Пазвантоглу
Осман Пазвантоглу
Картичка, която историята ни е оставила с предполагаемата външност на Осман Пазвантоглу. По-вероятно - художествена измислица на автора
Историята на Видин ни е завещала битки, мирни години, архитектурни шедьоври, икономически възходи и падения. Но тя ни е завещала и имена. Имена на хора, които са белязали летописите на града с присъствието си. Но не само с присъствие. С участието си в бурната многовековна история. С Видин е свързал името си Антим I; с града по неизличим начин е свързано името и на един владетел, енигматичен и противоречив. Осъждан люто и одобряван, но незаобиколим. Осман Пазвантоглу. Кой е този човек? С какво толкова е белязал историята на своето съществуване, та векове, след като го няма, историците не спират да анализират деянията, постиженията и провалите му? Осман Пазвантоглу, наричан още Пазванджия, на времето си станал най-опасният противник на Високата порта и на нейните реформи. За дядото на Осман Пазвантоглу, който живеел в Тузла, се носят легенди, че ходел и в джамия, и във францисканската църква — обичай нерядък у босненските бегове. Той „преживявал“ с войни и грабежи, докато най-сетне бил пленен от враговете си и побит на кол в Прищина – ритуал, считан за нормален в ония години. Безконтролната еднолична власт раждала жестоки и мъчителни начини за разправа с инакомислещите и инакодействащите. Доминиращото право, ако не и единственото, най-редовно било правото на силния. Та, единственият син на Османовия дядо - Омар, бащата на Пазванта, така се отличил в австрийските войни на Османската империя, че бил награден от султана с две села при Видин. Когато по-късно пък станал байрактар (по нашему - знаменосец) на Видинския санджак (което пък ще рече район, област, основната административно-териториална единица в Османската империя), дотолкова вирнал нос, че излизал публично само със свита телохранители и с военна музика. Това вгорчило живота и породило завистта на видинския паша Мелека и той решил да се отърве от упорития бошняк (това пък ще рече, славянски произход, но мюсюлманин). В решителната минута обаче, платеният убиец тъй се изплашил, че предал на Омар заповедта на Мелека. Омар кипнал в желание за мъст. Заповядали му да напусне Видин, но той отвърнал, че никой няма право да го гони и че от никого се не бои; публично проклел и закона, и пророка. Тогава улемите (тия пък са пазителите, приносителите и тълкувателите на религиозното познание, на ислямската докрина и право), го осъдили на смърт. При известието за това, той се затворил в двореца си и се защитавал в него дотогава, докато пламъци не го обхванали от четирите страни. Въпреки това, успял някак да се измъкне на свобода, обаче го хванали. Отвели го при пашата и – естествено, бил обезглавен. Тия размирици във Видин се случили към края на 1787 г. и били предизвикани от видинските еничари, ръководени от Омер и 30-годишният му син Осман Пазвантоглу. Осман Пазвантоглу (роден, както мнозина разправят, в 1758 г.), едва се отървал, като с бързо бягство отишъл в Албания при гетите.
Връх Вихрен www.bg-tourinfo.com
През 1818 г. в Милано е издадена книгата на Давид Бертолоти „Поредица животоописания и портрети на знаменити съвременници, творба посветена на негово превъзходителство граф Енрико ди Белегарде“ (Serie di vite e ritratti de famosi personaggi degli ultimi tempi, Opera dedicata a sua Eccellenza il signor Conte Enrico di Bellegarde). В два тома авторът запознава читателите с видни политически, военни и държавни дейци от епохата, като всеки от тях е представен с две страници биографични бележки и литографски портрет. За нас днес е интересен фактът, че между тези изявени личности Давид Бертолоти е поставил и видинският управител Осман Пазвантоглу. Италианският текст от книгата, който е представен тук, се публикува за първи път и е преведен от г-жа Виктория Петрова. Пазвантоглу, роден във Видин през 1755 г., починал във Видин през 1800 г. „Още кънти името на онзи смел паша, който заплаши да изгони наследниците на Осман от трона, или поне да отнеме древната Византия от ятагана на Мохамед, открадната преди това от източните императори. Йомер ага, бащата на Пазвантоглу, възпитал сина си в политическите, икономическите и военните науки. Младежът съчетавал в себе си изобретателен ум и неспокоен нрав. През 1785 г., докато били в провинцията, двамата се скарали толкова силно, че Осман, заедно с негови доверени хора, прогонили войниците на Йомер. най-видните граждани на Видин се намесили в тази разпра, която продължила повече от две години и през 1788 г. бащата бил принуден да моли за мир сина си. От този ден и двамата останали въоръжени и узурпирали Видинския пашалък. Портата изпратила срещу тях Мехмед паша с 12 хиляди войници, обещавайки му Видинския пашалък, ако успее да ги победи. Били обсадени в продължение на 3 месеца, след което избягали при княз николай IV Маврогени, владетел на Влахия. той ги защитил, дал и на двамата по хиляда мъже и определил Йомер за главнокомандващ на Czernetz, а Пазвантоглу на Гюргево. Скоро след това Йомер бил изгонен оттам от императорските войски и след като се оттеглил в Кула, близо до Видин, бил заловен и убит по жесток начин от пашата. След като чул за ужасната смърт на баща си, Пазвантоглу решил да си отмъсти. Събрал колкото могъл войска във Влахия и начело на две хиляди мъже, прекосил дунав. направил лагер, откъдето започнал да вербува онези от Видин на негова страна. Въпреки това не спирал да събира войници. След като събрал 5000 хиляди, влязъл през нощта във Видин с помощта на неговите съюзници, които му отворили вратите на града. така успял да завладее града без бой. Пашата, след като попаднал в неговите ръце, загубил живота си. След като станал господар на Видин, Пазвантоглу поверил управлението на Бекир ага, негов роднина, и заедно със 6000 мъже се отправил към лагера на Юсуф паша, който го посрещнал приятелски и му дал още 6000 мъже. С тази армия Пазвантоглу се опитал да помогне на Белград, който по това време бил обсаден от австрийците. Бил нападнат от императорски войски, които го принудили да се оттегли в лагера на великия везир. там останал два месеца докато си върне Видин, където живял спокойно в продължение на три години. на пръв поглед изглеждало, че не го интересува нищо друго освен да управлява добре областта. но в крайна сметка осъдил на смърт стария Бекир ага, присвоявайки си имането му и Портата изпратила алкио паша за нов управител на Видин. той поискал 12 000 мъже, за да може да спре Пазвантоглу, но в отговор вместо войниците, получил заповед да изпрати главата му на дивана.
Старият Видин
Литографията ни показва Видин - крепостта Бабини видини кули край Дунава
Пазвантоглу събрал войниците, изправил се срещу пашата и го заловил. Последният се съгласил да поиска прошка за врага си от Великия Султан. Възползвайки се от това, че Пазвантоглу бил в провинцията със 60 от хората си, устроил му засада от 400 въоръжени мъже. Пазвантоглу успял да се спаси по чудо, събрал отново войска и нападнал пашата. За втори път завзел Видин (юни 1792 г.). Портата изпратила напразно Хаси Муфти да преговаря с него. В началото на 1795 г. завзел никопол, от дясната страна на река дунав. По същото време изпратил посланици в България и Сърбия, за да разбуни духовете и да обедини към себе си недоволните. През юни част от тези хора, тайно съветвани от Пазвантоглу, се отправили към Белград, където завзели част от покрайнините. За малко Хасан паша да остави града в ръцете им. Портата, знаейки за машинациите на Пазвантоглу, изпратила 50 000 мъже начело с Беглиер бей от румелия, заедно с още четири паши, които да го унищожат. По онова време Пазвантоглу имал на разположение 30 000 войници, които били опитни във войната и му били безкрайно предани. Освен това той бил запасил Видин с провизии и оръжия. Много френски инженери и полски бежанци работили за него: първите му били полезни в изкуството на укрепленията, а вторите въвели европейски военни тактики измежду редиците му. След няколко неуспешни опита да завземе Видин, командирът на османската войска сключил мир с Пазвантоглу. разбрали се Пазвантоглу да плати 500 кесии и да остане паша на Видин. той обаче преместил войната в румелия. до 1797 г. Пазвантоглу подклаждал бунта на така наречените „крадци на румелия“ (кърджалии). След като били изгонени от Одрин, той ги взел при себе си, което довело до нарастване на войската му с 40 000 мъже. С тяхна помощ завладял долната част на дунав, където завладял Оршова и Смедерево. Заплашил също да завземе и Белград. но владетелят на този град повикал на помощ пашите на Босна и Tonia. Пазвантоглу, с войниците му в две редици, се отправил скоро след това към Одрин. По пътя разпуснал един от отрядите си от босненци и ги изпратил из цяла България и Сърбия, за да увеличи броя на привържениците си. Спечелил обичта на хората като намалил данъците, прилагал строга справедливост и защитавал търговията и частната собственост. За кратко време станал господар на Сърбия и България до Пловдив, където се настанил. али паша получил заповед да го нападне, но понеже не бил достатъчно силен, биел се близо до Одрин; по същото време Пазвантоглу стигнал до вратите на Одрин и дори до Константинопол. някои паши от Македония и Гърция се разбирали добре с Пазвантоглу и войниците, които били пратили срещу него, застанали на негова страна. изглеждало неизбежно да има революция в европейската част на турция. тогава Портата, силно изплашена, решила да се отърве от този опасен враг. Събрала отряди от азия от 160 000 мъже, начело с известния Хюсеин, капудан паша. той обкръжил Пазвантоглу, който изоставен от повечето от хората си, се завърнал във Видин. Обсаден, той противопоставил на силата това, което могат постоянството, куражът, търпението и хитростта. Османската армия, отблъсната над 30 пъти и с големи загуби, отслабнала и обезкуражена, започнала отстъпление. Пазвантоглу ги нападнал и убил много от тях. След няколко месеца постигнали мир. Към края на 1798 година Пазвантоглу признал властта на Портата при много изгодни условия на мир. Освободил част от войската си и отново определил за свое седалище Видин, където малко след това приключила буйната му кариера.“ Доколко са достоверни публикуваните в книгата на Давид Бертолоти биографични бележки за Осман Пазвантоглу? Не се знае какви източници на информация е ползвал авторът, но една бърза справка в енциклопедиите показва, че дори годините на раждане и смърт се разминават с официално приетите от историците. Посоченото родно място - Видин, потвърждава тезата на Вера Мутафчиева, че семейството има видински корени, а не са преселници от Босна.
Илюстрация, показваща Пазвантоглу според представата на художника
Рисунка на Пазвантоглу от книгата на Бертолоти
За произхода на Осман Пазвантоглу и до днес има различни твърдения. Според най-популярното мнение, почиващо върху едно твърдение на французина Мериаж, родителите на Пазвантоглу били славяни от Босна. Освен, че по произход бил бошняк мохамеданин, в научната литература се е утвърдило мнението, че Пазвантоглу е роден през 1758 година в днешна Албания. Както и в случая с Апостола Васил Левски, битуват мнения за възможни години разлика в рождената година. За родителите му се твърди, че били наскоро приели исляма бошняци от Тузла. Спекулира се още, че семейството на Пазвантоглу било във връзки със свои тузленски роднини християни. Счита се, че семейството се установило във Видин отдавна и по тая причина разполага със сериозни имоти в региона, както и с множество роднински и делови връзки с представители на местния елит. Бащата на Осман, Омер Пазвантоглу бил виден видински еничар. Вера Мутафчиева обаче, въз основа на неоспорими данни за наследственото му богатство, подкрепя тезата за местния му произход, т.е. че Осман Пазвантоглу е роден във Видин. Такова наследствено богатство по правило притежавали стари семейства, свързани с еничарския корпус. Нещо повече, след като проучила голям брой източници, налични по това време, Мутафчиева разкрила и предците на Осман по пряка мъжка линия, а именно баща му Омер, дядо му Алемдар Ибрахим и прадядо му – също Омер. Какво друго обаче е известно за Омер Пазвантоглу, бащата на нашия герой Осман? Преди всичко днес се приема, че той е роден някъде през първата половина на 18 век и че когато възмъжава, се отличава във воените действия на турците в битките с австрийците. По тая причина, както вече споменахме, е провъзгласен за аянин на санджака и получава две села до Видин. Освен тях, обаче, семейството му вече притежавало още 200 села и явно е било сред най-богатите и влиятелни феодални владетели на своето време. Че Омер бил не само еничар, а и ага на орта във Видин, е видно от документ по първия известен бунт на рода Пазвантоглу — през 1787 г. Би било обаче неточно да твърдим без условности този бунт и за фактически първи, понеже Омер Пазвантоглу бил изселен от Видин още през 1764 г., очевидно пак заради непокорство или дори нещо по-сериозно. Тъй или инак през 1787 г. и той, и синът му били вече отново във Видин, начело на еничарския бунт.
Гробът на Пазвантоглу
Литография на гроба на Осман Пазвантоглу във Видин. Рисунката е на Феликс Каниц от книгата му "Дунавска България и Балканът" - 1875 г.
