Народен театър Иван Вазов

Народният театър "Иван Вазов" има доста впечатляваща история. И както при други впечатляващи истории, и в неговата има възход и падение, пожари, нещастна любов и междуличностни интриги - което е характерно за всяка една социална среда, но в артистичните среди всичко това е повдигнато на десета степен. Понякога чужденци, които са поканени да гледат театрална постановка, отказват да влязат в залите за представления и предпочитат да разглеждат сградата. Още над самия вход има един впечатляващ фриз - бог Аполон сред музите, развели златни коси. Аполон е бог на културата и се вози в колесница сред своите музи. Гривите на конете и косите на музите блестят от злато. Още две музи се носят в колесници с лъвски впрягове на върха на двете кули под металния покрив на зданието. Без съмнение са красиви - както и останалите статуи на покрива, измислени дизайнерски от строителите на театъра Херман Хелмер и Мартин Дюлфер. И двамата са родени във Виена и са проектирали над 50 театрални сгради в Европа. Зрителната сграда е била замислена с 16 партерни реда и зад тях - пространство за правостоящи, както това е организирано в повечето европейски театри от времето на Шекспир насам. Предвидени са 700 места и 50 за правостоящи; днес обаче зрители без място няма - каквато е стандартната практика във всички театри по Европа и света. Голямата зала разполага с 435 стола на партера, 145 на първия балкон и още 200 на втория. Сградата е построена на улица "Левски" и е на около 140 сантиметра над нивото на терена в областта на съседните улици.

През 1898 година Народното събрание единодушно гласува решение билетите от Държавната лотария да се пуснат без герб, а вместо това от държавната хазна да се отделя сума в размер от 100 000 лева годишно, която да служи за фонд за построяване на Народен театър. С указ на цар Фердинанд парцелът, върху който преди това се е намирал театър "Основа", е бил отчужден, за да бъде построен национален театър. Със заповед от 14 юли 1903 година министър д-р Иван Шишманов назначава комисия начело с Илия Миларов, която да подготви предложение идеен проект за сграда на Народния театър в София. Не са запазени снимки на стария театър "Основа", нито пък на строежа на първата сграда.

Автори на проекта са виенските архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, които до този момент вече са дали на европейските градове прекрасни домове на сценичното изкуство - операта в Цюрих, театрите в Загреб, Висбаден, Грац, Прага, Одеса и, разбира се, в самата Виена. Автор на художественото оформление на фоайетата и салона, както и на стенописите по тавана на театралната зала е виенският художник Рудолф Фокс. В центъра на тавана на голямата зала виси огромен кристален полилей с тегло от един тон. Сцената е закрита от огромна завеса, която представлява истинско произведение на изкуството. Голяма птица феникс приковава погледа. Тя е изработена по проект на известния художник Иван Кирков. Произведена е в предприятие в Панагюрище, като известен принос има и местната художничка Лушка Немигенчева. Завесата е изтъкана на спецаилно монтиран стан, изработен от дъски от родопска мура, отсечена край Смолян. Дълга е 11.80 метра, висока е 8.80 метра и тежи 350 килограма. Фронтонната постройка играе и ролята на преддверие и е обградена от флангови пилони. Те завършват с корона, изваяна от скулптора Ернст Хегенбарт - група от медни фигури, които наистина изглеждат като живи. По това време сградата има дължина от 57 метра и ширина от 33 метра - включително така нареченият ризалит, долната част на постройката, която се издига леко над околните улици. Разгърната застроена площ е 1607 квадратни метра и се състои от две основни части - аудиториум (зрителна зала) и сцена. Съществувало е парно отопление, което е загрявало сцената, а пространството за зрителите е било затопляно с калориферно отопление. При температура на външната среда от -15 градуса по Целзий вътре в сградата въздухът е бил затоплян до +20 градуса - напълно достатъчно според всички световни стандарти. Сградата е имала малко дървени части - основно в областта на партера и в помещението на оркестъра, както и покритието на сцената. Имало е дори вентилационна система - която е вкарвала около 2700 кубични метра чист въздух за час с изходяща скорост 0.3 метра. Всички канали са били произведени от пожароустойчив материал и се заустват в кожуха на полилеите на залата.

