Шипка

Връх Шипка е висок 1326 метра и се намира в Стара Планина. До 1951 година върхът се е наричал Свети Никола, а през тази година е преименуван на връх Столетов. Днес се обсъжда връщането на старото име на върха, един Господ знае по какви причини. През 1977 година върхът е преименуван отново - от тогава досега се нарича връх Шипка. На запад от прохода се издига връх със същото име, който връх е висок 1232 метра и за да не се стздават обърквания скоро след 1977 година е преименуван на връх Малка Шипка.

Върхът е известен с това че от най-древни времена там преминава проход през Стара Планина, който проход е доста оживен. През 1877 година по време на руско - турската освободителна война там се водят сражения, които се оказват впоследствие решаващи за изхода на войната. Първоначално предният отряд на генерал Гурко и габровският отряд на генерал Дерожински овладяват всички проходи на Стара Планина; след епичните боеве при Стара Загора и Нова Загора централната османска армия на Сюлейман паша се насочва към Стара Планина с намерение да я премине и да разкъса обсадата на Плевен, където Осман паша се опитва да отбранява града. Около 27 000 турски войници се насочват към прохода под връх Шипка.

Връх Вихрен    Състезание по ски    Българският имплантологичен портал

Отбраната на върха е поета от генерал Николай Столетов. Той ръководи Шипченския отряд, в който влизат от първа до пета дружина на Българското опълчение. Общо 7500 български опълченци и руски войници заемат позиции около връх Шипка (сега малка Шипка), Свети Никола и Орлово Гнездо. Българското опълчение се състои от емигранти, събирани из цяла Русия, много от които осъждани и за криминални престъпления и първоначално генерал Столетов никак не бил очарован от необходимостта да ръководи подобна армия! Очевидно обаче тези хора са били закалени в предишните им изяви по затвори, кръчмарски сбивания и свади с ножове, тъй като показват завидна мотивация и демонстрират чудеса от храброст при отбраната на върха. Решителните сражения се водят от 21 до 26 август 1877 година, при което защитниците успяват да удържат върха въпреки голямото числено превъзходство на противника и липсата на достатъчно боеприпаси. Известни са чудесата от храброст, които показват българските опълченци - когато свършват куршумите, започват да хвърлят по противника камъни и дървета и дори трупове на убити техни другари. Това е възпято от Иван Вазов в неговата поема "Опълченците на Шипка" - "И турците тръпнат, друг път невидели в едно да се бият живи и умрели!". В крайна сметка българите показват че са готови да се бият за свободата си и я заслужават. С тези боеве войната не приключва, но изходът вече става ясен - Русия ще спечели и България ще бъде отново самостоятелна държава.

След края на воната руското главно командване взема решение да субсидира изграждането на различни паметници на местата, където са се водили боеве. В писмо на руския военен министър Милютин се посочва че руският император Александър Втори лично ще отпусне средства за изграждането на единадесет паметника на местата, където са се водили най-тежките сражения. Сред тях е и Големият Руски Паметник на Шипка; част от тези мемориали са изградени, а други не, поставени са и надгробни плочи на много офицери и знаменосци. Изграждането на български паметници на хората, отдали живота си за Освобождението, започва доста по-късно - през 1910 година са издигнати първите паметници на прохода Шипка от Плевенското Поборническо - Опълченско дружество.

Най-важен от всички паметници обаче си остава Паметникът на Свободата - той заема централно място и е разположен на централно място в Шипченския мемориален комплекс. Висок е 31.5 метра, до него водят 894 стъпала. През 1950-те години на върха на паметника временно е монтирана петолуъчна звезда, във времената на най-дивия сталинизъм. Идеята за построяването на мемориала възниква още през 1879 година - Петко Каравелов предлага да бъде построен по-голям паметник, а Петко Р. Славейков се присъдинява с думите че този паметник трябва да служи за пътеводна светлина за Съединението на България в бъдеще. Въпреки първоначалния ентусиазъм около двадесет години нищо не се прави по въпроса, докато през 1899 година вестник Юнак не започва да критикува липсата на инициатива по въпроса. Предложено е на 09.08 същата година да се постави основният камък на паметника на върха, тъй като на тази дата е началото на сраженията, но и това си остава добро пожелание. Едва през 1920 година се пристъпва към осъществяване на идеята на практика - тогава членове на Централното Поборническо - Опълченско дружество дават предписания на различни държавни институции да назначат свои представители за създаване на Инициативен Комитет за Въздигане на Паметник на Възраждането и Освобождението на Българския народ. Такъв комитет е учреден през август 1921 година. В устава на този комитет е записано че средствата за построяване на паметника ще се събират под формата на държавна помощ, общински дарения и доброволни дарения от частни лица, а също и от изнасяне на представления, концерти, вечеринки и сказки. Дарения дава целият български народ, а през 1922 година цар Борис Трети символично полага основния камък на монумента в подножието на върха. Превратът от 09 юни 1923 година и последвалите го събития довеждат до спиране на инициативата за пореден път; през 1924 е обявен конкурс за паметника, но победител не се явява. През 1925 година е проведен нов конкурс, на който победител става архитект Атанас Донков заедно със скулптора Александър Андреев. Проектът е наречен "Ветеран". Строежът е започнат през 1926 година, но бързо спира поради суровите природни условия, техническите трудности и не на последно място липсата на средства.

