Копривщица

Копрвщица (стара алтернативна форма Копришница) е град в Западна България, разположен в Софийска област. Намира се в близост до градовете Пирдоп, Клисура, Стрелча и Панагюрище. Градът е център и единствено населено място в община Копривщица. В исторически повествования е наричан „Бунтовната столица на българското Възраждане“. Песента „Хубава си, моя горо“ с текст от Любен Каравелов и музика на Георги Горанов през 2014 година е обявена за официален химн на града. Копривщица се намира на 12 километра от Подбалканския път, източно от столицата София (на 108 километра) и от Пирдоп (на 27 километра), северно от Пловдив (87 километра) и Стрелча (21 километра). Градът е разположен в живописната долина по течението на река Тополница, в планински район, централна част на Същинска Средна гора. Около града като стражи са подредени върховете Свети Димитър, Свети Никола, Свети Атанас и Свети Спас. В далечина се извисяват най-високите върхове на Средна гора - Богдан (1604 метра) и Бунай (1594 метра). Надморската височина на самата Копривщица е 1060 метра; градът има изразен континентален планински климат. Зимата е студена, но слънчева (температурата през най-студения месец януари е −4.2 °С), с дебела снежна покривка, докато лятото е прохладно и свежо (16,8 °С е температурата през най-топлия месец – юли) заради голямото надморско равнище и обичайното за летния сезон местно северно течение, идващо по долината на река Тополница от високите склонове на Стара планина. Средната годишна температура на града варира от 7 до 10 градуса по Целзий, а мъгли падат рядко.

Снимка на град Копривщица от 2008 година - градската среда не се е променила съществено през последните 200 години. Много архитекти се изказват доста по-компетентно от нашия екип по темата за организацията на градската среда; според нашето скромно мнение е добре сградите да бъдат със сходна височина, да се използват едни и същи строителни материали и да не се смесват архитектурните стилове. Изключително лоша идея е в съседство с възрожденските къщи да се построи утилитарно - модернистична сграда от бетон и стъкло.

В Копривщица и в региона около града реобладават кафявите горски почви. Планинските масиви са покрити с вековни букови гори, като в близкото минало местата на изсечените са били залесявани с иглолистни видове (главно бял бор и обикновен смърч, заради бързото израстване), което се критикува от съвременни еколози, тъй като според тях иглолистното залесяване изсушава и изтощава почвите. Друг специфичен див вид за района около Копривщица е европейската лиственица. В планината има много места с диви ягоди, малини, черни боровинки, коприва, киселец, лапад, различни видове гъби, минзухари и др. От по-големите диви животни се срещат глиган, елен, лисици, вълк, орли и др. В околностите на града са наблюдавани и редките скален орел и черен щъркел. Копривщица има земеделска и животновъдна традиция – въпреки статута на град, все още голяма част от населението се занимава с тези дейности. Култивират се предимно картоф, ръж, фасул, грах, джанка, тиква, тиквичка, някои видове ябълка, арония, като по-суровият климат не разрешава други култури (например домати или пшеница). За фураж се събира сено, лобода и овес. Отглеждат се традиционно овце, крави, коне, кокошки и патици. В самия град и околностите могат да бъдат видени и широк спектър от полезни билки. Водите на река Тополница се обитават от пъстърва, мряна, клен, речен кефал и кротуша. Територията на община Копривщица изцяло попада в две защитени зони от екологичната мрежа Натура 2000: ЗЗ BG0001389 „Средна гора“ по Директивата за местообитанията (Дир. 92/43 ЕЕС) и ЗЗ BG0002054 „Средна гора“ по Директивата за птиците (Дир. 79/409/EEC).

Според повечето изследователи името на града идва от коприва (или копривище), като Владимир Георгиев го смята за превод на по-ранно тракийско наименование (*Усдик(е), буквално „коприва“. Друга хипотеза, предлагана от Васил Миков, свързва остарялата форма на името „Копришица“ с гръцкото κοπριά („обор“, „торище“). Ст. Васев предлага етимология от „куп речици“, която е отхвърляна от по-късните автори. Освен преждеизброените догадки, краеведът Петко Будинов изказва предположение, че наименованието на града би могло да произхожда от евентуално рудокопачество в района и свързаните с него думи „копат“ и „рупци“ – Копрупци. Предположения за други смисловоподобни на Копривщица според арх. Теофил Теофилов наименования на града са: Коприца, Коприйца и Коприщица, произхождащи от глагола (на латински: Coopertus – покривам, скривам). Други краеведи твърдят че името произлиза от словосъчетанието "Куп речици", което се дължи на многото малки пточета и рекички, които пресичат града и се вливат в река Тополница. Трети търсят корена на името в гръцката дума копрос (торище), тъй като в околността на града са се отглеждали много стада. Все пак от медицинска гледна точка копрос означава изпражнение и едва ли някой нормален човек би избрал подобно име на което и да било населено място.

Историците все още нямат единно мнение за създаването на град Копривщица. Вероятно градът е възникнал преди около 600 години - скоро след падането на България под турска власт. Съществува предание за Жупата - според него старите пътища, свързващи градовете Златица, Пирдоп и Клисура със Стрелча и Панагюрище, се кръстосвали на мястото на днешна Копривщица. Разположено в котловина, покрито с тучна зелена трева, напоявано от река Тополница и нейните притоци, мястото било подходящо за почивка на кервани, пътници и търговци. Поради благоприятните природни условия в района се заселило едно старобългарско семейство със своите стада – така наречената жупа. Жупа е славянска дума и означава при южните славяни „челяд“ (деца) и едновременно земята, която владеят няколко роднински семейства. Те поставили началото на ново селище. С увеличаване на броя на хората в жупата се увеличавали къщите и се образували малки домашни общности. Почти всеки от родствениците получавал прякор – Тиханек, Козлек, Дуплек, Ломек поради специфични черти, занимания и случки, свързани с него. Оттам идвали и имената на новосъздадените махали, някои от тях останали като фамилни имена и до днес. В подкрепа на тази теория е и фактът, че част от Ламбовската (Кокон) махала и днес се нарича Жупата. Тази част представлява малък площад, разположен в центъра на махалата. През 1901 година на югозападния зид, заграждащ площада, е издигната чешма, наречена „Райна“ или „Райновец“. Нейни ктитори са жените от местното дружество „Благовещение“. Тази част от махалата се нарича и „Изгорът“.

Друга легенда разказва за млада жена, заселила се на мястото на днешна Копривщица, тъй като местността ѝ се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Тя е била от село Рила, но е търсела подходящи пасища за огромните си стада и така е стигнала до подножието на Средна гора. Малко след пристигането си тя заминала за Одрин (днешна Турция), където измолила от султана ферман, чрез който ставала владетелка на Копривщица, а селото получавало големи привилегии. В този ферман за първи път султанът нарекъл Копривщица Авраталан – „женска поляна“, название, което след това често се използвало от турците. Преданията разказват, че турчин с подкован кон нямал право да мине през селото, а жителите му можели свободно да носят оръжие. От благодарност и почит към болярката копривщенци я нарекли Султанката, а нейните потомци дълги години се именували Султанекови. Възможно е тези две версии за създаването на Копривщица да са свързани. В началния период след заселването на старата жупа родствените връзки били много близки. Поради тази причина копривщенци не са се женели помежду си, а си търсели жени от другаде. Възможно е някой от членовете на жупата с благороден произход и благосъстояние да е взел за жена момиче от болярски род. Съществуват предположения че след падането на България под турска власт в местността се заселили бежанци – потомци на големи български родове, търговци, скотовъдци със стадата си. Сред тях били трима овчари – Ламбо, Тороман и Арнаутин („арнаути“ наричали албанците и българите от прилежащите до Албания македонски области). Те създали малки семейни общности, които с времето се разраснали и дали имената на съществуващите и до днес махали в града – Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала. В средата на XVIII век жителите на Копривщица водят съдебни дела за пасища с тези на Стрелча. По това време и двете селища се числят към вакъфа на Михримах, починала щерка на султан Сюлейман I.

През XVIII – XIX век, когато Копривщица е наброявала близо 12 000 жители, управлението на тогавашното село е било под формата на матриархат. Тъй като скотовъдството и занаятчийската манифактура не са били достатъчен източник за препитание, мъжете масово са ходили на гурбет. На няколко километра от селото пътят към Пазарджик и Пловдив, водещ гурбетчиите до Цариград и Близкия Изток, преди да се спусне надолу към Стрелча, лъкатуши през местност, осеяна с каменни морени. До това място семействата са изпращали бащи и братя на дългото и рисковано пътешествие. Раздялата била тежка и много сълзи години наред са се проливали там. Така каменните грамади се сдобили със своето горчиво-иронично име – Сополивите камъни.

Копривщенската област в старо време е влизала в пределите на тракийското племе койлалети, точните граници на което не са известни. Според Плиний в римско време това племе се разпадало на два дяла: велико-койлалети, които навярно живеели в подбалканиските земи на Тополка и Стряма, и мало-койлалети в долината на Арда в Родопите. Вилхелм Томашек приема, че в римско време са съществували две воеводства (стратегии) с името на това племе, от които Птолемей споменава само една, именно воеводството в Родопите. Обаче това е съмнително. За по-старата история на койлалетите няма никакви сведения; не може обаче да се има съмнение, че и това племе е било известно. Археологически резерват „Тракийска резиденция „Смиловене“ – построен преди повече от 2600 г. (към 2020 г.), разработен в периода 1961 – 2006 година. Това, което я прави уникална, е фактът, че е градена с големи, идеално пасващи една с друга квадри (каменни блокове) – стил, характерен за градежите в Плиска и Преслав, за който се смята, че е внесен на Балканския полуостров от прабългарите. Интересното в случая е, че тракийска резиденция „Смиловене“ е построена по този начин преди 2600 години от траките. До мястото може да се стигне по черен път. В местността Сополивите камъни е регистрирано антично мегалитно светилище във връзка с теренните проучвания на територията на град Стрелча при изследването на местностите Кулата, Качулата и Скумсале. По западното било над града има частично запазен римски път в посока към село Душанци. Поминуващото извън малките крепости, строени по времето на цар Йоанис население се е състояло вероятно от пленените останки от латински войски по време на военните кампании на царя през 1205 година и последващите действия на цар Борил. Оттук произхождат и някои латински наименования на географските обекти в региона. Както навсякъде в страната, така и в копривщенско са строени твърдини за защита на населението от друговерци, нахлуващи в региона. Една такава, чиито останки се наблюдават в местността Гърми дол (Градището) е служела за охрана на пътя до вече заселеното горно поречие на Тополница. Крепостта е строена през XIII – XV век и е съществувала до края на XVI век.