От пролетта на 1904 година театралната трупа "Сълза и смях" се преименува на Български народен театър. Поради това точно тази година се смята и за начало на летоброенето на най-стария професионален театър в България. От 1906 до 1952 година трупата носи името Народен театър, а от 1952 до 1962 - Народен театър "Кръстьо Сарафов". От 1962 година до днес официалното название е Народен театър "Иван Вазов". Не е известно кой и с каква идея е променил името на театъра, но до ден днешен хората го наричат именно Народен театър "Иван Вазов". От средата на 60-те години на ХХ век Народният театър е обявен за паметник на културата от национално значение.

Основите на строежа са поставени на 04.06.1904 година, а в края на 1906 сградата е завършена, като е струвала 1 500 000 лева по онова време. Салонът е събирал 900 зрители, а за княжевското отделение е бил предвиден специален вход откъм улица "Славянска". От външния вид на тази сграда днес са запазени фронтонът и двете кули с колесници, които оформят входа за зрителите. Тържественото откриване е насрочено за 03.01.1907 година. Интересът на обществеността към това събитие е огромен. Програмата за откриването на новия храм на Мелпомена започва със специално написания от Иван Вазов пролог "Слава на изкуството" и тържествената увертюра "Ивайло", създадена от Добри Христов и изпълнена от гвардейския оркестър. За съжаление едно събитие оставя траен спомен върху спомена за тази дата. Сред публиката, поканена за откриването, са представители на двореца, градската управа, офицери и изтъкнати граждани на столицата, но не са предвидени места за студентите от Софийския университет. Огорчени от този факт, те посрещат с освиркване кортежа на цар Фердинанд и го замерят със снежни топки - типично по студентски, като само 85 години по-късно именно студентите накараха президента Петър Младенов да подаде оставка заради една реплика - "Най-добре е танковете да дойдат". Реакцията на монарха не закъснява - още на следващия ден той издава указ, с който затваря Софийския университет за шест месеца, а повечето професори са уволнени. Самият министър на просвещението професор Иван Шишманов подава оставка. Всичко това говори за едно крайно инфантилно поведение, типично повече за ученици, отколкото за зрели мъже - царят можеше да приеме замерването със снежни топки с чувство за хумор и дори да се включи в боя. Можеше дори да се извини за забравянето на местата за студентите и да ги компенсира с дребен жест - все пак те са бъдещето на България. Според скромното мнение на нашия екип именно по този начин би постъпил един зрял уравновесен човек. Тъй като тази секция на нашия сайт е посветена на културата, ще се въздържим и няма да поставим съответната характеристика на поведението на царя.

Снимка на сградата на Народния театър от 1907 година - градската среда по нищо не се отличава от тази във Виена и Париж. Това само по себе си представлява впечатляващо постижение на българския народ - само 30 години след Освобождението на България столицата вече има съвсем европейски облик. При това до Освобождението София е била на практика малък град без особено развита инфраструктура; роля за цялото икономическо, политическо и културно развитие очевидно играе ентусиазмът на българския народ. Тъй като през втората половина на XIX настъпва историческият разцвет на националните държави, обособяването на самостоятелната българска държава осигурява мощно въздействие върху съзнанието на всички българи и резултатите не закъсняват във всяка една сфера.

Снимка на сградата, направена през месец септември 2007 година - с първия огледално - рефлексен фотоапарат на нашия екип, Canon EOS 400D

На 10.02.1923 година, по време на юбилейния спектакъл "Апотеоз на българското изкуство", на сцената избухва пожар. Въпреки че актьорите, персоналът и публиката самоотвержено се хвърлят да гасят пламъците, огънят изпепелява бързо сцената и салона. Спасени са малка част от костюмите и реквизита на театъра. Съществувала е доста модерна за времето си противопожарна система - имало е два хидратора в подсценичното пространство, други четири - на сценичния подиум, две - в работните галерии, по две от същите - в партера и на балкона и един - на тавана на сградата. По неизвестни причини обаче инсталацията изобщо не успява да противодейства срещу пожара и щетите са значителни.