От края на същата 1787 година е запазено едно нареждане от Високата порта, до коменданта на Видин Мехмед паша, до белградския комендант Абди паша. Такова нареждане получава и нарочно изпратеният тук, по повод тревожните събития, сертурнаджия, емисар на оджака от столицата. На изброените военачалници, било заповядано да заловят деветима видински еничари, най-първом предводителите им Омер и Осман Пазвантоглу. За тях се твърдяло, че били нанесли чрез размирието си, щети на видинското население и подготвяли голям бунт сред еничарството в крепостта. В оня момент Омер все още бил ага на 31-ва еничарска орта. Няма документални сведения за развоя на конфликта, обаче узнаваме, че към 5 юни 1788 г. Омер Пазвантоглу вече бил „осъден и екзекутиран”. Имуществото му било конфискувано и обявено за публична продажба. Негови наследници били жена му Фатма, както и синовете му Осман и Ибрахим. На обявения търг, с 1700 гроша Фатма купила бившия хан на мъжа си с 16 дюкяна, кафене, конюшни и много стаи. Всъщност, с цената на живота на Омер и срещу 1700 гроша, родът Османоглу все пак запазил имането си. Интернет пази едно интервю с Живко Куновски, който освен като доц. ст.н.с. II ст. д-р по растителна защита с много научни приноси по специалността си, е известен и с изследването на живота на Осман Пазвантоглу. Автор е на историко-публицистичната книга „Прародителите зоват“, в която анализира и проследява родословното дърво на Осман Пазвантоглу. Та в това интервю Куновски твърди, че е възможно Осман Пазвантоглу да е роден през 1754 г. Нещо повече: „Както е бил гонен и преследван, така отива да си иска наследството (заедно с другите наследници – Ибрахим и Фатме) и си го получава, въпреки че баща му е обкръжен и жив изгорен в един от дворците си извън Видин. Убити са също Юсуф и Беше …“ Де факто, детето на султанския враг си получава наследството. „Не му правят спънки. Той си откупва изброеното в кадийските документи, но го препродава на търг. И ето го богат. Още по-интересно – идва от някъде, изучил се, и става главатар на еничарите в Цариград! Получава държавна служба.“ Парадоксално? Но е факт. Куновски намеква, че въпреки султанската заповед да го убият, става шеф на еничарите в столицата – най-голямата сила. Как така? Връзката е революционна Франция, тайните общества, които дърпат конците и по тая причина му е осигурен гръб в Цариград и е помилван 6 пъти, макар цял живот да бил гонен, проклинан и обсипван с фетви. Куновски: „Не доживява седмата султанска присъда и не успява да се оневини. Застига го “естествената” му смърт.“
Население на Видин Парк Владикина бахча
Гробът на Пазвантоглу през годините
Вляво - гробът на Пазвантоглу в двора на джамията Мустафа паша около 1930 г. и вдясно - съвременна снимка
Много известни български и не български люде са писали и говорили за произхода на Осман Пазвантоглу. Георги Сава Раковски, Константин Иречек, Вера Мутафчиева. Сред най-интересните е сведението на Георги Раковски, според когото: „По нашите открития Пазвантоглу е бил родом българин и той имал связ с българските горски юнаци хайдути… Около Пазвантоглу имало двама българи, коим имената не са познати, които му съсредоточили мислите да съсредоточи сичките хайдушки чети и да предприеме едно общо въстание против султанская власт; тии му внушили и убеждението, че неговото родопоколение се теглило уж от българските царие и че той може да бъде един български цар в старий престолни град Видин.“ Кой може да е внушил на видинския паша такива опасни мисли? Най-вероятно трябва да търсим сред някой от неговите съветници. Такива са турчинът Идрис Молла, руският поданик Никола Попович, гръкът Ламбо Джаноглу, българските воеводи Кондьо, Велко и Ангел. Пръв негов съветник обаче, е Емануил Шишман, роден във Видин. Дали първият съветник, произхождащ от средновековните български царе, е внушил на Осман Пазвантоглу идеята, че и той изхожда от тях? Изглежда очевидно, с голяма вероятност, да е именно така. Вторият българин трябва да е бил бащата на Емануил – Йован Шишманоглу. Причината Раковски да ги обявява за непознати, най-вероятно, е желанието да не направи беля на фамилията Шишманови, която на всичкото отгоре го е и спомоществувателствувала. За родствени връзки на първенците Шишманови с видинския род Пазвантоглу са правени редица догадки и предположения. Основание за това са доказателствата, че Шишманови забогатяват именно покрай управлението на бунтовния еничар. Има и многобройни предания и легенди във Видинско, за евентуалния български произход на пашата, който свободно говорел български език. Възможно ли е между Шишманови и Пазвантоглу да е имало някаква родова връзка и това да е дало кураж на Емануил и Йован да убеждават пашата във владетелския му произход. Ако се изключи възможността родът Пазвантоглу да са преки мъжки потомци на Шишманови, то за връзка между двете фамилии може да е някоя от съпругите на Османовите предци. При това, достатъчно близка във времето, тъй че връзките между мюсюлманския и християнския клон да са се запазили. Първа вероятност за подобна връзка, е майката на Осман Пазвантоглу. Различни източници сочат, че тя била мюсюлманка по рождение. Казвала се е Фатма, била е дъщеря на Халифе Мустафа от ислямското духовенство на Видин. Няма как тук да е „заровено кучето“. Втората хипотеза – към Шишмановския род да е принадлежала не майката на Осман, а тази на баща му Омер. Между другото, в своя художествен роман „Летопис на смутното време“, Вера Мутафчиева предполага, че именно съпругата на Алемдар Ибрахим е била местна българка, отвлечена и насила вкарана в турския харем. Разбира се, тази спекулация просто може да е художествена измислица. Има редица случаи обаче, от които знаем, че подобни инциденти не винаги са преминавали драматично и много често между двете сродени семейства – мюсюлманско и християнско, връзките продължавали да се поддържат. За българското семейство това би било логично в условията на османско мюсюлманско господство. Не е ясно дали някога ще разберем, дали жената на Алемдар действително е шишмановка. Но ако е била, то тя най-вероятно ще да е била дъщеря на Стоян Шишманоглу, сестра на Манол и леля на Йован. Точно такова предположение прави и изследователят Румен Василев: „…във Видин през XIX в., фамилията Шишманови е живяла със самочувствието, че членовете й са потомци на царския род… Според генеалогията на Стурдза Алембар Ибрахим е имал славянка в харема си, което е било напълно нормално в онези времена, и тя била от семейството на Шишманоглу.“ Ако допуснем, че всичко това е вярно, Омер Пазвантоглу и Йован Шишманоглу са се падали втори братовчеди, което би обяснило много неща – от претенциите на пашата за български царски произход, през ролята на Шишманови на първи съветници на сина му Осман, до забогатяването им през неговото управление и превръщането им в един от най-влиятелните български чорбаджийски родове.
Пристанището на Видин, гледано от румънския бряг
Изображението показва кипящ икономически живот във Видин
Според изследователи, дядото на Осман е рентиер от Видин; така че, не бащата на Осман, а дядо му е бил пазвантин. Но не иде реч за някакъв нощен пазач. Родът Пазвантоглу поел охраната на целия Видин. Родословието им е: Осман, Юмер, Ибрахим, Юмер и пак Осман. Пет поколения с мюсюлмански имена. Това води към извода, че в края на 17 век, някой от Шишмановци е приел мюсюлманството. Много богати хора, потомствено богати и влиятелни. Тогава защо ще му е на Осман да става кърджалия и да граби – той си има. Следователно, той едва ли е кърджалия с другите кърджалии. Вземат се за чиста монета квалификациите от турските официални документи, в които по подразбиране чиновниците на заплата при Портата, се чувстват задължени да очернят “бунтовника” и “отцепника”. За нашия читател ще бъде вероятно интересно да научи кой е този специалист по растителна защита Живко Куневски, който така дълбоко се заровил в историческите извори за живота на Осман Пазвантоглу. Доц. ст.н.с. II ст. д-р Живко Стоянов Куновски е роден на 27 юни 1936 г. в с. Раковица. То се намира в днешната община Макреш, област Видин. Основно образование завършва в родното си село, а средното - през 1955 г. във Видинската гимназия. Сътрудничил на д-р Бърни Бончев за написването на историята на с. Раковица. През 1963 г. се дипломира във Висшия селскостопански институт „Георги Димитров“- София, специалност „Растителна защита“. Установява близки контакти с проф. Васил Иванов Попов и участва в екипа му по проучване на т.н. вредителска фауна по Дунавските острови и по-специално на остров Белене. През 1963-65 г. е агроном по растителна защита в с. Раковица и Видин. От 1965 г. е научен сътрудник в Института по пшеницата в Генерал Тошево. От 1972 г. е назначен в Института по генетика на растенията при БАН. През 1975 г. става старши научен сътрудник II степен и доцент. Има публикувани над 100 научни и научнопопулярни статии и научни съобщения за създаването на нови сортове пшеница, пипер, булчак, украсни растения и т.н. Автор на първата растителна ваксина в страната „България-5“. Научните му разработки са основно по теми, посветени на имунитета и имуногенетиката на растенията към причинителите на болестите им. Благодарение на личното си познанство с народния лечител Петър Димков и интересите му в областта на народната медицина, пише книгите „Лечебната традиция на българите в миналото и днес“ и „Растителното царство в лечебната практика на българите“ в два тома. За успехите си в областта на селекцията на генетиката на пшеницата през 1978 г. Живко Куновски е удостоен с най-високото държавно отличие за принос в науката – „Лауреат на Димитровска награда“. Паричната сума от наградата дарява за възстановяване на патриаршеската църква на Царевец – Велико Търново. Интересното за нас е, че освен на книги по растителна защита, е автор и на историко-публицистичната книга „Прародителите зоват“, в която се проявява като задълбочен изследовател и ни оставя ценни сведения, проследявайки родословното дърво на Осман Пазвантоглу. Умира на 10 октомври 2017 г. в София.
Шлепове и баржи
Основната разлика между шлеп и баржа е, че шлепът е по-общ термин, който може да се отнася както за несамоходна баржа, така и за всякакъв вид плоскодънен плавателен съд, използван за превоз на товари по вода, докато баржата е по-конкретен термин, обозначаващ плоскодънен съд, който обикновено е несамоходен и се използва за превоз на стоки по реки и канали
Куновски посочил пет места във Видин, които биха представлявали интерес за добросъвестни археолози и историци на града: 1. Джамията със сърцата, чиито стенописи са в окаяно състояние. Куновски твърдял, че украсата й е свързана със суфитството. 2. Библиотеката, съседна на джамията и училището, излизащо на ул. “Боян Чонос” (бивша улица “Осман Пазвантоглу”). До старата черква “Св. Петка” бил новият дворец на Осман. 3. Болницата – отдолу се намирали няколко текета (костници) на загиналите във войната с Австрия – края на 17-ти, началото на 18-ти век. През 1728 г. Юмер построил там и джамия. След обявяване на Независимостта, видинчани разрушили текетата и на мястото построили с камъни от крепостните стени, болницата. От текетата като по чудо, е останало нещо. Други два градежа били старият дворец на Юмер, намирал се в очертанията на крепостта върху основите на някогашния Шишманов дворец и Кръстатата казарма – реставрирана и проучена днес. Според френския офицер Мериаж пък, посетил Видин малко след смъртта на Пазвантоглу, Осман е роден около 1758 г. във Видин, но на няколко пъти бил изселван заедно с баща си Омер Пазвантоглу. Първоначално се препитавал, като върлувал в албанските земи. Наситен на разбойнишки живот, той постъпил в Дукаджин на служба при пашата на Печ. През войната в 1789 г. той със своя собствена чета се промъкнал чак до Темешвар и Херманщадт, с което спечелил милостта на Портата и получил обратно част от бащините си имоти. През 1792 г. се бил установил обратно във Видин и поставил началото на впечатляващата си политическа авантюра. През 1793 г. откупил събирането на данъка „джизие“ и с 1000 арнаути, кърджалии, еничари и някои недоволни аги от санджака организирал бунт, като обсадил видинския комендант Изет-Ахмед паша. В резултат, комендантът бил сменен с Мехмед паша, който, без проливане на мюсюлманска кръв, успял да усмири бунта. Като голям храбрец, Пазвантоглу намерил много привърженици измежду агите във Видинския санджак, събрал войска от около 1000 души арнаути, кърджалии и еничари, завзел обратно всички бащини земи и разбил видинския паша пред вратите на града (1794 г.). След това се вмъкнал във Видин, затворил пашата в сарая и бил провъзгласен от агите за аян на санджака. Обсадата на сарая продължила почти цяла година; понякога на пашата давали разрешение да се поразходи из града с пазачи и Пазвантоглу милостиво му доставял хранителни припаси. Безполезни били всички писмени увещания на Селим III. Най-после пашата на лодка се спасил в Русчук. Тогава Пазвантоглу бил провъзгласен от привържениците си за паша при топовни гърхмежи; неговият пък помощник Кара Мустафа — за аян. Той почнал да се готви за война, събрал си отбор войска, доставил си тежки оръдия и заобиколил крепостта с окоп от 40 фута дълбочина, тъй че крепостта, умивана от Дунава, изглеждала като на остров. С прокламациите си против стамбулските реформи и против новите данъци той привличал на своя страна всички недоволни.
Панорамна гледка към това време ни дават записките на епископ Софроний Врачански, един от първите патриоти български. Избран в 1794 г. за епископ, Софроний загърбил смело настъпилите декемврийски студове и виелици, тръгнал за епархията си и се надявал да пристигне там за Рождество Христово. В Плевен разбрал, че двама аги, изгонени от Пазвантоглу от Видин, се сбирали с турци и албанци в околностите на Враца, та оттам да нападнат Видинския санджак. В това време Пазвантоглу се затвърдил във Видин като независим паша. Той се държал не като бунтарк, а като верен на султана поданик. Искал да изглежда, че се бори не срещу султана, а срещу злите му съветници, и то като отмъстител и защитник на народа. Отнасял се еднакво дружелюбно както към мохамедани, тъй и към християни. В манифестите му често се срещали звучни фрази за свобода и справедливост. Плановете му отивали далеч. От заемането на Влашко и Молдова го задържал само страхът му от Русия и Австрия; но той искал да отиде в Цариград, да свали султана и да възстанови стария блясък на османското име. В областите си, събирал данъци и мита за себе си. Сякъл монети, тъй наречените пазвантчета и правил това, най-вероятно, при австрийските монетарници. На верните си и предани хайдути и „кабодаги” подарявал всекиму по едно или две села, чиито жители християни поради това били още повече притеснявани. Отличната Пазвантова войска била съставена от албанци, турци и българи. Българите образували отлична конница. Под неговите знамена служили като хайдути Кондо, Корчо и мнозина други, едни от които още от по-рано си били спечелили име, а други от тях по-късно, през време на освободителната борба на гърци и сърби против турците, приложили опитността си, добита у Пазвантоглу. Имената им днес може да звучат на мнозина като имена на посредствени чалгари, но са били реални хора от плът и кръв. Кондо е македонски българин от село Поломле (неизвестно е къде се намира това село). Той се присъединил към кърджалийския главатар Гушанц Али, дошъл с него през 1804 г. в Белград, но преминал на страната на сърбите, между които за кратко време се прославил много. На 30 ноември 1806 г. на разсъмване се промъкнал в Белград и със смелото си нападение превзел крепостта и я дал в ръцете на обсаждащите я отвън сърби. Корчо пък, е роден в село Сарай при Струмица. Баща му бил овчар на струмишкия бей. Появил се мор между стадата и изтребил много стада. Разсърденият бей хвърлил овчаря си в затвора. Корчо успял да избяга в планините и се опитал да сплаши кръвопиеца, но напразно; баща му умрял в затвора. Жадният за отмъщение Корчо събрал чета и започнал жестока изтребителна война с бейовете, опожарявал им чифлиците и им режел главите. Веднъж срещнал един бей в село Дабилово. Младият аристократ бил на красив арабски кон, а наоколо му били неговите сеизи, олани и чибукчии, всички в злато и сребро. По даден знак от Корчо хайдутите изскочили от засадите си, свалили бея от коня, отрязали му ръцете и краката, а най-сетне и главата. Един от тях я забучил на копието си и я носел така пред четата. Хайдутите се оттеглили от мястото на клането с песни. Били си отмъстили за нещастните, паднали под ударите на бея, за жените и момите, изнасилени от този звяр, и за многото деца, жертви на страстите му. Цели 10 години Корчо водил хайдушки живот. След това си купил товарни животни, преоблякъл се като търговец и изчезнал.