Къщите на населението по горното течение, познати като Тороман махала, са били построени от дървени талпи, сглобени без употребата на метални гвоздеи с носещите греди. Строежът на приличащите по-скоро на колиби жилища и примитивното орачество довеждат до изсичането и опожаряването на гъстите гори. Така в началото на ХХ век местността около града е гола и пуста. Обезлесяването на околностите на града довежда до основаване на обществената организация в Копривщица Дружество за залесяване през 1907 г. с цел да се разширят започнатите от Нейко Азманов залесявания около града.

Под властта на Османската империя Копривщица достига истински разцвет и е най-главното войнишко село в Средна гора. Според различни турски географски справочници се намира на разстояние 10 часа път от Пловдив. Легендата за рилската болярка, която измолила от султана ферман за селището, намира отражение в османското му име. Местност край Стрелча с името Аврет Аланъ за пръв път се споменава в османски документ (вакъфски регистър) през 1525 година - това име означава Женска поляна. По онова време мястото не било населено, но там имало обработваема земя (мезра) и две летни пасища. Името не се намира в други документи до 1614 г., когато Аврет Аланъ вече било вакъфско село със 127 християнски домакинства. Сред големите привилегии, които селището получава, е забраната турчин да минава през него на кон, а копривщенци могат да носят цветни дрехи, високи калпаци, да яздят добри коне и да ползват добро оръжие. Тези придобивки несъмнено потвърждават войнишкия статут на селото, като копривщенските войници в редовете на турската армия достигат Пеща и Виена. Те живеят относително свободно, без да плащат големи данъци като останалото население на българските земи, и скоро броят на жителите на селището достига 10 000 души. Балабан юнак, проявил се с храброст във войните с австрийците жител на Копривщица, измолил за родния си град нов ферман, според който Копривщица е подчинена непосредствено на султана и е свободна от всякакви данъци с изключение на вноската в полза на цариградската Фетхи джамия. Пак според фермана местните началници имат право да носят особени шапки и там живее само един турски чиновник, подчинен на тамошните началници. През XVIII век населението на Копривщица достига дори до 12 000 души. Силно се развива животновъдството - огромни стада с овце пасат на воля по горските поляни около града. Отглеждат се над 120 000 овце, 20 000 глави едър рогат добитък и над 2 000 породисти коня - цифрите са наистина умопомрачителни. Освен това в Копривщица процъфтяват бегликчийството, джелепството, абаджийството и терзийството. Жените изработват красиви кенета, килими - черги и кебета. Всяка година от града се изнасят над 250 000 чифта чорапи, които заедно с копривщенските кулинарни специалитети (кавърми, пастърми, луканки и суджуци) са намирали отличен прием по пазарите на Османската империя. Копривщенските търговци и гурбетчии пътуват до Цариград, Бурса, Кайро, Александрия и стигат дори до Адис Абеба.

Спеациалните султански фермани, които осигуряват на града различни права и свободи, се отразяват благоприятно върху неговото развитие. Благодарение на тях тук има пълно местно самоуправление. То се осъществява от общински съветници, наречени аази. Данъчните облекчения за населението са значителни. Копривщенци са можели да пасат стадата си безплатно дори до Беломорието. Богатствата на града привличали кърджалиите, които три пъти го нападат и опожаряват – през 1793, 1804 и 1809 година. Жителите на града са прогонени, като от първото поселище е останала единствено „Павликянската къща“. При нападението от 1793 година копривщенски бежанци се разпръскват от Пловдив до Одрин и Димотика. До този период в града са строени само ниски дървени сгради, известни като талпени къщи. След това, през първата половина на XIX век, започват да се строят двуетажни дървени къщи с открити чардаци и кьошкове, със здрави порти и високи огради. Те задоволяват нуждите на дребните занаятчии и са известни в Копривщица като еснафски къщи. Такива са дядо Либеновата, Душковата, Хаджи Стояновата къща, както и родните домове на Бенковски и Дебелянов. Третият строителен период е резултат от буйния икономически разцвет от втората половина на XIX век. Изграждат се просторни къщи с многобройни кьошкове и прозорци и богата художествено - декоративна украса. Това са най-представителните архитектурни паметници от епохата на Възраждането, сред които се открояват Осликовата и Лютовата, Марковата и Генчо Станковата, Млъчковата и Старирадевата и доста други къщи. Всяка от тях е строго индивидуална и е съобразена със специфичния планински терен.

Благодарение на родолюбието, находчивостта и трудолюбието си, копривщенци съумяват да възродят града и да съхранят магичния му чар и до днес. След нападенията на кърджалиите градът бързо е възстановен. В защита на населението срещу разбойническите банди излизат копривщенските хайдушки дружини на Богдан войвода, Детелин войвода и Дончо Ватах войвода. Като войводи и знаменосци записват имената си копривщенците Драгой войвода, Мангър войвода, Ангел войвода, Петко Янтах, Събо Тороманов, Добри Кискинеков, Матея Дудов и много други.

Копривщица е един от водещите просветни центрове през Възраждането. В края на XVIII и началото на XIX век тук функционират много килийни училища. През 1822 година е създадено първото в България обществено училище, в което преподават хаджи Геро Добрович Мушек (баща на Найден Геров), Захари Икономович и други. През 1837 година се открива второто в България (след Габрово) взаимно училище, в което за преподавател е привлечен Неофит Рилски. През 1846 година Найден Геров открива първото в България класно училище - прототип на съвременните гимназии, а четири години по-късно с подкрепата на анаджисйкия еснаф е открито и девическо училище. През 1899 година е открита и Копривщенската гимназия. Тъй като жителите на града са пътували по света и са виждали къде има икономическо и духовно развитие, те много бързо са осъзнали голямото значение на доброто образование. Старите копривщенци били хора достолепни, с вродено чувство за достойнство - тъй като са извоювали свободата си с упоритост и постоянство, със сигурност са имали право да се чувстват така. Постепенно в града се създал консервативен строг порядък, но в някои отношения пък имало изразено самоуправление и демократизъм. Благотворителността на местните джелепи и бегликчии достигала далеч извън рамките на родното селище - те подпомагат голям брой църкви и манастири, а лицата им (както и тези на жените им) стоят изписани върху техните стени.

В старата църква съществувала книга - летопис, в която се изброявали дарители от старо и по-ново време. На първо място сред тях са Чалъковци - Вълко и съпругата му Рада. През 1779 година хаджи Вълко заедно с други копривщенци създават и украсяват в Хилендар храма "Свети Димитър" с околните килии, а през 1785 година синът му Тодор издига в Атон манастирска болница. Името на Вълко Чалъков е свързано и с учебното дело в Копривщица. През 1822 година именно благодарение на него е открито споменатото вече обществено народно училище. По-късно дарява градината си на левия бряг на река Тополница. Към края на живота си се изселва в Пловдив, където се включва в борбите за църковна самостоятелност и строи църкви и училища.

Тодор Мирчов е виден джелепин, потомък на боляри. Дарява средства за църквата "Свети Николай" и издейства фермана за нейното построяване. Поема грижата за поправянето на калдъръмените улици.

Екатерина Вельова Кесякова е родена в семейството на бегликчията Цонко Топалов. Тя е една от основателките на женското дружество "Благовещение", както и една от първите членове и дарителки на основаното през 1900 година дружество за безплатните ученически трапезарии. През целия си живот подпомага бедни, болни и сираци. След нейната смърт къщата ѝ е продадена, а сумата разпределена на копривщенските институции.

По време на Възраждането в града кипи културен живот. През 1869 година отваря врати Копривщенското читалище. Създава се женско дружество "Благовещение", чиито пръв председател е майката на Тодор Каблешков. Основано е машинническо дружество "Трудолюбие", ученическо дружество "Зора", както и много други еснафски сдружения и обществени организации. През 1872 година се създава сатиричният ръкописен вестник "Тръба".

Копривщенци участват активно в борбата за самостоятелна българска църква. Активно участие в това дело вземат д-р Стоян Чомаков, Константин Муравенов, Георги Груев, фамилията Чалъкови и много други. Копривщенецът Нешо Поп Брайков е първият българин, прочел Апостола на български език в църквата "Света Богородица"  в град Пловдив през 1869 година, с което се дава тласък на църковната борба. Голям е приносът на богатите копривщенци за благоустрояването на селището. Хаджи Вълко Чалъков предоставя дворно място и средства за построяването на взаимното училище в града. Строят се изключително много мостове и чешми.

Тодор Мирчов е виден джелепин, потомък на боляри. Дарява средства за построяването на църквата "Свети Никола" и издейства фермана за нейното посторяване. Поема грижата за поправката на калдъръмените улици и чешми, грижи се за ученици и сиромаси, които години след неговата смърт си спомнят за делата му.

Копривщица заема достойно място в дългогодишните борби за национално освобождение. Копривщенци участват в легията на Раковски, в четите на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа и в Ботевата чета. Местните патриоти подкрепят националноосвободителното движение и на други балкански народи. В гръцкото въстание от 1821 година се сражават Хаджи Христо и Хаджи Михаил, Никола Хаджистанев, Стоян Чалъков и други. В Сръбско - турската война от 1876 година копривщенецът Бойко Нешев води самостоятелна чета от 200 юнаци. През същата година много копривщенци се сражават и в черногорската армия. Тяхното участие е записано и в руско - турските войни от 1810, 1829 и 1853 година.

В Копривщица са родени Любен Каравелов, Георги Бенковски и Тодор Каблешков. Любен Каравелов създава Българския Революционен Централен Комитет - БРЦК. Тодор Каблешков и Георги Бенковски са ръководителите на Априлското въстание, което в крайна сметка води до руско - турската освободителна война. Тук е роден и Найден Попстоянов - секретар на събранието в местността Оборище, където се взема всеобщо решение на 01.05.1876 година да избухне всеобщото въстание. Поради предателство обаче въстанието започва по-рано - на 20.04.1876, поради което се нарича Априлско въстание.

