с „Левски“ – най-яркото въплъщение на идеала за освобождение, единичния подвиг на личността, и се завършва с „Опълченците на Шипка“ – въплъщение на идеала за един народ. В този случай позицията на последната ода е, да обобщи героичната възрожденска епопея, изминавайки пътя от срама до славата, и да измие лицето на нацията с величавата отбрана на Шипченския проход, от която зависи не само изходът на една война, но и пътят на един изстрадал народ към свободата.

Отбраната на върха е поета от генерал Николай Столетов. Той ръководи Шипченския отряд, в който влизат от първа до пета дружина на Българското опълчение. Общо 7500 български опълченци и руски войници заемат позиции около връх Шипка (сега малка Шипка), Свети Никола и Орлово Гнездо. Българското опълчение се състои от емигранти, събирани из цяла Русия, много от които осъждани и за криминални престъпления и първоначално генерал Столетов никак не бил очарован от необходимостта да ръководи подобна армия! Очевидно обаче тези хора са били закалени в предишните им изяви по затвори, кръчмарски сбивания и свади с ножове, тъй като показват завидна мотивация и демонстрират чудеса от храброст при отбраната на върха. Решителните сражения се водят от 21 до 26 август 1877 година, при което защитниците успяват да удържат върха въпреки голямото числено превъзходство на противника и липсата на достатъчно боеприпаси. Известни са чудесата от храброст, които показват българските опълченци - когато свършват куршумите, започват да хвърлят по противника камъни и дървета и дори трупове на убити техни другари. Това е възпято от Иван Вазов в неговата поема "Опълченците на Шипка" - "И турците тръпнат, друг път невидели в едно да се бият живи и умрели!". В крайна сметка българите показват че са готови да се бият за свободата си и я заслужават. С тези боеве войната не приключва, но изходът вече става ясен - Русия ще спечели и България ще бъде отново самостоятелна държава. След края на войната руското главно командване взема решение да субсидира изграждането на различни паметници на местата, където са се водили боеве. В писмо на руския военен министър Милютин се посочва че руският император Александър Втори лично ще отпусне средства за изграждането на единадесет паметника на местата, където са се водили най-тежките сражения.

Сред тях е и Големият Руски Паметник на Шипка; част от тези мемориали са изградени, а други не, поставени са и надгробни плочи на много офицери и знаменосци. Изграждането на български паметници на хората, отдали живота си за Освобождението, започва доста по-късно - през 1910 година са издигнати първите паметници на прохода Шипка от Плевенското Поборническо - Опълченско дружество.

Най-важен от всички паметници обаче си остава Паметникът на Свободата - той заема централно място и е разположен на централно място в Шипченския мемориален комплекс. Висок е 31.5 метра, до него водят 894 стъпала. През 1950-те години на върха на паметника временно е монтирана петолъчна звезда, във времената на най-дивия сталинизъм. Идеята за построяването на мемориала възниква още през 1879 година - Петко Каравелов предлага да бъде построен по-голям паметник, а Петко Р. Славейков се присъдинява с думите че този паметник трябва да служи за пътеводна светлина за Съединението на България в бъдеще. Въпреки първоначалния ентусиазъм около двадесет години нищо не се прави по въпроса, докато през 1899 година вестник Юнак не започва да критикува липсата на инициатива по въпроса. Предложено е на 09.08 същата година да се постави основният камък на паметника на върха, тъй като на тази дата е началото на сраженията, но и това си остава добро пожелание. Едва през 1920 година се пристъпва към осъществяване на идеята на практика - тогава членове на Централното Поборническо - Опълченско дружество дават предписания на различни държавни институции да назначат свои представители за създаване на Инициативен Комитет за Въздигане на Паметник на Възраждането и Освобождението на Българския народ. Такъв комитет е учреден през август 1921 година. В устава на този комитет е записано че средствата за построяване на паметника ще се събират под формата на държавна помощ, общински дарения и доброволни дарения от частни лица, а също и от изнасяне на представления, концерти, вечеринки и сказки. Дарения дава целият български народ, а през 1922 година цар Борис Трети символично полага основния камък на монумента в подножието на върха. Превратът от 09 юни 1923 година и последвалите го събития довеждат до спиране на инициативата за пореден път; през 1924 е обявен конкурс за паметника, но победител не се явява. През 1925 година е проведен нов конкурс, на който победител става архитект Атанас Донков заедно със скулптора Александър Андреев. Проектът е наречен "Ветеран". Строежът е започнат през 1926 година, но бързо спира поради суровите природни условия, техническите трудности и не на последно място липсата на средства.

Паметникът на свободата е изграден от местен синкав камък доломит - гранит и гранито-гнайсови скали, добивани от кариера в района на Шипченския проход. Изборът не е случаен: скалата е изключително устойчива на замръзване и силните ветрове; цветът й се слива с естествените скални масиви на върха; най-важното – не се налага тежките блокове да бъдат превозвани десетки километри. Не всички камъни са с еднакъв размер. Най-едрите блокове оформят външната облицовка и ъглите на кулата, а вътрешността представлява масивна зидария с по-дребни камъни, свързани с варо-циментов разтвор. Откъде точно са добивани? Тук историческите източници не посочват една-единствена кариера. Известно е, че камъкът идва от няколко временни каменоломни, непосредствено около върха и по склоновете на прохода. Практиката тогава е да се отварят временни кариери, възможно най-близо до строежа. Това има огромно значение – един блок от 1–2 тона, ако трябва да се докара от десетки километри, би струвал многократно повече от самия му добив; да не говорим за сложността при транспортиране до върха. Как са обработвали камъка? Каменните блокове са дялани изцяло на ръка от майстори каменоделци. Тук няма почти никакви машини. Каменоделците първо разцепвали скалата с клинове; после я оформяли с чукове, длета и шила; всяка лицева повърхност се доработвала ръчно; всеки блок се напасвал към съседния почти като огромен пъзел. Източници от строежа отбелязват, че камъните са обработвани на ръка от майстори, предимно от Габровския край. Това не е чудно – монументът е в района на Габрово. По-интересният въпрос е, как са ги качвали до върха? Това със сигурност, е една от най-тежките части от строежа. Днес, когато до върха води асфалтов път, трудно си представяме как през 20-те години на XX век върху ветровития връх Свети Никола е издигната 31,5-метрова каменна кула почти без механизация. Налага се първо да бъде прокаран временен строителен път. След това материалите се качват с волски каруци; катъри; коне; дървени шейни и влачила по стръмните участъци; човешка сила. Пясъкът например, идва от района на Мъглиж и Енина, и се пренася с катъри, докато обработените каменни блокове се качват с волски каруци. През дъждовните периоди, транспортът понякога спирал за дни. Калта правела изкачването невъзможно. Подчертаваме, че камъните са извозвани с волски каруци, а не с биволски. Това е посочено в спомените за строежа и в описанията на строителния процес, които са доста единодушни по въпроса. Големите блокове са изваждани ръчно с лостове, защото използването на взрив било ограничено. След това каменоделците ги обработвали на място. Накрая обработените блокове били качвани с волски каруци до строежа. Различните материали уточняват и останалата логистика: пясъкът се превозвал с катъри, мулета и коне от Енина и Мъглиж; до село Шипка част от материалите достигали с камиони, докъдето вече имало път; най-трудният участък – от селото до върха – се изминавал с животинска тяга. А защо не биволи? Въпросът е много логичен. Днес районът около Шипка, Казанлък и Гурково е известен с развъждането на българския средиземноморски бивол и производството на биволско мляко. Но това не означава, че през 20-те години именно биволите са били основната впрегатна сила в Балкана. Има няколко причини: Воловете са били най-разпространените товарни животни за тежки каруци в планинските райони на България. Те са по-спокойни, издържат на продължително теглене и са традиционният избор за превоз на каменни блокове. Биволите са особено ценени в равнинните и влажни райони, където работят отлично в кални ниви и оризища. Макар да могат да теглят огромни товари, по стръмни и каменисти планински пътища воловете често са предпочитани. В нито едно от известните описания на строежа не се споменават биволски коли, докато волските каруци се посочват изрично. А биволите в района? Тук има интересна историческа връзка. Районът на Казанлък и Южна Стара планина, действително е сред традиционните центрове на българското биволовъдство. Причината е благоприятната среда: богати пасища; множество реки и влажни места; традиция в производството на биволско кисело мляко, каймак и сирене. Тоест, биволи е имало, и то немалко. Но за строежа на Паметника на свободата документите сочат, че тежките каменни блокове са били теглени от волски каруци, докато по-леките насипни материали са се пренасяли с катъри и коне. Това е още един пример колко прецизно е била организирана логистиката на строежа в една епоха без кранове, багери и асфалтов път до върха. Всъщност, именно тази организация прави строежа толкова впечатляващ. Не толкова височината на паметника, колкото фактът, че през 1927–1930 г. десетки тонове камък, вар, цимент, пясък, дървен материал и метал са били изкачени до 1326 м надморска височина почти изцяло с човешки труд и животинска тяга. Затова строителството на Шипка, често се определя като едно от най-трудните инженерни начинания в България през първата половина на XX век. Как е градена самата кула? Паметникът не представлява куха облицовка. Всъщност това е масивни каменни основи; дебели зидове; вътрешни стоманобетонни плочи и стълби; каменна външна облицовка. По същество това е комбинирана конструкция – каменна зидария плюс стоманобетон, което за края на 20-те години е модерно инженерно решение. Дебелината на стените в долната част достига няколко метра. Именно това позволява паметникът вече близо век да устоява на ветрове над 150 km/h; огромни натрупвания на сняг и заледявания; резки температурни промени; множество земетресения. Само грубият строеж продължава няколко години. Работи се само през сравнително топлите месеци. През зимата, върхът често остава затрупан със сняг, а силните ветрове практически прекратяват строителството. Строителите живеят в временни бараки и землянки непосредствено до строежа. Работата е толкова тежка, че част от работниците се отказват, а обектът неведнъж остава с недостатъчно хора. Ако се вгледате в паметника отблизо, ще забележите, че каменните редове не са с еднаква височина. Това не е грешка. Каменоделците нарочно използват блокове с различни размери, за да получат вид на средновековна българска крепост. Архитектът Атанас Донков търси не гладка европейска фасада, а внушение за старинна крепост, израснала направо от балканската скала. Именно затова и днес паметникът изглежда така, сякаш не е поставен върху върха, а е изсечен от самата планина. Това е едно от най-големите художествени постижения на неговите проектанти и строители. НДК в София и летящата чиния с Тодор Живков на Бузлуджа, са огромни архитектурни ансамбли от бетон. Но Шипка се извисява над тях, точно заради отсъствието на помпозност, толкова любима на нискочелите соц. управници. Разбира се, и трите паметника са рожби на различни епохи, и на различни представи за това как архитектурата трябва да въздейства. Паметникът на свободата е проектиран през 20-те години на XX век като национален мемориал. Архитектите съзнателно се отказват от пищна украса. Формата напомня средновековна отбранителна кула – масивна, строга и почти аскетична. Материалът е естествен камък, който сякаш продължава самия планински масив. Това създава усещането, че паметникът принадлежи на мястото. Националният дворец на културата е продукт на съвсем друга идея. Построен е като представителен дворец за държавни прояви, конгреси и културни събития. Архитектурата му следва монументализма на социалистическата държава – големи бетонни обеми, широки площади и силно присъствие в градската среда. Дом-паметникът на БКП на Бузлуджа преследва още по-различен ефект. Не случайно често е наричан „летящата чиния“. Там идеята не е сливане с природата, а създаване на футуристичен символ на една политическа идеология и нейните претенции за историческа неизбежност. Според много архитекти, именно връзката между Шипка и природния пейзаж, е голямото постижение на паметника. Ако премахнете кулата от върха, ще остане планина; ако я върнете, тя не изглежда чуждо тяло. Това е трудно постижим ефект в монументалната архитектура. Въпреки че Паметникът на свободата, е значително по-малък по обем от НДК или Бузлуджа, мнозина го възприемат като по-внушителен. Причината не е само в архитектурата, а и в контекста. Издигнат на почти 1 330 метра надморска височина, над облаците и върху мястото на едни от най-драматичните боеве в българската история, той използва самата планина като част от композицията. Архитектурата и ландшафтът работят заедно. Архитектурата на социалистическия период често предпочита масивния бетон, огромния мащаб и демонстрацията на държавна мощ, докато Шипка залага на по-традиционен език – камък, крепостна символика и връзка с историческата памет. Именно тази разлика вероятно обяснява защо толкова много хора, независимо от политическите си възгледи, възприемат Шипка като по-времеустойчив и по-универсален национален символ.