След погасяването на пожара отново започва мащабно строителство, за да бъде възстановен театърът

Снимка на задната част на театъра след пожара през 1927 година

Осиротяла, без своята прекрасна сграда, трупата продължава да дава представления, като актьорите се разделят на две групи и предприемат дълго турне из Северна и Южна България. За да се възстанови театралната сграда, държавата отпуска необходимите кредити, учреден е и дарителски фонд. Възстановяването на театъра се извършва по проект на дрезденския професор Мартин Дюлфер, който издига нова, напълно модерна сцена и оформя театъра в стила на неокласицизма. Декоративната въшна част на интериора и до голяма степен на фасадата е смъкната и променена към не толкова претрупан дизайн - театърът добива много по-сдържан изглед. Стените са облицовани с дърво, което е разчленено с леки рамки на пана. Върху тях са изобразени танцуващите нимфи. Зелените рамки на сцената и царската ложа са заменени от плетеница от гипсови орнаменти. Местата в салона са 1300. Таванът на залата е гладък, с едно хлътване, където са съсредоточени осветлението, вентилационният отвор и част от прожекторите. От компаниите Ман и Круп е доставена най-модерната за онова време сценична техника. Тя задвижва и до днес сложния пъзел от подиуми на голямата сцена.

Официалното откриване на новопостроената сграда е на 17.03.1929 година с премиера на пиесата "Зидари" от П. Тодоров, постановка Хр. Цанков, декори А. Миленков.

Освещаването на обновената сграда на театъра през 1929 година

Изглед на сградата след сериозния ремонт през 1927 година. По време на бомбардировките през Втората Световна война над София значителни повреди са нанесени на салона и главната фасада, а южното крило на театъра е почти напълно разрушено. След края на войната сградата е възстановена за втори път и Народният театър отваря врати на 01.03.1945 година с премиерата на "Доходно място" от Александър Островски, постановка Александър Иконографов. Пострадало е основно южното крило на сградата, поради което възстановяването е бързо и безпроблемно - разрушенията не са били особено големи. Последното преустройство и реставрация е осъществено през периода 1972 – 1975 година под ръководството на професор инженер Венелин Венков, когато се изгражда и специална Камерна сцена. Цялостното художествено оформление е дело на художниците Дечко Узунов, Георги Чапкънов и Иван Кирков, който е и автор на описаната по-горе завеса на театъра – неугасващия Феникс. Докато се строи сградата на Народния театър, трупата изнася своите представления в салона на читалище „Славянска беседа". Пиеси поставят Иван Попов и хърватинът Сърджан Туцич, а по-късно е поканен и известният чешки актьор Йозеф Шмаха, който става главен режисьор и артистичен директор на театъра.

След първите стъпки на Народния театър започва процес на засилен интерес от страна на българските писатели към сценичното изкуство. Създават се едни от най-значимите произведения, превърнали се в класически за българската драматургия: сценичен вариант на „Под игото“ и „Казаларската царица“ от Иван Вазов, „Вампир“ и „Над безкръстните гробове“ от Антон Страшимиров, „Боян Магесникът“ от Кирил Христов, „Мъжемразка“ от Ст. Л. Костов, „В полите на Витоша“ от П. К. Яворов и др. Създава се институцията артистичен секретар и артистичен съвет към театъра, пряко отговарящи за връзката с авторите. Поставят се пиеси както от световната класическа драматургия, така и от най-значимите съвременни европейски автори – Стриндберг, Ибсен, Чехов. Като режисьори се включват още Кръстьо Сарафов, Стоян Бъчваров, Васил Кирков, Гео Милев, Георги Стаматов. Този период се отличава с водещата роля на актьорското присъствие в спектаклите. В печата непрестанно се водят ожесточени дискусии за репертоара, режисурата или нейното отсъствие и за хроничните кризи на управлението на театъра. В края на второто десетилетие на ХХ век приключва институционалното и художествено изграждане на Народния театър, постепенната му професионализация, съпоставима с балканския и донякъде общоевропейския театрален процес. Със смъртта на Иван Вазов през 1921 година приключва и периодът на изграждане на Народния театър като основен културен институт на България.