Снимка на моста, на който е гръмнала първата пушка на Априлското въстание - нарича се още Калъчев мост. Според оскъдните сведения може да се изведе заключение че Копривщенският революционен комитет е формиран в годините между 1867 и 1871 година. В тези времена в града се събират редица борци за свобода. От групи без ясна програма за действие постепенно се извършва преход към структури по модел на изграждащата се по това време Вътрешна революционна организация. Сведенията за динамичната конспиративна мрежа от времето на Левски (по малкото оцелели документи и известни фотографии на Апостола направени от ловчанлията Никола Хитров в Копривщица) показват че преломът е настъпил в края на 1870 година е дело и на пристигналият в града рилски духовник Кесарий. Този пръв комитет организира водачите на Априлското въстание, много от които са копривщенски съратници на Апостола. В спомените на доживелите до Освобождението революционери за начало на копривщенският комитет, които съставят протоколите на Копривщенската поборническа комисия се пише за ранно основаване на комитета през 1867 година. Това са четниците Никола Беловеждов, Петко Бояджиев, Петър Жилков и Танчо Шабанов – дейци със съществен принос в делата на комитета. При посещението на Георги Бенковски в Копривщица през януари 1876 година се е състояла среща в къщата на Патьо Млъчков с участието на Танчо Шабанов, Найден Попстоянов, Тодор Каблешков, Нешо Попбрайков, Рашко Хаджистойчев и други поборници. Всички те полагат клетва и решават да се възстанови революционната организация в селото. „ Ето така, прочее, съдбоносното дѣло на Априлското възстание въ 1876, съ своитѣ пламъци до небеса, съ своитѣ ужаси и съ своята велика роля въ новата ни история, бива мигомъ и геройски прѣдрѣшено.“

През Светлата неделя на 9 април 1876 година лагерът на копривщенските чорбаджии – туркофили се събира на съвет в дома на Петко Кесяков – Моллата. На това съвещание се взима решение да се направи донос, който да се занесе на мютесарифина във Филибе от Черню Илиев Керимикчийски. Куриерът за тяхно съжаление заедно с коня си пада по пътя в един дол и премазан остава да се лекува. В последващите събития той отказва да довърши задачата си. Георги Тосунов, Тодор Каблешков и д-р Спас Иванов правят опит да предотвратят предателство, но въпреки това то става в Златица. На 20 април 1876 г. избухва Априлското въстание. Бързо са сформирани две чети и са изпратени да обградят конака и заптиетата в него. Тук, на Калъчевия мост, пуква първата пушка. Групата, предвождана от Георги Тиханек, случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на Калъчевия мост и Тиханек го застрелва. Това е първият турчин, убит във въстанието. Самото въстание е обявено от Тодор Каблешков, а начело застава друг копривщенец – Гавраил Хлътев, познат на поколенията като Георги Бенковски. По онова време смяната на имената е била обичайна практика - за да не могат властите да открият така лесно самоличността на революционера. Бенковски е непреклонен и пламенен водач на народния бунт и загива геройски в Тетевенския Балкан. Първоначално за водач на въстанието е избран Панайот Волов от Шумен - той обаче предвидливо си дава отвод, тъй като е бил болнав и нерешителен, а Бенковски си е бил луда глава, която умее да мотивира хората за каузи. Панайот Волов вижда ситуацията и решава да предаде на Бенковски ръководната роля на въстанието - което представлява прецедент за българската политика. Тодор Каблешков пише така нареченото кърваво писмо - с което оповестява на българския народ, а и на целия цивилизован свят готовността на един народ за саможертва в името на свободата. При написването на писмото Каблешков използва за мастило кръвта на първия убит турчин и именно затова то носи името Кърваво писмо.

На 1 май башибозукът започва да се събира около Копривщица, подкрепен от редовна войска, която разполага с артилерия. Турците наброяват около 5000 души, начело е Хафъз паша. Той вече е унищожил Панагюрище и изпраща помощника си – миралай Хасан бей, да се „погрижи“ за Копривщица. Въстаниците са предадени от чорбаджиите. Те провождат за преговори с Хасан бей отец Дончо Плачков, като предават на турците дори дървените топове и плащат откуп. Въпреки това башибозукът нахлува в Копривщица и тя е подложена на разграбване, а жителите – на клане. На 3 май Хасан бей влиза в опустошеното селище и по негова заповед заловените въстаници са изпратени на съд в Пловдив. Скоро пристига Хафъз паша и подлага града на повторно разграбване. Впоследствие, след разгромът на въстанието в околностите откриват повече от 150 трупа на жители на града, а според Джанюариъс Макгахан там и в околностите са избити над 300 души. Голям е и броят на заточените, изкланите и избесените по-късно. Значителна роля в отбелязването на тези събития имат издирванията на генерал Димитър Кацаров в труда му „Преминаването на русите през Средна гора и освобождението на Копривщица“.

Ролята, която изиграва Априлското въстание за националното Освобождение на България е много важна. Зверствата и жестокостите при потушаването му предизвикват гнева на целия цивилизован свят по това време. Това води до мълчаливото съгласие на западноевропейските правителства при обявяването на война от Русия на Турция през 1877 година. В тази война участват стотици хиляди българи. След първото зимно преминаване на Балкана по време на Руско - турската война Копривщица остава на малко по-заден план. Градът е встрани от главните пътища и стратегически укрепени центрове. По тази причина освобождението му настъпва без излишен шум, кръвопролитни сражения и паметни битки. Освобождението на Копривщица е в рамките на други военни операции по време на техния трети, завършителен етап. Настъпателните операции на армията на генерал Гурко са представяни в докладите на генерал Виктор Дандевил и полковник Дмитрий Комаровски. Военните отряди на двамата руски офицери имат за задача техните Етрополски формирования да се обединят с Троянския отряд на ген. Кацаров след преодоляването на турската съпротива при рида Козница. След зимно преминаване на Златишкият проход, техните войски, обединени с отрядите на ген. Николай Брок на 21 декември 1877 г. освобождават с. Лъжене. Турската армия отстъпва до Козница в прохода в неголемия си лагер, въоръжен с артилерия. Особени усилия се полагат, за да се прекрати настъплението на руснаците към Клисура. Поради опасения, че с настъпление към Карлово останалите турски войски в Копривщица могат да се върнат, в гр. Златица на 29 декември е дадена заповед за атака. Притиснатите от изток от войските на ген. Кацаров и от запад от колоните на полковник Комаровски турските табори вече са избягали към Копривщица за да се присъединят към други техни части в гр. Стрелча. На 29 декември 1877 около средата на деня групите на полковник Болеслав Кобордо заемат Копривщица. Така казашките части осигуряват десния фланг на руската армия за атака на турците при Клисура. Копривщенката Койка Доганова в своите спомени описва възторга на изтерзаната от вековете столица на българското Възраждане. Недко Каблешков също пише за пристигането на първите казаци, смятаните погрешно за черкези. Заедно с руските военни в състава на дванадесетте опълченски дружини се сражават над 70 копривщенци, сред които и комадирът на Първата опълченска дружина подполковник Константин Кесяков. Много от тях са наградени с различни ордени и отличия.

Заловените турци са затворени в бившия конак. За осигуряването на бъднините на селището, след църковна служба руснаците свикват гражданството за избиране на общинско управление. За първи кмет на града е избран уважаваният от всички възрожденски учител Христо Попмарков. Така, с тези паметни събития се поставя началото на най-новата история на град Копривщица. При преследването на турските части в местността Джафарица на 29 декември 1877 година загива казакът унтер-офицер Аврелиян от първа конна бригада на II гвардейска дивизия. На лобното място на руския войник през 1939 година е изграден паметник от признателното гражданство. От тогава там редовно се провеждат възпоменателни тържества. С церемония в началото на 1878 година тленните останки на воина са положени в Храм Свети Николай. Много копривщенци вземат и активно участие в изграждането на младата българска държава - Петко Каравелов, Константин Стоилов, Йоаким Груев, Тодор Маджаров и Рашко Маджаров. Копривщица дава на България и един от най-нежните лирици - Димчо Дебелянов.

Освобождението на България обаче бързо отзвучава в Копривщица. Вместо да стимулира възхода на града, така жадуваната свобода води до икономически упадък. Новите икономически условия, развитието на фабричното производство, нахлуването на чуждестранни стоки, както и стесняването на пазарите водят до затихване на различните занаятчийски дейности в града. Започва миграция на населението - то рязко намалява и достига до около 2000 души в началото на Втората Световна война.

Копривщенци обаче продължават да вземат активно участие в борбите за социална справедливост и след Освобождението - бунтовните традиции на града са запазени и очевидно се предават по наследство. През 1924 година е създадена четата на Нешо Тумангелов и Васил Икономов, а през 1941 - 1944 в района действа партизански отряд "Георги Бенковски". В борбите загиват множество копривщенци - Яко Доросиев, Салчо Василев, Антон Иванов и други.

Първият музей в Копривщица е уреден като „Общ копривщенски“ през 1930 година в читалището. Това е обща музейна сбирка с различни отдели: история, етнография, революционно движение, видни копривщенци и т.н. През 1935 година музеят, вече значително обогатен, е разположен на първия етаж на Каблешковата къща, назначен е и първият щатен музеен работник. В града и района е действала Копривщенската анархо-комунистическа чета, организирала атентата в Арабаконак, както и партизанска бригада „Георги Бенковски“.

Разрухата на града е спряна с обявяването на Копривщица за град музей през 1952 година. През 1971 той получава статут на архитектурен и исторически резерват, а през 1978 – и на национален архитектурен резерват с международно значение и селище за международен туризъм. Съществен принос за това дело имат първият братовчед на Димчо Дебелянов – арх. Вельо Дебелянов и Петко Теофилов. През 1956 година в Копривщица се създава Дирекция на музеите с цел запазване, съхраняване и популяризиране на културно-историческото наследство на града. През 70-те години на XX век е предприета значителна по мащаб реставрация и консервация на музеи, паметници на културата, както и на улиците в града, който е обявен за национален исторически резерват. Решението за това е взето на 29 юни 1971 година от Второто правителство на Тодор Живков. За десет години държавата инвестира 28 милиона лева в построяването на 400 нови къщи и 100 нови обекта. Най-значимият паметник, построен вследствие на това решение, е този на Георги Бенковски.

Средногодишно градът се посещава от над 400 000 туристи. Копривщица днес е домакин на различни културни прояви, сред които се открояват националните събори на българското народно творчество. Забележителностите на Копривщица не могат да се обиколят за един ден, като това не може и да се направи с автомобил. Тук трябва да се върви пеш, защото всяка къща, всеки мост и всяка чешма е забележителност. За да се почувства специфичната атмосфера, величието и красотата на този град, е необходимо да се отдели време, което в никакъв случай няма да бъде загубено.

Според преброяването през 2001 година 99.3 % от жителите на града са се определили като българи. Населението изповядва предимно православно християнство. Към края на 2009 г. в община Копривщица живеят 2538 души.[37] Етническият състав включва 2283 българи и 44 цигани. Численост на населението според преброяванията през годините изглежда както следва:

Очевидно е налице една трайно негативна демографска тенденция, която обаче не е специфична само за Копривщица - наблюдава се във всички по-малки градове и села в България.

