Легенди за Пирин

Планината Пирин е населена от хора още от най-дълбока древност. И тъй като това е една величествена и страховита планина, е нормално за нея да се носят легенди от всякакъв тип - някои наситени с чиста историческа истина, а други - откровена измислица. Пирин се извисява високо в небето, има зловещи чукари и пропасти и това определено подхранва въображението на хората - когато по цял ден обикаляш из тези места, обикновено в самота и без да срещаш хора, е най-нормалното нещо да започнат да ти привиждат духове, сенки и самодиви. Особено привечер или още повече късно през нощта - когато Луната свети или обратно, когато няма Луна, цари пълен мрак или се вижда само звездна светлина. През ясните нощи (особено при новолуние) в планината въздухът е изключително чист - няма изпарения, липсва и светлинното замърсяване на градовете и звездното небе има една изключителна дълбочина - вижда се Млечният път и милиони други звезди и Галактики. Това определено е действало върху съзнанието на хората, и в комплект с човешките страсти и неволи на дивите планинци е станало причина за чудеса от храброст и героизъм, от които впоследстиве са се зародили легендите за Пирин. Доста от тях сме се опитали да съберем и опишем в тази секция на нашия сайт. Другата българска планина, за която има изключително много предания и легенди, са безспорно Родопите - те обаче не са планина от алпийски тип, там липсват острите пирински зъбери и дълбоките пропасти и може би поради това легендите за Родопа планина не са толкова зловещи и наситени с човешки страсти - в тях се среща повече тъга, горест и меланхолия; както сполучливо се е изразил писателят Антон Дончев в романа си "Време разделно", Родопа е планина от женски род. Авторът дори не използва множественото число Родопи, а в целия си роман говори за планината в женски род - като за майка и сестра - поради което и за легендите за тази също толкова наситена с история планина не са характерни емоциите за мъжкия пол.

В тази секция на нашия сайт сме събрали различни легенди за Пирин планина. Някои от тях са достоверни, тъй като са открити в много и независими един от друг исторически източници. Други са чиста художествена измислица - като легендата за Байкушевата мура, която открихме в един форум през 2008 година. Въпросната легенда е написана от неизвестен автор (поне във форума не беше споменато кой е авторът), но е издържана стилово и е силно въздействаща. Поради това си позволихме да я публикуваме с минимална редакция от наша страна. Силно бяхме впечателни от този текст и умоляваме всеки, който знае кой е автор на текста, да ни уведоми незабавно на е-мейл ralev@bg-tourinfo.com! Разбира се, доколкото е възможно, сме събрали и някои други легенди за Пирин. Четете и се наслаждавайте на фолклора и донякъде на исторически достоверните факти!

Най-много легедни има за имената на определени местности, връхове и езера в Пирин. Така например между хижите Беговица (Каменица) и Пирин има местност, наречена Арапов гроб. Тази местност се намира по пътя между двете хижи, но не по пътя през връх Зъба и покрай Бегова капа, а по пътеката с червена маркировка, която преминава под връх Кельо и Стефанов връх. Според легендата там се е състояла борба между местен чобанин - Стефан, и някакъв бабаит, подчинен на турските власти. Въпросният бабаит е бил негър, по прякор арапина - според българското население от онези времена всички тъмнокожи субекти са идвали от Арабския полуостров, независимо дали са били негри, цигани или индийци. При въпросната борба Стефан успява да хване здраво противника си и да го притисне към земята, при което негърът умира. Овчарът се уплашил че ще бъде наказан от властите за този технически туш с фатален изход, поради което се укрил някъде в околността. Не е известно какво се случило след това, но във всеки случай тъмнокожият субект бил погребан на това място и от тогава местността започнала да се нарича Арапов гроб. Близкият връх пък започва да се нарича Стефанов връх в чест на победителя в схватката. Въпросният връх е висок 2407 метра и се посещава много рядко, тъй като е доста встрани от повечето маршрути.

Има и местност, която се нарича Арнаутски гробища. Тя се намира под заслона Спано поле, по пътя между хижа Синаница и хижа Каменица. Там са били погребвани хора от албанското малцинство, които хора са живели в поселище наблизо. Това селище отдавна е изчезнало, а албанското малцинство в България се е претопило. Съществува и връх с това име (Арнаутски гроб), който е висок 1997 метра и е разположен малко на север от местността с това име. По време на Възродителния процес името на поляната е променено на Старите Гробища, но това название така и не започва да се използва широко.