През 1925 година за главен режисьор е назначен руснакът Николай Масалитинов, който предлага в Народния театър да се открие Драматическа школа. В нея се включват не само всички млади артисти и стажанти, но и всепризнати звезди като Кръстьо Сарафов и Георги Стаматов. Още с първата си постановка на „Дванайсета нощ“ от Шекспир, която се посреща като истински театрален празник, Масалитинов показва че занапред професионализмът все повече ще завладява театъра. До края на Втората световна война на сцената на Народния театър се води своеобразен естетически дуел между Хрисан Цанков, който определя режисьора като автор и при когото преобладава условността, стилизацията, експресията и търсенето на синтеза, и класика Масалитинов с неговия реалистичен, психологически театър, където режисурата е втъкана в текста и скрита в актьорското майсторство. Това е период, през който на сцена се играят за първи път такива пиеси като „Майстори“ от Румен Стоянов, „Големанов“ и „Вражалец“ от Стоян Костов, „Зидари“ от Петко Тодоров, „Албена“ и „Боряна“ от Йордан Йовков и „Свекърва“ от Антон Страшимиров.

Цветна снимка на Народния театър от 70-те години на ХХ век

Черно - бяла снимка от четиридесетте години

Снимка на сградата на театъра, направена между 30-те години на ХХ век и генералния ремонт през 1976 година

Снимка на вътрешността на театъра, направена след големия ремонт през 1976 година

Последната голяма реконструкция на Народния театър е извършена от 1972 до 1976 година. Основната задача на проекта под ръководството на архитект Иван Тонев и проф. инж. Венелин Венков е да се възвърне първоначалният вид на зданието. По същото време се изгражда и специална Камерна сцена. Цялостното художествено оформление е дело на художниците Дечко Узунов, Георги Чапкънов и Иван Кирков, като последният е автор и на завесата на театъра - неугасващият феникс, наричан впоследствие Пилето. Това се дължи на една реплика на Георги Георгиев - Гец, който видял завесата за първи път и възкликнал - А! Пиле! На 29.03.1976 година се е състояло тържественото откриване на реконструираната сграда на театъра с премиерата на "Хъшове" - постановка Кръстьо Мирски, костюми на Вера Наследникова. Участвали са Георги Георгиев - Гец в ролята на Странджата, А. Кабакчиев (Владиков) и доста други артисти. Другата премиера, с която се отбелязва откриването на новото здание, е "Протокол на едно заседание" от Александър Гелман, постановка Филип Филипов.   

И преди, и сега театърът е като едно малко населено място - разполага с шивашко ателие за мъжки и женски костюми, гардеробиерни, гримьорни, тапицерско, дърводелско и железарско ателие, складове за реквизит, библиотека, архив, проходи, ложи, помещения за съхранение и какво ли още не. На втория балкон посетителите могат да разгледат и макет на дъсчената постройка на театър "Основа", на чието място днес се издига Народният театър.

Към основоположниците на творческата трупа на Народния театър принадлежат забележителните актьори Иван Попов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Стоян Бъчваров, Атанас Кирчев, Гено Киров, Вера Игнатиева, Шенка Попова, Христо Ганчев, Теодорина Стойчева, Сава Огнянов, Златина Недева, Константин Сапунов, Борис Пожаров, Елена Снежина, Николина Бъчварова и много други. Те оформят така нареченото първо поколение звезди на първата театрална сцена и блестят с таланта си както в класическия репертоар, така и в постановките на по-нови български автори. Спектаклите на сцената на театъра са дело на българската режисьорска школа.

За изграждането на творческия облик на театъра голям принос има Пенчо Славейков, който работи като директор, режисьор и преводач. Именно под негово ръководство през 1908 година трупата осъществява голямо турне в Македония. По това време земите на днешна Република Северна Македония са били все още под властта на Османската империя; именно в Македония трупата научава за обявяването на независимостта на България. Други представители на българската литература, които са оставили трайна следа в историята на Народния театър, са Пейо Яворов (артистичен секретар, режисьор, преводач), Николай Лилиев (драматург и преводач) и Гео Милев (режисьор и преводач).