Кмет на Копривщица от 2014 е Генчо Дойчев Герданов (ПП ГЕРБ), преизбран на редовните местни избори през 2015 г. На изборите през 2019 за кмет е избрана Бойка Рашкова Дюлгярова (ПП ГЕРБ). На изборите през 2023 за кмет е избрана Мария Христова Тороманова (БСП за България). На 2 юни 2017 г. в Софийска градска художествена галерия в столицата Кметът на община Копривщица, подписва Национална харта на градовете с исторически зони в България за учредяване на „Национална асоциация за развитие на историческите зони в България“. Пръв подпис на Хартата полага Министърът на културата, като документът е подписан и от кметовете на градовете – учредители: София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Велико Търново, Габрово, Несебър и Копривщица. Предвидена е възможност за присъединяване в бъдеще и на други градове, приемащи нейните принципи и отговарящи на условията за членство в устава.

Водопреносната и канализационната мрежи на града се намират в окаяно състояние. Постоянните ремонти увреждат калдаръмената настилка на копривщенските улици, загрозяват и правят трудно придвижването по тях. При дъждове водата се връща обратно и наводнява с нечистотии къщите, разположени в ниските части на града. Водопреносната мрежа, строена през 70-те години на XX век с вредни за здравето етернитови тръби е тотално амортизирала. По този повод е организиран протест от гражданите с участие и на кмета на града. Това събитие е на 2 октомври 2021 г. с кратко блокиране на пътя София – Бургас с искане за ремонт на ВиК мрежите.

Образованието в града е сравнително добре развито. Към настоящия момент функционират средно училище „Любен Каравелов“ и Целодневна детска градина „Евлампия Векилова“. През 1822 година в Копривщица е отворено първото обществено, народно училище. През 1846 година Найден Геров открива в града първото в България класно училище. При тази нова класно - урочна форма на обучение се изучават различни светски дисциплини – всеобща българска история, българска граматика, аритметика, антропология и т.н. В периода 1909 до 1918 година училището се нарича Непълна смесена гимназия „Любен Каравелов“, а от 1918 до 1925 – Пълна смесена гимназия „Любен Каравелов“. Целодневната детска градина с общинско финансиране, носи името на учителката Евлампия Векилова, ушила знамето на копривщенци по време на Априлското въстание. Детското заведение има история от 1956 година насам и е едно от водещите учебни заведения в областта. Постиженията и престижът на детската градина са резултат от съхранените традиции и новите търсения на педагогическия екип. Работи се в приспособени за целта сгради до откриването на модерната постройка на 18 октомври 1995 година. В града се намират множество предвъзрожденски и построени по времето на Възраждането къщи, от които двадесет в категория "С национално значение".

Копривщица е сред Стоте национални туристически обекта на Български туристически съюз. В града функционира Архитектурно - исторически резерват без почивен ден със зимно работно време от 10 до 17 часа и лятно работно време от 9:30 до 17:30. Печат на БТС има в купчийницата, туристическия информационен център, както и в туристическата спалня „Войводенец“. Всички селищни и надгробни могили и средновековни отбранителни валове са обявени за паметници на културата в категория „С Национално значение“. В землището на Копривщица такива обекти има в местностите „Смиловене“, „Сополивите камъни“ и „Гръми дол“. През 1961 година е открита тракийска резиденция „Смиловене“ - наричана още Калето. БТС провежда дарителска кампания за възстановяване на хижа „Богдан“.

В Копривщица може да се разгледа характерната възрожденска архитектура на някои от най-запазените и пищно украсени домове от епохата. Къщите, които не са музеи могат да бъдат разгледани от улицата - с изключение на Павликянската къща, която е разположена навътре в двора на къщата на Недко Каблешков. В града съществуват и над четиридесет чешми, строени през различни периоди от историята на Копривщица. Макар че не всички са напълно запазени, има много съхранени каменни фасади с характерната за тях символика. Едни от най-известните чешми са Керековата (1751 година), Мирчовата (1857), Моравеновата (1843), Арнаутец чешма и Бенева чешма от 1850. Това са само няколко от най-ярките примери за българската и християнска култура. В околностите на града е Донкина гора - тя има площ от16 хектара и е обявена за защитена територия, тъй като е местообитание на царския орел. Природният феномен „Кривата бука“ пък е защитено дърво.

Редовни културни събития в града са

Интересно е едно изказване на Захари Стоянов за Копривщица: „Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки таман две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпвал кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, ни на Луи Леже и прочее, и прочее – и такава паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо!“

Град Копривщица разполага дори с аквапарк – атракцион за плуване и развлечения, изграден от неръждаема стомана, отопляван от слънчеви колектори и захранван с вода от водопроводната мрежа на града. Аквапаркът се състои от:

Като основно място за спорт и отдих в община Копривщица е обособен крайречен парк „Тополница“, който представлява комплекс от алеи, беседки, пейки, цветни градини, детски площадки, развлекателни и спортни съоръжения. Мястото е подходящо за разходка и отмора на жителите и гостите на града.

Известни спортисти от Копривщица са:

  1. Филип Андреев Кривиралчев (18 април 1932 – 18 януари 2019) – треньор на националния отбор по борба класически стил, герой на социалистическия труд, носител на „Народен орден на труда“ – златен и на орден „Георги Димитров“. Заслужил треньор и заслужил майстор на спорта

  2. Бобе Рашков Доросиев (18 февруари 1942) – треньор на националния отбор по борба класически стил, заслужил треньор и заслужил майстор на спорта

  3. Любомир Тодоров Цеков (5 август 1957) – световен вицешампион по борба класически стил

Доста български игрални филми са снимани в Копривщица. Такива са:

  1. „Калин Орелът“ е драма от 1950 година на режисьора Борис Борозанов, по сценарий на Орлин Василев. Оператор е Васил Холиолчев. Създаден е по едноименната пиеса на Никола Икономов. Музиката във филма е композирана от Парашкев Хаджиев. Ролите се изпълняват от Иван Димов - Калин, Борис Ганчев - Анри дьо Монталамбер, Мария Ясникова - Елизабет, Петрана Ламбринова - Едит, Ганчо Димитров - Едмонд Барон де Тиер, Стефан Петров - Жан, Константин Кисимов - дядо Стоян и Стефан Савов - в ролята на чорбаджи Черньо.

  2. „Под игото“ е историческа драма от 1952 година на режисьора Дако Даковски по сценарий на Георги Кранзов и Павел Спасов. Оператор е Бончо Карастоянов. Създаден е по романа „Под игото“ на Иван Вазов. Музиката във филма е композирана от Филип Кутев. В ролите: Мирослав Миндов – Бойчо Огнянов, Лили Попиванова – Рада Госпожина, Петко Карлуковски – Боримечката, Васил Кирков – Доктор Соколов, Петър Димитров – Чорбаджи Юрдан, Ганчо Ганчев – Киряк Стефчов, Стефан Пейчев – Тосун бей

  3. „Хитър Петър“ – игрален филм (комедия) от 1960 година на режисьора Стефан Сърчаджиев, по сценарий на Петър Незнакомов. Оператор е Бончо Карастоянов. Музиката във филма е композирана от Филип Кутев. В ролите: Рачко Ябанджиев – Хитър Петър, Лео Конфорти – Настрадин ходжа, Константин Кисимов – Хаджи Костаки, Димитър Стратев – Чорбаджи Стамо, Георги Попов – Игуменът Калистрат, Анастасия Бакърджиева – Калинка, Идеал Петров – Хасан паша

  4. „Свирачът“ – игрален филм (семеен, мюзикъл, копродукция България – САЩ) от 1967 година, по сценарий и режисура на Менде Браун. Оператор е Димо Коларов

  5. „Шибил“ – драма от 1968 година на режисьора Захари Жандов, по сценарий на Магда Петканова, Захари Жандов и Генчо Стоев – диалози. Оператор е Ивайло Тренчев. Създаден е по разказа „Шибил“ на Йордан Йовков. Музиката във филма е композирана от Васил Казанджиев. В ролите: Петър Слабаков – Шибил, Доротея Тончева – Рада, Стойчо Мазгалов – Велико кехая, Елена Хранова – Майката на Велико, Стефан Пейчев – Мурад бей

  6. „Демонът на империята“ – сериен филм (приключенски, историческа драма) от 1971 година на режисьора Вили Цанков, по сценарий на Стефан Дичев. Оператор е Борислав Пунчев. Музиката във филма е композирана от Георги Тутев. В ролите: Илия Добрев – Васил Левски, Георги Калоянчев – Ибрахим ага, Коста Цонев – Отец Матей Преображенски, Георги Черкелов – Мидхат паша

  7. „Записки по българските въстания“ – драма (исторически) от 1976 година, по сценарий и режисура на Георги Бранев и Веселин Бранев. Оператори са Атанас Тасев и Стоян Злъчкин. Създаден е по едноименната книга на Захарий Стоянов. Музиката във филма е композирана от Красимир Кюркчийски. В ролите: Радко Дишлиев – Георги Бенковски, Антоний Генов – Панайот Волов, Стоян Стоев – Захари Стоянов, Кирил Петров – младият Захари Стоянов, Александър Александров – Никола Обретенов, Илия Караиванов – Георги Икономов, Георги Мамалев – Стефан Стамболов, Илия Добрев – Павел Бобеков, Стефан Стефанов – Тодор Каблешков.

  8. „Капитан Петко войвода“ – дванадесетсериен телевизионен игрален филм, биографична историческа драма от 1981 година. Режисьор на продукцията е Неделчо Чернев, по сценарий на Николай Хайтов. Оператор е Димо Коларов. Музиката във филма е композирана от Атанас Бояджиев и Петър Ступел. В ролите: Васил Михайлов – Петко Киряков, Пламен Дончев – Малък Петко, Петър Чернев – Спас Турчев и Наум Шопов – Халид паша.

  9. „Тя и той“ – сериал (комедия, ситком) (една от сериите) от 2002 г. на режисьора Станислав Тодоров-Роги, по сценарий на Гай Льопаж и Силви Леонар. Оператор е Красимир Андонов. В ролите Юлиан Вергов и Стефания Колева. Музиката във филма е композирана от Гаетан Есиамбре

  10. „Дякона Левски“ – историческа драма от 2015. Режисьор Максим Генчев. В ролите: Веселин Плачков – Левски и Деляна Христова – монахинята Ана.

За хората на стопанските науки и индустрия също има голямо поле за развитие. Очакват ги вековните букови гори със своя излишен хилядотонен материал (като след това еколозите ще им откъснат главите), обширните пасища с най-благородната и изобилна трева, млякото, от която дава най-прочутия копривщенски кашкавал и сирене. Най-малко 60% от тревата на тези пасища е съставена от ароматични растения и билки, а високото планинско слънце витаминизира всичко, затова месото и млякото на нашенския добитък са вкусни и от високо качество. Множество надземни и подземни богатства, които стоят неизползвани – златоносни пясъци и валежи на „Златенско“ и в долината на Тополница, твърдият сиенит на „Джофарица“ и другаде, удобен за павета и цокли, белия кварц за глеч и порцелан и хумата за грънчари и керамици, отличната глина за керемиди и тухли и още други минерали и метали очакват предприемчива ръка, за да се спечели от тях злато. За хората на спорта също има богато поле за изява - рибите в повечето реки очакват рибарите, а изобилния дивеч от зайци, сърни, елен и глигани, лисици, диви кокошки и други – ловците. Твърде спорно е доколко ловът и риболовът изобщо са спортове, но това е отделен въпрос.