Легенда за Байкушевата мура

Преди много, много години, на брега на Азовско море се намирала столицата на Стара Велика България – Фанагория. Красива, висока крепост ограждала целия град, но тя предпазвала града само от враговете. Който е отивал във Фанагория с мир или по търговия, бил посрещан както подобава – като истински гост. Мъдър бил канът на българите Кубрат. За кратко време превърнал столицата в истински търговски център, и това се прочуло по всички близки и далечни страни. В центъра на Фанагория имало керван-сараи, където всеки търговец можел безплатно да отседне, да се нахрани, да си почине от дългия път, а камилите и конете му да са подслонени в конюшните, нахранени и напоени. Никой не се притеснявал, че ще бъде ограбен, защото в столицата на Велика България нямало крадци. За това на закрития с покрив пазар, който не се затварял ни в дъжд, ни в сняг, можело да се видят всякакви стоки – коприна и порцелан от Китай, ромейски оръжия и зехтин, килими от Персия, кожи от лисици и мечки от страната на вечния мрак, златни и сребърни украшения и посуда, ботуши от еленска и конска кожа, дрехи, екзотични плодове, мед, земеделски сечива, зърно и много, много други стоки. Много обичал кан Кубрат да се разхожда из пазара, да отсяда в керван-сарая и да разговаря с търговците. Но най-обичал да сяда в градината на своя дворец и с часове да се любува на многобройните екзотични цветя и дървета, на багрите и аромата им, и да слуша шума на разбиващите се в крепостните стени морски вълни. Много често седнал на една красива дървена скамейка под любимата си голяма мура, която преди много години сам засадил, викал своя градинар Байкуш и дълго разговаряли. Любопитен бил Кубрат и все го разпитвал за цветята, цъфналите храсти или дърветата, донесени от търговците от всички краища на света:

- Кажи ми, Байкуш, този храст с красивите алени цветове, кой го донесе?

- Този храст ли? Помниш ли стария китаец Ян Ху? – отговарял градинарят. – Станаха вече две години от както не е идвал във Фанагория… Кой знае, може да се е разболял, а може вече и да не е жив… Той ми го донесе, преди пет години. Казва се Китайска роза. Хубаво цвете, но иска много грижи и любов. Иначе умира.

- А това дръвче, защо си го засадил в този сандък?

- Защото като стане студено го прибирам вътре. Иначе ще измръзне. Догодина трябва да даде плодове – лимони. Него ми го донесе Лоренцо от Венеция.

- Кой Лоренцо?

- Този, дето спаси мен и сина ми Вихрен от онези татари, които убиха жена ми и двете ми малки дъщерички… Осемнайсет години минаха от тогава… Докара ни Лоренцо тук във Фанагория. Шаманът ми излекува раните, върна ми здравето. Ти ни подслони, даде ми къща, работа, която от малък обичам. Станахме приятели, изучи и сина ми заедно с твоите синове. Ей го на, Вихрен – левент юнак, отличен стрелец и ездач стана, отличен войн.

- И най-добрият приятел на сина ми Исперих. – с радост отбелязал кан Кубрат.

Така минавали дните на кан Кубрат – в спокойствие и приятни разговори с верния си приятел градинаря. Но, времената се променили. Всички отправяли жадни погледи към Фанагория, всеки искал да покори българите и завладее красивия и богат град. И започнали непрекъснато да нападат България. Храбрите войни на кан Кубрат смело прогонвали нападателите.

Но при едно нападение на хазарите, кан Кубрат бил ранен с отровна стрела и след няколкодневни непоносими мъки издъхнал. Последното желание на Кубрат било да го погребат там, на бойното поле, а до гроба му да засадят една шишарка откъсната от любимата му мура. Така и направили. Не могла да устои на вечните набези от многобройните жестоки хазари Велика България. Събрали се Кубратовите синове и решили да поведат народа към други земи – към плодородните полета на голямата река Истър (Дунав). И тръгнали.

Секнали керваните към Фанагория. Столицата запустяла, разграбена от хазари и татари. Българите лека-полека сбирали това, което все още им е останало и тръгвали на път след своите сънародници. Останал сам Байкуш сред развалините на Кубратовия дворец. Нямало я вече и красивата градина. Хазарските и татарски коне я утъпкали с копитата си. Цветята изсъхнали, крехките клонки на китайската роза прекършени, а палмите и редките дърветата едно по едно отсичали и изгаряли. Последно отсекли голямата мура.