Интересно хрумване - едно от оръдията сочи право към летящата чиния с петолъчката

През 1928 година строежът вече има по-серизоно развитие. Архитект Иван Данчов и инженер Минчо Зяков от дружество "Циклоп" извикват в София строителя Пеньо Атанасов - Бомбето. Той носи този прякор, тъй като непрекъснато е ходел с бомбе на главата. Бащата на Атанасов е строил сгради заедно с майстор Кольо Фичето и на сина се пада честта да изъврши инженерни подвизи на връх Свети Никола. Изграждането на паметника вече е започнато от Илия Мъглов, но поради лошите климатични условия работниците му се разбягват. Няколкократно е обявяван нов търг след това, но никой не изявява желание да продължи обекта. Тогава архитект Данчов, който познава Атанасов лично, го кани да продължи строителните работи. През април 1928 година Пеньо Атанасов се изкачва на върха, за да огледа мястото на започнатия паметник. Духал студен вятър, групата слиза от катърите и започва оглед. Тогава касиерът на комитета за изграждане на паметника (стар опълченец) влиза в полузатрупан изкоп и със сълзи на очи извиква "Тук ме раниха!", след което моли младия майстор да построи колкото се може по-скоро паметника, за да го види преди Земята да го погълне... До момента Пеньо Атанасов се е колебаел дали да започне строежа, но при тази сцена всички колебания изчезват - все пак, казва си той, хората са умирали и проливали кръвта си там, а той се плаши от вятъра? "Ще го правя!" - отсича мислено Бомбето и решително започва да организира строителните работи. Само че още от самото начало на строежа започват трудности - още първата нощ излиза буря, завивките на хората са засипани с пръст и камъчета, след което още на следващия ден строителите си събират багажа и се разбягват. На върха остава само Пеньо Атанасов, след което му се налага да събира нови работници от Габрово и региона. Най-после работата потръгва - първоначално изкопават землянки и прокарват пътя към върха. Камъните се докарват с каруци от близки региони; върху бъдещия паметник се вдигат с въжета и макари, а през втората година - вече и с безнинов двигател. Атанасов е и организатор на работата, и старши зидар. Тогава не са използвали ръкавици, поради което и доста кръв е останала по строителния обект! Големи трудности има и с доставките на пясъка - карат го с газени тенекии, натоварени на 40 катъра. За да помогнат, жителите на селата Шипка и Шейново разширяват пътя на доброволни начала. Това позволява докарването на пясъка да продължи с конски двуколки. По-късно Бомбето открива в близко дере дебел пясъчен слой, при което вече не се налага докарване на пясък от по-далеч. Вода на върха не е имало - за пиене се носи с буре, натоварено на магаре, а за строежа - с голяма бъчва, натоварена на волска каруца. Работниците си готвят храна на смени, има, разбира се, и весела част - сред тях има много кавалджии и гъдулари, които в почивките веселят останалите със свирнята си. Строителните работи продължават от април до октомври, след което всички се разотиват по родните си места. След това се събират отново за да продължат. Атанасов помни всички по име, знае кой откъде е. Най-възрастен е Христо Михов от село Шипка - той е на 75 години и е превеждал руски войски през Балкана. На много места работниците намират снаряди, изравят човешки кости, които са събрани за костницата на паметника. Атмосферните условия не са никак благоприятни - силно променливи, вали като из ведро, а често духа и ураганен вятър. Веднъж едно магаре е съборено от свирепшия вятър, но оцелява; човек върху скелето е ударен от мълния, но също оцелява. През една есен пада сняг малко по-рано и затрупва входовете на землянките. Хората не могат да излязат, тъй като вратите се отварят навън. Разкопават покривите, след което установяват че магаретата са се отвързали и са изяли целия запас от хляб, както и много строителни чертежи. През 1929 година паметникът е иззидан окончателно, а през 1934 е поставен последният камък на върха. През 1934 година е официалното откриване, на датата 26 август. Поканени са много официални лица, четат се речи... Само че никой не кани строителя Пеньо Атанасов - Бомбето. Типично по български, от което този упорит и всеотдаен човек е крайно обиден. Поради това той никога в следващите 30 години не отива да види повече паметника!

По време на ремонт и реставрация на на бронзовата фигура на лъва през 2019 година, на всяка част, от която е сглобен, от вътрешната страна видели надписи, колко тежи съответния елемент. Това позволило да се изчисли точно общата му тежест. Дотогава се обявявало, включително и от Парк-музея Шипка-Бузлуджа, че той тежи около 28 тона. Оказало се, че той тежи около 12 тона. Ако прибавим и носещата конструкция, максималната тежест става около 15 тона. Другият любопитен момент е, че до момента на ремонта се смятало, че лъвът е сглобен от 28 елемента, в действителност, били 53. Лъвът и отливките били конструктивно здрави.

В приземния етаж на паметника на Шипка, издигнат като кула във формата на пресечена пирамида, в голям мраморен саркофаг, се пазят кости на руски воини и български опълченци.

Цар Борис III поздравява ветерани от българското опълчение.

Лъвската фигура след отливането и сглобяването й във Военен арсенал – София (днес НМ „Земята и хората“).

Различни етапи от строителството: от 1927 г. до 50-те години на миналия век. На снимката се вижда и петолъчка; по-късно свалена като неуместна.

Темата за Българското опълчение винаги е била интересна. Днес особено, по актуално-политически причини. Българското опълчение е доброволческа военна формация, създадена в навечерието на Руско-турската война (1877–1878 г.), която се включва в състава на руската армия. То не е самостоятелна българска армия, а отделен корпус в рамките на руските въоръжени сили, съставен основно от български доброволци. Кой тогава, предлага създаването му? Идеята за български доброволчески части, се обсъжда в руските военни среди още преди войната. Тя е подкрепяна от славянофилски кръгове и от дейци на българската емиграция в Румъния. Сред хората, които активно съдействат за формирането му, са Николай Столетов; Петко Каравелов; Марко Балабанов; представители на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Решението за създаването му е взето от руското военно командване през април 1877 г. Как е сформирано опълчението? Набирането започва в Румъния; Южна Русия; Бесарабия; сред българските емигрантски общности. Записват се участници в Априлското въстание; бивши четници; българи, служили в руската армия; доброволци от различни краища на българските земи. Общият състав достига около 12 000 души, макар че едновременно под оръжие се намират по-малко. Кой командва опълчението? Началник на Българското опълчение е генерал-майор Николай Столетов. Под негово командване служат и български офицери и подофицери, но висшият команден състав е руски. Сред най-известните командири са Павел Калитин; Константин Кисимов; Олимпий Панов; Иван Върбанов. Как е организирано? Първоначално се формират шест дружини, по-късно броят им нараства до дванайсет. Всяка дружина има командир; няколко роти; знаменосци; санитарни и тилови подразделения. Всички са облечени и въоръжени по руски образец. Какво е мястото на опълчението в руската армия? Българското опълчение е включено в състава на руския Дунавски корпус и е подчинено на руското командване. То получава заплати от руската армия; снабдява се от руските складове; използва руски устави; изпълнява задачи, поставени от руското командване. Следователно то не представлява отделна съюзническа армия, а доброволческа част в рамките на Руската императорска армия. Какви задачи са възложени първоначално на родните опълченци? В началото, руското командване не предвижда опълчението да бъде използвано в най-тежките боеве. Основните задачи са охрана на комуникациите; мостове; складове; пътища; тилови райони. Разузнаване. Българите познават местността, езика и населението. Те обшуват в безпрепятствена връзка с местното население, като така улесняват снабдяването и придвижването на руските войски. Отговарят за поддържане на реда в освободените райони. Как се стига до Шипка? След форсирането на Дунав и преминаването на Балкана, генерал Йосиф Гурко оценява качествата на опълченците и ги включва в Предния отряд. Така те участват при Стара Загора; Казанлък; Шипченския проход. През август 1877 г., срещу около 7500 защитници (руски части и български опълченци), армията на Сюлейман паша предприема многократни атаки. Българските дружини заемат най-опасните позиции. Особено се отличават Трета дружина; Пета дружина; Шеста дружина. Загиват стотици опълченци. Имало ли е българско командване? Частично. Повечето висши офицери са руснаци, защото след пет века османско владичество, България не разполага с подготвен офицерски корпус. Но именно опълченците и българските офицери в тях поставят основите на бъдещата Българска земска войска, а след това и на българската армия. Сред бъдещите генерали и офицери на Княжество България, много са бивши опълченци. Българското опълчение има значение, което надхвърля чисто военната му роля. То дава възможност българите да участват със собствени сили във войната; подготвя кадрите на бъдещата българска армия; се превръща в символ на възстановяването на българската държавност; показва пред Европа, че българите не са само обект на освобождение, а активно участват в собственото си освобождение. В известен смисъл Българското опълчение представлява прехода между четническите и революционните формирования на Възраждането и редовната армия на новата българска държава. Кои са решителните сражения, в които българските опълченци демонстрират образци на храброст и саможертва? Българското опълчение участва в редица боеве през Руско-турската война (1877–1878), но три от тях се открояват като символи на храброст, саможертва и воинска доблест. Именно техните имена са изписани и върху Паметника на свободата на Шипка: Стара Загора, Шипка и Шейново. Битката при Стара Загора (31 юли 1877 г.) е бойното кръщение; първото голямо сражение на опълченците. Частите на генерал Николай Столетов и генерал Йосиф Гурко, заедно с шестте опълченски дружини, се изправят срещу многократно превъзхождащата ги армия на Сюлейман паша. Опълченците удържат позициите си часове наред срещу многократно по-многоброен противник.Макар сражението да завършва с отстъпление, то доказва на руското командване, че българските доброволци могат да бъдат използвани в най-тежките боеве. Шипченската епопея (9–14 август 1877 г.) става върхът на саможертвата. Това е най-прославената страница от историята на Българското опълчение. Под командването на генерал Столетов, около 7500 руски войници и български опълченци отбраняват прохода срещу армията на Сюлейман паша, наброяваща около 30 000 души. Най-тежкият ден, е 11 август (23 август нов стил). Тогава боеприпасите почти се изчерпват; защитниците преминават към щикови атаки; хвърлят камъни, дървета и дори телата на убитите върху настъпващите османски части; отблъскват многократни атаки до пристигането на подкрепления. Тези събития вдъхновяват одата „Опълченците на Шипка“ на Иван Вазов. Шипка се превръща в символ на саможертвата и националната памет. Шипка–Шейново (януари 1878 г.) е победният завършек. След падането на Плевен, генерал Фьодор Радецки преминава Стара планина през сурова зима и предприема настъпление срещу укрепения лагер на Вейсел паша край Шейново. В боевете участват и опълченски дружини. След ожесточени сражения османската армия капитулира. Около 36 000 турски войници попадат в плен. Победата открива пътя към Одрин и Цариград. Т. нар. „Шипченско стоене“ е изпитание не само на бойния дух, но и на издръжливостта. Войниците и опълченците понасят снежни бури; студ до –25 °C; глад и болести. Много от жертвите са причинени не от сражения, а от суровите зимни условия. Ако трябва да се подредят по значение за националната историческа памет, най-често се посочват Шипченската епопея – символ на саможертвата; битката при Стара Загора – бойното кръщение на опълчението; Шипка–Шейново – победният завършек на участието му във войната. Тези сражения не само показват личната храброст на опълченците, но и поставят основите на бъдещата българска армия и на воинските традиции на възстановената българска държава. Кой всъщност създава Българското опълчение? Идеята за формиране на български доброволчески части, възниква още по време на Сръбско-турската война (1876 г.) и се развива в руските военни среди. Основна роля играят генералите Николай Обручев и Ростислав Фадеев. През ноември 1876 г. руското военно министерство вече обсъжда създаването на български дружини, а след обявяването на войната от император Александър II през април 1877 г. започва официалното формиране на опълчението в Кишинев. Организацията и командването, са поверени на генерал Николай Столетов. В набирането на доброволци активно участват български дейци като Петко Славейков, Стефан Стамболов, Христо Иванов-Големия и други.

Тържествен водосвет при полагане на основния камък на Паметника на свободата на връх Св. Никола (Шипка) – 5 септември 1926 г.

Скица, представяща разположението на бронзовата фигура на лъва върху шипченския Паметник на свободата, изработена от скулптора Ал. Андреев. (Държавен архив – Габрово).