Има легенди говорещи, че народният трибун Петко Славейков се е интересувал от митове и реални свидетелства за видени самодиви в района на града. И дори веднъж лично отишъл на място да ги провери. Историята мълчи по въпроса какво точно е намерил Петко Славейков и дали се е убедил в истинността на тези митове.

Църквите в Копривщица са само две - градът не може да се сравнява с Асеновград по отношение на институционалната сила на християнската религия, нито пък с Несебър. През 1817 година в града е изградена църквата "Успение Богородично". Специален султански ферман, издействан от копривщенските еснафи в Цариград, спомогнал за нейното построяване. Според Иречек тя е издигната за около 11 дни от смолски и мирковски майстори. В два от ъглите на църквата върху каменните плочи е издълбана датата 08.07.1817 година, когато строежът е бил завършен. Така върху пепелищата на опожарената от кърджалиите през 1809 година храм и изцяло от дарения се изгражда новата църква. Постройката е направена ниска, слабо осветена и боядисана отвън като къща, за да не бие на очи и да не личи отдалеч. В архитектурно отношение представлява трикорабна базилика с една апсида в източната си част. Иконостасът е дело на един от най-даровитите резбари в България от онова време - Хаджи Георги от Видин, представител на Тревненската школа. Завършен е през 1821 година и представя библейските сцени през плетеница от гроздове, птици и животни, красиви цветя и решетки. За изписване на иконите родолюбивите копривщенци канят един от най-известните зографи и художници през Възраждането - Захари Зограф, който рисува три икони - "Свети Георги", "Успение Богородично" и "Свети Естатий". Художникът Иван Спасов от Галичник рисува иконите "Христос", "Три светители", "Събор апостолски", "Успение богородично", "Йоан Кръстител и Богородица" и "Свети Петър и Павел". Иван Николов Образописов рисува иконата "Свети Иван Рилски"  с 10 сцени от живота му. Спас Захариев рисува стенописите в олтара, а копривщенският художник Христо Енчев - иконата на двамата безсребреници "Свети Козма и Дамян" и тази на Свети Илия. В двора на църквата съществуват два метоха - на Хилендарския и на Рилския манастир, чиито духовници създават и първите килийни училища тук.

През 1839 година на Петровден свещениците и гражданите на Кпривщица решават че е необходимо да бъде построена нова църква. Протоколът за това решение е написан от известния Неофит Рилски. Средствата за построяването на църквата са събрани изцяло от дарения. На престолния камък, служещ за украса на олтара, са вписани имената на 642 души - дарители, както и на още толкова в Кондика на църквата. Главен архитект и майстор на храма е уста Гавраил от Одрин. В построяването му вземат участие хора от Брацигово, уста Пондьо от Мирково, както и 20 компривщенски дюлгери с чираците си. Строежът започва на 08.05.1842 година и завършва на 12.07.1844. При построяването на храма уста Гавраил използва Левантински стил - смесица от турска архитектура и остатъци от италианския Ренесанс. Стените отвън са иззидани от аменни блокове от светлосив камък, пълен с блестящи люспици. Планът на църквата е кръстовиден, а вътрешността е трикорабна базилика, в която корабите са разделени от 6 чифта високи колони. Площта на църквата е 500 квадратни метра, като пространството е развито не само на дължина, но и на ширина. Иконостасът не е от дърворезба - състои се от дървени рамки, в които са поставени иконите. Тези рамки, както и таванът, са боядисани в бледосиня боя. Самият таван е направен от дървени ромбове и заедно с иконостаса хармонизира по особен начин със стените на храма. С дърворезба са архиерейският трон и царските двери. Подът е покрит с бели каменни плочи, специално поръчани от остров Мармара. В западната част над входа се намира отделението за жените - подобно на отделенията в джамиите. То е издигнато на височина и е отделено с красиви решетки. За църквата икони рисува Йоан Попович - така нареченият поп Иванчо от град Елена. Това са Свети Спиридон, Света Богородица и Христос. Александър Димитров (Алексо от Одрин) рисува иконата на Свети Мина. От Йерусалим е донесена иконата Рождество Христово, а местният художник Христо Енчев е изписал западната стена на църквата с картини и икони. Самата сграда на църквата е доста внушителна и се вижда от далеч - остава загадка обаче по какъв начин турците са дали разрешение за построяването на подобен храм! Църквата в Банско е била построена след дълги преговори, увъртания и всякакви манипулативни тактики от страна на местните чорбаджии; нито в Копривщица, нито в Банско по онова време не е живеел дори и един турчин и вероятно именно поради тази причина местното население е имало куража изобщо да се захване с подобен мащабен строителен проект.

Известна личност от Копривщица е хаджи Ненчо Палавеев - предприемач от града, който натрупва огромно състояние и става един от най-големите дарители в града, а и в страната изобщо. Негова е мисълта че богатството не е лъжица за всяка уста. Дейността на Ненчо Палавеев е доста мащабна - в един момент стига до там, че притежава част от акциите на Суецкия канал, открит през 1869 година. По онова време построяването на подобно съоръжение е било изключително рисково; няма информация с какъв точно дял е разполагал българският предприемач, но се смята че е около 10 %. Роден е през 50-те години на XIX век в Копривщица (точната му дата на раждане не е известна) в семейството на Неша и Дончо Палавееви. Той е първото от четирите им деца. Другите им три деца са Семко, Мария и Гана. Дончо и Иван Маджаров (бащата на бъдещия политик Михаил Маджаров) стават съдружници в Масърската компания. Тя се занимава с износ на абаджийска продукция за Южна Македония, Цариград, Александрия и Кайро. Запознати твърдят че именно Дончо Палавеев намира доходоносен пазар за абите и ямурлуците, които стават предпочитани от строителите на Суецкия канал, за да се топлят в студените пустинни нощи.

Ненчо завършва началното си образование в Копривщица и получава покана от Петко Каравелов да продължи обучението си в Русия. Тръгва заедно със съграждани, но стига до Карлово, разколебава се и се връща обратно. През зимата на 1869 година Палавееви и семейството на Иван Маджаров отиват на поклонение в Йерусалим. Така Ненчо става хаджия. През 1873 година заминава при баща си в Кайро и става негов помощник. В продължение на шест месеца посещава гръцко училище, за да научи гръцки език. На пристанището в Александрия отваря сладкарница, в която произвежда и продава малеби, а по-късно се ориентира към кашкавал и месни деликатеси. След 1878 година заминава за Цариград и започва собствен бизнес. През 1882 година баща му се завръща окончателно в България, а Ненчо изцяло поема управлението на търговската кантора и дюкяните му в Александрия и Кайро.

Ненчо Палавеев не продължава образованието си. Той обаче лесно учи чужди езици и говори арабски, гръцки, турски, френски, руски и английски. Разгръща дейността си в Централна и Източна Азия. Търгува с индиго и слонова кост в Индия, с коприна в Дамаск и Багдад, с кехлибар в Русия, със седеф и икони в Йерусалим. На практика няма уникален продукт по това време в Европа и Азия, с който предприемачът да не търгува. След като придобива акции от Суецкия канал, решава да вложи и средства в недвижими имоти - купува такива в Кайро и четири конюшни в Александрия. Част от състоянието си превръща и в ценни книжа; с друга част купува и облигации в Египетската земеделска банка и Египетската национална банка, които се съхраняват в Базел. За да улесни търговските си начинания и да пътува по-свободно, през 1914 година последва примера на някои други български търговци и приема руско гражданство. Променя и името си - на Анести Антонович Жиата. Това му помага да преминава безпрепятствено през Европа, Азия и Африка. Същевременно развива и връзките си в Англия, като отваря в Кайро магазин за английски стоки.

През тези бурни времена Ненчо Палавеев почти не се връща в Копривщица. Работи неуморно и увеличава състоянието си. Първите сведения за престоя му в града са от 1884 година, но едва през 1925 той се завръща окончателно там. През целия си живот подпомага бедни ученици, многодетни семейства, сираци, вдовици и инвалиди от войните. Солидни суми превежда на различни организации, манастири, включително и за строежа на Пловдивската духовна семинария. С негови пари е довършена сградата на началното училище в село Айваджик (днес Дюлево), близо до Панагюрище. Даренията му са многобройни, но най-голямата част от тях са на родния град. Освен това Ненчо Палавеев участва активно в преговорите, проектите и строежите на почти всички обществени сгради и различна инфраструктура. За реализацията на своите цели наема най-добрите за времето си архитекти, строители и художници.

Значимо дело е построяването на читалището в Копривщица, което носи неговото име. Със сумата от 1.2 милиона лева са изградени богата библиотека и театрален салон. Палавеев построява и читалище в близкия град Златица. Дарява и 100 000 лева за ремонт на старото училище, в което е учил и той самият. Негова е заслугат в Копривщица да бъде построен паметник на Димчо Дебелянов, изработен от Иван Лазаров. Близо 1 милион лева благодетелят дарява за ремонт на камбанарията на църквата "Свети Николай", както и за доизграждане и изписване на храна "Успение на Света Богородица", където по-късно се помещава семейната гробница. Пак с негови пари е построен параклисът "Свети Арахангел Михаил".

Заможният предприемач финансира модернизацията на Копривщица. Той задвижва изграждането на водопроводната система, инициира и участва в залесяването на хълма над града. Навсякъде по улиците на града има чешми и паметници на видни копривщенски личности, за чието създаване е спомогнал самият той. Две от най-съществените му дарения са построяването на Паметника - мавзолей в центъра на града (снимката по-долу) и създаването на Полукласическата гимназия "Любен Краравелов" заедно с пансиона към нея. Близо 1.5 милиона лева струва изграждането на забележителния монумент в чест на загиналите по време на Априлското въстание през 1876 година. Самоукият полиглот е на мнение че Копривщиза заслужава гимназия, в която да е заложено засиленото изучаване на чужди езици. Той отпуска пари за строежа на училището и кани елитни учители да преподават в него.

До края на живота си по неизвестни причини Ненчо Палавеев не се жени и няма свои деца. Негови роднини се надяват да получат наследството му и дори възникват махаленски кавги и раздори. Когато научава за това, нарежда да се купи празен ковчег, да се напълни с камъни и да се уведомят близките му че той е починал. Става свидетел на собственото си погребение, за да види докъде ще стигнат споровете за онова, за което хората от неговия род нямат никакъв принос. После решава - установява за свой заветник родния си град Копривщица, след което добавя крилатата мисъл - богатството не е за всяка уста лъжица.