Сърцето му се късало, като гледал тази разруха. Но друга, още по-голяма мъка тежала на сърцето му – мъката по единствения си син Вихрен, който тръгнал с кан Исперих и вече няколко години не го бе виждал. “Ще отида при Вихрен. – решил Байкуш. – Знам, че са минали голямата бяла река Истър и са стигнали чак до планините на границата с ромеите. Стар съм вече, пътят е дълъг, но съм още здрав, ще стигна. Но… преди да тръгна натам, не мога да не отида до гроба на Великият кан Кубрат.” Сбрал в торбичка хляб и сол и тръгнал на път. След седмица стоял до Кубратовия гроб. Изненадал се Байкуш като видял, че от шишарката, която сам засадил преди няколко години, е покълнала и пораснала голяма мура. Клоните и хвърляли дебела сянка, а върхът и сякаш искал да докосне белите облачета по красивото синьо небе.

- Дойдох до гроба ти, Кане, да се сбогуваме завинаги…

- Завинаги ли? – чул Байкуш зад себе си познат глас, обърнал се и не повярвал на очите си. Облечен в красиви дрехи извезани със златна сърма, с корона на главата и жезъл в ръка, на която блестял златният му пръстен, до самият ствол на мурата стоял кан Кубрат. – За къде си се запътил, добри ми приятелю, та искаш да се сбогуваме?

- Кане, приятелю, как така?... Нали си мъртъв? – недоумявал градинарят.

- Да, за враговете и хората може да съм мъртъв, но за историята ще съм вечно жив! – отвърнал кан Кубрат и седнал до стария си приятел. Разказал му как е бил убит, а Байкуш – какво е станало с Велика България, със синовете му и българския народ.

- …Няма вече живот във Фанагория. Затова ще тръгна при Исперих, при сина си Вихрен, а когато Тангра реши да прибере душата ми при себе си, да има кой да ми затвори очите и да ме погребе.

- Хубаво си решил приятелю! Иди! Иди и дай кураж на Исперих! Кажи му, че брат му кан Кубер е стигнал в земите на Македония. Да го намери и двамата да съберат народа. Да си помагат и никога да не забравят урока със снопа стрели: – една по една, дори и девойка може да ги пречупи, заедно в сноп ли са – и най-силният император няма да може да ги пречупи.

- Ще му кажа, Велики Кане, няма да забравя!

- Кажи на Исперих да не се страхува, защото бог Тангра гледа и винаги ще му помага. Кажи му още да не се плаши от никакви врагове, нито от ромеите. Те, ромейските императори ни изиграха лоши номера, не удържаха на думата си, не спазиха договора, който имахме. Напълно потвърдиха, че са двуличници. Ние им пазихме десетилетия северната граница, а те скришом продаваха оръжие на най-големите ни врагове – хазарите. Но нека знае, че ще дойдат времена, когато българските войни ще спасяват столицата им Константинопол от нашественици, а не след дълго България ще се разпростре до три морета и половината ромейска земя ще бъде българска. И от там на сетне, целият свят ще нарича тези земи Балкански, тоест земи владени от великите български канове.

- Що думаш, Велики Кане? Наистина ли? – попитал градинаря в момента, когато една шишарка се откъснала от високата мура и тупнала между краката му.

- Виждаш ли, Байкуш, тази шишарка? Тя е плод от плода на любимата ми мура в двореца.

- Няма я вече, Велики Кане, хазарите я отсякоха... – с просълзени очи казал градинаря.

- Зная това! И тази мура, дето ни прави сега сянка няма да я има дълго… Даже и гробът ми ще бъде забравен за повече от дванайсет века. Но ще дойдат времена, когато целият свят ще научи къде съм погребан, и всички ще искат да видят, и ще се възхищават на златото и скъпоценностите от моя гроб. Вземи тази шишарка. В семето й са текли сокове от моето тяло, в нея е част от моя български дух. Вземи я и я занеси на Исперих. Нека я засее в новия си дворец. От тази шишарка ще израсне голяма, висока и здрава мура. Кажи му още, че мурата ще живее до тогава, докато чува българска реч и песни, докато се напоява от потта и кръвта на българи. А докато е жива мурата, ще я има и България!

Навел се градинарят, взел шишарката в ръка и се обърнал към кан Кубрат, но него вече го нямало. Наоколо било тихо и безлюдно, само сладкопойни птички огласяли с чудната си песен околността.

Постоял още малко Байкуш загледан в гроба, станал, сложил шишарката в почти празната си торбичка и тръгнал. Вървял дни наред. Навсякъде където замръквал се намирали добри хора, които го подслонявали, а когато го изпращали сутринта, стопанката на дома слагала в торбичката му нещо за ядене. Горяните го съпровождали през гъстите гори, а когато стигнел до голяма река, намирало се някой добър рибар, който с лодката си го прекарвал на другия бряг. След месец бил пред портите на Испериховия дворец.