Това чудо в коя посока се движи?
Флагът е отзад и се вее наляво, следователно, се движи надясно; по посока течението на Дунава. Под него е задвижващата перка, която оставя разпенена следа след корабчето. Котвата е отпред на носа, който пори водата
Батак Байкушевата мура Информация за Башлийски езера
Кърджалиите най-после разбрали предимствата на политическата власт и поискали да играят политическа роля. В 1796 г. издали манифест, с който обявили, че са верни поданици на падишаха и че работят само за неговата слава, която министрите му, неговите врагове, престъпно затъмняват, защото с новите си данъци отблъскват от него сърцата на правоверните. Заедно с това заповядвали навсякъде на жителите да плащат само старите данъци, иначе щели да ги накажат с пожари и със смърт. В отговор на това предизвикателство, от Цариград изпратили против тях Хакъ паша. Той обаче не направил почти нищо. За сметка на това, Курду Альо паша успял доста чувствително да накаже разбойниците при Одрин (1797 г.). В 1796 г. против Пазвантоглу потеглил румелийският беглербег Мустафа паша с 40 000 души и го обсадил във Видин. Какво се случило? Бил отблъснат със загуби. Пазвантоглу, ентусиазиран от първото унижение на Портата, събрал 80 000 души и започнал „на едро“ да разширява властта си. В 1797 г. Пазвантовите полкове заедно с кърджалии цели 8 дни безуспешно обсаждали Враца, превзели след страшно кръвопролитие Никопол, заели Свищов, Русе, София, Ниш, Кладово, застрашили Белград и Влашко и разпрострели Пазвантовата власт чак до Варна. От Портата били принудени да започнат преговори с него. Поставено му било условие: ако той сложи оръжие и разпусне своите 6000 еничари в Белград, давали му прошка и го произвеждали в чин „паша с три бунчука” (бунчук — конска опашка, старовремското турско знаме). Изглеждало, че Пазвантоглу е съгласен. Но когато той, за да спечели на своя страна цариградските еничари, поискал да бъде записан в списъка им като техен йолдаш (брат по оръжие), те го обявили като бунтовник, недостоен за такава чест, и съобщили на султана, че са готови да потеглят против него и да се прославят с унищожението му. Естествено, всякакви преговори били прекъснати. Цяла зима Портата си готвила домашното, за да накаже непокорния паша. Енергичният министър на вътрешните работи, рейс ефенди Решид, изпратил 60 куриери по всички страни със зов напролет да се явят на Дунав всички войски от Европа и Азия. В началото на март 1798 г. около Одрин се били събрали вече до 100 000 души. Пашите проявили голямо усърдие. Али Янински изпратил 20 000 вместо исканите от него 10 000 души. Главното командване било в ръцете на капудан пашата Хюсеин. Той обещал на султана след свършване на войната, да поднесе пред неговите стъпки или Пазвантовата глава, или своята собствена. Като се постоплило, в края на март, след бляскав преглед на войските, той потеглил от Цариград начело на отбрана войска; с артилерия от 40 оръдия, организирана по френски образец. Една конна батарея. Същевременно нагоре по Дунав отплувал и флот от 15 канонерски лодки. Приготовленията били толкова помпозни и грандиозни, че в Русия и Австрия възникнали опасения, дали Портата не е замислила нещо против тях. Срещу тези превъзхождащи сили, Пазвантоглу не излязъл на открито поле, а разпуснал войските си, като задържал 12 000 от най-верните, с които се затворил във Видин. Крепостта била снабдена с провизии за две години. Полски инженери съставили плана на защитата и ръководели артилерията от 120 оръдия. Откъм Дунав защитата била поверена на канонерски лодки.
Цяла зима Портата си готвила домашното, за да накаже непокорния паша. Енергичният министър на вътрешните работи, рейс ефенди Решид, изпратил 60 куриери по всички страни със зов напролет да се явят на Дунав всички войски от Европа и Азия. В началото на март 1798 г. около Одрин се били събрали вече до 100 000 души. Пашите проявили голямо усърдие. Али Янински изпратил 20 000 вместо исканите от него 10 000 души. Главното командване било в ръцете на капудан пашата Хюсеин. Той обещал на султана след свършване на войната, да поднесе пред неговите стъпки или Пазвантовата глава, или своята собствена. Като се постоплило, в края на март, след бляскав преглед на войските, той потеглил от Цариград начело на отбрана войска; с артилерия от 40 оръдия, организирана по френски образец. Една конна батарея. Същевременно нагоре по Дунав отплувал и флот от 15 канонерски лодки. Приготовленията били толкова помпозни и грандиозни, че в Русия и Австрия възникнали опасения, дали Портата не е замислила нещо против тях. Срещу тези превъзхождащи сили, Пазвантоглу не излязъл на открито поле, а разпуснал войските си, като задържал 12 000 от най-верните, с които се затворил във Видин. Крепостта била снабдена с провизии за две години. Полски инженери съставили плана на защитата и ръководели артилерията от 120 оръдия. Откъм Дунав защитата била поверена на канонерски лодки. Преди да разкажем за тектоничния сблъсък, нека подпомогнем читателя в атмосферата на онова време. Знаем, че българските земи били попаднали под властта на Османската империя. Защо Османска? Защото тя е основана от Осман I, който е вожд на турско племе, но не от селджуксите турци. Селджуките са предшествали османците и са създали голяма империя в Близкия изток, но Османската империя е отделно политическо образувание, което се появява по-късно в северозападна Мала Азия. Османската империя се развива от малък бейлик в голяма държава, която променя името си на Османска империя след Осман I. Османските турци са били тюркоезичен народ, но те са отделен клон от тюрките, а не селджуките. Селджуките са били тюркско племе, което създава голяма империя в периода XI-XIII век, обхващаща части от Близкия изток, включително Персия и Анадола. Османската империя е основана от Осман I в края на 13 век в северозападна Мала Азия. Племето на Осман I не е било пряко свързано със Селджукската империя, въпреки че османците са били повлияни от селджукската култура и административна практика. Според исторически източници, османците са били турско племе, което се е отделило от по-голямата тюркска общност, населяваща Анадола. Въпреки че османците не са основатели на Османската империя, те са повлияни от селджукската култура и администрация, тъй като са наследили много от институциите и практики на селджукската държава. Османската империя се формира като отделна политическа единица, след като Осман I обединява различни турски бейлици в региона и постепенно разширява територията си. Какво означава името Осман? Осман е турското произношение на мъжкото арабско име Uthman. Превежда се като „избраният измежду многото от племето на храбри и благородни хора“, „честен“, „искрен“, „истински“, „привлекателен“, „грижовен“.
Маршът на Бдинци Бдинският пехотен полк
Нека сменим мащаба и като се дистанцираме за малко от конкретните събития, погледнем по-общата картина. В какво състояние ще да е била Османската империя в края на XVIII-ти век, щом местни управници като Осман Пазвантоглу във Видин са могли да си позволят да й се противопоставят с оръжие, дори да влизат в бой с войските на централната власт и често - да ги побеждават? По онова време Османската империя е в състояние на значителна вътрешна слабост и децентрализация. Налице е упадък на централната власт. Султанската власт е отслабена. Султаните в този период са по-малко енергични, а властта им все по-често се упражнява чрез дворцови клики, евнуси и фаворити. Провинциалните управници (аяни) - като Пазвантоглу - придобиват реална автономия, тъй като Портата не може да ги контролира ефективно. Много от тях събират свои армии, облагат населението с данъци и управляват като полунезависими владетели. Еничарският корпус, доскоро гръбнак на османската армия, е силно корумпиран и неефективен. Еничарите често се месят в политиката и въстават против реформи, които са насочени пряко срещу привилегиите им. Османската армия е изостанала технологично и организационно спрямо европейските държави, които вече преминават към модерни професионални армии. Централната хазна е в хроничен дефицит, а Портата продава правото за събиране на данъци (система на илтизама) на частни лица, което допълнително увеличава местната автономия. Инфлация, упадък на търговията и селското стопанство водят до социални напрежения. Османската империя претърпява тежки поражения от Русия и Австрия, особено в Руско-турските войни от втората половина на XVIII в. (напр. войната 1768–1774 и последвалият Кючуккайнарджийски мир). Влиянието на западноевропейските сили расте, докато османската дипломация изостава. Осман Пазвантоглу е типичен пример на процеса на локална феодализация и децентрализация. Във Видин той изгражда собствена администрация и армия, води военни кампании, включително срещу султанската армия, и дори сече монети и издава документи от негово име — все символи на суверенитет и независимост. В края на XVIII век Османската империя преживява дълбок институционален, военен и икономически упадък. Централната власт е неспособна да наложи волята си в провинциите, което позволява на местни силни фигури като Осман Пазвантоглу да действат де факто като независими владетели. Това е предвестник на по-сериозните кризи и реформи през XIX век.
Да се върнем сега към конкретния екшън. Дали ще го сравним с мафиотските войни в САЩ по време на сухия режим или с мутренските убийства у нас, за преразпределение на дялове и пазари, е почти без значение. Имаше по времето на соца един „главен авджия“, който нямаше капацитет за повече – Пенчо Кубадински. Та той даде точното определение на заграбената власт: „Тая власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“. За обикновените хора по колиби и паланки, времената са били не разделни, а на живот и смърт – пвече на смърт. Своя поход срещу Видин турците ознаменували с ужаси. Софроний, който още в 1797 г. избягал от пълчищата на Пазвантоглу във Влашко и Арбанаси, бил принуден сега отново да бяга и да се крие в овчарски колиби, а по-късно в планинския град Тетевен. Обаче и там не било безопасно; трябвало да бяга в Свищов. Капудан пашата пътьом опожарил Габрово. Кърджалиите, които служили у него като наемници, опустошили славния град Арбанаси до Търново. Родната къща на Софроний била напълно разграбена така, че в нея не останало „ни лъжица, ни паница”, а иманяри съвсем я разровили. Жителите избягали във Влашко и вече не се върнали. В средата на април Видин бил обсаден от всички страни (от Пляса паша). Околовръст били струпани 120 000 души. За последен път капудан пашата обещал на бунтовника да му пощади живота, свободата и отличията, ако той сложи оръжие. Но Пазвантоглу от балкона на своя дворец, отгдето наблюдавал с далекоглед движенията на неприятеля, отговорил гордо на Хюсеиновия пратеник, че лесно може да противопостави на пашата 100 000 души, но предпочита да го победи тук с 10 000. И наистина го победил. Обсадата продължила шест месеца. Атаките на турците били отблъснати, а дунавската им флотилия била разбита още в самото начало. Болести и дезертьорства отслабвали армията на обсаждащите. Мародери (делии) на тълпи скитали по околностите. През есента направили последен опит да превземат Видин с атака. През нощта цялата армия дошла до стените, но в тъмнината полковете не се разпознали един друг, дълго време не прекратили стрелбата и си причинили сами помежду си една страшна кървава вакханалия. В края на октомври турците се принудили да отстъпят, преследвани от Пазвантоглу, който за техен срам им взел и обоза. Тъй свършил походът на армията, с чиято численост при похода й през Сърбия босненските бегове се хвалели, като казвали, че тя само с ботушите и обущата си ще затрупа Видин. Капудан пашата не поднесъл на султана нито Пазвантовата, нито своята глава, а за да снеме от себе си всяка отговорност, заповядал изменически през време на един пир в Оряхово да убият Альо паша и да отнесат главата му в Стамбул. Междувременно, през 1797 г. Пазвантоглу събира 80 000 души войска и превзема Враца, Ловчанска, Плевенска и Севлиевска кааза, след което се отправя за Търново. По пътя си граби и плячкосва, а плячката си изпраща във Видин. В Никополска кааза са извършвани страхотни жестокости. Събрана е голяма група жени и деца от раята, натъпкани са в кошара и ги запалват да изгорят живи. Целта на Пазвантоглу е да накара населението да трепери, само като чуе името му. Към Видин е изпращано и мюсюлманско население заедно с първенците от превзетите райони. Правителството на Османската империя е безсилно да се справи с него, преговаря посредством влашкия княз, който успява да го склони да сключи примирие. То трае 2-3 месеца и кръвопролитията започват отново. Скоро Пазвантоглу се утвърждава като независим феодал във Видинския регион.
Ужасен е разказът на Софроний за отстъплението на разбитата армия. Альо с 15 000 души се движел към Враца. През нощта пристигнали конакчиите му (квартирмайстерите). Епископът се принудил на разсъмване да бяга; никой паша не би го пуснал без откуп поне 5000 пиастра и понеже тоя бедняк нямал повече от 100, би платил с главата си своята беднотия. Под дъжд Софроний минал в Черепишкия манастир, в клисурата, гдето Искър си пробива път през Балкана, но калугерите били избягали и манастирските врата затворени. Един срещнат селянин го отвел в пещерата, където се криели калугерите. При тях прекарал той болен от студа и глада 24 дни, а подир това тръгнал пеш по снежните балкански ридове към Софийската епархия. Там получил вест, че Альо е убит в Оряхово и че по-мекият Юсуф имал намерение да презимува във Враца. През дълбок сняг Софроний се върнал у дома. Обаче само след 10 дни, 10 албански дружини изпълнили всички къщи и дори епископията, в която неразрушена и годна за живеене оставала само една стая. Епископът се скрил отначало у татар агата (началника на куриерите), със зелен калпак на главата, като се представил за доктор, а след това при челядта на един християнин. Най-сетне, облечен като пашов куриер с чалма на главата и с бич в ръка, той успял да се промъкне през албанския караул при вратите. Скитал се от манастир в манастир, от село в село, но навсякъде било запустяло : „Не има ни един человек, не има хляб, не има древа. А студ лют, нощ долга по декемврия месеца. Хочехме от студ да измрем!” Дълбок сняг покривал всички пътища. Най-после намерил прибежище в Тетевен. В началото на 1799 г. Софроний решил да отиде в Плевен, макар в близките му околности да върлували трима от най-злите зулумджии : Юсуф във Враца, Гюрджи в Лом, а във Влашко, срещу Лом, самият Хюсеин. Неочаквано се явил Гюрджи с 4000 души и 10 дни се разпореждал в града. Софроний се скрил в един харем, гдето делил с бедния гостолюбив стопанин турчин неговите оскъдни запаси от кукуруз. Току-що си отишъл Гюрджи и в същия още ден в измъчения от глад град пристигнал Юсуф паша с 6000 конници и заел всички — и турски и християнски къщи; не помогнал и писъкът на кадъните. Самите турци и те вече нямали какво да ядат. Най-после пашата си заминал и Софроний излязъл от скривалището си, в което прекарал цели 26 дни в непрекъснат страх, да не би да го предадат.