Много интересен, е въпросът, в какъв контекст на руската национална доктрина, възниква идеята на генералите Обручев, Фадеев и Столетов, за създаване на българско опълчение? Какво е било обещано (казано на опълченците? Въпросът е важен, защото зад създаването на Българското опълчение стоят не само военни съображения, а и цяла идеологическа и геополитическа концепция на Руската империя. В какъв контекст възниква идеята? През XIX век руската външна политика се основава на няколко взаимосвързани идеи: Панславизмът. В руските интелектуални и политически среди се утвърждава схващането, че Русия има историческа мисия да бъде покровител на православните и славянските народи на Балканите. Това не означава непременно стремеж към създаване на независими национални държави, а по-скоро към изграждане на зона на руско влияние. Сред най-известните идеолози на това течение, е генерал Ростислав Фадеев. За него освобождението на България е част от по-широка славянска мисия. Източният въпрос. Руската империя търси реванш след поражението в Кримската война (1853–1856). Отслабването на Османската империя открива възможност, Русия отново да се утвърди като водеща сила на Балканите и евентуално да получи по-силен достъп до Проливите. Практически военни съображения. Генерал Николай Обручев разглежда българските доброволци като фактор, който може да подпомага руската армия на местността; да разузнава; да поддържа реда в освободените райони; да повлияе на местното население да съдейства на руските войски; да създаде впечатление, че войната не е само руско-турска, а и народна освободителна война. Какво са обещавали на българите? Тук трябва да се прави разлика между официалните документи и създадените надежди. Не е обещавана предварително независима България. В уставите и заповедите за създаване на опълчението, няма обещание за самостоятелно българско царство. Официално се говори за освобождаване на християнското население и за участие в общата борба срещу Османската империя. Обещавало се е освобождение. При набирането на доброволците постоянно се говори за освобождаване на България; край на османската власт; възстановяване на българската народност; създаване на собствена войска и управление. За мнозина доброволци това означава възраждане на българската държава, макар границите и политическият статут да не са били уточнявани. Обещавало се е, че те ще бъдат ядрото на бъдещата българска войска. Това е особено важно. Генерал Столетов и други руски офицери, многократно подчертават, че опълченците не са временна помощна част, а бъдещите офицери, подофицери и войници на българската армия. И действително след Освобождението много от тях стават гръбнакът на младата българска войска. Как самите опълченци са разбирали своята мисия? Повечето от тях не са тръгвали да воюват за руските геополитически интереси или за панславизма. За участниците от Априлското въстание, четите и Сръбско-турската война целта е била една: „Да има свободна България.“ Това личи от спомените на Данаил Николаев, Стефан Кисов, Петър Пармаков и много други. Имало ли е неизказано обещание за голяма България? След успехите на войната и особено след Санстефанския договор, сред българите се утвърждава убеждението, че именно това е била целта на войната. Но историците са единодушни, че проектът за Санстефанска България, е продукт на края на войната и на руската дипломация, а не предварително обещание към опълченците. Следователно идеята за Българското опълчение възниква на пресечната точка между руската панславистка и имперска доктрина; военната необходимост от местни сили; стремежа на самите българи към национално освобождение. Тъкмо тази среща между различни мотиви, прави Българското опълчение уникално явление: руски замисъл по организация, но българско по дух, състав и крайна национална цел. Трябва да се разграничат няколко различни момента: възникване на идеята, създаване на първото ядро, официално учредяване на Корпуса на Българското опълчение и тържественото му освещаване. Решението за създаване, е взето на 13 ноември 1876 г. в Ливадийския дворец в Крим, в присъствието на император Александър II и висшето военно ръководство. Там се обсъждат плановете за предстоящата война и генерал Ростислав Фадеев предлага създаването на български доброволчески части. Идеята е възприета от началника на Главния щаб генерал Николай Обручев. Още през декември 1876 г., в Кишинев е сформиран „Пешият конвой при Главнокомандващия княз Николай Николаевич“ от около 300 българи, предимно ветерани от Сръбско-турската война. Начело е поставен генерал Николай Столетов. Това е зародишът на бъдещото опълчение. Официалното сформиране на Корпуса; за рожден ден на Българското опълчение, се приема 29 април 1877 г. (17 април стар стил). Къде? В Кишинев, тогава в Бесарабска губерния на Руската империя. Как? Със Заповед № 40 на Главнокомандващия на Действащата армия великия княз Николай Николаевич. В чие присъствие? Не става дума за еднократна тържествена церемония, а за официален военен акт. В организацията и оформянето на Корпуса участват великият княз Николай Николаевич – главнокомандващ; генерал Николай Столетов – непосредствен командир на Опълчението; руски офицери, определени за командири на дружините; български офицери и юнкери на руска служба; представители на Славянските комитети. Първоначално са образувани шест дружини, групирани в три бригади. Следователно, ако се търси точният юридически момент, Корпусът на Българското опълчение се ражда на 29 април 1877 г. в Кишинев, със заповед № 40 на главнокомандващия велики княз Николай Николаевич, а командването е поверено на генерал Николай Столетов. Не съществува предварително изградена нелегална мрежа от „клетки“ на Българското опълчение вътре в българските земи, подобна например на комитетската организация на Левски. Опълчението се формира предимно извън Османската империя, а попълването му от българските земи става в няколко вълни, включително и след навлизането на руските войски. Първоначалното ядро се формира извън България.

През пролетта на 1877 г. доброволците се събират главно в Кишинев и Плоещ. Значителна част са ветерани от Сръбско-турската война (1876 г.); български емигранти от Румъния, Русия и Бесарабия; участници в Априлското въстание; млади българи, живеещи извън пределите на Османската империя. Първите шест дружини са почти изцяло комплектувани още преди руската армия да премине Дунав. Имало ли е предварително подготвени структури в България? Не в смисъла на военни клетки. Останките от комитетската мрежа на Васил Левски и местните революционни среди в някои градове и села съществуват, но след разгрома на Априлското въстание през 1876 г. те са силно отслабени. Османските власти извършват масови арести и разследвания. Въпреки това отделни бивши комитетски дейци поддържат връзки с емиграцията; създават се тайни групи за наблюдение на османските войски; подготвят се водачи и преводачи за руската армия; местни първенци очакват настъплението и са готови да окажат съдействие. Но няма доказателства за предварително организирана мрежа от готови опълченски подразделения. Какво става след преминаването на Дунав? Тук започва вторият етап. След Свищов, Никопол, Търново, Стара Загора и други освободени райони започват масови записвания на доброволци. Те постъпват като попълнения към вече съществуващите дружини или в новосъздадените 7-а, 8-а, 9-а, 10-а, 11-а и 12-а дружина. Особено след боевете при Стара Загора и Шипка притокът на желаещи се увеличава. Имало ли е местни въоръжени формирования? Да, но те не са част от предварително изградени клетки. В освободените райони възникват доброволчески отряди; градски и селски милиции; конни разузнавателни групи; охранителни чети. Някои от тях по-късно се вливат в опълчението, а други остават към гражданската администрация. Интересен факт - при преминаването на Балкана през зимата на 1877–1878 г. руската армия широко използва помощта на местното население. Стотици българи действат като водачи; преводачи; снабдители; разузнавачи. Мнозина от тях никога не са били формално зачислени към Българското опълчение, но фактически участват във войната. Следователно, Опълчението не се изгражда чрез предварително създадени клетки в българските земи. По-скоро процесът е обратен: в Русия и Румъния се създава готово ядро на Българското опълчение. То навлиза с руската армия в България. В освободените територии започва масово присъединяване на нови доброволци. Местните революционни среди и населението подпомагат армията, но не образуват предварително изградена опълченска мрежа. Това отличава Българското опълчение от Българския революционен централен комитет и комитетската система на Левски – едното е редовно военно формирование, създадено по заповед на руското командване, а другото – конспиративна национална организация, изградена отвътре в самите български земи. Да, но с важно уточнение: висшето командване на Българското опълчение, остава изцяло в ръцете на руски офицери, а българите заемат главно длъжности от ротни командири надолу. Въпреки това няколко българи достигат значими командни позиции и именно те впоследствие стават ядрото на българската армия. Защо не българи начело? Руското командване смята, че опълчението е част от Действащата руска армия; българите почти нямат собствени кадрови офицери; необходимо е единно командване и строг контрол. Затова началник на опълчението става генерал Николай Столетов, а командири на бригади и повечето дружини са руски офицери. Все пак има ли българи, командвали части? Има, например, подполковник Константин Кесяков. Той е най-високопоставеният българин в Опълчението. Офицер от руската армия, назначен за командир на I опълченска дружина. Това е най-високата командна длъжност, поверена на българин по време на войната. Капитан Райчо Николов. Известният участник от Кримската война и български офицер на руска служба, е сред старшите офицери в Опълчението. Той има голям авторитет сред доброволците. Данаил Николаев. Тогава още млад офицер, той командва рота в V опълченска дружина и се отличава при Шипка и Шейново. По-късно ще бъде наречен „патриарх на българската войска“ и ще стане първият български генерал от пехотата. Стефан Кисов. Подпоручик Стефан Кисов е един от най-образованите български офицери и оставя ценни спомени за войната. Той също командва рота и участва в боевете на Шипка. Олимпий Панов и Коста Паница. Те служат като млади офицери в Опълчението и след Освобождението се превръщат във важни фигури в българската армия. Имало ли е българин начело на цялото Опълчение? Не. Нито един българин не е бил командир на Корпуса на Българското опълчение, нито командир на бригада. Най-високото командване е запазено за руски генерали и полковници. Можело ли е да бъде иначе? Теоретично да, но на практика през 1877 г. България все още няма собствена военна школа и почти няма висши офицери с необходимия чин и опит. Най-подготвените българи са офицери на руска служба, повечето с чинове поручик, щабс-капитан или капитан. Затова руското командване предпочита да остави стратегическото ръководство в свои ръце. Парадоксално е, че именно тези български ротни командири и младши офицери – Константин Кесяков, Данаил Николаев, Стефан Кисов, Коста Паница, Олимпий Панов, Атанас Узунов и други – след 1878 г. ще изградят и поведат вече самостоятелната Българска армия. Техният опит, придобит в Българското опълчение, става основата на българското офицерство.