- Кой си страннико? От где идеш? – попитал го стражата, който пазел портите на двореца.

- Идвам чак от Фанагория. Търся кан Исперих и сина си Вихрен. Аз съм баща му.

- Няма ги тук. Тръгнаха преди десетина дена да прогонят една орда ромейски набезници, които нападнали селата в новата ни държава. – и докато обяснявал накъде са тръгнали, на хоризонта се появил кан Исперих с храбрите си войни. – А, ето ги, връщат се!

Отдалече Исперих познал дядо Байкуш. Скочил от белия като сняг кон, хвърлил се в обятията му и се разплакал. Сърцето на градинаря забило силно от вълнение:

- Не прилича на един кан да рони сълзи на рамото на един обикновен градинар, синко! Не плачи, а ми извикай Вихрен! Нямам търпение да го прегърна!

- Няма го вече Вихрен… – задавил се от сълзи и мъка Исперих. – Затова плача… Загина храбро в битка с ромеите… Погребахме го там, където го убиха...

Разплакал се дядо Байкуш. Нямал си вече никого на този свят, нито жена, нито дъщери, а сега загубил и единствения си син.

- Дай ми, Кане, един от твоите войни да ме заведе до гроба на Вихрен, пък... нека после Тангра да ме прибере при себе си.

- Но, поне си почини от дългия път! Пътувал си толкова дни! А гробът на Вихрен е много далеч, високо в Пирин планина.

- Искам да тръгна веднага, Кане, не мога да чакам!

Не могъл кан Исперих да го убеди, да остане дори за една нощ в двореца. Това, което могъл да направи било, да му даде един кон, поне да не върви пеш, да му даде храна за из път и да върне един от войните си, за да покаже къде е погребан синът му.

След няколко дни, през които Байкуш дори не посегнал към торбата с храната, стигнали до гроба на Вихрен.

- Почини си, войниче, и се върни при Исперих! Аз ще остана тук!

- Нека първо да се нахраниш! Яздихме толкова дни, а нищо не си слагал в устата си!

- Не искам храна, храбро ми войниче! – казал Байкуш, седнал до гроба и се разплакал. Дори не усетил как минала нощта.

- Аз ще потегля обратно! Остани със здраве! – казал на сутринта войникът.

- Вземи торбичката ми с храна, войниче! На мен не ми трябва. Искам да умра!

Войникът поклатил глава, метнал се на коня и препуснал обратно, към столицата на България. Уморил се дядо Байкуш да плаче, и неусетно заспал. И в съня му се явил Вихрен.

- Синко! – зарадвал се той.

- Тате, знаех, че ще дойдеш!

- Искам да умра тук, до теб!

- Не, тате, ти ще живееш! Но затова, ще трябва да се храниш. Ще си построиш малка къщичка тук, в подножието на високия връх, близо до бистрата рекичка, а аз всяка нощ ще идвам в съня ти да си говорим! А сега събуди се и стани да ядеш!

Сепнал се старият градинар и се събудил, но не забравил съня и заръката на сина си. Отворил торбата, бръкнал вътре и напипал шишарката.

- Ах, що сторих! От мъка и бързане, забравих да дам шишарката на кан Исперих и да му кажа това, що ми заръча баща му – Великият кан Кубрат. Нищо, ще построя първо къщичката, а после, ще ида да му я занеса.

Построил малка дървена къщичка, сковал си дървен нар и го застлал с дъхаво сено. Там, всяка вечер, щом сънят му дохождал и затварял очи, се явявал синът му Вихрен и дълго разговаряли.

- Сине, утре ще тръгна при кан Исперих, да му дам шишарката и да му предам думите на баща му.

- Не, тате, никъде няма да отидеш!

- Но, как така, защо? Ако не засее шишарката навреме, семето в нея ще умре, няма да покълне и пусне корени!

- Тази нощ ще завали много голям сняг и ще затрупа цялата планина.

- Ами тогава, какво да правя със шишарката?

- Засей я тук, до къщичката. Поточето, което тече наблизо, ще й дава влага. А, когато Исперих мине насам, ще му разкажеш това, което си забравил да му кажеш. Сега се събуди, стани и засей шишарката!

Така и сторил. Засял шишарката, а през нощта наистина завалял голям сняг. Когато напролет снегът се стопил показала главица мъничка зелена мура. Не с дни, а с часове расла мурата, под грижите на добрия стар градинар. След няколко години, вече извисявала снага, а под дебелата и сянка се спирали да почиват уморени горяни от близкото село Банско. Дядо Байкуш сядал под дървото при тях и с часове им разказвал за старата Велика България, за мъдрия и храбър кан Кубрат, за синовете му, за голямата мура. Постепенно, горяните започнали да наричат дървото – мурата на дядо Байкуш, а близкия висок връх нарекли с името на неговия син – Вихрен.