Хаджи Ненчо Палавеев съставя завещанието си през 1933 година. Към края на живота му неговото състояние е около 40 милиона лева и около 450 килограма злато. Последните си дни през 1936 година прекарва в болницата на БЧК в София. Тленните му останки са положени в семейната гробница в Копривщица. Изпратен е с уважението на всички в града.

След края на живота му съгласно волята на дарителя са учредени две фондации, които да управляват богатството му. Първата е създадена още през 1932 година, когато той изпраща дарителски документи до Министерството на просвещението. В него е вписана сумата от 6000 английски лири за построяването на гимназията "Любен Каравелов". Приходите от фонда служат тя да се издържа за "вечни времена" - колкото и да е условно това понятие. За да е сигурен че фондът ще се грижи за целите си, към него е учредено ръководство от седемчленна ефория с пожизнен мандат и всеки от членовете опрделя приживе своя приемник. Бюджетът му следва да се утвръждава всяка година от Народното събрание. Ако е знаел какво ще се случи само осем години след смъртта му, Ненчо Палавеев вероятно би прехвърлил целия си капитал в някоя швейцарска банка! Втората фондация носи името "Хаджи Ненчо Дончев Палавеев в град Копривщица" и се ръководи от Копривщенския общински съвет. Тя управлява имоти в София, Копривщица и конюшни в Александрия (Египет); разполага със солидни суми в ценни книжа от Египетската земеделска банка и Националната банка на Египет. В завещанието си предприемачът включва и свои роднини. Къщата в Ламбовската махала оставя на племенника си Драгия Т. Драгийски, като за нейната поддръжка е предвидено той да получава месечно по 1000 лева.

Завещанието не успява да се изпълни изцяло и това се дължи както на последиците от Втората Световна война, така и на смяната на управлението в България. По време на войната не се получават никакви приходи от чужбина, а сметките в Швейцария са запорирани. Новата власт в България не се придържа стриктно към завещанието - логично и разбираемо. В периода 1945 - 1949 е изграден пансионът към гимназията "Любен Каравелов", но сградата е използвана по предназначение само за период от 3 години. След това тя се превръща в медицински санаториум за лечение на пациенти с белодробни заболявания. Дарителят изрично посчва че основният капитал трябва да остане непокътнат, но в средата на 50-те години и това е нарушено.

Местните хора твърдят че понякога нощем призракът на Ненчо Палавеев обикаля калдъръмените улички на Копривщица. И обясняват че духът му не може да намери покой, защото не е удовлетворен от изпълнението на заветната му дума - "Всичко да остане на полза роду". И все пак огромни средства от неговото наследство отиват за културното просвещение и църковното издигане на Копривщица.

Със своето богато и славно минало Копривщица сякаш е предопределена да ражда будители и бунтовници, революционери и опълченци, които през вековете на робството успяват да съхранят своето народностно самосъзнание. Постепенно селището се превръща в огнище на българските национално - освободителни борби. В историческия летопис на града ярка следа оставят и много високообразовани учители, лекари, министри, общественици и политици, поети и писатели, които с възрожденски плам и идеализъм градят и обогатяват обществено - политическия и културен живот на селището и страната ни. Именити българи от град Копривщица са:

  1. Найден Геров (1823 - 1900) - виден общественик и учител от епохата на Възраждането. Получава образованието си в Русия. През 1846 година в родния си град открива първото българско класно училище. Руски вицеконсул в Пловдив. След Освобождението става първият генерал - губернатор в Свищов. Издава първата поема на новобългарски език - "Стоян и Рада". Поставя началото на пътеписния жанр в българската литература. Автор е на първия многотомен тълковен речник на българския език

  2. Йоаким Груев (1828 - 1912) - учител, книжовник и обществен деец. Ученик е на Неофит Рилски и Найден Геров. Борец за църковна независимост. Директор на народното просвещение след Освобождението. Член на българското книжовно дружество. Създава списание "Училищен дневник" - първото педагогическо списание на България. Днес едно село между Пловдив и Стамболийски носи неговото име - село Йоаким Груево

  3. Любен Стойчев Каравелов (1834 - 1879) - идеолог на българското националноосвободително движение. Съратник на Ботев и Левски. Председател на Българския Революционен Централен Комитет. Поет, публицист и писател. Редактор на вестниците "Свобода" и "Независимост", списание "Знание" и други. Участник в Освободителната война като преводач и съветник в щаба на руската армия. Автор на над 20 повести и разкази, сред които по-известните са "Българи от старо време", "Маминото детенце" и "Хаджи Начо". Негови са и стиховете на превръналата се във всенародна песен "Хубава си, моя горо". Неговото име носи едно село в община Аксаково, близо до град Варна

  4. Константин Искров Кесяков (1837 - 1900) - участник във формирането на Втора Българска легия. Командир на Първа Българска Опълченска дружина. Награден със златно оръжие с надпис за храброст и орден "Света Анна". Началник на Източнорумелийската полиция след Освобождението

  5. Петко Стойчев Каравелов (1843 - 1903) - брат на Любен Каравелов, един от първостроителите на Третата Българска държава. Председател на Окръжния Губернски съвет във Велико Търново, народен представител в Учредителното Народно събрание, министър на финансите, три пъти министър-председател на България, основател на Демократическата партия. Неговото име в момента носи село, разположено по пътя между Велико Търново и Русе. Съществува и село Каравелово, разположено между град Сопот и селата Богдан и Войнягово - не е известно обаче дали то е наречено на Любен Каравелов или на Петко Каравелов. Най-смешното е че има други две села, наречени на всеки един от тях

  6. Георги Бенковски (1843 - 1876) - организатор и ръководител на Априлското въстание от 1876 година, апостол на IV революционен окръг. Основава множество революционни комитети. Предводител на легендарната Хвърковата чета, с която вдига на бунт населението в окръга. Загива след разгрома на въстанието в Тетевенския Балкан

  7. Михаил Маджаров (1844 - 1944) - възпитаник на Робърт Колеж в Цариград. Директор на финансите, член на Върховното съдилище, кмет на Пловдив, редактор на вестник "Марица". Един от водачите на Съединистката партия. Министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Успява да доживее до 100 години

  8. Тодор Лулчев Каблешков (1851 - 1876) - ръководител и пламенен апостол на Априлското въстание от 1876 година. Съставя революционни комитети, открива народни читалища и просветни дружества. Автор на историческото "Кърваво писмо", което поставя начлото на въстанието. Самоубива се след разгрома на въстанието в Габровския конак

  9. Лука Касъров (1854 - 1916) - възпитаник на Робърт колеж. Заместник директор на Народната библиотека. Съставя първата обща енциклопедия в България

  10. Професор Антон Стоянов Каблешков (1865 - 1917) - специалист по право. Председател на Пловдивския окръжен съд, помощник - прокурор при Върховния Касационен съд. Професор по търговско право. Член на българското книжовно дружество. Издава първото юридическо списание в България

  11. Иван Пеев Плачков (1864 - 1944) - член на висшия учебен съвет. Министър на народното просвещение. Журналист и публицист. Главен редактор на вестник "Мир". Член и дългогодишен секретар на Българската Академия на Науките

  12. Академик Гаврил Илиев Кацаров (1874 - 1958) - декан на историко - филологическия факултет на Софийския Университет. Директор на Българския археологически институт. Ректор на Държавния университет. Член на БАН

  13. Рашко Пройчев Маджаров (1874 - 1943) - всеотдаен и предприемчив деец за развитието на Копривщица. Министър на правосъдието, земеделието и железниците. Народен представител в продължение на цели 33 години. Поставя началото на подбалканската железопътна линия

  14. Проф. архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев (1864 - 1943) - завършва висше богословско образование в Киевската духовна академия и висше философско с докторат в университетите в Йена, Гьотинген и Берн. Ректор на Духовната Семинария в Пловдив. Професор в Богословския факултет към Софийския Университет по история на религията и християнска апологетика

  15. Димчо Дебелянов (1887 - 1916) - един от най-нежните български поети - лирици. Репортер и коректор. Печата стихове в списание "Съвременност", "Българска сбирка", "Из нов път" и други. Участва в редактирането на първата у нас "Българска антология". Убит по време на Първата Световна война

  16. Стоян Павлов Загорчинов (1889 - 1969) - писател, работи в областта на историческия роман и допринася за развитието на този жанр в България. Член на Съюза на българските писатели. Творчеството му е превеждано на руски, сръбски, словашки, френски и хърватски език

  17. Професор Райна Кацарова Кокудова (1903 - 1984) - голямо име в българската етномузикология. Една от създателките на института по музика към БАН. Специализира музикална фолклористика в Берлин. Член - основател на Международния съвет за народна музика към ЮНЕСКО. Първа организира сериозно изследване на народните традиции и обичаи в България

В своето развитие Копривщица се отличава много от останалите български селища. Тя възниква сравнително късно и е свързана с един доста тежък за България период - попадането на страната под османска власт. Първите жители на града са преселници от различни краища на българските земи. Тези първи жители донасят със себе си различни местни обреди, традиции и обичаи, въз основа на които в течение на векове се формира духовният облик на това будно българско градче. В тежките времена на робството Копривщица се развива като хранилище и съкровищница на българския дух. Тук никога не заглъхва българското слово в църкви и училища, а културата и просветата са на висота от незапомнени времена.

До Освобождението българинът намира основна опора в живота си в своята вяра и в семейството. С църквата и семейното огнище са свързани и основните традиции и обичаи на копривщенци, елементи от които се срещат тук и до наши дни. От стари времена над града се разнася звънът на камбаните на двете църкви - старата "Успение Богородично" от 1817 и новата - "Свети Николай" от 1844 година. С храмовите празници на двете църкви са свързани някои от запазените и до днес обичаи. След тържественото богослужение на 15 август (Успение Богородично) в двора на храма се освещава и раздава на присъстващите курбан за здраве. Във връзка с този празник се провежда и ежегоден събор - "Дни за фолклор" в Копривщица.

В миналото основният поминък на копривщенци е бил свързан с рисковани търговски пътувания на три континента. Поради това в града осоебно силно се почита свети Николай - покровителят на моряците, както и на всички, предприемащи рисковани и тежки пътешествия. Между другото, свети Николай се смята и за покровител на финансовия сектор - също поради наличието на немалки рискове, свързани с дейността на банкери, лихвари и сарафи. Според други мнения пък свети Николай защитава банкерите, защото те непрекъснато са на лов за шарани, които да налапат въдицата на високия лихвен процент. Именно поради това в града е построена църква на името на този светия.