Не само на мен е известно, че българските опълченци на Шипка, са имали за знаме Самарското знаме, осветено от руснаците в едноименния град Самара. Някои твърдят, че руският цар е отхвърлил българското предложение за знаме, ушито от българи по българските земи. Нека научим как се е развил този казус. Това, което е сигурно установено от историческите източници; безспорно е, че Самарското знаме е ушито в руския град Самара, по инициатива на гражданите на града и е дарено на Българското опълчение през май 1877 г. Първоначално то е било замислено като дар за участниците в Априлското въстание от 1876 г. Ако се търси тържественият и символичен момент, когато опълчението се явява пред армията и получава своята светиня, това е 18 май 1877 г., при освещаването и връчването на Самарското знаме. Тържественото представяне на Корпуса(6 май стар стил) в лагера край Плоещ, Румъния, в присъствието на великия княз Николай Николаевич; генерал Николай Столетов; руски генерали и офицери; представители на Самарската градска дума; духовенство; се извършва освещаването и връчването на Самарското знаме. Именно тогава българските дружини полагат клетва и за първи път се явяват като завършено военно формирование. Именно тази церемония е запечатана в историческата памет като раждането на Българското опълчение в неговия завършен вид. Именно под това знаме се сражават опълченците при Стара Загора и Шипка, а защитата му се превръща в част от българската военна традиция. Има ли конфликт на знамената? Самарското знаме е руско; било е предложено българско знаме с трикольор, ушито от дъщерята на български учител. Съществува интересен и донякъде символичен въпрос за „конфликт на знамената“, макар че по онова време той не е прераснал в открит спор. По свидетелства на съвременници, още преди връчването на Самарското знаме, е било изработено българско трицветно знаме (бяло, зелено, червено), ушито от дъщерята на българския учител и общественик Иван Параскевов от Браила – Стилияна Параскевова. То е замислено като знаме на бъдещата свободна България. Това е прочутото Браилско знаме. Макар да няма статут на официално държавно знаме, то е изцяло българска инициатива и носи българските цветове. Следователно, Самарското знаме „руско“ ли е? По произход – да, но по предназначение – не съвсем. То носи руските панславянски цветове (червено, бяло и синьо) и православни изображения, но не е държавното знаме на Руската империя. То е специално бойно знаме, предназначено за българите. Имало ли е противопоставяне? Няма сведения за открит конфликт между българите и руското командване. Но има основания да се смята, че част от българските дейци са предпочитали опълчението да има собствено национално знаме. От руска страна обаче Самарското знаме е възприемано като символ на славянското братство и на покровителството на Русия над българската кауза. Така се получава известно разминаване: за руската страна знамето символизира общославянската идея; за българите то постепенно се превръща в светиня заради кръвта, пролята под него. Защо Браилското знаме не става бойно знаме на Опълчението? Причините вероятно са няколко: Опълчението е част от руската армия и руското командване определя символите му. Самарското знаме идва като официален дар от Самара и се връчва тържествено от руски представители. Българите все още нямат призната държава и официални държавни символи. Интересен исторически парадокс - в крайна сметка историята запазва и двете знамена: Самарското знаме става бойната светиня на Българското опълчение и по-късно на Българската армия. Браилското знаме на Иван и Стилияна Параскевови, се оказва непосредствен предшественик на днешния български трибагреник. Така че не може да се говори за открит конфликт, но може да се говори за съществуването на две символни линии: една, свързана с руската освободителна мисия и панславизма (Самарското знаме); друга, свързана с възстановяването на самостоятелната българска държавност (бяло-зелено-червения трикольор). Именно второто направление надделява след Освобождението, когато Търновската конституция от 1879 г. утвърждава бяло-зелено-червеното знаме като национален флаг на България. В историографията се споменават проекти и инициативи на български емигрантски среди, за собствено знаме на опълчението, но липсват общоприети и еднозначни доказателства, че лично императорът е отхвърлил вече изработено българско знаме или че е наложил Самарското знаме вместо него. По-скоро, Самарското знаме е било възприето като символичен дар от руското общество към българската кауза. Самарското знаме е бойно знаме на Трета дружина на Българското опълчение. То не е било национално знаме на България. В същото време, българският трибагреник (бяло, зелено, червено) вече е съществувал и е използван от революционното движение още преди Освобождението. Следователно, българите вече имаме свои национални цветове и знамена; Самарското знаме е конкретна бойна светиня, свързана с Българското опълчение. В исторически план неговата ценност идва не толкова от мястото, където е ушито, а от факта, че български опълченци са загивали, за да не попадне в ръцете на противника. Именно това го превръща в национална реликва и единственото българско знаме, наградено с орден „За храброст“. Най-ярките символи на героизма, са свързани със Самарското знаме и неговите знаменосци; защитниците на Орлово гнездо на Шипка; дружините на Столетов, които удържат прохода до идването на подкрепления. Един от знаменосците на Самарското знаме, подполковник Павел Калитин, пада убит. Около знамето загиват последователно общо петима знаменосци. Опълченецът Никола Корчев успява да спаси Самарското знаме в ръкопашен бой при Стара Загора. Знаем ли дали е запазен оригиналът на Самарското знаме и ако е запазен, къде се съхранява то днес? Имало ли е дублиращи копия на знамето? Оригиналът на Самарското знаме е запазен и днес се съхранява в Националния военноисторически музей. Поради крехкото състояние на коприната, то се пази при строго контролирани условия – специална температура, влажност и ограничено осветление. Затова се излага пред публика много рядко, обикновено по повод големи годишнини или на 3 март. Къде е било преди това? След Освобождението, знамето остава бойна светиня на българската армия. През 1881 г., когато на войската се връчват новите бойни знамена, Самарското знаме е предадено за съхранение в Двореца на българските владетели. Там остава до 1946 г., когато постъпва във Военноисторическия музей. Това е една от причините, да е оцеляло сравнително добре – не е било използвано след войната като действащо военно знаме. Има ли копия? Да, и то не едно. Според данните на музея, са изработени общо пет официални копия на Самарското знаме. Най-известните са - копие в Националния военноисторически музей; копие в Регионалния исторически музей – Стара Загора; копие в Музея на въоръжените сили в Москва; копие в Зографския манастир; по-късно изработено висококачествено копие от монахини в Княжевския девически манастир „Покров на Пресвета Богородица“. Първите две копия, са направени още през 1958 г., когато става ясно, че оригиналът вече е твърде уязвим за често експониране. Оригиналът е реставриран през 1960 г. Самарското знаме е изпратено за специализирана реставрация в Москва. Днес голяма част от оригиналната коприна, е укрепена чрез т.нар. дублиране – поставяне на поддържаща основа зад автентичния плат. Част от цветовете са избледнели, а някои участъци от иконографските изображения са повредени от времето. Любопитен факт е, че Самарското знаме е уникално не само като реликва на Опълчението. То е единственото бойно знаме в българската история, наградено с орден „За храброст“ I степен. Отличието е вградено в украсената му дръжка и напомня за боевете при Стара Загора и Шипка, където под неговите дипли загиват няколко знаменосци, но знамето не попада в ръцете на противника. Интересно е също, че днес много хора си представят Самарското знаме като „руско знаме“. Всъщност то не е държавният флаг на Руска империя, а специално изработено за Българското опълчение бойно знаме с образите на Св. Богородица и Св. св. Кирил и Методий. Именно тази уникалност го превръща в една от най-почитаните български национални светини.

Честванията на Шипка показват значението, което българите отдаваме на свободата и собствения си принос за нея, в лицето на героите от българското опълчение. Но, не всичко е било гладко. Минават десетилетия, преди да се построи паметникът на върха. Кога е поставено началото и как са се развивали честванията на Шипка от Освобождението до наши дни? Шипка е интересен пример как едно историческо място, постепенно се превръща в национално светилище. Днес ни се струва естествено всяка година десетки хиляди хора да се събират на върха, но след Освобождението това съвсем не е било така. Първите години след Освобождението (1878–1900). Още през първите години след войната ветерани, местни жители и военни започват да посещават местата на боевете. Няма обаче голям национален паметник, нито установен държавен ритуал. Българската държава има други неотложни задачи – изграждане на институции, армия, инфраструктура. Паметта за Шипка се поддържа най-вече от оцелелите опълченци; армията; местните комитети; училищата и патриотичните организации. Още тогава се оформя традицията на поклоненията през август – около годишнината от Шипченските боеве. Те обаче са сравнително скромни в сравнение с днешните мащаби. Опълченците настояват за паметник. С времето живите участници в боевете започват да осъзнават, че поколението им си отива и трябва да остави траен знак. През 1920 г. на събор на ветераните-опълченци, се ражда идеята за издигане на голям паметник на връх Свети Никола (днешният връх Шипка). Започва общонародна дарителска кампания. Парите не идват от държавния бюджет, а основно от доброволни дарения на българи от цялата страна. На 24/26 август 1922 г. е положен основният камък на бъдещия монумент. Защо строежът се проточва? Често се казва, че паметникът е построен бавно, но причините са разбираеми: върхът е труднодостъпен; строителните материали се качват по планински терен; средствата идват от дарения; проектът е изключително мащабен за времето си. Грубият строеж е завършен около 1930 г., но довършителните работи и различни административни и политически въпроси забавят откриването. Любопитен е спорът накъде да гледа бронзовият лъв – съседни държави виждат политически намеци в различните посоки на фигурата. Голямото откриване през 1934 г. На 26 август 1934 г., цар Борис III открива тържествено Паметника на свободата. Събитието се превръща в истинска национална манифестация. На върха се събират десетки хиляди хора – ветерани, военни, ученици и граждани от цялата страна. Според различни оценки присъстват над 100 000 души. Това е моментът, в който честванията на Шипка придобиват окончателно национален характер. Между 1934 и 1944 г., в царския период, Шипка се утвърждава като символ на Освобождението; българското опълчение; българската армия; признателността към загиналите руски воини. Честванията имат силно държавно и военно участие, но акцентът върху българските опълченци е особено отчетлив. Самият Борис III нарича опълчението „родоначалник на българската армия“. След 9 септември 1944 г. Шипка не губи значението си, но интерпретацията се променя. Новата власт поставя по-силен акцент върху „вечната българо-съветска дружба“; ролята на Русия и руската армия; общата борба на славянските народи. Въпреки идеологическите промени, едно нещо остава непроменено: Шипка продължава да привлича огромни маси хора и остава сред най-почитаните места в България. След 1989 г., преходът носи нови спорове около историческата памет: какво е съотношението между българския и руския принос? Дали Шипка е преди всичко символ на Освобождението или на българската саможертва? Как трябва да се представя историята на войната? Въпреки политическите спорове, самото честване не отслабва. Напротив – то постепенно се превръща в едно от малкото събития, които събират хора с различни политически възгледи. Шипка днес. Съвременните чествания обикновено се провеждат в две основни направления: Националното честване на Шипченската епопея през август. Поклоненията около 3 март – Националния празник на България. Хиляди хора изкачват стъпалата към Паметника на свободата, участват във възстановки на боевете и поднасят венци. В историческите възстановки централно място заемат именно българските опълченци, което показва как през последните десетилетия все по-силно се подчертава собственият български принос за свободата. Ако погледнем цялата история на честванията от 1878 г. насам, виждаме интересна еволюция: от скромни ветерански поклонения, през общонародната кампания за строеж на паметника, до днешните многолюдни събори. Има политически промени, различни тълкувания и идеологически акценти, но едно остава постоянно – Шипка продължава да бъде мястото, където българите най-ясно свързват свободата с жертвоготовността на своите предци.

При строителството на паметника съществува интрига - накъде да гледа гордият български лъв? Наистина, в каква посока гледа лъвът и как са се развили дебатите по темата? Това е една от най-любопитните истории около Паметника на свободата. Част от нея е добре документирана, а друга част постепенно е обрасла с легенди. Накъде всъщност гледа лъвът? Бронзовият лъв е поставен над главния вход на паметника и гледа приблизително на юг, към долината и към Стара Загора. Това не е случайно. От южната страна се разкрива основното пространство на боевете от август 1877 г. – Шипченският проход, подстъпите към върха и районът, откъдето идват атаките на армията на Сюлейман паша. Защо възниква спорът? Още по време на строителството възниква въпросът: в каква посока трябва да бъде обърнат символът на България? Появяват се няколко идеи. Да гледа на север. Това би означавало лъвът да е обърнат към Румъния и към посоката, откъдето през Дунав идва руската армия. Поддръжниците на тази идея виждат в това знак на признателност към освободителите. Да гледа на юг. Според друга гледна точка лъвът трябва да бъде насочен към бойното поле и към направлението на османските атаки. Това е и по-естественото военно-историческо решение: лъвът символично пази прохода и посреща противника. Да гледа на запад или изток. Има сведения за различни предложения, но те не получават сериозна подкрепа. Голямата дипломатическа чувствителност през 20-те и 30-те години на XX век - Балканите са изключително чувствителен регион. След Първата световна война, България има тежки отношения с няколко съседни държави. Появяват се опасения, че ако лъвът бъде насочен към определена граница, това може да бъде изтълкувано като политическо послание или дори териториална претенция. Най-разпространената версия на историята гласи, че ако гледа на запад, може да се възприеме като насочен към Сърбия; ако гледа на юг, към Гърция или Турция; ако гледа на север, възникват други символични тълкувания. Историците днес обаче отбелязват, че част от тези разкази вероятно са преувеличени и доизградени впоследствие.

Няма доказателства за драматичен международен конфликт около лъва. По-скоро става дума за реални обсъждания, към които народната памет добавя известна доза романтика. Една по-малко известна подробност - първоначалният проект предвиждал огромен лъв на самия връх на кулата. По-късно проектът е променен и се стига до сегашното решение – масивна бронзова фигура над входа. Така лъвът става не просто декоративен елемент, а своеобразен страж на паметника. Символиката днес: интересното е, че днешните посетители рядко се вълнуват от географската посока на лъва. За повечето българи той символизира не отношение към съседите, а към самите защитници на прохода. В този смисъл символиката е претърпяла развитие. През 30-те години въпросът е бил „накъде гледа лъвът?“. Днес по-важен изглежда въпросът „какво пази лъвът?“ А отговорът вероятно е: паметта за онези няколко августовски дни на 1877 г., когато българските опълченци и руските части успяват да задържат прохода и да превърнат Шипка в един от най-силните символи на българската свобода.