Романтична илюстрация на Пазвантоглу
Още една картина от книгата на Бертолоти
Но само три дни след това по улиците се разнесъл вик на ужас: „Кърджалиите идат!” И християнки, и кадъни със сълзи на очи бягали в турската махала. Софроний приели в един хан, укрепен с каменен зид и пълен с турци. След 15 дни кърджалиите си заминали нататък към Търново. За късо време настъпило спокойствие. Но на Светлото Христово Възкресение, когато епископът служел литургия в черква, изведнъж се разнесъл вик и народът се втурнал да бяга от черквата : Гушанц Али Халил с 2000 Пазвантови хайдути строшил градските врати и почнал грабеж. Софроний намерил прибежище у един чорбаджия (кир Костадин), който бил дошъл с въоръжени овчари да събира беглика на овцете. С влашки калпак на глава Софроний прекарал у него 20 дни между пияни кърджалии и Пазвантови войници; те го наричали „язаджи (писар) Стоян”. След много несполуки той се върнал във Враца, но скоро бил принуден да отиде в Никопол, а оттам в декември (1799 г.) с голям риск минал по замръзналия Дунав във Влахия, която му се видяла гола снежна пустиня. „Епархията ся рязсипа, села не останаха, изгориха кърджалиите и пазванските хайдути, а человеци ся разбягаха по Влашко и по други страни.” Тези опустошения се потвърждават и от чужденци. През март 1801 г. няколко преоблечени като татари французи пътували от Цариград за Дубровник. На около един ден път пред Одрин те пренощували в едно село, от което тъкмо един ден преди това се били отдръпнали кърджалии и си построили лагер на около два километра по-нататък. Земята навсякъде била покрита с черепи от кози, овце и волове, остатъци от пировете на разбойниците. Пътниците, незабелязани от никого, пренощували в развалините и рано сутринта на другия ден тръгнали пак; след бързо препускане през целия ден прекарали нощта при един овчар, чиято колиба убягнала от погледите на разбойниците. На третия ден пристигнали в Пловдив. Гробно спокойствие царувало по необработените полета, а по пътя — само трупове и опожарени къщи; жителите отчасти избягали, отчасти паднали жертва на дивите зверове. В беззащитните български селища не само убивали, но и откарвали жителите. Али в 1798 г. откарал много български семейства и ги заселил в Бонила при Янина, гдето бил неговият сарай и градините му.
Бъндеришки езера Бургас Снимки от Бургас
Пазвантоглу скоро почнал да жъне плодовете от победите си. Българските градове отново били заети от неговите шайки; коит вече наближили Одрин, Портата, макар и неохотно, изпратила в 1799 г. почетна дружина на Пазвантоглу с три бунчука кавалерия. Измежду държавите, на север русите го гледали накриво, а австрийците обратно. Русия предложила дори помощ на Портата срещу него, но последната не я приела, защото се страхувала от фанатизма на собствения си народ. Напротив, при Пазвантоглу дошли веднъж двама офицери, изпратени от Темешварския комендант, с цел да уредят артилерията и укрепленията на Видин. На оплакванието на рейс ефенди по този повод, австрийският посланик отговорил, че Пазвантоглу молил да му дадат прибежище в Темешвар нему лично, на другарите му и за съкровищата му, та по този именно повод дошли при него двамата офицери. По съвета на французкия посланик, рейс ефенди нарекъл този отговор празно извъртане. Тогава интернунцият заявил, че темешварският комендант и двамата офицери са вече наказани за тяхната своеволна постъпка — отговор, който замъглил още повече същинското положение на работата. Кърджалиите от своя страна също тъй се възгордели. Началникът им Кара Феиз в 1799 г. почнал да се държи като покровител на империята. За виновник на всичките нещастия той сочил Юсуф, всемогъщия хофмайстер на султанката валиде, и когато веднъж Юсуф бил на лагер около Родосто, той за известно време прекъснал съобщенията между Цариград и Одрин. Друга кърджалийска войска под началството на един татарски султан от рода на Гиреите, потеглила срещу Шумен. За този султан, столицата на когото била във Върбица, разправяли тогава, че той съставил заговор с Пазвантоглу с цел сам да стане султан, а Пазвантоглу да му стане везир. Портата изпратила срещу бунтовниците един бостанджи паша с 1500 организирани по европейски бостанджии, силистренския и измидския (никомедийския) паши и Бетал паша с неговите грузини и те успели да отстранят надвисналата опасност. Обаче и тук не минало без несполуки. Измидският паша бил обвинен, че е действувал много бавно и нерешително срещу разбойниците, защото бил подкупен от тях; той бил обезглавен в Цариград, а богатствата му, подарък от кърджалиите, натоварени на 130 камили, били взети в полза на султанската хазна. За трети път турците нападнали Видин през октомври 1800 г. Пазван събрал срещу тях три корпуса кърджалии. Манаф Ибрахим с 2000 души разбил идващия откъм Плевен с 15 000 албанци Пляса паша и му взел целия обоз. Пазван дал хляб на взетите 1000 пленници и ги пуснал на свобода. Филибели Кара Мустафа нападнал внезапно нощем Гюрджи паша, който идвал от Берковица. А Гушанц Али защищавал Видин от войските, които се събирали във Влашко. Пазвантоглу бил на голяма почит между мохамеданите като защитник на старите учреждения и като противник на новите данъци. В 1799 г. Pouqueville чул в гръцкия архипелаг, следната песничка от турски матроси, които я пели пред самия капиджибаши и пред двамата му палачи : „След стоте хиляди бомби, хвърлени във Видин, аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, робът на султанката-валиде, вдигнах знамето на въстанието. Аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, аз се боря срещу министрите му, аз искам да си остана верен поданик на своя господар, аз лижа праха от краката му, аз съм Пазвантоглу!”
През 1800 г. Муруси бил назначен за войвода. Капудан пак потеглил срещу Видин. Пазвантоглу се съюзил с кърджалиите. Кърджалиите превземали градове и села из цялото царство, опожарявали ги, запустявали ги, в това била огромната сила на Пазвантоглу. Искали да издигнат Пазвантоглу за султан в Одрин. В Дивана (Портата) се съвещавали да поискат французка и австрийска помощ срещу Пазвантоглу, или дори и руска. В това време французите навлезли в Мисир, султанът се обърнал към цар Павел за помощ срещу Пазвантоглу. Обещана му била срещу протектората над Молдава и Влашко. Суворов заминал за Румъния, ала Муруси осуетил тази помощ. Султанът простил на Пазвантоглу, назначил го за видински паша. Това бил третият удар, нанесен от Пазван на Портата. Последиците се почувствували преди всичко във Влашко. През зимата на 1800 г., за да набави храни, Кара Мустафа напада Влашкото княжество, превземайки и ограбвайки градовете Чернещ и Крайова, отгдето неговите кърджалии били изгонени само след отчаяно клане и след като градът бил опожарен. Влашкият княз разбива войската му, като след поражението Пазвантоглу заболява тежко. В 1801 г. Пазвантовите войски наистина напуснали Чернец и Кладово, обаче през май 1802 г. те отново минали Дунава при Арчар, Лом и Калафат, подпалили Кладово за втори път и завзели солните складове в Окна в полите на Карпатите. Като последица от това в Букурещ избухнали отчаяни размирици. Епископи, боляри, търговци, монаси, свещеници и консули — всички избягали кой как може в Седмиградско. Само в околностите на Кронщат се подслонили до 6000 бежанци, в това число и самият влашки воевода Михаил Сутцо. Обаче турските войски на Хасан паша, които завзели Букурещ, отбили у кърджалиите всяко желание да разпространяват по-нататък разбойнишките си походи. По молба на болярите и по съвета на руския и на турския двор в август 1802 г. за влашки воевода бил назначен Константин Ипсиланти. През пролетта на 1803 г. Манаф Ибрахим с 4000 души се приближил до Букурещ на разстояние един ден път и поискал да му се плати много голяма контрибуция. Новият воевода едвам успял да задържи жителите да не се разбягат отново. Ипсиланти изпаднал в много затруднено положение, понеже нямал пари да въоръжи войските си. Тъкмо тогава пруският посланик Кнобелсдорф, който се връщал от Цариград в Берлин, се явил на помощ, като накарал събраните в Букурещ боляри да платят един спомагателен данък. По такъв начин Ипсиланти успял да събере 3500 души, между които 1500 запорожки казаци, и направил окопи край Дунава. Кнобелсдорф по молбата на реис-ефенди Махмуд съставил проект за операционен план срещу кърджалиите. Според проекта Портата е трябвало да постави стража по всички балкански проходи, да формира в продължение на 4 години една армия от 100 полка по 1000 души и да ги разположи по границата. Само че за всичко това турците нямали нито пари, нито енергия. През 1804 г. извършва кланета за потушаване бунтовете на българите в Ниш, Пирот, Белоградчишко и Видинско. През 1806 г. затваря няколкостотин миряни и свещеници от Видин и околността, воглаве с владиката Калиник, в църквата „Св. Петка“ във Видин и ги изколва пред олтара. Опожарява Раковишкия манастир при село Раковица, Кулско.
Градове в България Облаци Мемориал на жертвите на комунизма
От това време щастието изменило вече на Пазвантоглу. Поради лична омраза всички румелийски аги се обявили против него. Мустафа Байрактар от Тръстеник при Русе, наричан обикновено Тръстеникоглу, русенски паша, застанал начело на останалите верни на султана аги. Напразно Пазвантоглу молил Кнобелсдорф, докато бил още в Букурещ, за посредничество с Портата. Освен това Пазвантовият пълководец Манаф Ибрахим дотолкова се отчаял, че се обърнал към Ипсиланти с писмена молба да му измоли от Портата едно какво и да е парче земя, гдето да може да се засели с хората си. Най-после при едни благоприятни условия той се подчинил на русенския Мустафа паша; последният обаче (в края на 1803 г.) предателски го убил заедно с цялата му свита през време на един пир. В Тракия работите на кърджалиите отивали по-добре, отколкото на Дунава. С грабежи те струпали големи богатства и по такъв начин спечелили силно влияние в дивана и в сарая; разправяли дори, че и самият Юсуф, креатури на когото били почти всички министри, бил подкупен от тях, та да пречи на всички приготовления, насочени срещу тях. В Цариград това станало публична тайна, но никой нямал смелост да го съобщи на султана. Не могло и да се помисли за преговори с кърджалиите, защото те залавяли и отвличали безогледно всички пращани от Портата хора. Към тези нещастия се прибавили и разприте между румелийските беглербегове. Лишеният от всички права поради връзки с разбойниците беглербег Осман не се подчинил и потеглил от София срещу Цариград. От лагера си при Къркклисе (Лозенград) той поискал да му се заплатят всички разноски, направени от него в борбата с кърджалиите, при обичайното уверение, че той е верен роб на своя господар, но прибягнал до бунт само поради интригите на враговете си. При това трудно положение Портата през пролетта на 1802 г. назначила за беглербег силния и страшен за всички албанец Али от Янина. Осман наистина бил притиснат от Мухтар, син на Али, и от капудан пашата, обаче последният бил такъв добър приятел на Осман, че се условил с него така : бунтовникът получил сумата, която искал, а сам той като трибунчужен паша получил поста силистренски губернатор! Но още на следната (1803) година почнали да не доверяват на здраво заседналия в Битоля Али, като казвали, че той е заедно с Пазвантоглу и че в съюз с него той насъсква кърджалиите против Портата. За беглербег бил назначен солунският паша Вакули Мехмед. В същата обаче година около три хиляди войници преминали към разбойниците и принудили гр. Родосто да им заплати голяма контрибуция. Дори през 1804 г. две шайки продължавали да грабят около Одрин и Родосто, а една трета явно разбойничествувала пред цариградските врати. Но златното време на кърджалиите вече минало. Смъртта на Манаф, растящата енергичност на румелийските бегове и унищожението на даалиите в Сърбия разклатили тяхната сила. Вече лесно било да им се нанесе последният смъртен удар. В 1804 г. от Цариград за Румелия потеглил малък, но напълно по европейски образец организиран корпус от един полк пехота, ескадрон кавалерия, една батарея артилерия и от три полка азиатска пехота. За общо учудване тази малка армия разбила непобедимите кърджалии във всички битки и само в няколко месеца очистила цяла Тракия. Но на следната (1805) година кърджалиите пак се появили. Султанът въвел вместо наемна европейска наборна система. Тогава еничарите се разбунтували, потеглили против Одрин, съединили се с остатъците от разбойническата войска и разбили изпратения против тях Кади паша, губернатор на Карамания (1806 г.), след което султанът бил принуден да назначи еничарския ага за велик везир. На запад борбата продължила още дълго. Когато Пукевил (в декември 1806 г.) минавал на път за Македония през Прищина, там тъкмо по това време кръвожадният арнаутин Малик паша се борел с кърджалиите; за да се справи по-скоро с тях, всички околни гори били опожарени. Повечето от кърджалиите постъпили на служба у Пазвантоглу (с Пехливан срещу Али Янински в 1820 г.). Поединично кърджалии се явяват дори през време на сръбската революция, при въстанието на хетеристите във Влашко и през бунта на босненските бегове.