Минали много години. Веднъж, минавайки наблизо на път за Охрид при брат си Кубер, кан Исперих решил да посети гроба на верния си приятел. Колко много се изненадал, но и зарадвал, като заварил под голямата мура остарелия градинар, когото мислел за отдавна мъртъв. И дядо Байкуш се зарадвал и му разказал за странната си среща с Великия кан Кубрат, там на гроба в степите между Волга и Дон. Изпълнило се предсказанието на кан Кубрат. След няколко века границите на България наистина стигнали до три морета, а по-голямата част от Източната римска империя (наречена от историците през ХVІІІ век Византия) била присъединена към България. Дошли и златни години, когато мъдрите ни канове и царе запазили мира, поръчали на Кирил и Методий да създадат българска азбука, построили много училища в които се учили българските деца. Само за няколко десетки години, българите станали най-грамотните хора в Европа – осемдесет от всеки сто човека са можели да четат и пишат, докато в Европа това можело да го правят едва двама - трима на стоте. Но не само добри времена е преживяла Исперихова България. От Мала Азия през Босфора, като черна хала нахлули жестоките османски пълчища поробвайки народ след народ. Поробили и българите.

Минали повече от триста години, но колкото смели да са били българите, не могли да отхвърлят османския гнет. Въпреки робството българска реч и песни се носели около голямата мура, която пораснала толкова много, че са били нужни пет-шест чифта ръце, за да обгърнат дебелия й ствол. Нямало пътник, който минавайки наблизо да не се отбие, за да зърне с очите си Байкушевата мура, да и се полюбува, да поседне под нея, и да отпие бистра водица от близкото поточе.

Един ден, един отец, на път към манастирите в Света гора, чувайки за величественото дърво, решил да отиде и го види с очите си. Гледал отеца към високия връх на мурата е не забелязал как до него се появил друг човек. Много се изненадал отецът не само на внезапната му поява, но и на странните богати одежди, с които бил облечен и златния жезъл, който държал в ръка.

- От къде си страннико? Приличаш ми на султан с тези златни дрехи, но нямаш чалма и шалвари, а царска корона и мантия! – не скрил възхищението си отеца.

- Аз съм последният кан на онази голяма държава, която всички наричаха Велика България, държава по-голяма дори от Римската империя. Една държава от Урал до Карпатите и от страната на вечния мрак до Черно и Каспийско море. Аз съм кан Кубрат – бащата на кан Исперих и кан Кубер, които доведоха народа по тези земи.

- Ти си кан Кубрат? – изненадал се отецът. – Но, той е мъртъв от хиляда години?

- Ти, отче, служиш на Христовата вяра и не вярваш в духове. Но, аз, който останах верен на бог Тангра, сега ти доказвам, че духовете на мъртвите съществуват и ти в момента разговаряш с един от тях.

Прекръстил се отецът. Не можел да повярва на странника, който се представил за кан Кубрат. “Още един луд! – помислил си. – Как така ще мога да виждам и разговарям с един дух?”

- Виждам, че се съмняваш в моите думи. – казал кан Кубрат. – Мога да ти го докажа, защото за мен вече няма никакви тайни. Мога да ти разкажа всичко, което се е случило назад, чак до моето детство, а и няколко хиляди години по-назад, когато нашите прадеди са живели в Таримската котловина, в долините на Памир и склоновете на Небесната планина и Тибет.

- Щом знаеш всичко, можеш ли да познаеш името ми?

- Да, ти си отец Паисий и отиваш в Хилендарския манастир. – ахнал отецът от изненада, но преди да може да каже нещо, кан Кубрат продължил: – Ти си определен от бог Тангра да напишеш историята на България.

- Аз ще напиша историята на България? Та, аз не я зная!

- Ще я научиш! Сега, аз ще ти разкажа малка част от нея, а ти ще търсиш доказателствата на моите думи. – и набързо разказал историята на Велика България, историята на синовете си и на хановете и царете управлявали след тях.

Напълно повярвал отецът, защото това, което чул можело да го знае само един дух, който живее на небето, близо до Бога.