През 1928 година строежът вече има по-серизоно развитие. Архитект Иван Данчов и инженер Минчо Зяков от дружество "Циклоп" извикват в София строителя Пеньо Атанасов - Бомбето. Той носи този прякор, тъй като непрекъснато е ходел с бомбе на главата. Бащата на Атанасов е строил сгради заедно с майстор Кольо Фичето и на сина се пада честта да изъврши инженерни подвизи на връх Свети Никола. Изграждането на паметника вече е започнато от Илия Мъглов, но поради лошите климатични условия работниците му се разбягват. Няколкократно е обявяван нов търг след това, но никой не изявява желание да продължи обекта. Тогава архитект Данчов, който познава Атанасов лично, го кани да продължи строителните работи. През април 1928 година Пеньо Атанасов се изкачва на върха, за да огледа мястото на започнатия паметник. Духал студен вятър, групата слиза от катърите и започва оглед. Тогава касиерът на комитета за изграждане на паметника (стар опълченец) влиза в полузатрупан изкоп и със сълзи на очи извиква "Тук ме раниха!", след което моли младия майстор да построи колкото се може по-скоро паметника, за да го види преди Земята да го погълне... До момента Пеньо Атанасов се е колебаел дали да започне строежа, но при тази сцена всички колебания изчезват - все пак, казва си той, хората са умирали и проливали кръвта си там, а той се плаши от вятъра? "Ще го правя!" - отсича мислено Бомбето и решително започва да организира строителните работи. Само че още от самото начало на строежа започват трудности - още първата нощ излиза буря, завивките на хората са засипани с пръст и камъчета, след което още на следващия ден строителите си събират багажа и се разбягват. На върха остава само Пеньо Атанасов, след което му се налага да събира нови работници от Габрово и региона. Най-после работата потръгва - първоначално изкопават землянки и прокарват пътя към върха. Камъните се докарват с каруци от близки региони; върху бъдещия паметник се вдигат с въжета и макари, а през втората година - вече и с безнинов двигател. Атанасов е и организатор на работата, и старши зидар. Тогава не са използвали ръкавици, поради което и доста кръв е останала по строителния обект! Големи трудности има и с доставките на пясъка - карат го с газени тенекии, натоварени на 40 катъра. За да помогнат, жителите на селата Шипка и Шейново разширяват пътя на доброволни начала. Това позволява докарването на пясъка да продължи с конски двуколки. По-късно Бомбето открива в близко дере дебел пясъчен слой, при което вече не се налага докарване на пясък от по-далеч. Вода на върха не е имало - за пиене се носи с буре, натоварено на магаре, а за строежа - с голяма бъчва, натоварена на волска каруца. Работниците си готвят храна на смени, има, разбира се, и весела част - сред тях има много кавалджии и гъдулари, които в почивките веселят останалите със свирнята си.

Строителните работи продължават от април до октомври, след което всички се разотиват по родните си места. След това се събират отново за да продължат. Атанасов помни всички по име, знае кой откъде е. Най-възрастен е Христо Михов от село Шипка - той е на 75 години и е превеждал руски войски през Балкана. На много места работниците намират снаряди, изравят човешки кости, които са събрани за костницата на паметника. Атмосферните условия не са никак благоприятни - силно променливи, вали като из ведро, а често духа и ураганен вятър. Веднъж едно магаре е съборено от свирепшия вятър, но оцелява; човек върху скелето е ударен от мълния, но също оцелява. През една есен пада сняг малко по-рано и затрупва входовете на землянките. Хората не могат да излязат, тъй като вратите се отварят навън. Разкопават покривите, след което установяват че магаретата са се отвързали и са изяли целия запас от хляб, както и много строителни чертежи.

През 1929 година паметникът е иззидан окончателно, а през 1934 е поставен последният камък на върха. През 1934 година е официалното откриване, на датата 26 август. Поканени са много официални лица, четат се речи... Само че никой не кани строителя Пеньо Атанасов - Бомбето. Типично по български, от което този упорит и всеотдаен човек е крайно обиден. Поради това той никога в следващите 30 години не отива да види повече паметника!