Не е известно какъв е бил краят на отделните чети и предводители. За смъртта на войводата българин Индже доста много се пее и разказва. В с. Гуюмли под Балкана били разположени на лагер предводителите Кара Феиз, Дели Кадир и Индже, всеки един от които командувал 500 души. В навечерието на Св. Троица Индже разгласил с глашатай : „Който се надява на коня си и на ятагана си, да върви след мене на грабеж”. Кърджалиите много обичали да нападат селата в празнични дни. Кара Феиз и Дели Кадир раздумвали Индже. „Не отивай утре на грабеж : утре е голям ваш празник и лесно може да ти се случи нещо лошо.” Индже отговорил : „Толкова години вече живея по планините и никога нищо не ми се е случвало.” Той потеглил към с. Урум Еникьой при Айтос. Когато влязъл там, народът бил още в черква. Разбойниците заградили черквата, пленили цялото население и почнали да ограбват къщите. В една от къщите Индже намерил младо свинарче с една стара развалена пушка. Индже почнал да се надсмива на момчето и му поискал пушката; то обаче пак със смях отговорило, че никому няма да даде оръжието си. Индже го подгонил, обаче момчето, бягайки по двора, попаднало зад гърба му и гръмнало. Индже, пронизан от куршума, паднал от коня си на земята. Кърджалиите дотърчали и се нахвърлили на момчето. Индже обаче заповядал да го доведат при него и му казал : „Много майки съм разплаквал аз, а ти разплака моята. Живей щастливо!” Той му подарил 500 пиастра и заповядал на другарите си да го пуснат. Тъй умрял Индже. Трупа му отнесли в Гуюмли и го погребали в лагера. Според един друг вариант Индже почива в манастира „Св. Троица”. Според едно от многото предания Индже дошъл в Урум Еникьой на празник, излязъл на хорото и един грък го убил от един прозорец. Според друг вариант Индже бил само ранен и стенал из планините и горите още три години. Разправят, той бил такъв грешник, че земята три пъти го изхвърляла; най-после погребали го заедно с едно умряло куче. Индже не е бил популярен хайдутин, както по-късно Дончо или Панайот, а само прочут разбойник. Жена му още дълго време живяла в Сливен. Шайката на Индже, останала без водач, презимувала в Шахларе при Карнобат. На следната пролет кърджалиите бясно нападнали Карнобат, но били отблъснати от окопите му с големи загуби. Когато след това турците нападнали главната им квартира в Хасково, Емин ага се затворил в една крепост при Гидикли, но бил хванат и заклан. Българи от Котел, Жеравна и от други градове унищожили друга една голяма кърджалийска шайка в гъстата гора при Козята река в Балкана, между Котел и Раково, което малко преди това било опустошено от същата разбойническа сбирщина. Байрактарят на Индже — Кара Кольо, скитал още десет години по Тракия с 60 пеши хайдути. Пътят между Сакар планина и Бакаджика и досега още се нарича „Каракольовият път”; при Чанакчий в Средна гора и досега има Каракольов извор. По-после Кара Кольо забягнал във Влашко или в Сърбия. През сръбското въстание султанът се принудил да се помири с Пазвантоглу. Сръбската революция почнала с борбата на сърбите за интересите на самата Порта, против ония турци, които нарушавали мира. След Свищовския мир белградските еничари, най-развалените елементи от целия корпус, били принудени да напуснат Сърбия и постъпили на служба у Пазванта. Белградският паша, справедливият и хуманен Хаджи Мустафа (1796—1801 г.), за да отблъсне техните нападения, решил да въоръжи и раята. С помощта на християните той няколко пъти успявал да отблъсне разбойническите шайки. Но след нееднократното унижение на Портата при Видин еничарите пак се върнали в Белград и под ръководството на четиримата си дахии почнали толкоз тирански да се разпореждат, че сърбите грабнали оръжие (1804 г.) и с помощта на правителствени войски ги унищожили. След свършването на борбата турците поискали от раята да се разотиде мирно по домовете си. Обаче сърбите решили да използуват благоприятния случай да си извоюват свобода или поне автономия и насочили оръжието си против Портата. От целия полуостров забързали хайдути, за да засилят сръбските чети. В 1806 г. те превзели Белград; кърджалията Гушанц Али, който още в 1804 г. бе дошъл да помогне на дахиите и оттогава бе останал в крепостта, се върнал на кораби във Видин. Когато през ноември 1806 г. русите преминали Днестър, против тях на влахо-молдовската граница излязъл Пазвантоглу в съюз с известния русчушки Мустафа паша, но бил отблъснат.
Осман Пазвантоглу. Графика
The British Museum
На 5 февруари 1807 г. Осман Пазвантоглу умрял. Гробът е извън свещената територия, за която по онова време се приемала територията на Калето, понеже Пазвантоглу бил обявен за неверник. Като враг на султана, тленните останки на Пазвантоглу не можели да бъдат погребани в крепостта, твърдината на падишаха. Затова за място на гроба е избран дворът на вече несъществуващата Дервишка (Мустафа паша) джамия. Гробът е обграден с мраморни плочи, богато орнаментирани. При главата има стълб с надпис на арабски език и старотурска чалма. При нозете той е по-нисък, украсен с ваза за цветя. Гробът му е ориентиран в посока Изток-Запад, което поражда интересни въпроси. Така полагат мъртвите в православното християнство. В пределите на днешния град там е построен жилищен блок, но гробът не е бил местен или поругаван по някакъв начин; около него има малка ограда. Погребан е в малкото гробище към джамията "Мустафа Паша" в неговата махала. След смъртта си оставя баснословното за времето си наследство от 2.5 млн. лири стерлинги, което означава, че приживе е бил една от най-богатите личности в Европа. По-надолу в текста ще намерите спекулация за това, че не е умрял от естествена смърт, а е бил отровен. В блога си, Павлина Д. пише: "Видин беше изключително красив град. Град, който от векове се е развивал по план и с премислена архитектура. Нещо, което сега трудно си личи. Главен архитект на видинските крепости и калета през ХVІІ век, бил Мустафа ага, по-късно произведен в паша. Но освен крепостни стени, Мустафа паша съградил и една великолепна джамия, в която по невероятен начин е постигнал илюзия за огромно вътрешно простраВидин джамиянство. Осман Пазвантоглу е погребан не в придворната джамия, а именно в тази, която големият архитект бил построил 100 години по-рано. Точно насреща през улицата е била родната му къща. Мама ме е водила да видя гроба му – паметникът беше увенчан със старата турска чалма, поредното напомняне, че Осман Пазнавтоглу през целия си живот не се е покорил на султан Селим ІІІ, който въвел феса." Надписът на гроба е изповед на човек. Видин,1807 година "ТОЙ (БОГ) Е ТВОРЕЦ НА ВСИЧКО " Ти, който четеш [молитвата фатиха] за успокоение на душите на починалите. Ти недей да искаш други съвети от мен. Докато имаш възможност, направи добро за народа. Знай, че ще има възкресение [на мъртвите] и съд. Преди сбогуването [прощаване] на душата с тялото. Да можеш да кажеш [изпълниш] даденото обещание. Спомни с добро горкия Пазвантоглу Осман. И придобивай добрини [добродетели]!" В блога си, Павлина Д. продължава:"Джамията, за която съм чувала, че наричали и Дервишка, беше точно тази срещу къщата на дедо Вълчо и аз всеки ден минавах по нея на път за центъра на града. Гробът на Бунтовника, който за втори път направил Видин столица, беше обрасъл в бурени, а след това точно до него построиха жилищна кооперация и той се сви под задните й балкони. След като устояла три века, джамията бе съборена с разрешението на Института за паметници на културата." Поне доскоро една от главните улици на кв. Калето носеше на Осман Пазвантоглу. В пътеписа си „Дунавска България и Балканът“, известният европейски пътешественик от XIX в. Феликс Каниц пише: „Пазван Оглу съчетавал в себе си рядка енергия с много голяма природна дарба. Поевропейчиният облик на Видин, повишената отбранителна способност, откриването на нови улици, изграждането на много монументални сгради, между които Пазван-Оглу-Джамия с медресе и библиотека, както и други хуманни начинания в града са всички негова заслуга.“ Предания разказват за чудно хубава българка, пленила с красотата си владетеля. И как Осман пренебрегнал канона, за да възвеличае любовта. Лакърдии. На джамията още може да бъде прочетено: “…Тази джамия е създадена за покойния ми баща, който бе притежател на едно сърце като на везира Асаф. Казах на майстора, като видях високия й таван: “Заслужено е да го наречете храм на храмовете в света.” Не сърце, а стилизиран връх на копие е поставил на минарето й владетелят. Този знак е често срещан по турските бойни знамена от онова време. Това твърди в най-новото си изследване османистът от Видинския исторически музей Невен Илиев. Върхът на копието е символ на сила, мощ, победа и най-добре изобразява владичеството на Осман Пазвантоглу. Имало го е върху повечето значими сгради от онова време. Запазен е още на върха на библиотеката.
Пазвантоглу умело съчетавал строгостта с мекотата и великодушието. Многобройните монументални постройки, нови улици и укрепления свидетелствуват, че той разбирал и от строително дело. От 32-те видински джамии, интересна е Пазвантоглу-джамия, с библиотека и училище. Пазвантовият „сарай” (дворец) сега служи за затвор. Многото хубаво украсени чешми са негово дело; построил и фабрика за лед, от която всеки ден в жегите давали безпатно лед на бедните. Домашните отношения, частният живот и външният вид (портрет) на Пазвантоглу не са известни. Заобиколяли го френски и английски наблюдатели, както Али в Янина. Знаем само нещо за неговия епископ. Влашкият игумен Калиник, човек своеволен и упорит, му предложил 20 000 пиастра за видинската митрополия. Пазвантоглу се съгласил да изгони предишния митрополит, предварително му взел всичко, каквото имал, и назначил Калиник. Но понеже не бил утвърден от патриарха, Калиник примамил епископ Софроний Врачански във Видин и го накарал да извършва богослужението, а сам прекарвал весело времето с Пазвантовите хайдути и кърджалии. Чак в 1803 г. Калиник, съпроводен от 50 турци, пристигнал в Букурещ, бил там посветен в епископски сан и освободил Софроний, който бил принуден цели три години като пленник да изпълнява епископската служба. Разклатената Порта не могла да извлече никаква полза и от смъртта на Пазвантоглу. Симпатиите към французите станали причина Турция, обзета от граждански войни, да си навлече още и враждата на руси и англичани. Русите заели Влашко и се съединили със сърбите. На 20 февруари 1807 г. неочаквано пред Цариград се явил с английски флот адмирал Декворт; със страх очаквали бомбардировка, но той изчезнал така, както и дошъл. Скоро след това русите унищожили турския флот при Тенедос. И при това опасно положение в Цариград избухнала революцията на еничарите против султана реформатор; на 31 май 1807 г. Селим III бил свален и на престола се възкачил Мустафа IV. Между това на север съдбата на Турция била вече почти решена. Наполеон и Александър се споразумели в Тилзит относно подялбата на османското царство. Русия трябвало да получи Бесарабия, Молдова, Влашко и България до Балкана; а Франция — Албания, Тесалия, Морея и Крит; на Австрия възнамерявали да оставят Босна и част от Сърбия. Тракия с Цариград и с азиатските провинции оставала на султана. За народите на полуострова, за техния характер, брой и за границите им тогава почти нищо не знаели. Особен предмет в преговорите бил Цариград. Наполеон по никой начин не искал да го остави на император Александър; който владее този град, казвали тогава, той има властта над целия свят. Ето защо в тайните клаузи на Тилзитския мир (8 юли 1807 г.) било казано, че Франция и Русия ще изтръгнат „от игото и тиранията на турците” всички провинции на османското царство в Европа освен Румелия и града Цариград. [37] В същия още ден Наполеон писал на Мармон, своя губернатор в Далмация, да изучи турските земи във военно отношение. С тази цел в 1807 и 1808 г. френски офицери пропътували Босна и Херцеговина, някои достигнали дори до Албания и Македония. Въз основа на докладите им Водонкур и Лапи съставили своите карти, които за пръв път представили тия земи в истинското им положение. Тилзитските споразумения не могли да се запазят в тайна. Портата била уведомена за тях от английския и австрийския посланик. В едно бурно заседание на дивана, в което участвували и главатарите на еничарите и на улемите, последните извикали, че предпочитат да умрат на бойното поле под знамето на пророка, отколкото да преживеят пропадането на империята. Ако Наполеон наистина бе нападнал Турция, та с помощта на раята и на бунтовниците паши да основе нова „латинска империя”, това предприятие въпреки фанатизма на омаломощените османлии би завършило много по-щастливо, отколкото походът му към Москва. В 1808 г. Цариград бил арена на ужасни сцени. Мустафа Байрактар от Тръстеник, русчушкият паша, настъпил с отбор войска към Стамбул, за да освободи Селим. Но докато той атакувал сарая, противниците му побързали и удушили пленения Селим. Сараят бил превзет, Мустафа IV бил свален и за султан бил издигнат Махмуд II. Мустафа Байрактар станал велик везир. През октомври станало тържественото събрание на пашите — невиждано дотогава зрелище; обаче румелийските и българските аги, жестоки врагове на Байрактар, не дошли. На това събрание се обсъждало между другото и реформирането на еничарския корпус. Създаден бил нов корпус от редовни „сеймени” и понеже нито еничарите, нито остатъците от родопските и балканските кърджалии искали да постъпят в редовете му, почнали да приемат даже християни и евреи. През ноември 1808 г. избухнало въстание срещу Байрактар реформатор и срещу неговия „низами джедид”. Безумието на еничарите било страшно; грозни били пожарите, които няколко пъти обхващали целия Стамбул с море от пламъци; яростна борба се водела по всички улици. Байрактар се затворил в една кула, гдето се задушил от нагорещения въздух, когато около него горяло. Привържениците му избягали в Русчук, но изгонени оттам от Молла паша, наследник на Пазвантоглу във Видин и непримирим Байрактаров враг, загинали един след друг. Едва след дълго време младият Махмуд се опитал отново да пристъпи към реформи.