Коледа, както навсякъде в България, заема централно място сред зимните празници. Началото е Бъдни вечер - 24 декември. Много копривщенски семейства са съхранили старите обичаи такива, каквито ги е описал Любен Каравелов в "Българи от старо време". На Бъдни вечер се подготвя постна трапеза и ароматна питка, а най-възрастният в къщата кади с тамян около трапезата. Коледните тържества в Копривщица с годините обаче претърпяват промени и развитие. Такъв е примерът с обичая коледуване, който е съществувал по времето на Каравелов, но отдавна е забравен. В град Калофер обаче този обичай се прилага и до днес - из града обикалят коледари, които пеят коледни песни и на свечеряване вече са на доста висок градус, за да могат да понасят зимния студ. В Копривщица те се наричат старци.

С много веселие в миналото, а и днес, се посреща деня на Свети Василий - първи януари. Ромският етнос по това време празнува усилено (всъщност този етнос празнува винаги), но според Юлианския календар - на 16 януари. В Копривщица по това време се извършва така нареченото напяване на пръстените. В деня срещу празника момите се обличат в своите най-хубави дрехи и се накичват с всички свои бижута; след това те отиват на някоя от чешмите в града - Арнаутец, Моравянка, Райновец и други. С налятата от тях вода се замесва тутманик за празника, в който се поставят и късметите заедно с дрянови клонки. В миналото тутманикът за този празник е изпичан в махаленските фурни. Докато чакат да се изпече, около фурните се събират моми и ергени, а и по-възрастни хора. Тогава започва и "Напяването на пръстените". Потапя се голям дрянов клон в медник с "мълчана вода" - вода, която се налива при пълно мълчание. В медника пускат и ечемик за плодородие и китките от здравец на момите, белязани по различен начин, като към тях са прикрепени и техните пръстени. Избира се едно моче, което трябва да бъде изтърсак - най-малкото дете в семейството. То вади китките с пръстените и едновременно с това момите запяват специални песни, имащи характер на гадания. В тях по шеговит начин са описани най-различни професии. Така например ако при изваждането на китката на момата се пее "Кървавица на полица", момата ще се омъжи за свинар. Останалите песни също изобразяват определени професии или обществено положение:

Тези шеговити гадания се приемат с голямо веселие от всички присъстващи, които с гайди и хора чакат да се изпече тутманикът. Сутринта на Васильов ден из града тръгват сурвакарите с украсени още от вечерта дрянови сурвачки.

Друг празник със запазени до днес в Копривщица стари обичаи е Богоявление (известен още като Йорданов ден), който според Грегорианския календар се празнува на 6 януари. На този ден след църковната служба в храма на някой от градските площади край река Тополница се извършва тържествен водосвет, след който свещеникът хвърля в реката кръста за освещаване на водата. Смели мъже, които не се боят от януарския студ, влизат във водата с цел да извадят кръста. В миналото срещу площада от другата страна на реката е имало махаленска кръчма. В нея са се събирали измокрените смелчаци, за да изпият по чаша греяно вино. Този, който пръв достигне до кръста и успее да го извади от водата, през целия ден обикаля със свои приятели из града, като носи със себе си църковния кръст за благославяне на домовете, в които влиза. Същият обичай се прилага из цялата страна, като град Калофер стана известен в национален мащаб с хората, които се играят в студените води на река Тунджа. По времето на социализма в много населени места се извършваше и алтернативен ритуал - от единия мост се хвърля църковен кръст, а от другия - червена звезда, като при това партийният секретар зорко следи кой гражданин на кой мост присъства. Разбира, свещеникът също е заведен на отчет към Държавна Сигурност и също слухти какво се говори между хората, така че контролът е на практика пълен.

В Копривщица са запазени и обичаи, свързани с Ивановден и Баин ден - съответно 7 и 8 януари. В тези дни се извършва обредно изкъпване за здраве на младите булки, които са се омъжили през последната година. Отдава се почит на имениците, и разбира се, на бабите акушерки.

С празника на свети Атанасий Велики започва нетърпеливото очакване на пролетта. Според народните вярвания от тази дата започва да нараства продължителността на деня - с по едно просено зърно на ден. Всъщност това се случва доста по-рано - на 22 декември с настъпването на астрономическата зима, докато Атанасов ден е на 18 януари. Не след дълго зимните месеци отминават и идват Великите пости - а тяхното начало е свързано с друг празник в Копривщица. С големи веселби и обредни огньове (които тук се наричат урбалки) се отбелязват Сирни Заговезни. Стари предания приписват установяването на всички обичаи, свързани с този празник, на хаджи Вълко Чалъков. През първата половина на XIX век той е един от видните копривщенски бегликчии, личен приятел на туския султан - макар че обичаите, свързани с този празник, със сигурност датират от доста по-древни времена. Разказва се че по време на един празник хаджи Вълко решава да изненада султана с устроено от него впечатляващо зрелище. По нареждане на чорбаджията украсяват рогата на най-хубавите овни с фенерчета и вечерта овчарите, свирещи със своите кавали, преминават покрай султанските сараи. Зарадван от това зрелище, султанът предлага на чорбаджията да изпълни едно негово желание. Тогава Вълко Чалъков моли султана да разреши на копривщенци в един от своите празници да се веселят, да гърмят и да палят огньове. От това време според преданието започва празнуването на Сирни Заговезни именно по този начин.

Хълмовете, които се разполагат около Кпривщица, носят имената на някои от най-почитаните български светии и църковни празници - св. Димитър, св. Атанас, св. Никола, св. Петка, св. Илия и други. В деня на светеца, чието име носи даден връх. копривщенци организират поход за изкачването му, като свещеникът отслужва водосвет и се раздава курбан за здраве на присъстващите. Този обичай е запазен и до днес и се извършва най-често на празника "Възнесение Христово", известен и като "Свети Спас". Така се нарича и един от средногорските хълмове в близост до Копривщица. Тук има и планински извор - хората вярват че неговите води са лековити. На празника се събират много копривщенци и жители на околните селища. С народни песни и танци преминава цялата нощ. Вечерта хората отиват до извора, пият вода за здраве и палят свещ. Някои болни танцуват около него. Разказват се и случаи за чудотворни изцеления, които са се случвали на това място.

Съхранени са и някои обичаи на Тодоров ден, изразяващи радостта и оживлението сред природата, свързано с пристигането на пролетта. По стар обичай в Копривщица на Тодоров ден се организират конни надбягвания. През целия ден из града обикалят младежите, яздейки украсените с пискюли и звънци коне.

В миналото са се извършвали изпращания на новобранците в казармата - развявайки байряк, те са обикаляли града с песни, а гражданите са ги черпели и са им давали дребни вещи и пари и са им пожелавали лека служба.

В забързания и напрегнат живот на съвременния българин все по-рядко се спазват и разнообразните обичаи, свързани със семейния живот. В миналото копривщенските годежи и сватби са били със стриктно спазвана обредност и са продължавали по няколко дни, дори по цяла седмица - обикновено от четвъртък до четвъртък. При тези семейни тържества обикновено целият град е съпричастен към радостта на младоженците и техните родители. Всички стават свидетели на богатия чеиз на булката, разстилан в слънчевите салони на къщите и показно докарван до дома на младоженеца с песни, хора и веселби. Малко от тези обичаи са запазени и днес. Най-добре са съхранени сред копривщенците, които водят живот на скотовъдци и земеделци. В такива семейства все още се чувства идиличният патриархален дух на българското Възраждане.

Хуморът на копривщенци е характерен. Те са широко скроени хора - истински планинци. Смехът им е звънлив като планински ручей; хуморът им е забавен и е преплетен навсякъде - в ежедневието, в обичаите, обредите и песните. Черният хумор от град Копривщица е като барбоя, който единствен вирее тук. Всичко ценно ѝ е под земята. Тук лятото е три дена. Ако се напиеш, може да го изтървеш. За хората на изкуството: писатели, художници и музиканти има хиляди сюжети за разработване. Много случки и събития от близкото и далечно минало на града, чакат своя майстор да ги превърне в романи и повести, безброй рядки картини в града и околностите очакват окото на художниците, стотици стари български песни стоят на устата на старите копривщенци и копривщенки и чакат майстор да ги запише, че времето не пита, а отнася песнопойците заедно с песните. Ето някои примери за това как се е смял копривщенецът и какъв е хуморът му, достигнал до наши дни:

  1. Дядо ИВан Дормушът бил мандраджия у Карапетко. Отишъл собственикът на мандрата да го навести и да провери как върви работата. Като разговаряли, дядо Иван по невнимание бутнал една голяма тенджера с мялко и я разсипал. Карапетко се развикал: "Дядо Иване, какво направи, как стана тая работа?" Дядо Иван го погледнал, грабнал другата пълна тенджера, изсипал я на земята и невъзмутимо отвърнал: "Ето как стана, видя ли сега?"

  2. Копривщенци обичат своя град и се гордеят че той е откърмил много велики българи. Двама копривщенци се случили в компания с хора от по-голям град, които подценявали Копривщица и гледали от високо на нейните граждани. В разгорещен спор, обхванат от желание да защити славата на родния си град, единият от копривщенците се обърнал към другия и гръмогласно извикал: "Кажи на тия хора че и Исус Христос е роден в Копривщица!"

  3. Един копривщенец давал под наем стая на ученик от съседно село, който учел в местното училище. Бащата на момчето забавил наема с три месеца и получил телеграма от копривщенеца: "Изпрати акта за раждане на сина си, за да го осиновя!"

  4. Казали на един копривщенец, че макар и вече пенсионер, още не му стига умът. Той отговорил: "Когато дойде време да ни стигне умът, ние го загубихме окончателно!"

От началото до края на годината копривщенци се веселят, пеят  смеят с неподправения си балкански хумор, който генетично е заложен у тях. И знаят как да го правят!

В живота на българина има много празници, но копривщенският събор е едно истинско тържество. Той е продължение на развитието на най-светлите фолклорни празници. Народното творчество във всичките му разновидности (слово, песен, музика, танци, различни занаяти, обреди и обичаи) е това, което е съхранило българската идентичност през вековете. Българинът е така устроен, че когато умее нещо добре, обича да го показва пред другите. Който пее най-добре, пее за всички, който разказва увлекателно - всички го слушат, на който ръцете са златни и умее да твори красота, я показва на всички. Съборите на народно творчество се раждат спонтанно. През 60-те години на ХХ век в продължение на пет години в различни региони на България се провеждат народни събори с надпявания, надсвирвания и надприказване. Първият е в Граматиково, следват Рожен, "Пирин пее", "Китна Тракия пее и танцува"... все изблици на народната жажда да се покаже талантът. И за да се излъчват най-добрите, в страната се организира голям национален събор на народното творчество. За място за провеждането му с еизбира Копривщица, защото заема средищно място в страната, което е от практическо значение, и в същото време е запазила характерния си архитектурен облик и е разположена в красива природна среда. Освен това Копривщица е родното място на Любен Каравелов, който първи поставя въпроса с проучването на фолклора в България на научна основа и има големи заслуги като събирач на народното творчество. Така Каравелов се превръща в патрон на народното творчество, а песента му "Хубава си, моя горо!" в химн на града.