Пред 1943 година към Народния театър се създава и Държавна театрална школа - по предложение на директора Масалитинов, както вече беше споменато. Човекът очевидно е бил доста наясно с особеностите на актьорската професия - въпреки успехите на самодейните артистични трупи професионалното обучение определено осигурява едно доста по-добро представяне на сцената във всяко едно отношение. Преподаватели са главният режисьор Николай Масалитинов и артистите Георги Стаматов, Владимир Трендафилов и Петко Атанасов. Школата поставя началото на театралното образование в България. През 1948 година тя е преобразувана в Държавно висше театрално училище и е отделена от Народния театър като самостоятелна институция. През 1956 година вече се нарича ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов"; днес академията носи името НАТФИЗ - отново Кръстьо Сарафов. Като съкращение ВИТИЗ означава Висш Институт по Театрално Изкуство, а НАТФИЗ - Национална Академия по Театрално и Филмово Изкуство. По времето на социализма повечето висши учебни заведения се наричаха институти, а днес - университети и академии - което определено звучи доста по-авторитетно. До 1995 година академията носи името ВИТИЗ, а след това - НАТФИЗ. Това опрделено е едно от Висшите училища в България, което оказва значително влияние върху развитието на българската култура. С постановление на Министерски съвет от 28 януари 1948 година Държавната театрална школа при Народния театър се трансформира в Държавно висше театрално училище. Първият випуск се състои от 22 студенти, които следват актьорско майсторство. Желаещите да следват актьорско майсторство и броят на театрите в страна значително се увеличават през първите години след промяната на политическата система. През следващите две години 9 са студентите, изучаващи режисура, а 16 – следващите театрознание. Първата сграда на Академията днес се намира на столичния булевард „Васил Левски“. Училището е именовано като Висш институт за театрално изкуство през 1951 година. През 1955 пък на института е предоставено ново здание с три сцени и редица аудитории.

Снимка на Народния театър, направена през месец ноември 2022 година, вече с пълноформатен фотоапарат - Canon 5D, Mark IV. Снимката беше направена докато д-р Ралев се разхождаше из студения център на София с професор Франк Хьолцле - тъй като германският преподавател беше дошъл в София за двудневен семинар, през малкото свободно време нашият екип реши да го заведе до някои от софийските забележителности. Снимки и описание на лекцията на професор Хьолцле можете да видите в тази секция на нашия сайт. Гост лектор беше и д-р Мари - Софи Катц; двамата германски хирурзи харесаха много центъра на София, но не сме и предполагали нещо друго - германците по принцип са изключително културни и възпитани хора и дори да има нещо, което не им е харесало... просто няма да кажат.

Въпреки идеологическия надзор и стремежа изкуството да бъде подчинено на догмите на социалистическия реализъм в Народния театър и след 1944 година се създават постановки на високо художествено равнище. Представят се най-вече творби на класическата световна и българска драматургия, като такива са:

С успех се играят и постановки от български автори като "Иван Шишман" на Камен Зидаров, постановка на Николай Люцканов и "Опит за летене" на Йордан Радичков, постановка от Младен Киселов. Театърът продължава да има силна актьоркса трупа, водещи фигури от която са:

Днес Народният театър "Иван Вазов" продължава да е най-значителната и представителна българска театрална институция, разполага с Голяма сцена и зрителна зала със 780 места, Камерна зала със 120 места, сцена "Апостол Карамитев" на четвъртия етаж с 90 зрителски места, а от 2024 година - и с ново сценично пространство - сцена "Музите" на първи балкон. В началото на 1989 година се подготвя навлизането на така наречената договорна система. Кризата от края на 1989 и началото на 1990 година се усеща и в театъра. Разпада се Художественият съвет, който е имал задача да легализира представленията. Народният театър (съвсем не без основание) се възприема като символ на официозната социалистическа култура и е подложен на най-силни удари. Дико Фучеджиев, директор към онзи момент, се оттегля и от началото на новия сезон през 1990 – 1991 година. Народният театър има нов директор – театроведът професор Васил Стефанов. Театърът приема под своя покрив експерименталния театър ТР „Сфумато“, а неговите режисьори Маргарита Младенова и Иван Добчев стават част от работния колектив. През този период поставят режисьорите Леон Даниел, Киркор Азарян, Красимир Спасов. Известни постановки са:

В началото на 1993 година е назначен режисьорът Александър Морфов. Още първият му спектакъл „Дон Кихот“ по Сервантес е избран сред спектаклите на сезона. Той създава нов образ на театъра и въвежда в залите му нова, млада публика. Спектаклите на Морфов преобръщат и пародират познатите претенциозни интерпретации на класиката. Появата на Морфов ефектно и зрелищно символизира радикалното оттласкване на театъра от неговото минало. Картината на спектаклите от този период представлява колаж от постмодернистични опити, от реанимираната режисура на знака, от модернистични интерпретации. Пародията, иронията, резигнацията бележат сценичния свят на повечето от тях. Може би най-симптоматичен в това отношение е спектакълът на Александър Морфов „На дъното“ от Максим Горки. Към края на 90-те проф. В. Стефанов напуска. В началото на 2000 г. артистичен директор на Народния театър става Александър Морфов, а административен директор Павел Васев. Не след дълго първо П. Васев, а по-късно и Морфов напускат. В навечерието на стогодишнината на Народния театър през 2003 г. проф. Васил Стефанов отново поема ръководството. Следва още един пълен мандат на Павел Васев като директор, след който временно е назначен Александър Морфов. Той остава на поста в периода януари – септември 2015 г., като подава оставка във връзка с планирани промени в бюджетирането на театрите, които не отчитат статуса на театъра на държавен културен институт с национално значение. Временен директор е Милица Трайкова (дългогодишен зам. директор по финансовите въпроси). Александър Морфов е главен режисьор и ръководи художествената политика. Неговите спектакли – „На ръба“, „Животът е прекрасен“ по Н. Ердман, „Полет над кукувиче гнездо“ по Кен Киси, „Дон Жуан“ по Молиер, „Хъшове“ по Иван Вазов, – са сред заглавията, които привличат най-много публика в театъра. От лятото на 2016 г. до пролетта на 2022 г. директор на Народния театър е актьорът Мариус Донкин. От 2022 г. директор е Васил Василев. Сред най-успешните спектакли от последните две десетилетия на Голяма сцена са още „Крал Лир“ от У. Шекспир, постановка на Явор Гърдев, „Пигмалион“ от Б. Шоу в постановката на Леон Даниел, „Вишнева градина“ от А. П. Чехов, постановка на Крикор Азарян, „Сако от велур“ от Ст. Стратиев, постановка на Бойко Богданов, „Идеалният мъж“ от О. Уайлд и „Балът на крадците“ от Ж. Ануй, поставени от Тиери Аркур. Много от спектаклите имат дълъг живот, сред тях са „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ от Е.-Е. Шмит, постановка на Сн. Танковска, с над 150 представления, „Контрабасът“ с над 200, „Хъшове“ с над 250. Всеки сезон на трите сцени на театъра се изиграват над 600 представления и се представят около 10 премиерни спектакъла. Народният театър „Иван Вазов“ разполага с три сцени – Голяма сцена с 780 места, Камерна сцена със 120 места и Сцена на IV етаж, която приема 90 зрители. Трупата на театъра осъществява между 8 – 10 премиери за един театрален сезон. Народният театър поддържа богат репертоар от съвременни и класически заглавия, насочен към интереса и вниманието на най-широка публика. В резултат на демократичните промени театърът установява трайни връзки със сцените в другите европейски страни. Участва в театралните фестивали БИТЕФ, Бонско биенале „Нови пиеси от Европа“, НЕТ (Москва), фестивала на Европейските национални театри във Варшава и много други. В постоянната трупа са едни от най-добрите български артисти:

В репертоара на татъра има над 50 заглавия, като през сезон 2022/2023 година на публиката бяха поднесени рекордните 12 премиери. През 2024 година пък театърът стана член на Европейската театрална конвенция (ЕТС). Това е най-голямата мрежа от публични театри в Европа, в която членуват 60 театъра - семейство, което си партнира в създаването и гостуването на спектакли. Народният театър се присъедини и към пилотна инициатива за развитие на драматургията на малките езици. Докато при операта езикът не е толкова голям проблем, при театралните постановки това определено представлява значителна трудност - зрителят трябва да знае езика, който се говори по време на представлението. Докато при операта се раздава либрето (текст, описващ сюжета), то при театралното представление зрителят изобщо няма да разбере за какво става въпрос... ако не знае съответния език. Целта на всичко това е българската драматургия да бъде изведена на европейската театрална карта. Беше даден и старт на проекта "Театър+", в рамките на който бяха реализирани спектаклите "Хоро", "Разходка с Гогол" и "Частици жена". След това се постави и спектакълът "Антихрист".

Интересен е въпросът за финансирането на театърът и операта в развитите общества. В случай че са изцяло на бюджетна издръжка, артистите и сценаристите бързо придобиват манталитета на класическия държавен служител - вечено недоволен, мрънкащ, изискващ още и още, без да предлага да даде нещо повече от себе си, занимаващ се с нищоправене по цял ден и изпитващ панически страх от поемане на отговорност. Поради това в много европейски страни и в САЩ се отпускат субсидии на театрите и операта - тъй като единствено най-големите и известни театри на Бродуей и опери от ранга на Миланската скала могат да се издържат само от продажба на билети. Държавната помощ обаче е правопропорционална на приходите от продажба на билети - нещо, което изобщо не е лишено от смисъл и логика. По този начин всички артисти, режисьори и сценаристи имат огромен стимул да създават интересен и привлекателен продукт, който да привлече по възможност повече зрители. Това ще увеличи приходите на театъра от билети (на пазарен принцип) и в същото време ще доведе и до по-голяма държавна субсидия. И ако в даден момент институцията няма нужда от държавна помощ, както по-хубаво от това? По този начин дори се повишава общото ниво на културата на населението - тъй като дори и най-лошата театрална постановка е по-добра от посещението в чалга бар (според нашето скромно мнение - възможно е и да грешим).

В края на настоящото изложение ще бъдат разгледани биографиите на двама от най-известните артисти, играли в Народния театър - Кръстьо Сарафов и Апостол Карамитев. Те са в същото време и двама от най-известните български артисти като цяло.

Кръстьо Петров Сарафов е известен български театрален актьор, втори председател на Съюза на артистите в България през периода 1924 – 1925 година. Роден е на 6 април 1876 година. Родителите му са Сирма и Петър Сарафови. Кръстьо има трима братя - полковник доктор Ангел Сарафов, инженер Петко Сарафов и Борис Сарафов. Семейството му е живяло в село Либяхово - днес Илинден, Неврокопско. Баща му Петър Сарафов е възрожденски български учител, а чичо му Коста Сарафов и дядо му архимандрит Харитон Карпузов са водачи на борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Сярско, и тримата дейци на Българската екзархия. По-големи негови братя са офицерът Ангел Сарафов, инженерът Петко Сарафов и революционерът Борис Сарафов, сестри са му председателката на Македонския женски съюз доктор Злата Сарафова и Кипра Сарафова - учителка, завършила Института по приложни изкуства във Виена. Негов братовчед е полковник Димитър Стойков. Учи в Сяр и Солун и накрая завършва Първа мъжка гимназия в София. Родителите на Кръстьо Сарафов били твърдо против той да стане артист и го изпращат да учи в Одрин, за да го откъснат от любовта му към театъра. През 1893 година завършва Одринската българска мъжка гимназия и се връща в България. През 1895 година се явява на конкурс за стипендии по драматично изкуство в чужбина. Приемат само 4 от 60 души и Кръстьо Сарафов е сред тях. Дебютира в ролята на Спиро Македонски („Стефан Караджа" – Т. Хаджистанчев) в театър „Зора" на Б. Пожаров през 1891 година. Заминава за Санкт Петербург и там се записва в частна драматична школа. Разочарован от системата на преподаване, през 1895 година Сарафов се мести в Императорското театрално училище при Александър Ленски и Владимир Давидов, където завършва с отличен успех през 1899 година и се връща в България. Така Сарафов става един от първите български професионално подготвени актьори.