Паметникът на Свободата на връх Шипка по време на социализма красеше най-масовата банкнота - тази от 1 лев. През социалистическия период Паметникът на свободата на Шипка беше един от най-разпознаваемите национални символи. Изобразяването му върху банкнотата от 1 лев (особено емисиите от 1962 и 1974 г.) го превърна в образ, който практически всеки българин виждаше ежедневно. Но присъствието му не се изчерпваше с банкнотата. Паметникът многократно е изобразяван върху пощенски марки, особено по повод годишнини от Руско-турската война 1877–1878 г.; Освобождението на България; честванията на Шипченската епопея. Така образът му достига до милиони писма и пощенски картички. По случай различни годишнини са сечени възпоменателни медали; туристически значки; значки на Комсомола и Отечествения фронт; отличия за участници в походите „По стъпките на четата на Ботев“ и други патриотични инициативи. Шипка беше сред най-често използваните мотиви в българската фалеристика. Поколения ученици са виждали паметника на кориците на учебници по история; стенни табла в училищата; албуми и енциклопедии за България. След 1944 г., комунистическата власт търси исторически символи, които да подчертават традиционното българо-руско приятелство, а Шипка се вписва идеално в този разказ. Паметникът присъства в почти всички големи туристически албуми за България редом с Рилския манастир, Царевец, Мадарския конник. За чужденците той често символизираше българската държавност и борбата за свобода. В учреждения, казарми и училища, често висяха календари с изглед към паметника. Особено популярни бяха снимките, заснети откъм юг, така че монументът да се откроява над облаците и Стара планина. Интересен парадокс: макар комунистическата власт да поставя силен акцент върху Шипка, самият паметник е построен преди социализма – открит е през 1934 г. по инициатива на общонароден комитет и с дарения от българското общество. Тоест един от най-използваните символи на социалистическа България, всъщност е рожба на Царство България. Затова и след 1989 г. почти никой не поставя под съмнение мястото му в националната символика. За разлика от много други паметници, Шипка остава общоприет символ на българската памет и саможертва независимо от политическите режими. Освен на еднолевката, вероятно няма друг български паметник, който да е присъствал толкова масово и последователно в ежедневната визуална култура на няколко поколения българи. Имаше брадясал студентски виц, според който професорът казал, че ще пусне всеки студент, и даже с шестица, ако той (тя) му отговори на въпроса: "Колко стълби има в Университета?" Минали всички студенти; всеки казвал някакви числа, изсмукани от пръстите и професорът ги скъсал до един. Накрая влязъл един рошав гаврош и професорът задал и на него същия въпрос. "Колко стълби има в Университета?" "Много" - отговорил студентът. "Колко много?" "Аааа, това е вече вторият въпрос". Така и за стълбите към Паметника на свободата в Шипка. Много са. Но са точен брой. И броят им не е случаен. Това е една от най-повтаряните истории за Паметника на свободата, но е интересно, че около нея има и мит, и факт. Почти навсякъде ще прочетете, че до паметника водят 890 каменни стъпала. Това е официално посочваният брой от Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа“. Интригата идва от твърдението, че 890 не е произволно число, а символизира 890-те дни на Руско-турската война (1877–1878); или 890 дни от Априлското въстание до Освобождението; или друг исторически период, свързан с Освобождението. Звучи красиво, но... има ли исторически доказателства? Не. Няма запазени проектни документи, спомени на архитекта Атанас Донков или на строителите, които да казват, че стъпалата са проектирани именно с такава символика. Официалните описания на музея просто констатират броя – 890, без да му приписват специален смисъл. Защо тогава легендата е толкова разпространена? Защото паметникът е изпълнен със символика: 31,5-метрова кула, напомняща средновековна българска крепост; бронзовият лъв над входа; саркофагът с костите на загиналите; седемте експозиционни етажа; надписите „Шипка“, „Шейново“ и „Стара Загора“.

При толкова внимателно обмислен монумент, хората естествено започват да търсят символика и в стъпалата. Още една любопитна подробност: има и друга причина за объркване. Ако човек започне да ги брои, може да получи различен резултат – 894, 891, дори 887. Причината е, че различни хора броят по различен начин: включват или не включват площадките; броят последната площадка като стъпало; отчитат по различен начин някои по-широки каменни прагове. Затова в туристически публикации понякога се среща числото 894, докато официалната музейна информация последователно използва 890. Има и една по-малко известна, но по-убедителна хипотеза. Архитектите от началото на XX век, често са проектирали подобни стълбища не според символичен брой, а според наклона на терена, удобната височина на стъпалото и необходимите площадки за почивка. При изкачване от над 200 метра денивелация, това е било много по-важно от постигането на „магическо“ число. Ако впоследствие броят се е оказал 890, той лесно е породил легенда, която с времето е започнала да се възприема като исторически факт. Така че към момента най-сигурното заключение е: 890 стъпала са факт; че те умишлено символизират определен брой дни – това е красива, но недоказана легенда.

А какво може да кажем за оръдията, разположени край монумента? Какви са те? Участвали в битките? Кой и кога ги е доставил тук? Чия направа са - руска, австро-унгарска, немска, английска? Това е много интересен и важен въпрос, защото повечето посетители приемат оръдията като "декор". Всъщност те са част от историческата концепция на целия парк-музей. Участвали ли са в боевете? Да и не. Оръдията, които виждаме днес около Паметника на свободата, не са батареята, която е стреляла през август 1877 г. Те са поставени по-късно, когато се изгражда мемориалният комплекс и се възстановяват бойните позиции. На самия връх през боевете, действително е имало руски артилерийски батареи. Именно техният огън многократно спира атаките на армията на Сюлейман паша. Но след войната, оръдията продължават службата си в армията и не остават завинаги на Шипка. Какви са оръдията, които са изложени днес? По-голямата част са руски полеви оръдия от втората половина на XIX век, използвани от императорската руска армия. Най-често това са бронзови нарезни полеви оръдия; 4-фунтови и 9-фунтови системи; произведени през 60-те и 70-те години на XIX век. Това са именно типовете оръдия, с които руската артилерия воюва през Освободителната война. Руски ли са или чуждестранни? Тук има интересен нюанс. Конструкцията им е руска, но зад нея стои силно германско влияние. След поражението в Кримската война, Русия извършва мащабна модернизация на артилерията. Част от новите оръдия, са разработени по идеи на германския инженер Фридрих Круп, но се произвеждат в руски държавни заводи: Обуховски завод; Пермски оръжейни заводи. Следователно можем да кажем: не са английски; не са австро-унгарски; не са германски като производство (макар някои конструктивни решения да произлизат от Германия); руско производство са. Оригинали ли са? Да. Оръдията са автентични образци от епохата, а не съвременни реплики. Не всяко едно обаче може да бъде доказано, че е стреляло именно на Шипка. По-скоро са събирани оръдия от същия тип и период, за да се възстанови историческият облик на позициите при създаването на парк-музея. Основната част от експозицията, се оформя при изграждането на Паметника на свободата (1927–1934 г.), а по-късно – особено през 50-те, 60-те и 70-те години – паркът е разширяван. Тогава са реконструирани окопите, батареите и артилерийските позиции, които посетителите виждат днес. Най-интересната подробност: ако се приближите до някое от оръдията, вероятно ще откриете върху цевта: годината на производство; двуглавия орел на Руската империя; заводски маркировки; серийни номера; понякога дори името на завода. Тези надписи позволяват на военните историци да определят почти точно кога и къде е произведено всяко оръдие. Всъщност артилерията е едно от големите преимущества на защитниците на Шипка. Срещу десетките хиляди войници на Сюлейман паша, те разполагат с ограничен брой оръдия, но разположени на господстващи височини. Оттам руските артилеристи и българските опълченци, могат да обстрелват атакуващите колони по стръмните склонове с огромен ефект. В този смисъл оръдията се превръщат в един от решаващите фактори за успешната отбрана на прохода.

По време на военни кампании, предхождащи Руско-турската война от 1877-78 г., има редица свидетелства, че руските войски в Добруджа, а вероятно и не само там, насилствено са евакуирали българско население в пределите на Руската империя. По темата има значителен корпус от извори и научни изследвания. Важно е обаче да се направи разграничение между доброволното преселване, организираното изселване и насилствената евакуация. В различните Руско-турски войни, трите явления съществуват едновременно, а по-късната национална историография често ги обединява под едно название. Най-мащабната вълна е след войната от 1828–1829 г. След настъплението на руската армия през Добруджа и Източна България през 1828–1829 г., десетки хиляди българи напускат Османската империя и преминават северно от Дунав. Спорният въпрос е: при какви обстоятелства? От изворите могат да се откроят няколко механизма. Съществува доброволно присъединяване към руската армия. Много българи виждат в руските войски, бъдещи освободители. След десетилетия войни и репресии, част от населението предпочита да тръгне с тях, опасявайки се от османско отмъщение след руското изтегляне. Това е добре засвидетелствано. Активно са насърчавани от руското командване. Русия има конкретен интерес да засели новоприсъединените си земи в Южна Бесарабия и Буджака. На преселниците се обещават земя; освобождаване от данъци за години напред; самоуправление; освобождаване от военна служба за определен срок. Тези обещания привличат множество семейства. Именно тогава възникват големите български колонии около Болград, Комрат и други бесарабски селища. Принудителни евакуации. Има свидетелства, че руски военни части, понякога са принуждавали цели села да ги последват. Причините са няколко: руското командване не желае след оттеглянето си местните християни да бъдат наказани като "руски съюзници"; обезлюдяването на района затруднява снабдяването на османската армия; Русия получава желани колонисти за новите си територии. В някои мемоари се описват случаи, при които населението първоначално отказва да напусне домовете си, но впоследствие е заставено да тръгне заедно с армията. Подобни свидетелства се срещат както в български възрожденски спомени, така и в руски и западноевропейски наблюдения. Добруджа е особено засегната; тя се оказва почти постоянно бойно поле през войните: 1806–1812; 1828–1829; 1853–1856. В резултат районът многократно се обезлюдява. Не само българи. Изселват се турци; татари; гагаузи; българи; румънци. След всяка война следват нови преселвания и колонизации. Какво казва българската историография? Още Георги Раковски е силно критичен към тази политика. Той обвинява руските власти, че обезлюдяват българските земи и отслабват българския народ чрез постоянното преселване към Бесарабия. За него това не е благодеяние, а обслужва руските имперски интереси. Тази критика е сравнително рядко обсъждана по време на социалистическия период. Как оценяват явлението съвременните историци? Днес преобладава по-балансирана оценка. Повечето изследователи приемат, че огромна част от преселниците, действително са искали да тръгнат, защото са се страхували от османски репресии; руската администрация съзнателно е насърчавала това чрез привилегии; в отделни райони е имало реална принуда, включително организирано извеждане на население, когато хората не желаели да напуснат. Следователно би било неточно да се твърди, че всички са били насилствено изселени, но също толкова неточно е да се представя цялото преселване като изцяло доброволен акт. Различните ситуации са съществували едновременно. Особено интересен е фактът, че след няколко години значителен брой преселници се завръщат обратно в българските земи, тъй като условията в Бесарабия се оказват далеч по-тежки от обещаваните. Това също е добре документирано в спомени и родови истории. Има конкретни случаи в Добруджа през 1829 г., когато цели села от районите на Силистра, Добрич (Хаджиоглу Пазарджик) и Варна са изведени след отстъплението на армията на Иван Дибич. Именно тези случаи са най-добре документирани и около тях се водят най-оживените историографски спорове. През пролетта на 1828 г. руската армия преминава Дунав при Браила, Галац и Исакча. Основните крепости, които трябва да бъдат превзети, са Силистренската крепост; Варна; Шумен. Първата кампания не носи решителен успех. Едва през 1829 г., армията на Иван Дибич преминава Балкана и достига до Одрин. Защо възниква проблемът с българското население? По време на войната хиляди българи снабдяват руската армия; служат като водачи; пренасят сведения; участват като доброволци. След подписването на Одринския мирен договор, става ясно, че Русия няма да задържи по-голямата част от завладените български земи. Тогава възниква сериозен въпрос: Какво ще стане с хората, които открито са подпомагали руснаците? Руският Генерален щаб очаква османски репресии срещу тях. Именно тук започва спорният момент. От документи и спомени става ясно, че руското командване не просто разрешава преселване, а организира масова евакуация. Организират се сборни пунктове; речни транспорти; обози; охрана на колоните. Русия предварително подготвя заселването им в Южна Бесарабия. Тоест това не е стихийно бягство, а мащабна военна операция. Имало ли е принуда? Да.