Язовирите в България Информация за река Дунав
В изследването си „Гръцките и българските образи на Осман Пазвантоглу“, авторката Надя Данова анализира скрупульозно известни и нови данни за Осман Пазвантоглу, особено, някои аналогии и противопоставяния. Осман Пазвантоглу открито взима властта във Видин през 1794 година. Още в началото на своето управление във Видин той поставя началото на активно сътрудничество с кърджалиите, действащи в останалите части на империята. Самият Пазвантоглу изглежда получава дял от плячката им, който става основа на пословичното му богатство – със свои средства той спокойно издържа десетхилядна армия и финансира обществени строежи в града. Същевременно не допуска грабежи на кърджалиите в своите владения и поддържа по-ниски данъци над християните в подвластните му територии. Армията на Пазвантоглу е съставена от еничари от Видин и Източна Сърбия, но най-вече от кърджалии. Сред тях има и много християни, като Корчо войвода и Кондо войвода, българи от Македония, Велко войвода и Гяур имам. Прави опит за известна интеграция между различните народности и вери, успява да получи най-висшето звание паша с три конски опашки и официално назначение за управител на Видинския пашалък. През 1800 г. подчинени и съюзници на Пазвантоглу завземат Търново и част от Поморавието, обсаждат Плевен, Шумен и Никопол и заплашват Ниш. Пазвантоглу организира нападения по отсрещния бряг на Дунав и кърджалийски поход към Тракия. Намесва се в европейската дипломация, поддържа връзки с Франция през време на Директорията и Наполеон, преговаря с руски политици. Довежда Софроний Врачански като епископ в столицата на владението си – Видин и го държи 3 години, за да се легитимира пред християните. Османското правителство прави няколкократни опити да сломи мощта на Пазвантоглу, но той излиза победител от тежките въоръжени сблъсъци, които имат опустошителни последици за християните. Видинският сепаратист умира от туберкулоза през 1807. По времето на Осман Пазвантоглу във Видин са построени Кръстатата казарма на еничарите и джамията на Осман Пазвантоглу с прилежащата библиотека. Първите данни, въз основа на които можем да реконструираме гръцкия образ на Пазвантоглу, са свързани с личността на Ригас Велестинлис (1757-1798) – ярък представител на Гръцкото просвещение и гръцки революционен деец. В периода между 1796 и 1797 г. Ригас съставя своя прочут „Боен марш”, в който той се обръща съc следните думи към Пазвантоглу: Пазвантоглу, що чакаш, изпълнен със екстаз; Качи се на Балкана, да чуем твоя глас; Не с бухали и врани приятелство търси, с народа, със раята сега се съюзи. Силистра и Браила, Килия, Измаил, Бендер, Хотин отдавна не щат Тирана гнил войските си прати им и ще се подчинят, защото вече робство не искат да търпят. Този пасаж от марша на Ригас, в който Пазвантоглу е представен като потенциален съюзник, отпада от вариантите му, които са се пеели по време на Гръцката революция от 1821-1827 г. Следващите ни данни са свързани с контактите на видинския сепаратист с френските политици с цел установяване на единодействие срещу Високата порта. Стъпките в тази насока се осъществяват чрез търговеца бератлия, т.е. радващ се на привилегирован статут в империята, Димитриос Турнавитис. Друг грък, който участва в тези контакти, е образования грък Полизоис Кондос. Тези данни позволяват да твърдим, че споменатите гърци са виждали в лицето на Пазвантоглу противник на общия враг - султанската власт, с когото може да се сътрудничи. От особен интерес за нас е издадената в Пеща през 1800 г. от установилия се в Унгария Константинос Куцикос биография на Пазвантоглу, представляваща превод от немски. В тази книжка от 16 страници видинският сепаратист е обрисуван като неустрашим воин и ловък дипломат. Авторът очевидно възприема бунта на Пазвантоглу като част от общата борба срещу султана. Виждайки в лицето на Пазвантоглу потенциален съюзник на гърците, Куцикос говори с нескрита симпатия за него и го поставя наравно с личности като Наполеон, Карл XIV Шведски, адмирал Нелсън, Уилям Пит, Суворов, ген Мак и др. Ето и портретът на Пазвантоглу, нарисуван от Куцикос: А иначе Пазвантоглу е човеколюбив, милостив, приветлив, но обича справедливостта и наказва и най-малките престъпления с голяма строгост. Той направи вече много дарения за бедни вдовици и сираци и по някои пътища построи за бедните пътници страноприемници (ханове), в които те трябва да се издържат безплатно два цели дни с всичките им нужди.
Размирието на отцепника става пагубно за българите в Подунавието - те страдат от правителствените и сепаратистските османски армии, подложени на грабеж и ангарии. Населението се пръска, напуска домовете си, крие се по горите или минава Дунава. Ломските села Комощица, Расово, Орсоя и Сливата изчезват. Вълчедръм остава само с 12 къщи, Черни връх - с 5-6 къщи, Крива бара - с 15 къщи, Ключова махала - с 10 и т.н. Неспиращите междуособни войни в Османската империя обезлюдяват цялата крайбрежна ивица около Дунава и тези плодородни земи дълго време остават необработвани. Султанът ги населва отново през 1812-1820 г. като привлича от Влашко забягнали романизирани българи след Чипровското въстание, за да работят изоставените имоти. Така възникват т.нар. "влашки" села Лабец, Цибър-Варош, Куле-махла, Калугер-махла, Разград махла и Крумово. През 1810 г. секретарят на Влашкия княз Григориос Гикас - Константинос Карадзас - разказва за сблъсъците между султанската армия и Пазвантоглу в земите на север от Дунава, като Карадзас рисува един силен и опасен за централната власт противник. От особен интерес за нашата тема представлява издадената през 1818 – 1819 г. книга на Дионисиос Фотинос (1777-1821) „История на някогашна Дакия, днешните Трансилвания, Влахия и Молдавия“. Фотинос заема висок пост в Дунавските княжества и разполага с многостранна информация за описаните от него събития и личности. Започвайки разказа си с думите „Дядото на този Осман Пазвантоглу произхождал от Босна”, Фотинос дава подробни сведения за възхода на видинския сепаратист и за безплодните опити на централната власт да се справи с него. Разказът му завършва със следния образ на Пазвантоглу, който бил с много дух и голям ум, както и с рядка смелост, показал още от детинството си признаците на бунтовничество... обявил се за закрилник и защитник на правата на еничарите срещу царската воля... И така споменатият Пазвантоглу станал за своето време първият водач на бунт, болката на османското царство и истинското нещастие за Влахия, в която предизвикал много бедствия. Той бил мъж със среден ръст, мургав със суров поглед, с тъмноруса брада, избухлив и кръвожаден по природа, долен в преценките си, смел и дързък по сърце, усърден в делата си, бърз в поривите и движенията си, Одисей в хитрините, прозорлив по отношение на бъдещето, склонен към войни и убийства, честолюбив до крайност, с отворена и щедра ръка, ненаситен в славолюбието си, въздържан плътски, величествен във всичко и всички споменати неща, имал голям ум и много висок дух, нещо рядко за османския род. През 1824 г. Константинос Николопулос публикува първата биография на Ригас Велестинлис, в която твърди, че Пазвантоглу бил член на създадената от Ригас Велестинлис революционна организация. Всъщност това е първото споменаване за връзки между Ригас Велестинлис и Осман Пазвантоглу. Съвременните изследователите на делото на Ригас Велестинлис не изключват възможността Ригас наистина да е разчитал на Пазвантоглу. През 1826 г. образованият представител на фанариотската прослойка Георгиос Манос издава в Париж на френски език обемиста книга под заглавието „Кратко географско изложение за Гърция и Европейска Турция”. В описанието на Видин се казва, че „Пазван Оглу Осман паша, ловък боец, направил този град прочут чрез славната съпротива, която оказа на Селим III”. През 1834 г. излиза от печат книгата на Йоанис Филимон, посветена на гръцката революционна организация „Филики етерия”. Авторът се връща към предисторията на организацията и подчертава, че идеята да нейното съзнаване принадлежи на Ригас Велестинлис. Филимон казва, че „Именно на инициативата на Ригас се отдава и надигането срещу султана на Пазвантоглу във Видин, който бил отхвърлил Корана и бил покровител на раята”. Филимон пояснява, че Пазвантоглу бил благодарен на Ригас, тъй като той го бил спасил от смърт преди това. Поради това и Пазвантоглу следвал много точно всички напътствия на Ригас. Филимон настоява също, че военния план на Ригас е включвал въстание на Пазвантоглу с цел отвличане на вниманието на централната власт, както и надигане на Сърбия и България. Както е известно, Ригас Велестинлис е заловен от австрийските власти и предаден на Високата порта. Според Филимон, Пазвантоглу искал да го спаси и бил завардил проходите, през които Ригас трябвало да бъде откаран в Истанбул. Поради това Ригас и неговите арестувани другари били екзекутирани в Белградската крепост.
През 1860 г. Христофорос Перевос, единственият от съратниците на Ригас Велестинлис, който доживява създаването на свободната гръцка държава, издава биография на Ригас. Според нея Пазвантоглу бил спасен в миналото от Ригас, докато заемал висш поста при влашките князе Бранковяно и Мавригенис и поради това се ползвал с влияние в княжеския двор. Според Перевос гръцкият революционер разчитал на подкрепата на Пазвантоглу в борбата срещу султанската власт имено заради оказаната преди това помощ. В наратива на Перевос са вмъкнати дълги цитати, представляващи, според автора, думи на Ригас, адресирани до Пазвантоглу, „след като видял, че Пазвантоглу е благодарен, надарен с талант, благоразумие и чувства, различни от тези на останалите османци, решил да го откъсне от султанската власт и да го привлече към себе си, тъй като му бил много нужен за неговата цел”. И тук присъства разказът, че след залавянето на Ригас от австрийските власти Пазвантоглу организирал неговото освобождаване. Ако се обърнем към съвременните на Пазвантоглу български извори, констатираме, че видинският сепаратист е представен в тях единствено като размирник и причинител на беди за християните. В никоя от запазените приписки или летописни бележки не са отразени привилегиите – относителна сигурност и по-малките данъци - на които се е радвало населението от земите под властта на Пазвантоглу. В летописна бележка от Видинско от 1787 г. е описан метежът, ръководен от Омер и Осман Пазвантоглу. Летописецът съобщава: „Но ако и да направиха междуособна бран, за християните беше голямо притеснение. И в града, и в селата изядоха много овце и брашно. Със своя добитък така също голяма поразия направиха, ечемик и сено не остана.” Приписка от ръкописен писмовник на гръцки език, съхраняван във Враца, съобщава през 1797 г., че султанът е мобилизирал армията си срещу Пазвантоглу. Пак в летописни бележки са описани нападенията на свързаните с Пазвантоглу кърджалии. През 1800 г. приписка в Четвероевангелие от Елена се казва, че се правят опити от страна на властта за смазване на Пазвантоглу. Летописна бележка на Хаджи Велико от Шумен от 1803 г. отразява кървавите сражения между армията на Пазвантоглу – „Пазвантов аскер” и правителствените сили, както и притесненията, резултат от недостига на продукти. Разполагаме със сведението, че прочутият врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев бил приятел с Осман Пазвантоглу. Това сведение се лансира от историка на град Враца Йордан Попгеоргиев (Попгеоргиев 1904), а то се потвърждава и от подаръците от Пазвантоглу, направени на Димитраки и съхранени в сбирката на сина му Тодораки Димитракиев. Тук виждаме Пазвантоглу като мъж, достоен да бъде приятел на врачанския първенец. В съставеното през 1805 г. Житие на Софроний Врачански името на Пазвантоглу се споменава многократно. Софроний разказва как „Пазванджиоглу имал крамола” с други аяни. Разказва за дейността на „Позванджиа” и за насилията извършени във Врачанско от „Пазвановая войска”. В разказа присъстват и „Пазвантовите хайдуци” и „Пазванските человеци”, които през 1797 г. са изпълнили всичките „касаби и села” на неговата епархия. Софроний дава информация как управителят на Румелия е потеглил с 40 хилядна армия срещу „Пазванските человеци, които се смесили с кърджалиите“, или как през 1798 г. се е „повдигнала войска царская верху Пазвантоулу” и още как „Пазвантоулу е разсипал и развалил царската урдиа”. В разказа на Софроний присъстват зулумите на „Пазванский хайдути” в Плевен, които пияни „чинят зло”. Софроний съобщава, че през 1800 г. „Паздванджия” крои планове да стане везир. Разказва и за намеса на „Пазванджията” при избора на архиереи. Така видинският отцепник е обрисуван индиректно като всемогъщ воин и като човек, който постига целите си, но и тук отново образът му е на първо място на причинител на беди за християните. От разказа на Софроний отсъства фактът, че тригодишният му престой във Видин се е оказал благоприятен за книжовни занимания и че тогава именно той съставя свои важни трудове, ползвайки богатата библиотека на Пазвантоглу.
www.bg-dentist.com Базални импланти - информация
В архива на Атонския манастир Хилендар се съхранява частичен превод на споменатата книга на Йоанис Филимон за „Филики етерия”, съставен след 1846 г. В моя публикация изложих съображенията си, поради които считам, че този ръкопис може да бъде атрибуиран на Неофит Бозвели. Превеждайки текста на Филимон, Бозвели изнася цитираната информация за връзките на Ригас Велестинлис с Пазвантоглу. Стигайки обаче до изречението на Филимон, че Пазвантоглу „бил покровител на раята”, Бозвели се противопоставя с думите: „Как да Пазвантоглу бил добр за раята, като от 1769 до 1797 негови кържали растресли беснотом вся Видинска каза”. Разказва за деянията на разбунтувалите се срещу централната власт османски първенци, сред които се споменава Пазвантоглу във Видинско и се подчертава, че „не се бояха от никого, гореха села, съблачапха и деряха народа... правеха как щеха”. Разказва, че през 1806 г. „Пазвантоглу дотолкоз възгорди, пощя му ся да ся на стола Селимов покачи”. Последният ми пример е свързан с името на Георги Раковски. Очевидно бойната слава на видинския сепаратист е въздействала силно на въображението на Раковски и той не се поколебава да го обяви за българин. Ето какво казва той: „велика и славна цел, коя бе влязла в глава храбраго Пазвантоолу, родом болгарин, кой се труди да ги съсредоточи в едно и да основе държава си във Видин”. В историческите си трудове Раковски описва Пазвантоглу така: Вторий беше страшний отстъпник Пазвантооглу във Видин, кой разби многобройна султанова войска и установивши владение си във Видин, направи и пенязи, пазванчета названи (сфанци в немски кузници изковани. Негово войнство, а най-паче конница му, било е съставено от българи шумковци (ускоци).“. включва в българския Пантеон видинския отцепник Осман Пазвантоглу. В труда си, посветен на кърджалиите, Раковски говори многократно за бунта на Пазвантоглу срещу централата власт и за победите му над султанските войски. Разказвайки за смутните времена от края на XVIII век, Раковски подчертава: Пазвантоолу е бил най-опасен отстъпник за Турското царство, защото негова цел е отхождала твърде далеч и он е действал бързо и юнашки. Никой друг отстъпник не е разбил тъй страшно султанските войски, кои са били предвождани от двайсе и четири паши! ... По нашите открития Пазвантоглу е бил родом българин и той е имал связ с българските горски юнаци хайдути, а най-паче със знаменитаго бъгарина юнака Хайдут Велка, кому сърбите много са длъжни за освобождението си. .... Около Пазвонтоолу имало двама българи, коим имената не са ни познати, кои му внушили мислите да съсредоточи сичките хайдушки чети и да предприеме едно общо въстание против султанская власт, тия му внушили и убеждението, че неговото родопоколение се теглило уж от българските царие и че той може да бъде един български цар в старий престолни град Видин. Раковски посочва, че тази информация е получил от Житието на Софроний. А през 1861 – в статията си „Обзор на Възток” описвайки картината на бедствия и насилия, Раковски казва „Остава сега да се яви някой си Пазвантоглу. И да съсредоточи всички тези разбойнически чети в едно и да се провъзгласи независим от султан!” Тук сякаш се появява известно разслоение в образа на Пазвантоглу, който се свърза по-скоро с идеята за анархия, кулминираща в разпад на империята. Опитвайки се да си обясним този специален интерес към видинския отцепник, породил разнопосочните образи в гръцките и българските текстове, бихме могли да изкажем няколко предположения. На първо място, трябва да припомним, че националният наратив обикновено настоява за независимо развитие на нацията като хомогенна общност без контакт с „националния друг”, но в случая Осман Пазвантоглу би могъл да бъде възприет в ролята на „Престижния друг”, от когото може да се очаква помощ. Още повече, че в наратива присъства възможността „ние” да оказваме влияние върху „другия”.