- А знаеш ли какво ще се случи с България отсега нататък? Ето, повече от три века сме под османско робство…

- Зная, но няма да ти го кажа. Каквото е определил бог Тангра да стане, това ще стане – искаме ли го или не! Ти трябва да напишеш историята, а не пророчествата за България. Но… мисли, мисли и сам ще разбереш какво трябва да стане и какво ще стане оттук насетне! Станало му любопитно на отец Паисий, искал да знае още толкова много неща, но кан Кубрат отказал.

- Мога само да ти разкажа историята на тази висока мура под която сме седнали... – и започнал да разказва. Накрая добавил: – Ето, разказах ти цялата история на тази мура. Скоро и тя ще бъде забравена, по пътеката по която сам дойде ще бродят само горските животни. Никой няма да знае за нея дълго време, но десетина години преди светът да разбере къде е гробът ми, един добър човек, който ще носи името на стария дядо Байкуш, отново ще я открие. И пак ще идват млади и стари да и се любуват.

- Значи, тази мура ще е жива, докато го има българския народ? Ами, ако някой поиска да я отсече? – попитал отец Паисий.

- Не бой се! Не съм позволявал и няма да позволя да се случи това. Ето, преди няколко години от тук мина един турски бей. Вместо да се преклони пред красотата и висотата на мурата, той поиска от нея да направят ново дюшеме в сараите му. Прати дървари да я отсекат. И те пристигнаха, но докато изкачат планината и я открият се умориха много. Седнаха под сянката на мурата да си починат. Преди да почнат да секат дървото, аз събудих отдавна мъртвия Вихрен. Той се разсърди и разтресе толкова силно цялата планина, че скалите от върха се откъртиха и затъркаляха надолу. Хукнаха дърварите надолу по клисурата, но една скала ги затрупа и уби.

- Не можа ли да направиш така, че да запазиш живота на дърварите, Кане?

- Така или иначе те нямаше да живеят. Беят щеше да ги убие, защото не изпълниха заръката му. Но, от тогава никой повече не посмя, а и няма да посмее да посегне на Байкушевата мура, защото знае, че Вихрен отново ще се събуди и разсърди. Вихрен и аз винаги ще я пазим.

- Защо го правиш, Кане?

- Защото не мога да позволя, някакъв турски бей да тъпче и търка цял живот крака в дървото, в чиито жили са текли моите сокове, приютявало векове наред моя български дух… – казал кан Кубрат и изчезнал точно така внезапно, както се бил появил.

Тръгнал си отец Паисий, а когато стигнал в Хилендарския манастир, започнал да се рови из старите архиви. Убедил се напълно в това, което му разказал духът на кан Кубрат и написал историята на България, която нарекъл “История славнобългарска”.

Сбъднали се думите на кан Кубрат. Забравена от хората за няколко столетия, през 1897 година лесничеят – Костадин Байкушев открил дървото, а няколко години по-късно, целият свят разбрал къде е бил погребан великият български кан Кубрат. И до днес, всеки посетил един от най-големите музеи в света – Ермитажа в Петроград, се възхищава на златните предмети и ценности открити в гроба му.

Байкушевата мура и до днес извисява гордо снага, преживяла бури и суши, станала свидетелка на възходите и паденията на България през последните повече от тринайсет века. Всички, които знаят нейната история продължават да я разказват и знаят, че ще я има до тогава, докогато чува българска реч и чудни български песни, до тогава, докато около нея се вият кръшни български хора под звуците на българските гайди.

27.07.2008 г.

Атина

Послеслов:

Байкушевата мура – вид, планински бор (Pinus peuce или Ieucodermis), се намира в Пирин планина и специалистите определят приблизителната й възраст на около 1350 години. Открита е от лесничея Костадин Байкушев през 1897 година на 1930 м. надморска височина, в подножието на връх Вихрен, до хижа Бъндарица, недалеч от Банско. Тя е висока 26 метра; диаметърът на ствола й е 2.2 метра; обиколката – 7.8 м.

Кан Кубрат – застава на престола на Велика България през 632 година. Приживе разделил земите и народа между синовете си, за да може да ги научи да управляват, а когато вече няма да е способен да управлява, да предаде престола на този, който най-добре се е справил. Но преждевременната му смърт през 678 година и последвалите нашествия на хазарски и татарски племена в българските земи принудила синовете на Кубрат да поведат народа към други земи. След повече от 12 века, през 1912 година в село Малая Перешчепина бе открит гроба му и целият свят разбра за това. Всички златни предмети, включително и пръстена му се намират в най-прочутия руски музей “Ермитаж” в Санкт Петербург (бившият Ленинград).