Тук обаче трябва да сме прецизни. Изворите показват няколко различни ситуации. Първа ситуация. Хората сами настояват да тръгнат. Това са семейства, убедени, че ако останат, ще бъдат избити. Такива случаи са многобройни. Втора ситуация. Руски офицери убеждават населението: "Ако останете, турците ще ви избият." Това вече не е пряка сила, но представлява силен психологически натиск. Трета ситуация. Има свидетелства за пряка принуда. Особено интересни са описанията на цели села, които отказват да напуснат. Тогава руските части ги заставят да тръгнат. Българският историк Любомир Милетич публикува множество спомени, в които се разказва именно за подобни случаи. Част от тези свидетелства говорят за използване на въоръжени патрули, които не позволявали хората да се върнат по домовете си. Проф. Пламен Павлов припомня широко разпространено свидетелство: „Българи! Стойте си мирно, че ще обърна топовете да ви избия!“ Според различни версии, тези думи са били отправени към хора, които отказвали да изпълнят заповедите на руското командване при организираното изтегляне. Историците обаче отбелязват, че точната им автентичност трудно може да бъде проверена, тъй като са достигнали до нас чрез по-късни спомени, а не чрез официален документ. Колко души са преселени? Тук оценките варират. Най-често се срещат числа между 100 000; 140 000; понякога дори над 150 000 души. Това включва не само Добруджа, а и Източна България, района на Сливен, Ямбол, Карнобат, Айтос, Котел и други селища. В Добруджа обезлюдяването е особено силно. Някои села почти изчезват. Защо Русия желае тези хора? Тук вече личи имперската политика. През 1812 г. Русия присъединява Бесарабия. Новата област е рядко населена. На държавата са нужни: земеделци; лозари; животновъди; лоялно православно население. Българите са идеални колонисти. Затова им се дават земя; освобождаване от данъци; известна степен на местно самоуправление. Така възникват десетки български колонии, сред които Болград, Кортен, Твърдица, Камчик, Кулевча и много други. Защо темата е спорна? Причината е, че могат да бъдат защитени две различни, но частично верни тези. Първата гласи: Русия спасява българите от сигурно османско отмъщение. Тази теза има сериозни основания. Наистина е имало опасения от репресии срещу хората, сътрудничили на руската армия. Втората гласи: Русия използва войната, за да засели свои нови земи с българско население. И това е вярно. Руската държава има ясен колонизационен интерес към Южна Бесарабия. Следователно двете обяснения не се изключват взаимно. Хуманитарният мотив и имперският интерес съществуват едновременно. Един любопитен и често пренебрегван факт е, че част от тези преселници по-късно се завръщат в България. След няколко десетилетия някои семейства намират условията в Бесарабия по-тежки от очакваното и основават отново села в Добруджа, Лудогорието и Източна България. Това показва, че преселването не е било еднопосочен и необратим процес. Дали през войната от 1877–1878 г. руската армия отново организира евакуации на българско население от Добруджа и Североизточна България, защото и за тази война има документи и свидетелства, макар в значително по-малък мащаб? Да, има. Но тук картината е различна от тази през 1829 г. Ако тогава говорим за масово преселване към Бесарабия, то през 1877–1878 г. става дума за ограничени и локални евакуации, продиктувани предимно от военната обстановка и опасенията от османски ответни действия, а не за държавна колонизационна политика в същия мащаб. Защо възниква въпросът отново? През юни 1877 г. руската армия преминава Дунав, а Добруджа придобива голямо стратегическо значение. Руски войски заемат Северна Добруджа, като установяват временна военна администрация. Районът остава под руски контрол до предаването му на Румъния след решенията на Берлински конгрес. За разлика от 1829 г., руската армия вече не се изтегля от България непосредствено след бойните действия. Основната й задача е да доведе войната до успешен край и да организира временно управление. Има ли сведения за изселване на българи? Да, но те са значително по-ограничени. От спомени на участници и местни жители се вижда, че в някои райони руските военни препоръчват на семейства, сътрудничили на армията, да се изтеглят временно; организират преминаването на цивилни през Дунав; евакуират население от райони, които се очаква да станат бойно поле. Подобни действия са характерни за военните операции от XIX век и не са насочени само към българите. Защо почти не се говори за това? Причината е, че липсват доказателства за нещо, сравнимо с преселването от 1829 г. Историците не разполагат с документи, които да показват централизирана заповед за масово извеждане на българското население; заселването му в предварително определени райони на Руската империя; колонизационна програма от мащаба на бесарабската. Затова повечето изследователи разглеждат отделните евакуации като част от логистиката на войната, а не като самостоятелна политика. Все пак има един интересен аспект. В руските архиви и в мемоарите на военни лекари и офицери, многократно се срещат сведения, че зад Дунав са изпращани цивилни, включително жени, деца, ранени и хора, останали без препитание вследствие на бойните действия. Това показва, че организирани превози на население действително е имало, но мотивите са били предимно военни и хуманитарни. Един по-интересен въпрос; по-съществената и по-слабо известна тема, е съдбата на българите, преселени през 1829 г., по време на войната от 1877–1878 г. Когато руската армия навлиза в България, хиляди бесарабски българи се завръщат като преводачи; водачи; снабдители; доброволци; опълченци. Те познават езика, местните обичаи и терена и се оказват изключително ценни за руското командване. В известен смисъл може да се каже, че преселването от 1829 г. има неочаквано историческо продължение почти половин век по-късно: потомците на изселените българи участват активно в Освободителната война. Тук има и една тема, която рядко се обсъжда: каква част от командния състав, преводачите и административните кадри на Временното руско управление след Освобождението са именно бесарабски българи. Оказва се, че тяхното участие е много по-значително, отколкото обикновено се предполага, и то хвърля нова светлина върху връзката между преселванията от първата половина на XIX век и събитията през 1877–1878 г.

Защо се е случила Шипченската епопея? Защо е било нужно лафети с тежки оръдия да се бутат по-най-непроходимия проход на Стара планина, когато има толкова други проходи? Това е един от най-важните въпроси за цялата война. Популярният разказ често създава впечатлението, че боевете при Шипка са били някак неизбежни, защото "който държи Шипка, държи България". В действителност причината е по-конкретна и произтича от развитието на кампанията през юли и август 1877 г. Първо – Шипка не е била първоначалната цел. Когато руската армия преминава при Свищовския плацдарм през юни 1877 г., главната задача е бързо да премине Стара планина и да излезе в Тракия, преди Османската империя да успее да съсредоточи войските си. Затова русите изпращат т. нар. Преден отряд под командването на Йосиф Гурко. Гурко не тръгва първоначално към Шипка. Той първо овладява Търново, след което започва да търси най-подходящото място за преминаване през Балкана. Защо именно Шипка? Причините са няколко. От една страна, Османската отбрана там е сравнително слаба. В началото на юли, проходът е защитаван само от няколко хиляди души под командването на Халуси паша. След успешна маневра през съседния Хаинбоазкия проход, Гурко заплашва гарнизона в тил. Турците изоставят Шипка почти без голям бой. Тоест, русите не превземат прохода с фронтален щурм. Второ, Шипка е най-кратката връзка между Северна и Южна България. Тя свързва Габрово, Казанлък. Оттам пътят води към Стара Загора, Пловдив, Одрин и и в крайна сметка към Цариград. Трето, вече са преминали през него. Това е може би най-важната причина. След като Гурко слиза в Южна България, проходът се превръща в неговата единствена надеждна връзка със Северна България. През него минават боеприпаси; продоволствие; подкрепления; санитарни транспорти; съобщения. Следователно, ако проходът бъде загубен, всички руски части южно от Балкана рискуват да останат откъснати. А защо тежките оръдия са качени точно там? Защото вече няма друг избор. След овладяването на прохода, руската артилерия трябва да бъде изтеглена на височините. Това действително е огромно инженерно усилие. Лафетите и оръдията се теглят с въжета; използват се волове и коне; често самите войници ги бутат; на места се правят временни пътища. Без тези оръдия, защитата би била почти невъзможна. Но нали има десетки други проходи? Да. Например: Троянският проход, Хаинбоаз, Айтоски проход, Върбишки проход, Ришки проход. Но всеки има различни недостатъци: някои са по-далеч; други нямат добри пътища; трети водят към райони без необходимите комуникации; четвърти са силно укрепени. Най-важното е, че след като руската армия вече е избрала Шипка и е преминала през нея, въпросът престава да бъде "кой проход е най-добър" и става "как да не изгубим този, през който вече минаваме". Защо тогава Сюлейман паша напада именно Шипка? Тук се крие цялата логика на епопеята. След руското поражение в битката при Стара Загора, армията на Сюлейман паша се насочва към Шипка. Целта му не е просто да превземе един проход. А да пресече връзката между северната и южната руска армия; да излезе в Северна България; да се съедини с армията на Осман паша и така да обърнат целия ход на войната. Ако това стане, руската кампания вероятно би се оказала в изключително тежко положение. Най-вероятно – поражение във войната. Един интересен парадокс. Шипка не е най-лесният проход, нито непременно най-важният в мирно време. Но през август 1877 г. именно тя става решаваща, защото там вече са се стекли оперативните линии на двете армии. Историците често отбелязват, че стратегическата стойност на един обект не е постоянна – тя зависи от разположението на силите и целите на противниците. В този момент Шипка се превръща във "възел" на кампанията: загубата й би изложила на риск руските сили южно от Балкана, а овладяването й, би дало на Сюлейман паша шанс да промени хода на войната. Има и още един любопитен аспект, който често остава в сянка на героичния разказ: защо Сюлейман паша не избира да заобиколи Шипка през други проходи, а упорито атакува най-добре защитената позиция. Именно този спор – дали решението му е било военно оправдано или сериозна стратегическа грешка – е сред най-интересните теми в изследванията на кампанията. Сюлейман паша е може би най-добрият османски пълководец. Как е допуснал тази грешка? Това е един от големите спорове в историографията. Още след войната мнозина – руски, османски и западни военни анализатори – си задават същия въпрос: защо Сюлейман паша упорито атакува фронтално Шипка, вместо да я заобиколи? Краткият отговор е, че вероятно не става дума за една грешка, а за съчетание от ограничено време, политически натиск, труден терен и погрешна оценка на противника. Най-напред – бил ли е наистина най-добрият османски генерал? Сюлейман Хюсни паша безспорно е един от най-способните османски командири през войната. Той има добра военна подготовка, командвал е успешно в Черна гора и особено впечатлява с бързото прехвърляне на армията си от Албания към Тракия (благодарение на помощ от страна на Великобритания, която изпратила кораби, за да превози войските). Това е сериозна логистична операция. След това разбива руските части в битката при Стара Загора. Следователно не говорим за посредствен командир. Каква е неговата задача? След падането на Стара Загора, той получава практически една основна задача: да отвори проходите на Балкана възможно най-бързо. Не след месец. Не след две седмици. Веднага. Защото руската армия още не е укрепнала; обсадата на Плевен не е приключила; ако русите преминат към настъпление към Одрин, положението на Османската империя става критично. Той работи под огромен натиск от Абдул Керим паша и впоследствие от централната власт в Цариград. Можел ли е просто да заобиколи? На картата изглежда лесно. В действителност – много по-малко. Трябва да знаем как е изглеждала Стара планина през 1877 г. Това не са днешните асфалтирани проходи. Има тесни планински пътеки; стръмни склонове; дълбоки дерета; почти никакви пътища за артилерия; ограничени възможности за снабдяване. Да преместиш 30–40 хиляди души с оръдия, не означава просто да намериш друга пътека. Освен това, русите вече пазят и съседните височини. Това често се пропуска. След превземането на прохода, руските войски не стоят само на паметника, както си представяме днес. Те заемат цяла система от позиции: връх Св. Никола; Орлово гнездо; околните била; подстъпите към прохода. Заобикалянето също означава бой. Има още един фактор – той подценява отбраната. Вероятно Сюлейман смята, че срещу него има няколко хиляди изтощени руси и български опълченци. Той разполага с многократно превъзходство. От османска гледна точка изглежда напълно логично: "Един мощен удар и проходът пада." Но той не пада. Защо тогава продължава след първия неуспех? Това вече е най-оспорваният момент. Военните историци предлагат няколко обяснения. Натискът от столицата. Всеки ден забавяне, означава повече руски подкрепления. Следователно няма време за сложни обходни операции. "Ескалация на ангажимента". Това е добре познат психологически и военен феномен. След като вече си дал хиляди жертви; няколко дни усилия; значителни ресурси, става все по-трудно да признаеш, че трябва да смениш плана. Той не знае реалното състояние на защитниците. Всъщност, през последните дни на отбраната, руските и българските сили са почти без патрони; почти без вода; изключително уморени. Сюлейман не знае това. От неговата гледна точка защитата изглежда все още здрава. Имал ли е реална алтернатива? Да. Някои руски генерали след войната признават нещо любопитно. Ако Сюлейман беше предприел широк обход през други проходи и заплашил тила на руските позиции, защитниците вероятно щяха да бъдат принудени сами да напуснат Шипка. Тоест не е било задължително проходът да бъде превземан челно. Но такава операция отнема повече време; изисква отлично разузнаване; усложнява снабдяването; крие риск руските сили да се прегрупират и да блокират новото направление. Често след войната се говори за „фаталната грешка“ на Сюлейман паша, но това е и оценка, направена със знанието за крайния изход. През август 1877 г. той не разполага с информацията, която имаме днес. Знае, че времето работи срещу него, че противникът укрепва и че задачата му е спешна. При тези условия, решението за бърз пробив не е само по себе си нелогично. Това, което днес изглежда като грешка, е настойчивостта да се повтаря един и същ фронтален подход, след като става ясно, че защитниците използват терена изключително ефективно и всяка нова атака струва непропорционално скъпо. Именно затова в съвременната военна история, все по-често се среща мнението, че Шипченската епопея не е толкова доказателство за некомпетентността на Сюлейман паша, колкото за изключителната сила на отбраната на малоброен гарнизон на господстващи височини. Дори много способни командири трудно постигат успех при фронтални атаки срещу добре подготвена позиция в планински терен. Ако разгледаме събитията от гледна точка на класическата военна теория на Карл фон Клаузевиц и Антоан-Анри Жомини, можем да сравним решенията на Сюлейман паша с техните принципи за настъпление в планински условия. Оказва се, че неговите действия едновременно следват някои от техните идеи (решителност и концентрация на силите), но нарушават други (избягване на продължителни фронтални атаки срещу силно укрепени височини). Това сравнение е особено поучително.