Първият национален събор на народното творчество се провежда от 12 до 15.08.1965 година. Надпяването става на 7 естради в местността "Войводенец" близо до Копривщица. Участват 4000 души - народни певци, свирачи, разказвачи на приказки и легенди от цялата страна. Показани са много народни песни и народни художествени занаяти. Това донякъде определя и облика на следващите събори. Наградите са 100 златни, 160 сребърни, 190 бронзови медали и 114 грамоти.

Вторият национален събор на народното творчество се провежда на 7 и 8 август 1971 година. Освен народни песни и танци на събора има и богата изложба - базар на произведения на народните занаяти. Участват 2000 души.

Третият национален събор е посветен на стогодишнината от избухването на Априлското въстание. Провежда се на 7 и 8 август 1976 година. Тогава се събират изпълнителите на обредни песни и обичаи. Слага се началото на съхраняването на чистотата и показването на автентичността на фолклора - обичаи, обреди, наричания и други. Участват 3000 души.

Четвъртият национален събор се провежда на 7 - 9 август 1981 година и преминава под знака на честванията на 1300 - годишнината от създаването на българската държава. Привлича над 12 000 участници - рекордна бройка! За първи път е обособена и отделна сцена за изпълненията на децата.

Петият национален събор на народното творчество се провежда на 8, 9 и 10 август 1986 година с нов рекорден брой участници - 18 000 души! Присъстват и около 2500 специалисти и любители на българския фолклор от чужбина.

Шестият национален събор се е състоял през периода 9 - 11 август 1991 година. Участвали са отново около 18 000 души, както и много гости от страната и чужбина.

Седмият подобен събор е проведен на 11 - 13 август 1995 година. Тогава са отбелязани 30 години от началото на съборите.

Осмият национален събор се е състоял от 11 до 13 август 2000 година. Участвали са 16 158 човека, а 50 изтъканти фолклористи от инситутите на БАН наблюдават и оценяват изпълненията. Освен осемте естради в местността Войводенец са открити още две в самия град. За първи път на национален събор вземат участие певци и танцьори от Бесарабия, Албания, Западните покрайнини, Македония, Молдова, Полша, Румъния, САЩ, Украйна, Унгария и Швеция.

Град Копривщица като домакин и като средище на българщината има своите участници във всички национални събори на народното творчество. Много от тях са отличени с медали, грамоти и поощрения. Имената, които копривщенци свързват със събора, са:

  1. Дончо Толинов - най-дългогодишният участник от първия до осмия събор

  2. Гайдари - Андрея Кривиралчев, Матея Кривиралчев, Пейо Йовков, Гаврил Недков, Гаврил Доганов, Тодор Кръстев

  3. Изпълнителките на народни песни - Зина Байчева, Цонка Татарлиева, Невена Атанасова, Мария Фурнаджиева, Койка Геова

  4. Желязко Желязков - сребърен медалист от изложбата на народните занаяти по време на първия събор

В града съществува и женска певческа група, която е изпълнител на автентичен фолклор. Години наред тези жени показват обичая "Напяване на пръстените", който събира в себе си музика, песни, хора, наричания и весел хумор.

През август 2005 година е проведен деветият събор на народното творчество. Редовно се провеждат исторически възстановки на Априлското въстание. Денят на избухването на въстанието, 02 май, е обявен за Ден на Копривщица. Храмовият празник на църквата Света Богородица логично е 15 август, а на 16 август ежегодно се провежда Дебеляновата вечер.

Копривщица е един от градовете в България с най-голяма надморска височина. Градът е заобиколен от вековни гори, повечето от които са засадени в началото на ХХ век от грижовните копривщенци. От растителните видове се срещат основно бор, смърч и бук. Фауната е сравнително богата - има сърни, зайци, вълци, лисици, белки и понякога - мечки. Всички тези животни преминават от Стара планина (от дяла на връх Вежен) през рида Козница към Средна гора. Преди време в планинските рекички е имало пастърва и мряна, като това се случва много често и днес. На север е възможно да се разходите до местността Войводенец, където се провеждат Националните фолклорни събори. От центъра на запад е възможно да се достигне до чешмата Стръчи крка - тръгва се по стръмната уличка Геранилото, преминава се вдясно от църквата и така се достига до Бяла река. От тук срещу течението на реката се преминава покрай Бялата чешма и за около 30 минути се достига до чешмата Стръчи крак. Тя е разположена на десния бряг на рекичката сред зелена поляна. Възможно е връщане по страничния път или връщане на юг през Каравелова поляна по обходния маршрут. От чешмата Стръчи крак продължава и маршрутът за хижа "Павел Делирадев" и Панагюрски колонии.

Малко по-нагоре от чешмата има баржче на Бяла река. След него се пресича реката и се тръгва нагоре през боровата гора. Скоро се достига до природния феномен Миризливия камък - естествена скала, която ухае на розово масло. Малко по-нагоре е и известната Каравелова поляна, на около 20 минути от чешмата.

Река Петрешка се влива в река Тополница отдясно в северния край на града - Арнаут махала. Бистрите води на потока с водоскоци, старата борова гора, многото чешми и лекият наклон срещу течението създават чудни условия за една лека, освежаваща разходка. Пътят покрай реката извежд ана билото на източния хребет над Копривщица - тук са красивите местности Билото, Чумина, Белият камък, върховете Свети Атанас, Свети Никола и Буденец. В посока североизток добре очертана пътека и горски път водят до Клисура. По този път Неджеб ага бяга от Копривщица след като въстанниците нападат конака. На връх Свети Никола е и паметникът и гробът на Иван Джартаназов - учител и общественик, инициатор на залесяването около града. От тук на юг можете д апродължите по обиколния маршрут, да се въренете по същия път или да се спуснете към града на запад през връх "Света Парашкева". По Билото и Чумина растат боровинки, билки и други дарове на природата.

В южния край на града е разположен приборостроителният завод. Покрай него право на изток преминава горски път, който се изкачва по стръмен наклон през борова горичка и след двадесетина минути излиза на китна полянка. На нея е построен параклисът "Свети Спас". Там на всяка година на деня на светията се отслужва молебен и се вари курбан.

Язовир Душанци се намира на около 30 минути под гара Копривщица. Дълъг е над 4 километра, закътан е сред прохладни гори и тучни поляни. Предлага чудесни условия за риболов, водни спортове и къмпинг. Наоколо има разнообразни билки, гъби и диворастящи плодове.

Тъй като Копривщица се намира на голяма надморска височина, градът представлява и добър изходен пункт за по-далечни планински преходи. Не е необходимо да преодолявате големи денивелации - това прави прехдоите в общи линии леки и прятни. Освен това създава възможност за снимки на красиви гледки и за научаване на още и още за славното минало, за смелите и духовни хора, населявали планината. Може би най-интересният туристически обект около Копривщица е връх Богдан - тъй като е най-висок в Средна гора, сравнително често се посещава от туристи. Надморската му височина е 1604 метра, което означава че за изкачването му е необходимо да преодолеете около 600 метра денивелация. Преходът отнема около 3 часа в едната посока и въпреки сравнително голямата разлика в надморските височини не е труден - изкачването е плавно и приятно. Основният маршрут започва от Приборостроителния завод в южния край на града и е добре маркиран. Пътят постепенно се изкачва по самото било на Средна гора и достига първоначално до хижа Богдан; тя обаче отдавна не се стопанисва и в момента просто няма покрив. Има маркирани отклонения на север към Карлово и Сопот, а на юг към Стрелча, Кръстевич и Старосел. Най-близки обекти за подслон са хижа Средногорец  и Чивира, до които се достига за 2 часа от връх Богдан. До хижа Бунтовна се достига за около 3 часа, а до град Хисаря - за 12 часа.

В посока към връх Богдан има още много красиви местности - Меде дере, Три полени, Азан и още много прелестни кътчета и чешми за излети и отмора. А на югоизток е разположен връх Свети Спас - затулено местенце сред вековни буки, с лековито изворче и старо черковище. На празника на светията копривщени отиват да преспят там за здраве и за да се измият с целебната вода, прави се молебен и курбан. Не е известно дали местните булки, които имат проблем със забременяването, спазват обичаите, свързани с деня на свети Спас - което е довело и до популярната поговорка "Те ти, булка, Спасовден".

Добър преход е и този от Копривщица през хижа "Павел Делирадев" до Панагюрски колонии. По маршута до чешмата "Стръчи крак" туристите вървят по левия бряг на Бяла река по горски път сред чудесна природа. Добра маркировка извежда след час до Равна поляна и билото на Средна гора. От тук се разкрива широка панорама във всички посоки. Особено живописно е старопланинското било на север. По равния терен се върви леко и приятно. На около 2 часа от тръгването от билната маркировка на юг се отделя пътят за хижа "Красимир Чолаков". При отделянето на пътеката до въпросната хижа се стига за около 30 минути. Малко след разклонението сред вековната букова гора се стига до студения извор Хайдушкото кладенче, който днес е превърнат в красива чешма с беседка за отдих. Местността след това се нарича Мензул на панагюрски диалект. Така се е наричала и хижа "Павел Делирадев" в миналото - днес обаче тя носи името на големия турист, учен и общественик. До нея се достига за около 3.5 часа. Летовището Панагюрски колонии е на още 2 часа път. От него продължават маршрути за местността "Оборище" (4 часа), хижите Братия, Сакараджа и Преслопа - които са отдалечени на 2 до 3 часа. Има и маркирани пътеки директно за Панагюрище.

Възможно е да се достигне до Климаш и язовир Душанци. Тръгва се от северозападния край на града (Ламбовска махала) по горски път - Драгуловия пат, който е строен от копривщенския търговец хаджи Драгул. Пътят е служел за преминаване на търговските кервани и достига до село Душанци, където е построен красив сводест мост над река Куфорита. За около 2 часа се достига планинското пасище Климаш - връх с обширни поляни и много извори, където в миналото са летували стада и е имало мандра. До село Душанци се достига за около час, а ако се тръгне на север, ще се достигне до язовир Душанци. До него може да се достигне и от гара Копривщица за около 30 минути.

Съществува и маршрут до връх Вежен, въпреки че повечето туристи предпочитат да го изкачват от град Клисура. С автомобил е възможно да се достигне до подбалканското шосе. След това от местността Козница можете да тръгнете право нагоре по течението на едноименната река. За около 3.5 часа се достига до централното било на Стара планина и връх Вежен. Едноименната хижа е на около 1.5 часа в северна посока. От нея тръгват много туристически маршрути във всички посоки.