Пазвантоглу е бил подходящ да намери място в гръцкия национален наратив с това, че е имал куража да се опълчи на султанската власт по време, когато самите те вече започват да кроят планове за нейното събаряне. Но преди това е нужно да се наблегне на факта, че той е потомък на наскоро приели исляма християни и освен това се говори за него като за отклоняващ се от ортодоксалния ислям, т.е. омекотява се неговата „другост”, той е по-малко „друг”. Непотвърдените от изворите данни за негови връзки с националния герой Ригас го окичва с ореола на потенциален съюзник. Нещо повече – прави се опит блясъкът на безстрашния султанов враг Пазвантоглу да се прибави към славата на Ригас, като се припише на Ригас инициативата за бунта на Пазвантоглу. За българите преобладава образът на Пазвантоглу като виновник за смутовете, донесли беди на християните. Едва Раковски, който трескаво търси навсякъде потвърждение за неугасващия дух на съпротива у българите, се сеща да добави видинския отцепник към националния пантеон с цел да подхрани самочувствието на своите сънародници. Създава се омекотяващият „другостта” на Пазвантоглу мит за любимата българка, станала причина на джамията му с да се постави обърнато наопаки сърце, както и за неговия нетрадиционен ислям. Странно, но социалният момент – освобождаването от някои данъци и относителната сигурност за населението на района под властта на Пазвантоглу - не играе каквато и да била образотворческа роля. Смея да гадая, че и за гърците и за българите, които по някакъв начин придърпват Пазвантоглу към собствената митология, фактът, че Пазвантоглу с произхода си и с нетрадиционния си ислям заема някакво междинно положение, го прави подходящ да бъде вкаран в употреба в зависимост от потребностите на всяка една от двете култури в конкретния исторически момент.
Според друг голям изследовател на живота на Осман Пазвантоглу, Живко Куновски, има песни за него. Съществува извлечение от френски архиви. В това интервю, направено в годината, в която умира – 2017-та, Куновски разкрива интересни данни за него. Интервюиращ: На мен ми е известна една песен, която Невян Илиев публикува в тънката си книжка от 20011 – “Османската империя, Видин и Осман Пазвантоглу”, записана от унгарския турколог Игнат Кулош в края на 19 век. Преведена е от турски. Живко Куновски: Как от турски? Интервюиращ: Илиев е османист, превел я е. Живко Куновски: Има един “белогвардеец” – Иван му е малкото име, за другото в момента не се сещам… Та те бягат с кораби през морето и една част отиват в Сърбия. Този белогвардеец отива във Франция и получава достъп до френските военни архиви. Интервюиращ: Как да проверим точно? Живко Куновски: Попов пише за него, ще видите в библиографията(1). Той е пропуснат в тези архиви със съдействието на нашия дипломат Станчов. Това – през 30-те години. Той е правил, преди да емигрира, и в Петербург справки – и там има сведения за Осман. Станчов му осигурява достъп, а онзи, като отива в Сърбия, тези песни (в прослава на Пазвантоглу) ги издава на сръбски. Нищо не е посочено конкретно за нас – все едно (този видински управител) няма нищо общо с българите. Интервюиращ: С какво друго разполагаме, за да се проясни историята на Видин от османския период? Живко Куновски: Бях си направил картончета – библиография, имах и един диск – с картите на стара Турция – още откак тя става държава – австрийски гравюри на стария Видин… Един наш дипломат от времето на социализма (той е от влашките села край Видин, след малко ще се сетя как се казва) издаде всичко интересно, което е могъл да намери в Австрия… Интервюиращ: Затова идвам – да ми дадете тази книга или поне автор и заглавие, за да я издиря… Живко Куновски: Не мога. Дадох картончетата и диска на един видинлия … Интервюиращ: … а той ги отнесе и повече не се вести? Живко Куновски: Да, но всичко може да се намери в Народната библиотека. Отивате там, качвате се горе – ще ви дадат този албум и може да преснимате. Отвън е и каталогът с чекмедженцата… Нали имате читателска карта? Интервюиращ: А името на съставителя? Живко Куновски: Бадев, Ангел Бадев. Имах намерение да обознача местата, където са били Пазвантовите градежи върху плана на града … Има следи от пет строежа, миналия път стана дума … Но вече нищо не мога… Та в албума на Бадев има хубава гравюра на стария Шишманов дворец… Интервюиращ: Този, който става после затвор ли? Живко Куновски: Да, в моята книга съм дал снимка на този затвор, страница 133. Ето го … Турците преправят новия Османов дворец на затвор след смъртта на Осман, а после за същата цел го използва и българската държава. Интервюиращ: Докога е бил затвор? Живко Куновски: Доскоро, аз го помня… После другарите го разрушиха. Сега на негово място стърчи “Паметник на победата”. Победа на какво? Победа срещу кого? Разрушиха двореца на Шишмановци и – победа … Интервюиращ: Но основите му би трябвало да съществуват. Живко Куновски: Те съществуват, но нищо не се прави за тях. Интервюиращ: Добре, а какво отношение има това към рода на Осман? Живко Куновски: Баща му е имал там дворец – то е малко извън града. На страница 132 от книгата си съм го посочил в очертанията на крепостната стена като No2. После Осман си построява дворец в самия град Видин. Имал е общо три. Интервюиращ: Хубаво. Нека да се върнем обаче на премълчаното или изопаченото и на авторите, на които бъдещи изследователи на историята на град Видин биха могли да се позоват. Какви са фактите? Живко Куновски: Най-важното е, че Осман не е турчин. Интервюиращ: За това стана дума в предварителния разговор, но как могат потомците да се убедят? Какво да направи човек, ако се интересува от този въпрос, а не владее османо-турски?Да кажем, че отиде в Народната библиотека, в която се пази най-внушителната сбирка турски документи на Балканите. И после какво? Сигурно трябва да отиде с преводач-османист… Живко Куновски: Не. Отивате в Народната библиотека и търсите на “Ихчиев, Диамандин.”. Той е най-важният от авторите, които съм посочил в библиографията на очерка “Осман Паша – видински везир”. Той е превел 106 текста от турските регистри. Има и любопитни неща, касаещи Осман Пазвантоглу, от различни дневници. Издадени са отделно. Интервюиращ: И заглавията на тези преведени документи или подборки от документи са… ? Живко Куновски: Първият – “Турски държавни документи за кърджалиите”; вторият – “Турски държавни документи за Осман Пазвантоглу”, Сборник с народни умотворения, кн. 24 от 1907 година. Интервюиращ: А кой е Ихчиев? Изследовател след Освобождението, владеещ турски? Живко Куновски: Да. Той се свързва с Иречек и му съобщава, че се е натоварил с такава и такава грижа (да издири, преведе и издаде материали, свързани с рода, политическата и военна дейност на Осман Пазвантоглу) и Иречек му отговаря, че делото е похвално – да работи. Сега само там могат да се намерят истини за Осман. Интервюиращ: Ами Вера Мутафчиева? В очерка си цитирате нейното изследване “Кърджалийско време”. Живко Куновски: Тя има склонност да романизира. Интервюиращ: Нищо по-естествено! Когато някой пише белетристика, особено ако е автор от такава величина, той си измисля! Ясно е, че от “Летопис за смутното време” – нейния двутомен роман за кърджалийството – не може да се очаква достоверна фактология. Но “Кърджалийско време?” То е издание на БАН от 1993. Не би трябвало да е “свободно съчинение”. При това Мутафчиева е османист – могла е да изчете горните документи и в оригинал. А Осман е фактическият владетел на Видинско. Паметта, че е бил с българско потекло, я е имало. Секъл е и монети. Интервюиращ: Под сурдинка се споменава, че някои боляри са приели исляма, за да си запазят богатствата и нещо като привилегии. Но понеже звучи непатриотично, никой не задълбава много в тая тема. В последно време го споменава и Петър Николов- Зиков, но не помня да е посочил примери, имена… И така, по бащина линия Осман е с видинси корени, а по майчина? Живко Куновски: Майка му е банатчанка, от Краина – област между Тимок и Белград, включваща Банат. Вие видяхте в книгата ми печата на Рукие, нали? За тази снимка ми помогна Стоянка Кендерова от Народната библиотека. Книжната сбирка на рода Пазвантоглу е наброявала над 2 600 заглавия, 70% от които – ръкописи. Една част е в Народната библиотека, слабо проучена. Рукие е една от дарителките, а всеки дарител е трябвало да постави печата си на специален документ, изготвян от кадията. (Грамота за дарение). Но Рукие не е законната съпруга на Ибрахим – бащата на Осман, а наложница. Интервюиращ: Но и тя – помохамеданчена? Живко Куновски: Няма как! По-важно е, че и баща му, и дядо му си вземат наложници от български произход. Интервюиращ: Сегашните историци все твърдят, че като отменил данъците и защитавал българите, Осман Пазвантоглу бил лицемерил. Един вид – скрил се в овча кожа, че да граби после с нова сила… Живко Куновски: Но не е вярно! Бил е искрен защитник на християните! Когато е излизал из града, турското население се е криело зад дуварите, а българите се стичали, за да търсят застъпничеството му. Това е видно от кореспонденцията на чуждестранните агенти и дипломати. Аз го знам и от семейното си предание – мой пра-пра дядо е служил в Османовата войска. Осман лично му е помогнал да отиде да си вземе годеницата от Тетевенско, понеже прадядо ми се безпокоял какво може да стане с нея из тогавашните смутове. Помогнал му е да се преоблече в турски дрехи, дал му въоръжени спътници-хайдути – и те преоблечени – за охрана от кърджалии. Венчал ги е поп Иван – също приближен на Осман – , та тогава чак прадядо ми е постъпил на служба при него. У Раковски има сведения и за Никола Попович, който е бил нещо като министър на икономиката при Пазвантоглу. Богат търговец, снабдявал го е с жито, ечемик и други зърнени храни в големи количества. Бил се запасил с храни и барут за 15 години напред. Сведения (за отношенията Осман-Софроний) могат да се намерят и у дядо Славейков – в Славейковите издания (вестници).
Сега: тук има най-многото неизвестни – къде отива той, какво прави през това време? Междувременно Абдул Хамид умира и на престола се възкачва султан Селим Трети. Интервюиращ: Да се отцепи и задържи като управител на града и околията 13 години допринася несъмнено и Смутното време. Султанската власт е слаба… Живко Куновски: Допринася най-вече покровителството му над християните във Видинско. Един френски пътеписец – Мериаж – пише как турците надничали иззад дуварите, а българите се разхождали, предявявали своите оплаквания и получавали застъпничеството на Осман. Справедлив и отзивчив е бил. Интервюиращ: Според Мутафчиева и Илиев притегателната сила на този аянин се загубила и в последните си години той грабел и палел не по-малко от другите кърджалии. Вместо с полумесец построил джамия със сърце отгоре, но на практика – никаква любов и закрила, само палежи и погроми … Живко Куновски: Тия неща ги правят наказателните войски, пращани от двореца да усмиряват Осман. Безчинстват, грабят, а после му приписват собствените си дела. Когато той праща мъжете на Видин да почистят рова и да работят по ремонта на укреплението, той им плаща. Наема ги, това не е ангария. В същото време жените им тъкат един прочут килим, с който той застила отвътре джамията със сърцата(15) (Но не са само сърца – и полумесеца го има!) Които от тъкачките са били кърмачки, са прекъсвали работа, за да си накърмят децата. После – пак на стана, а една специална “бавачка” люлее люлките на пеленачетата с едно движение – така са били навързани тези люлки. Защо след всичко това видинлии да не го поддържат? Интервюиращ: Много хуманен работодател, направо демократ. Живко Куновски: И понеже е с висше военно образование, кани френски и полски инженери, да осигурят отбраната на Видинската крепост (Видинската крепост да не се бърка с това, което днес наричат Бабини Видини кули!). Плащал им е в злато. Интервюиращ: Да, знам, че артилеристите му са били поляци. В Баба Вида има няколко стари оръдия, но дали са автентични, Османови? И какво още добро е направил, та да му съчиняват песни? Живко Куновски: Той превръща или по-точно възобновява Видин като благоустроен столичен град – какъвто е бил при Иван Страшимир – така, че да не отстъпва на крайбрежните градове на Австрия и Маджарско. Интервюиращ: Става паша, Видин – пашалък (преди това е бил санджак – с по-нисък ранг). Живко Куновски: Подновява крепостта с много работници, по планове на чужди инженери. В отвоюваните от него територии премахва всякакви данъци. Въвежда един данък – сто пари годишно на глава от населението. На някои от пришълците опрощава задълженията и разсрочва плащанията. Въвежда следното – за определен период от време – 5-10 години – изобщо да не се плащат данъци. Отменя ги. Има такъв случай: Някакъв турски големец си присвоява 60 овце от едно стадо. Пазвантоглу действа така, че кадията задължава големеца да ги върне. И той ги връща. Къде го има това? Интервюиращ: Къде наистина? Но дали е реално, или е идеализация от някоя песен? Големецът бей ли е бил? Живко Куновски: Бил е нещо по-малко от бей, няма значение. Да осъдиш ти политическа личност! И е истина. Случило се е в село Раковица, Кулско. Върнал е овцете. След смъртта на Осман реформаторският му дух витаел още дълго по тези земи. Това е небивалото при Осман – че е реформатор. Интервюиращ: Горан Благоев се опита да каже в предаването ИсторияBG от 26 ноември 2016 г., че приносът на Пазвантоглу се свеждал до това, че насърчавал българите да боравят с оръжие и така те се подготвили за бъдещи борби – това му бе тезата. Като ви слушам, виждам и другите му приноси – социална дейност, строителство, осигуряване на справедливо правораздаване. И най-вече – самочувствието на българите е пораснало по негово време.