Може ли читателят днес да научи от съхранени списъци, имената на българските опълченци, сражавали се на Шипка? И имената на героите, чиито кости са останали на бойното поле? Да, за щастие, запазени са. Но трябва да разграничим два различни въпроса: дали са запазени списъци на всички български опълченци, участвали в отбраната на Шипка? – в голяма степен да. Знае ли се поименно, кои са останали завинаги на Шипченските височини? – само частично. Българското опълчение е било редовно военно формирование в състава на руската армия. За него са водени подробни документи: поименни списъци на дружините; офицерски списъци; списъци на наградените с отличия; списъци на убитите, ранените и безследно изчезналите; по-късно – списъци на признатите опълченци и поборници. Общият брой на опълченците е около 12 000 души, като в самите Шипченски боеве участват главно шест дружини (I–VI), а по-късно и останалите формирования. Днес тези сведения се пазят в Държавна агенция „Архиви“; Военноисторически архив – Велико Търново; Национален парк-музей „Шипка – Бузлуджа“; руски военни архиви, където са запазени оригиналните рапорти и списъци. През XX век са издадени и няколко сборника с поименните опълченци, което позволява на много родове да проследят свой прадядо. При имената на загиналите, картината е много по-сложна. След боевете през август 1877 г. не е било възможно да се направи пълно преброяване на загиналите. Причините са няколко: сраженията продължават дни наред; много тела остават между позициите; част от загиналите никога не са разпознати; множество тежко ранени умират по-късно в полевите болници и не са погребани на самия връх. В официалните документи се срещат категориите: убит; починал от рани; безследно изчезнал. Не всички "безследно изчезнали" са действително загинали. Историците познават случая на опълченеца Лальо (Лазар) Григоров Трингов. След третия ден на боевете той липсва при проверката на личния състав. Смятат го за убит и името му е издълбано сред загиналите в Храм-паметник „Рождество Христово“. Оказва се обаче, че е бил тежко ранен, лекуван и оцелява, като надживява дори построяването на паметника. Това показва, че дори официалните списъци не винаги са безгрешни. В приземния етаж на Паметника на свободата се намира каменният саркофаг. В него са положени кости, събирани от Шипченските височини при строежа на паметника през 20-те години на XX век. Но почти никоя от тези кости, не може да бъде свързана с конкретно име. След близо половин век, изложени на атмосферните условия и многократни препогребвания, индивидуалната идентификация вече е била невъзможна. Затова саркофагът е обща костница на защитниците на прохода – руски войници и български опълченци. Все пак има ли поименен списък на загиналите? Да, но той не е окончателен. Историците са възстановили имената на стотици загинали опълченци по рапорти, ведомости и медицински списъци. За други е известно само: собственото име; родното място; дружината; или дори единствено, че са "неизвестен опълченец". След повече от 145 години вероятно никога няма да бъде възстановен напълно списъкът на всички, останали на Шипка. Интересното е, че през последните десетилетия, архивисти продължават да откриват нови сведения. Понякога едно име, смятано за "безследно изчезнало", се оказва записано в болничен журнал или в пенсионните списъци на поборниците. Историята на Шипка все още не е казала последната си дума. Съществува ли вероятност, в саркофага на паметника, да има кости и от войските на Сюлейман Паша? Теоретично – да, практически – вероятността е много малка. Археологическата възможност и намерението на хората, събирали костите, са различни неща. Когато през 20-те години на XX век, започва строежът на Паметника на свободата, по Шипченските височини все още съществуват общи гробове; отделни погребения; разпръснати човешки останки, откривани при изкопни работи. Събраните кости са положени в саркофага като останки на защитниците на Шипка – руски войници и български опълченци. Това е и официалната концепция на паметника. Но какво е станало с османските войници? В боевете през август 1877 г. загиват не само руснаци и българи. Загубите на армията на Сюлейман Хюсни паша също са огромни – хиляди убити и ранени. След края на сраженията част от османските загинали, са погребани от собствените им части; други са погребани от победителите; трети остават в общи гробове по склоновете. За съжаление няма пълна карта на тези погребения. Възможно ли е да са били объркани? Да. След почти 50 години никой не би могъл по костите да определи: националност; армия; религия; чин. Ако при строителството, са били открити единични кости без никакъв контекст, биологично е било невъзможно да се каже дали принадлежат на руски гренадир, български опълченец или османски редник. От чисто научна гледна точка това означава, че не може да се изключи присъствието на единични останки на османски войници. Но има и аргумент в обратната посока. Строителите не са действали произволно. Те са работили по сведения на ветерани, местни жители и по известните тогава руски военни карти, които отбелязват руските батареи, траншеи и братските могили. Затова е много вероятно костите да са били събирани предимно от местата, известни като гробове на защитниците. Има и една морална страна на въпроса. Днес, ако се извърши ДНК анализ (при условие че това изобщо е възможно и допустимо), може би ще се установи, че сред хилядите кости има останки на хора от различни армии. Това не би обезценило паметника. Напротив – би показало още по-ясно трагедията на Шипка. В крайна сметка и османските войници, много от които са били млади момчета от Анадола, Румелия, Албания, Босна или арабските провинции, са загинали на същия връх, макар да са се сражавали за противоположната страна. Историческият замисъл на саркофага, е да пази останките на защитниците на прохода – руски войници и български опълченци; археологически обаче никой не може със 100% сигурност да гарантира, че сред събраните през 20-те години кости няма и единични останки на войници от армията на Сюлейман паша. Това е един от онези въпроси, на които честният исторически отговор не е „да“ или „не“, а „не знаем със сигурност“. Именно защото при събирането на костите половин век след битката вече не е съществувал надежден начин за индивидуална идентификация.

Шипка е и име на планински плодов храст. В българската кулинарна традиция, от шипки се приготвя най-вкусният мармалад. Известно е, че мечките обожават плодовете на шипката, като трупат хранителни запаси, унищожавайки всеки храст по пътя си. На плода или прилежащото селище, е кръстен връх Шипка? Връх Шипка, е кръстен на селището, а не непосредствено на растението. Макар че самото селище, почти сигурно носи името си от шипковите храсти, които са били характерни за района. Веригата на именуването, най-вероятно е следната: шипка (растението) дава името на Шипка (селището), а оттам и върхът става Шипка (историческото име на върха). Защо се смята така? Думата „шипка“ е старобългарска и означава дива роза (най-често Rosa canina и сродни видове). Тези храсти са широко разпространени по южните склонове на Стара планина, особено по открити и слънчеви места. Районът около прохода също е бил богат на шипкови масиви. Много български селища получават имената си именно от характерна растителност: Лозен – от лозя; Дъбово – от дъбове; Ясеново – от ясен; Шипка – от шипки. След това околните географски обекти започват да се назовават по името на вече съществуващото селище. А какво общо имат мечките? Плодовете на шипката са изключително богати на витамин C; захари; органични киселини; каротиноиди. Освен от кафявата мечка, те се консумират от дивите свине, лисици, язовци, много пойни птици и дори елени. За мечките това е ценна есенна храна преди зимния сън. Обикновено те обират плодовете, а не разрушават самото растение. Шипката е изключително устойчива и следващата година отново плододава. Любопитно е, че именно тази непретенциозна бодлива роза, е дала името на едно от най-емблематичните места в българската история – така природата и историята са оставили общ отпечатък върху названието „Шипка“.

Ролята на Петко Каравелов за създаването на Българското опълчение, често се преувеличава или представя неточно. Ако се придържаме към изворите и хронологията, трябва да се каже ясно: Петко Каравелов не е инициатор и организатор на Българското опълчение. Неговото участие е по-късно и има по-скоро административен и политически характер. Къде се намира Петко Каравелов през това време? По това време Петко Каравелов живее в Русия. Той е завършил Московския университет и има добри връзки в руското общество. След началото на войната постъпва на служба към щаба на руската армия, където използва отличното си владеене на руски език и юридическата си подготовка. Няма данни той да е участвал във вземането на решението за създаване на опълчението; набирането на доброволци; разработването на структурата му; командването или обучението на дружините. Тогава, каква е неговата действителна роля? След преминаването на Дунав и освобождаването на първите български територии, Каравелов е привлечен към гражданската администрация, създавана под ръководството на руското командване. Първоначално е назначен за вицегубернатор на Свищов, а впоследствие става губернатор на Търновския окръг. Неговата задача е да организира местното управление; да възстановява реда и снабдяването; да съдейства на руската армия; да подготвя бъдещата българска администрация. Тази дейност е изключително важна, но е различна от сформирането на опълчението. Откъде идва объркването? Петко Каравелов участва в Освободителната война в състава на руската армия и след Освобождението се превръща в една от най-видните фигури на младата българска държава. Поради това в някои по-късни популярни публикации се създава впечатление, че той е имал водеща роля и при създаването на опълчението. Историческите документи обаче не потвърждават подобно твърдение. Инициативата за създаване на Българското опълчение е руска военна идея, реализирана от генерал Обручев, генерал Фадеев и генерал Столетов. Българските революционери и общественици подпомагат набирането на доброволци. Петко Каравелов не е сред организаторите на опълчението. Неговият принос през войната е в работата към щаба на руската армия и в изграждането на гражданската администрация в освободените земи.