Кан Исперих – наречен от гърците Аспарух заради белите дрехи с които се обличал (на гр. език – ασπρο (аспро) - бяло и ρούχα (руха) - дреха). Исперих тръгнал по земите между Черно море и Карпатите, минал Истър и спрял, когато стигнал до подножието на Стара планина. Там, в Плиска създал столицата на новата българска държава. На високия южен бряг на река Истър (Дунав), там където преминал голямата река, върху руините на много стара римска крепост, кан Исперих издигнал своя тутара (крепост). Тутара на кана, а по-късно просто Тутара-кан – тъй наричали крепостта хората заселили се в нея. И до днес крепостта крепи брега на град Тутракан, чието име останало почти непроменено през вековете.

Кан Кубер – повел част от българите на запад от високите Карпати, после се насочил на юг, преминал Истър и на брега на тази величествена река създал своята първа столица Бълград – днешният Белград. После се насочил на юг и трайно се настанил в местността Македония, където ромеите ги наричали Куберови българи. Техни потомци са днешните македонци, взели новото име от местността Македония.

Кан Котраг – останал в плодородните земи по поречието на река Волга, просъществувала като отделна държава до XІІІ век под името Волжка България, а после е била присъединена към Русия, а народът асимилиран с руския. Кановете на Волжка България поддържали тесни връзки с кановете и царете на Исперихова (Аспарухова) България. По този начин освен българския език, който силно е повлиял при сформирането на руския език, в Русия навлязла и българската азбука.

Кан Алцек – най-малкият брат се насочил към Рим с малка част от народа, достигнал и се установил на стотина километра от Рим.

Кан Бат Баян – най-големият Кубратов син – има предположения, че бил убит от хазарите, а народът от земите му поробен и погълнат от хазарския хаганат. Малка част от тези българи са успели да преминат Китайската стена, намирайки убежище в Китай.

Отец Паисий Хилендарски – български свещеник живял 1722–1773 год., написал през 1762 година в Хилендарския манастир “История славнобългарска”.

Балкански полуостров – Според Кръстю Мутафчиев: БАЛ-КАН от словосъчетанието БАЛ - на персийски език означаваща велик и КАН (титлата на българските владетели до 852 година). – т.е. ще рече – земя владяна от великите канове.

Доста известна е и легендата за хайдутина от Банско - Терзи Никола. Терзия означава шивач - според преданието първоначално въпросният Никола се е обучавал на шивашкия занаят и дори е трябвало да полага изпит за майстор; буйният му характер обаче си казва думата и той се преквалифицира в един друг занаят, доста по-престижен, а и доходоносен, но за сметка на това пък по-рисков - хайдушкият. В средата на XVIII век централната османска власт отслабва и започват да върлуват кърджалийски банди. Според легендите основателят на град Кърджали се е казвал Кърджа Али - местен разбойник, който обаче в даден момент се укротил донякъде и решил да инвестира заграбените средства в недвижимо имущество - започва да строи къщи и конаци и скоро около тях се оформя цял град. Въпросният Кърджа Али обаче оставя името ви в историята с не особено приятния факт че всички разбойници и грабители след него започват да се наричат кърджалии - очевидно не толкова заради това че са се възхищавали на личността ми, а повече защото определено им е харесал начинът му на живот. Местното население нямало особен избор - хората трябвало сами да организират отбраната на селищата си - нещо, което се е случвало на много други места в страната, например при нападенията на кърджалиите над Асеновград. Млади и смели хора са сформирали бързо хайдушки чети, а богатите чорбаджии са финансирали това начинание - с парите им са се закупували дрехи и най-вече оръжие, защото с брадви и колове трудно може да се противодейства на разбойническа банда - не че и това не се е случвало! И днес Пирин разказва едно предание, което не е забравено с времето. Това е преданието за страшния хайдутин Терзи Никола - защитник на безправната рая, посякъл прочутия със своята жестокост главатар на айтите – Шабан Гега и ордата му при местността Главите в долината на река Дамяница. Кърджалиите понякога са се наричали айти - от хайта - разбойник, грабител, човек с нисък морал и не много голямо количество съвест. Между другото, от там произхожда днешната дума разхайтен. Шабан Гега пристига в Банско, безчинства цяла нощ и според легендата хвърля око на изгората на Терзи Никола. Кърджалиите са нощували в къщата на бащата на момичето - яли и пили до късна нощ, както са обичали да праят и именно този начин на живот привличал младите луди глави да следват водачи като Шабан Гега. Главатарят поглеждал момичето и искал все тя да му сервира. Станало доста късно и той отново поискал момата да му донесе кафе. Бащата започнал да се моли - дъщеря му отдавна си е легнала, при което Шабан Гега го погледнал мрачно и заявил - или да идва да му носи кафе, или не отговаря за селото! Дъщерята обаче станала, облякла се, занесла кафе и запяла песента на Терзи Никола. Тази нечувана дързост рагневила още повече кърджалиите и те започнали да я гледат с кръвясали погледи; в този момент обаче тя измъкнала тънка кама и се пробола право в съцето. Не е известно каква е била реакцията на околните, можем само да предполагаме какъв плач и тъга е настанала в къщата на чорбаджията... За да отмъсти за това и за да накаже кърджалиите, Терзи Никола събира своята чета и настига кърджалиите в Пирин, когато те следващата вечер вече са се разположили за нощуване, здравата пияни около огъня. Четата под водачеството на Терзи Никола ги напада, избива ги до един, отрязва им главите, струпва ги и играе около тях мълчаливо юнашко хоро. В днешно време местността, където се случило това, се нарича Главите. Тя се намира по пътя за хижа Дамяница, който прекосява Пирин планина - всъщност в миналото този път е водел от Банско към Мелник, като е пресичал Главното Пиринско било при Винарската порта. Легендата за юначната чета на Терзи Никола наистина показва как банскалии са мъстили и са защитавали своята чест в онези мрачни години, та чак и до днес! Тези събития се разиграват през 1806 година, а според някои автори - през 1810. Поради това през 1975 година местността Главите е обявена за място с историческо значение. Главите на разбойниците дълго време се търкаляли по поляните и именно поради това местните овчари нарекли мястото Главите; съществува и друга теория, според която името на поляната се дължи на няколкото огромни скали около нея, които по своята форма много наподобяват човешки глави. Вероятно и в двете теории има частица истина - драматичната битка е разпалила въображението на местните хора и те бързо са оприличили скалите около поляната на човешки глави.