През 1901 година сключва брак с актрисата Донка Гюзелева, дъщеря на просветния деец Иван Гюзелев. Дебютира в софийската театрална трупа „Сълза и смях“ на 3 октомври 1899 година в ролята на Борис Годунов („Василиса Мелентиева" – А. Н. Островски). Играе в „Сълза и смях“ до 1904 година, след това в Народния театър с кратки прекъсвания до 1952 година, където е актьор и главен режисьор (1915 – 1919). През 1905 заедно с Атанас Кирчев, Христо Ганчев, Адриана Будевска, Стоян Бъчваров и други основава пътуващия „Свободен театър“. Основател и пръв директор на оперетния театър „Ренесанс“ в София (1919), актьор и режисьор в Русенския градски театър (1922 – 1925), директор на Бургаския театър (1932 – 1934), актьор във Варненския общински театър (1935 – 1936) и Пловдивския народен театър (1937 – 1938). Гастролира в Белградския народен театър (1936 – 1937), участва в турнето на част от трупата в САЩ и Канада през 1937 година. Сред най-впечатляващите му превъплъщения са Сирано дьо Бержерак (в едноименната пиеса на Едмон Ростан), Тартюф и Арган (в Молиеровите „Тартюф“ и „Мнимият болен“), Фамусов (в „От ума си тегли“ на Грибоедов). Държавното висше театрално училище (ВИТИЗ, НАТФИЗ) в София носи името на Сарафов от 1951 година. Председател е на Съюза на драматичните и оперните артисти през периода 1924 – 1925 година. Кръстьо Сарафов участва в живота на македонската емиграция в България. Сарафов е член на Софийското македоно-одринско дружество, най-многочисленото и най-силното в МОО. Заедно с председателя Михаил Ковачев в 1901 година Сарафов оказва съпротива на опитите на крилото на генерал Иван Цончев да овладее дружеството. На общото събрание на 21 октомври 1901 година Сарафов бие с бастуна си един от Цончевите привърженици. Сарафов е член - учредител на Македонския научен институт. Умира на 27.08.1952 година в София. Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.

Апостол Милев Карамитев е български театрален и филмов актьор, популярен между 50-те и 70-те години на XX век. Артистът е роден на 17 октомври 1923 година в Бургас, а в София се премества за да учи право, след като завършва италианската гимназия. Въпреки това скоро избира да се занимава с театър. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1951 година със специалност „Актьорско майсторство“ в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“ (от 1947), където създава поредица от забележителни роли. Сред тях е Ромео в „Ромео и Жулиета“ на Уилям Шекспир, с режисьор Стефан Сърчаджиев през 1953. Жени се за актрисата Маргарита Дупаринова, от която има син и дъщеря, също актьори - Момчил Карамитев и Маргарита Карамитева. Неговият дебют в киното е във филма „Утро над родината“ през 1951 година - в разгара на мрачните Сталински времена. Актьорският му метод е описан като съчетание на интелектуалния анализ с дълбочина на емоционалния живот. След това специализира режисура в Москва. От 1969 година до смъртта си е доцент и преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър и режисура за драматичен театър във ВИТИЗ. През 1971 година Карамитев озвучава всичките образи (мъжки и женски) в дублажа на английския сериал „Сага за Форсайтови“ за Българска телевизия (сегашно БНТ).

Леон Даниел си спомня за Карамитев, че „беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-„апашка“, италианска... Дановски го утешил. Казал му бил „Твоето време скоро ще дойде.“ Апостол му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С всички плюсове и минуси на това звание.“

Описанието на режисьора е доста лирично и колкото повече се отдалечаваме напред във времето, толкова по-трудно е да се прецени доколко то отговаря на истината за този известен артист. До известна степен обаче Апостол Карамитев наистина успява да се наложи като мъжки секс - символ на българската кинематография - подобно на Ален Делон и Стефан Данаилов след това, а в по-ново време - Леонардо Ди Каприо и Брад Пит. Карамитев почива преди да завършат снимките на филма „Сватбите на Йоан Асен“ през 1973 г. от рак на черния дроб. На негово име е кръстен драматичният театър в Димитровград.