Райчо Николов е роден в село Райковци в семейството на Никола Трифонов и Ивана Райкова. Учи занаят в Русе при Васил Кожухарин. По време на Кримската война, 1854 г. под влияние на своя попечител, въпреки че е само на 14 г. преплува река Дунав (от град Русе) като използва кратуни, завързани с въже. Съобщава ценни сведения на руското командване относно движението на османските войници. Сведенията е получил от подслушан разговор на турски офицери, които обсъждат нападение през Дунава срещу руските войски, разположени в Гюргево. За това си героично дело, е награден с Медал „За усърдие“ (1854). По-късно е поканен и завършва руско военно училище. За да стане това обаче, той трябва да чака цели три години в Москва, където за него през това време се грижи взелата го под свое покровителство руска фамилия Озерови. Тази част от живота на младия българин е почти непозната. Писалите за нея автори дори нямат представа, че Озерови са двама братя – единият Пьотр е генерал, а вторият Александър – дипломат и смесват информацията за тях. Това е защото литературата отдавна е изпълнила дълга си към героя и той присъства в много нейни произведения, но за съжаление историческата наука не е написала почти нищо за живота му. Няколко брошурки с кратки справки, в които има доста неточности – това е всичко. За съжаление! Романизираните биографии от Дора Габе и Тодор Гигов са много интересни и въздействащи, но в тях има неточности и дори измислици, което е разбираемо. Това са художествени произведения. Нелепото е, че в исторически публикации също се срещат подобни неща. Служи в руската армия. Възведен в потомствен дворянин. Участва в Сръбско-турската война (1876). През Руско-турската война (1877 – 1878) е офицер в Българското опълчение. Командир на I рота от IV Опълченска дружина. Военно звание капитан. Участва в бойните действия. След войната остава на служба в милицията на Източна Румелия. Автор е на първия български военен устав – Закон за българските войници, отпечатан през 1877 година в гр. Плоещ, Румъния в печатницата на Асен Д. Паничков. Капитан Райчо Николов участва в подготовката на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Райчо Николов е сред главните участници в свалянето на главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич на съдбоносния 6 септември. Неслучайно той влиза в избраното временно правителство, като е назначен за комендант на Пловдив. В деня на великото дело обаче, докато отива да съобщи по телеграфа новината, е прострелян смъртоносно от началника на Пловдивската пощенска станция Костадин Тодоров около Джумая Джамия. Според друг източник, той е застрелян пред днешната централна поща на града, докато преследва корумпиран чиновник. Остава в историята като единствената известна жертва на Съединението. И досега подбудите на убиеца не са изяснени. Според една от версиите, пощаджията е бил пиян; според друга, се е страхувал от арест, а според трета, се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия. На 7 септември 1885 г. над 20 000 души с военни почести и топовни гърмежи изпращат тленните останки на героя, които са положени в Пловдивските гробища. Паметник на Райчо Николов има в Русе, паметни плочи в с. Райковци и в Пловдив. Улици в много градове като Варна, Пловдив и Русе носят неговото име. За него се знае малко и се говори обикновено в деня на Съединението, когато се почита смъртта му. Едно от клишетата е, че той е единствената жертва на Съединението, което безспорно не е така. На същия ден са застреляни и петима четници от Чирпанската чета, от лоялния на румелийското правителство поручик Жейнов. Ако и да не единствената обаче, със сигурност дядо Райчо - както са го наричали почтително тогавашните хора, въпреки че е бил на 45 години - той е най-свидната жертва и може би поради тази причина ореолът му на агнец и мъченик, е засенчил почитането на паметта и на останалите паднали борци за Съединението. Отзвукът от тази трагична кончина, е толкова силен, че встрани остава цял 45 годишен живот на истински български патриот, до голяма степен отдаден на Отечеството. Райчо Николов е уникална за времето си личност – герой от три войни. След време, когато на българите ще се наложи да участват масово в двете Балкански и Първата световна война, много хора ще се покрият с ордени и слава, но дори и на техния фон Райчо Николов изпъква – защото е първият, защото се включва доброволно в тези военни конфликти, без да бъде мобилизиран, защото при първия си подвиг е едва на 14 години! Особено голямо впечатление, прави храбростта на капитан Райчо Николов по време на Сръбско-турската война през 1876 г., когато той участва в доброволческия корпус на генерал Михаил Черняев като командир на батальон от български доброволци. Кой не е чел „Немили-недраги“, където храбростта на офицера и неговите войници при Гредетин е описана като част от развръзката. Далеч по обширен е разказът на Филип Симидов в съвсем слабо познатото произведение „Покрита храброст“, която всъщност е основният източник за написването на тази глава от класическото произведение на Иван Вазов. Друг малко известен български възрожденски автор – поетът Христо Недялков, посвещава на Райчо Николов стихотворение, отпечатано в българския вестник „Стара планина“, излизащ в Букурещ. В Освободителната война Райчо е ротен командир и се отличава в боевете при Шипка. Още по-големи обаче са заслугите му за набирането и създаването на Българското опълчение, което става първоосновата на бъдещата армия на възстановената българска държава. Възванието му към българския народ, довежда до стичането на хиляди млади българи под знамената в Плоещ. Малко хора знаят, че Райчо Николов, е автор на първия български военен устав. Още след преустановяването на военните действия в Сръбско-турската война през 1876 г., той замисля създаването и обучаването на българска военна част на основата на доброволците от корпуса на генерал Черняев. Райчо е с буен характер и е противоречива личност, която си създава много врагове навсякъде. Животът му в Русия може да бъде охолен и спокоен, но той не търси това. След приключване на разпределението му в Полша, по собствено желание се прехвърля в Украйна, за да бъде близо до Отечеството, за чието освобождение не спира да мисли и да работи. Поддържа връзка с много революционни дейци и българи на руска военна служба като него. През 1871 г. напуска армията. Жени се за бесарабската българка Екатерина Дечева и заживява в Комрат, където следи процесите на освободителното движение, за да се включи в тях в удобен момент. Установява контакти, закупува оръжия. Звездният му миг безспорно са подвизите му в Сърбия. Те му печелят огромна популярност в българското общество, но очевидно пораждат и завист в средите на руското офицерство. Майорското му звание, присъдено в сръбската армия, не му е зачетено при записването му повторно на военна служба в руската при набирането на Опълчението. Друга важна причина за завистта е императорското благоволение, но което са радва дошлият от затънтения Балкан българин. По време на военната си служба Райчо Николов има привилегията да получава специална надбавка от 200 рубли годишно от царя самодържец. Сумата не е кой знае колко голяма, но представлява огромна чест. Трябва да се каже обаче, че Райчо сам се отказва от нея, когато подава оставка, за да бъде близо до Отечеството и да създаде семейство. Райчо е предприемчив човек. Инвестира доходите си в различни предприятия и начинания и натрупва значително богатство. Когато обаче избухва Сръбско-турската война изоставя всичко и нееднократно рискува живота си. Освобождението на България, е трябвало да бъде най-голямата радост за него, но тя е помрачена от интриги от по-висшестоящи. Прекият му командир, подполковник Иван Доршпрунг Целица го наклеветява, че е ограбил турското село Чикръкчилари (днешно Малка Черковна) в Тузлука, като е убил невинни жители, отвел е и е продал добитъка и е разделил по 11.50 рубли с войниците си. За състоянието на Райчо това е смешна сума. Той разполага с източници на приходи в Русия за хиляди рубли, а в онези години една добра месечна заплата е около 30 рубли. На всичкото отгоре, Санстефанският договор вече е бил подписан и българският герой е обвинен, че извършва нападението в мирно време. Следва почти година на следствени действия. Райчо е въдворен в Арбанаси, дори първоначално отказват да му връчат ордена за сраженията при Шипка. Не помага и това, че жителите на Чикръкчилари изпращат специално обръщение до военновременните власти в Търново, че Райчо не е ограбил селото им, а те просто са се уплашили и избягали, когато видели християнските войски да наближават, мислейки ги за банда мародери. Когато се завръщат обаче, откриват стоката и имуществото си непокътнати. В книгата на Т. Гигов пише, че е проведен процес през юни 1878 г. на който обвиняемият се превръща в обвинител и с акламации Райчо е оправдан, но за съжаление не е така. Процес няма и Райчо продължава да е следствен въпреки многобройните му писма да се даде ход на делото, за да бъде изчистено реномето му. В тях той нееднократно заявява, че иска да се посвети на освободеното Отечество, когато вече мечтата му е сбъдната, да се установи в България и да се грижи за близките си. За строгостта на мерките срещу него говори фактът, че не му се позволява да излиза от Арбанаси и трябва да контактува с писма със съпругата си, която е довел в родното си село Райковци, също недалеч от старата столица. В крайна сметка, височайшите контакти на българския офицер, макар и след дълго забавяне, свършват работа. Случаят му става известен на императорския комисар княз Александър Дондуков – Корсаков, който го помилва, но за да го спаси от по-нататъшни интриги в командването на неговата дружина, му заповядва „немедлено да се отправи към Пловдив, където да се постави в услуга на командването на местната милиция“. Точно това е причината, поради която героят оттам нататък свързва живота си с румелийската столица - градът на тепетата. Райчо очевидно харесва новото си местоназначение, купува си голям чифлик. Започва да го ремонтира, за да може да настани там семейството си. Чифликът се намира на мястото на днешния хотел „Тримонциум“ и бързо се превръща в познато за всеки пловдивчанин място. В румелийската столица, Райчо е един от уважаваните и познати хора. Твърде бързо обаче интригите го настигат и тук и командирът на милицията го мести в Сливен. Райчо не остава незабелязан никъде. Личният му архив, който се пази в Историческия музей в Пловдив, дава свидетелства за чести конфликти между него и други хора, които са се изказали обидно срещу него, България или Русия. В Сливен не се свени да удари с опакото на сабята председателя на местното гимнастическо дружество, който е обидил офицерската му чест, поради което и се води дело. Гражданите на Сливен обаче също го обичат и когато в крайна сметка Райчо е отстранен от служба от началника на милицията, те организират петиция в негова подкрепа. Това е съдбата на този човек – народен герой, подбуждащ черна завист на дребни души. Райчо се завръща в Пловдив. След време е реабилитиран и постъпва на служба в жандармерията. Участва активно в дейността на Опълченското дружество в Пловдив, където се сблъсква с Костадин Тодоров, неговия бъдещ убиец. На практика дружеството е разделено на два лагера, обединени около Райчо и Тодоров. Последният също не е случаен човек и се е отличил в службата си в Опълчението, но се забърква във финансови злоупотреби в Дружеството. Типично по български обаче, въпреки че на няколко пъти е уличен, авторитетът му остава висок и продължава да заема високи ръководни позиции. Райчо Николов безкористно работи за бъдещото Съединение. Още през 1882 г. в телеграма до Опълченското дружество в Габрово, той отправя призив до колегите си, че Съединението с благоразумието правят силата и трябва да се впрегнат всички сили в това дело. Когато в средата на август 1885 г. в Голямо Конаре избухват безредици, той е изпратен да арестува водачите и да ги прекрати, но пристигайки на място, подава няколко рапорта, че всичко е спокойно, селото е мирно и не вижда смисъл да стои там. В крайна сметка героят загива, покосен от куршума на личния си враг К. Тодоров в момент, когато триумфира, виждайки двете свободни части на Отечеството съединени. Два дни по-късно на погребението му се стичат хиляди хора, които още приживе почитат, уважават и обичат своя дядо Райчо. Далеч преди улиците в Пловдив да получат официални имена, всички започват да наричат тази покрай чифлика му „Капитан Райчо“, както също остава популярен офицерът, въпреки, че в крайна сметка в румелийската жандармерия му е присвоено майорско звание. На практика това е първата пловдивска улица, получила името на национален герой и то такъв, който живее на нея и то още докато е жив. За щастие улицата никога не е преименувана, въпреки многобройните смени на имената на градските обекти в превратната ни история. Внучката на Райчо, Олга свидетелства по спомени на майка си и баба си, че след смъртта му неговият любим бял кон отказал да се храни и скоро също умрял. Вероятно поради тази причина, на паметника на гроба на героя е изобразен бял кон. Може дори и животното да е погребано там. Не изглежда християнско, но Райчо е силна и необикновена личност, всичко в него е необичайно, може би дори и мястото му на последен покой. Друга голяма трагедия в живота на семейството е, че само най-голямата от шестте деца – Александра - доживява зряла възраст. Останалите – Олга, Елена, Мария, Стефан и Иван, почиват рано. Александра се жени за Богдан Хаджикалчов и така се сродяват два значими български рода. В последствие Александра предоставя архива на семейството на музея. Неговото проучване и публикуване ще възстанови историческата справедливост – да знаем за големият национален герой Райчо Николов повече и да не говорим за него само за убийството му и за преплуването на Дунав. Трите десетилетия между тези събития са изпълнени със съдържанието на един живот, отдаден на Родината.

Шипка е връх и паметник, но повече от век се спряга и като тунел. Но само вербално се артикулира - няма нищо. Защо толкова управленци са се провалили и се провалят по тоя въпрос? Това е въпрос, в който се преплитат инженерство, икономика, политика и символика. Тунелът под Шипка е един от най-дълго обсъжданите инфраструктурни проекти в България. Още в началото на XX век се говори за него, а реалното строителство започна едва през XXI век. Причините за това забавяне са няколко. Това не е просто тунел, а цял транспортен коридор. Често се говори за "тунела под Шипка", сякаш става дума за прокопаване на няколко километра скала. В действителност проектът включва тунел с дължина около 3,2 км; десетки километри нови подходни пътища; мостове и виадукти; укрепване на свлачища; нови пътни възли. Т.е. най-скъпата част невинаги е самият тунел. След 1944 г. държавата има други приоритети. По време на социализма основните инвестиции се насочват към прохода на Проход на Републиката (Хаинбоаз), който е по-нисък и по-лесен за поддържане; железопътната инфраструктура; индустриални обекти. Проходът Шипка остава важен исторически символ, но не и главна транспортна артерия. След 1989 г. държавата няма средства. През 90-те години бюджетът е силно ограничен; строителството на големи инфраструктурни обекти практически спира; приоритет стават най-натоварените международни направления. Тунелът под Шипка остава "в списъка". България избира първо магистралите. След присъединяването към Европейски съюз, европейските средства се насочват към Автомагистрала Тракия; Автомагистрала Марица; Автомагистрала Струма; Автомагистрала Хемус. Те са част от европейските транспортни коридори и получават по-висок приоритет. Шипка е технически труден район. Стара планина именно тук е висока; със сложен геоложки строеж; снежна през зимата; със свлачища. Изграждането изисква значително повече проучвания. Тунелът има една особеност: строи се дълго; струва много; открива се след няколко правителства. За политиците това е неблагоприятно – те предпочитат проекти, чиито резултати могат да бъдат показани в рамките на един мандат. Затова десетилетия наред почти всяко правителство обещаваше тунела, но трудно поемаше политическия и финансов ангажимент да започне строителството. Постоянно променящи се проекти. През десетилетията се обсъждат различни варианти: по-къс тунел; по-дълъг тунел; различни трасета; различни подходи. Всяка промяна означава нови проучвания, екологични оценки, отчуждения и процедури. Има ли и символична причина? Интересно е, че Шипка е натоварена със силен национален символизъм. Всеки политик обича да говори за Шипка на тържествата през август, защото тя носи исторически заряд. Но символите невинаги се превръщат лесно в инфраструктурни проекти. В известен смисъл десетилетия наред "тунелът под Шипка" се превърна в символ на неизпълнените обещания. Дали всички управленци са се провалили? Ако гледаме периода от началото на XX век до началото на XXI век, може да се каже, че проектът действително е отлаган многократно по различни причини. Ако обаче гледаме настоящия етап, картината е различна: проектът вече е в строителство. Изграждат се подходните участъци и самият тунел, макар и със закъснения, свързани с технически, процедурни и организационни трудности. Това означава, че за първи път от повече от век идеята е преминала от политически обещания към реално изпълнение.

Българският туристически информационен мегасайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.