Поповото езеро, снимано от голяма височина - от връх Джано. Почти в центъра на езерото се вижда остров с овална форма, което според легендата е килимявката на попа. Легендата е доста зловеща - през османско време турци отвлекли дъщерята на поп от региона на Добринище и Банско. Отчаяният баща ги последвал с идеята да откупи или да освободи по друг начин детето си, но вместо това турците го удавили в езерото. Именно заради тази злокобна легенда езерото носи името Попово езеро, като по-старото му име е Папазгьол. През 1942 година повечето турскоезични имена на върхове, езера и реки в Пирин са сменени с български, но името Папазгьол продължава да се използва и до днес, макар и по-рядко. Тъй като туристите са доста свободолюбиви хора, а и немалко от тях са си били направо дисиденти по времето на тоталитаризма, новите имена на гоеграфски обекти са възприети доста трудно или направо отречени - и днес връх Джангал е познат именно като Джангал, а не като Самодивски връх.

Съществува и една легенда за Пирин планина (всъщност повече за град Банско), която е доста по-съвременна, но отново е показателна за буйния и непокорен характер на местното население. През 90-те години на ХХ век възникват хайти от по-ново време - борческите групировки, обикновено с трибуквени имена - ВИС, СИК, ТИМ, Клуб 777 и други по-малки играчи от регионален тип. Тъй като по това време в Банско вече се е оформил някакъв туристически бизнес с приходи дори от чужбина, това привлича софийските групировки, които желаят да завземат съответния пазарен дял. Според градската легенда от София е изпратено БМВ с петима дебеловрати застрахователи, които да респектират местния бизнес, за да започне изплащането на такса спокойствие (рекет) към съответната трибуквена групировка. Всичко вървяло по план, но скоро след пристигането си в Банско въпросното БМВ изчезва безследно и никой от застрахователите не отговаря на повиквания на мобифона си (по това време имаше само мобилни мрежи от първо поколение). Сериозно притеснени, шефовете на групировката изпращат няколко джипа с борци, за да проверят какво се случва. Посрещнати са от местен борец, който им казва: "Добре сте ми дошли, ха сега елате да видите къде са вашите хора!" Завежда ги на една поляна в подножието на връх Вихрен и им казва - тук са. Можем само да гадаем какви мисли са минали през главите на дебеловратите момчета... Оказва се че БМВ-то на колегите им е закопано от багер на 2 метра под земята, а колегите им са вътре - със сериозни черепномозъчни травми и в критично състояние. През пластмасова тръба все пак им е осигурена възможност за дишане... Местният борец казва на софийските си колеги: "Момчета, ще правим бизнес с вас, но не по този начин!" След тази случка обаче никой повече не дошъл да изисква дял от печалбите на групировките от Банско - очевидно желанието на конкурентите им от София за дял от местния пазар се е изпарило...