Интервюиращ: Че Осман Пазвантоглу не е бил чудовище и се е отнасял с почит към духовенството личи и от факта, че е платил на Софроний Врачански добри пари за времето, в което този архиерей е служил във Видин. С тези пари Софроний издава по-късно един от двата си Видински сборника – книга, написана не другаде, а в Османовата Кръстата казарма, където той бил “арестуван”. Пуска го да си иде във Влашко по живо-по здраво, въпреки че имаме основания да считаме, че самият Софроний не е бил лоялен към него. Обвързан с Руската империя, той по всяка вероятност е събирал сведения за положението във Видин – крепост, недостъпна за външни очи и уши. Осман Пазвантоглу е бил шпиониран и от влашкия владика Калиник, когото убива, установявайки, че онзи заговорничи срещу му. Софроний е имал късмет. Живко Куновски: Това откъде го знаете? Интервюиращ: От “Книга за Софроний” на Вера Мутафчиева. Жанрът й е много оригинален: всяка глава от Софрониевото “Житие” е следвана от глава, представляваща научен коментар от самата Вера – такъв един колаж. От там са ми първите сведения за Пазвантоглу. Само не разбрах как така от добър с българите рязко станал лош и всичките му християнски поддръжници го напуснали и отишли да помагат на сърбите в тяхното въстание. Живко Куновски: Руски имперски внушения! Изобщо не е ставал лош. Всичко – в подкрепа на Сърбия още от онова време. Голяма любов към сърбите! А Пазваноглу всички го мразят – германците, австрийците, руснаците, султан Селим Трети. Те – монархисти, той – под влияние на френската революция. Учил е в Тулуза военни науки. Но Франция е далече, докато австрийците са на Дунава. Следили са крепостта денонощно. (И не са я наричали крепост тогава, а “Квадратните кули”.) Как ли не заговорничат, какви ли не планове не кроят, за да го унищожат. И с какви грозни изрази само не го наричат! Накрая го отравят чрез личния му лекар. С бавна отрова. Интервюиращ: Кои? Австрийците ли? Живко Куновски: Личният му лекар – грък – е държал в течение и други тайни канцеларии, и султана – също. След обсадата на Видин гъркът уж заминава, измива си ръцете, но после се връща и го клепа както той си знае. Осман е бил страстен ловец. Праханта, с която е ходил на лов, е била напоена с отрова. Осман често е бъркал в силяха, с потни ръце … Интервюиращ: Това ми напомня роман от Александър Дюма. Мястото в “Кралица Марго”, където се описва как кралят си наплюнчва пръстите, за да отлиства слепените страници на ловната книга, а страниците – пропити с арсеник. Но Мутафчиева настоява, че е умрял от туберкулоза. Живко Куновски: Ако е било туберкулоза, щял е да се залежи. А той – до последния момент – на коня и на лов… Интервюиращ: В книгата си цитирате писмо на султан Селим, пишещ в тайната си кореспонденция, че “сега, когато животът на Пазвантоглу е на косъм, трябва да бъдете внимателни, за да не му дадете да подразбере близката си смърт”. Звучи като: няма нужда от заговори за убийство, защото Осман ще си отиде по естествен път. Не става ли дума за болест? Живко Куновски: Трябвало е да се имитира болест – “естествен” път до гроба. Но да свършим с онова, за което питахте най-напред: Вера Мутафчиева пише каквото се е искало от нея – била е обвързана с Държавна сигурност; Попов и Орешков са се посветили на тая тема – пишат и публикуват, но сами не са прочели нищо от турските извори. Орешков дава представа за руските архивни източници, Попов – за френските, но в изводите си преповтарят казаното от други преди тях; за Д. Ихчиев споменах, сега ще добавя и това – преводът му на Синджили-видински (регистри) е качени на интернет-страницата на Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”; заслужава да се споменат и Бистра Цветкова и Страшимир Димитров, които знаят турски, превеждат и публикуват. Принос имат Димитър Йоцов и А. Ф. Милер – 1947 година той пише “Мустафа паша Байрактар”… И трябва да се чете Раковски (“Съчинения” в четири тома, Български писател, 1983г.) Георги Раковски например смята, че “Житие и страдание грешнаго Софрония” не е писано от самия Софроний, а от някой друг. Лично аз вярвам на Раковски – той е котленец и може да прецени, че езикът на “Житието” не е котленски диалект, а някакъв торлашки (белоградчишки) говор. А и той (Раковски) пръв го публикува. Интервюиращ: Добре. Нека сега тръгнем хронологично по фактите, известни за живота на Пазвантоглу и да видим каква картина може да се сглоби. Живко Куновски: Абдул Хамид хан Първи праща през 58 (1758) бащата на Осман – Юмер – на заточение. Някои твърдят, че и детето е било заточено. Едва ли – тогава Осман е четиригодишен. Както и да е, помаци от Албания го вземат и отглеждат. Интервюиращ – Причините за тази присъда не са ли верови? Юмер не е ли обвинен в неверие, както пише Мутафчиева? Живко Куновски: Причините за заточението са, че бунтувал раята във Видин. Налага се с още други размирници да забегне из селата оттатък Видин. Имам предвид Тимошка Краина, където някога е бил назначен за управител Пейо – мой далечен прадед, свързан някак с Иван Страшимир (това произношение “Страцимир” е сръбско, не е правилно да се изговаря така). От преведените от Синджилите (съдебните регистри) фрагменти се вижда, че Осман и баща му са прогонени. През 1768 г. Юмер получава право да се засели в Белград, но под страх от смъртно наказание не трябвало да мърда от града. През 1788 Юмер, Осман и малкият Ибрахим (последните двама –внуци на стария Ибрахи) вече са се установили да живеят във Видин. За 1789, 1790 и 1791 в синджилите не се споменава нищо за тях(14). Заговорът срещу централната власт е разкрит от баш папаза и баш кнеза на Краина, които пращат на султана доклад, че тези и тези се готвят да правят бунт сред раята. Следва султанско нареждане – където и да открият Юмер и сина му Осман – да ги обезглавят. През юни 1792г. бащата Юмер е убит, а същата година синът му Осман се появява в Цариград, начело на отрядите Серден-гечид-агалар… Осман е дете на държанката, както и малолетният Ибрахим – негов брат. Юмер има официален брак с Фатме, чиито родители произхождат от висшето мюсюлманско духовенство, но от нея няма деца. Когато изгонват бащата, изчезва и Осман.
Българският туристически информационен сайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД
На точното място сте
Винаги с крачка напред
Според негови съвременници, Осман Пазвантоглу е сред умерените турските управници, тъй като другите са още по-свирепи. Българите от околността го уважават, но той влиза в тежък конфликт със султан Селим III заради отцепническите и новаторски идеи в управлението си. Считан е за най-значимият феодал, управлявал Видинската област през периода на османското владичество преди Мидхат паша. През 1795 г. при реформата, предвиждаща заменяне на еничарите и учредяване на военен данък за набиране на нова войска, Пазвантоглу, ползвайки се с поддръжката на тамошната войска, която вече 3 години тайно привлича на своя страна, открито се опълчва против султанската власт.Подкрепян от еничари, кърджалии и разни разбойнически групи, той окупира целия Видински санджак, изгонва агите на каазите и поставя свои верни хора за таксилдари, субаши и бюлюкбаши, които облагат раята на покорените каази с големи налози и глоби и насила я заставят да му работи ангария.
Две култови постройки бунят духовете вече няколко столетия. Това са построените от Осман Пазвантоглу библиотека и джамия в началото на XIX век в град Видин. Книгата на Осман Нури Перемеджи „История на крайдунавските земи“ (1942 г.) е най-ранната публикация, в която се споменават накратко османските библиотеки в България. Поименно са посочени библиотеката на Осман Пазвантоглу, майка му Рукие и Идрис паша във Видин. Става дума за една библиотека (което се потвърждава и от други сведения),а не за три отделни библиотеки.Тя е била една от двайсетте османски библиотеки, изградени по онова време в земите, населявани от българи. В библиотеката на Пазвантоглу, например, е имало арабска граматика. Библиотеката, построена от Осман Пазвантоглу, била към текето на Саляхеддин баба. От 1826 г. има свидетелства за книги на Ариф ефенди, дарени за библиотеката. В изготвения през 1837 г. каталог на библиотеката на Осман Пазвантоглу, който включва инкорпорирани в нея петнадесетина видински колекции, не е включена сбирка, която да е била вакъф на султан Ахмед II. През 1806 г. по инциатива на видинския мухафъз Осман Паз-вантоглу на лобното място (непосредствено извън крепостната сте-на) на Селяхаддин баба, загинал при австрийската обсада на Видин през 1689 г., били издигнати негова гробница (тюрбе) и дервишка обител (завие). В каталога на библиотеката на Пазвантоглу във Видин, изготвен през 1837 г., са посочени 30 книги – вакъф на покойния Пазвантоглу и „взети от завието на Селяхаддин баба“. Освен за библиотеките на султан Ахмед II и Осман Пазвантоглу има сведения и за още две османски вакъфски библиотеки във Видин. Едната била основана от Кара Мехмед паша. Според единственото, и то наративно сведение, докато бил мухафъз на Видин(1719–1722), където и починал, той създал библиотека, като вакфирал книгите си. Впоследствие библиотеката му била пренесена в Истанбул и включена във фонда на основаната през 1884 г. „Османска обществена библиотека“ при джамията на султан Баязид II (1481–1512)3. За тази библиотека няма никакви други податки с документален характер. Не е и ясно дали библиотеката е била при медресе, джамия или самостоятелна. Тя не присъства и сред колекциите, инкорпорирани към 1837 г. въвфонда на библиотеката на Осман Пазвантоглу. Ако действително е съществувала, фондът й вероятно е бил пренесен през 1888 г., когато и повечето книги от библиотеката на Осман Пазвантоглу са били пренесени в Истанбул.
Другата библиотека била библиотеката на Софу Хасан ага (1728). По-подробна информация за нея се съдържа в документ (вакфие), вписан във видински сиджил. Той е един от двата документа „преписи от вакъфнамета за даряване на книги“. Всъщност, документът представлява опис (дефтер) на книгите, вакфирани от Софу Хасан ага. В обяснителните бележки към описа, вписан през 1728 г., се отбелязва, че докато бил еничарски командир (турнаджъбашъ) в Белград, преди окупацията на града от австрийците (през 1718 г.) той вакфирал 113 тома книги за благородната улема и учениците. Не е ясно къде са били съхранявани тези книги. Доколкото се споменава за библиотекар (Хасан ефенди), очевидно е, че библиотеката е имала някакъв институционален статут, а не е представлявала просто сбирка, съхранявана в учебно заведение или джамия. По-късно сбирката е пренесена в библиотеката на Осман Пазвантоглу (построена през 1217/1802–1803 г.) и е описана в каталога от 1837 г. В него са посочени 90 заглавия от сбирката на Хасан ага. Сливане на съществуващи публични книжни фондове се наблюдава и в библиотеката на видинския управител (мухафъз)Осман Пазвантоглу. В съседство с джамията, която из-дигнал във Видин, той построил и специална библиотечна сграда в памет на баща му Йомер ага (поч. 1788), според надписа й от 1802–1803 г. Това е другата османска библиотечна сграда, освен тази при Томбул джамия в Шумен, запазена до наши дни. Първоначално в библиотеката били сложени книгите, вакфирани или от Йомер ага, или от самия Осман в памет на баща му. По-късно към фонда й са добавени книгите от вакъфската библиотека на майка му Рукие хатун (съхранявани вероятно в т.нар. Ак джамия), както и книжни сбирки във видински медресета, джамии и текета (Селяхаддин баба) и колекции на частни лица, вакфирани за библиотеката (Ибрахим Махир ефенди, видинският мюфтия Абдуррахман ефенди и др.). Феликс Каниц пише, че джамията била „с медресе и библиотека“, което навежда на мисълта, че библиотеката е била предназначена основно за нуждите на медресето. Липсват обаче архивни сведения за медресе, построено по инициатива на самия Пазвант-оглу или поне за учебен курс в неговата джамия. Има данни за мектеб, основан от него, както и за медресе, което действително се е намирало до джамията му, но вероятно то е било построено от друг и впоследствие се е възприемало като интегрална част от комплекса на Пазвантоглу. Затова тази библиотека по-скоро била самостоятелна. С други думи, „общоградска“. След построяването й, дарителите на книги във Видин изглежда са предпочитали не да обособяват нови книгохранилища, а да вакфират книги направо за вече съществуващата библиотека. Книгите, вакфирани от следващия мухафъз на Видин Идрис паша (1807–1810), също са се съхранявали в тази библиотека.
Впрочем преди това той е бил ковчежник на Осман Пазвантоглу, а след смъртта му се оженил за вдовицата му. Затова и Осман Н. Перемеджи говори за„библиотеката, направена от Пазвантоглу Осман паша, майка му Рукие и видински валия след Осман паша – Идрис паша“. През юни 1826 г. 36 тома вакфирани книги, които се намирали у покойния вече съдия (hakim) Ариф ефенди, били сложени в библиотеката на Осман Пазвантоглу със съдействието на тогавашния мухафъз на Видин Ибрахим паша (1824–1827) и шериатското съдилище и описани в сиджила за тази година. По тематика преобладават логично книгите по ислямско право, но има и мистична поезия. Във връзка с ревизия на вакъфа на Пазвантоглу през 1837 г. е съставен каталог на библиотеката, за да бъдат събрани и подредени книгите в нея, тъй като част от тях били заети и „се загубили“. Заетите книги е трябвало да се върнат на библиотекаря. В каталога са описани 2390 тома ръкописи и 73 тома печатни книги, като са отбелязани и от кои предходни колекции произхождат. Като цяло сред тях преобладават съчиненията по ислямско право и арабска граматика; не са малко и трактатите по ислямска догматика и ислямско богословие, логика и реторика, т.е. характерните за медресетата дисциплини. От шестнадесетте издания на първата османска печатница в библиотеката на Осман Пазвантоглу е имало дванадесет. Художествената литература присъства подчертано в библиотеките на Шериф Халил паша в Шумен и на Осман Пазвантоглу във Видин. Впечатление прави и големият брой исторически съчинения в последната – нещо, което е особено характерно и за султанските библиотеки на Мехмед II и Ахмед III. В периода между 1837 и 1858–1859 г. върху част от книгите в библиотеката на Осман Пазвантоглу е бил поставен вакъфски печат с текст „библиотеката на Видин“. Според публикувано съвсем наскоро изследване печатът е датиран от 1848–1849 г. С други думи, събирайки на едно място наличните в града колекции с вакфирани книги, тя изглежда придобила статут на своеобразна „градска“ библиотека. Към 1888 г., когато книгите от библиотеката на Осман Пазвантоглу са пренесени от Видин в София, броят им е нараснал поне на 2664 тома. Толкова тома, според Велико Йорданов – директор на НБКМ (1928–1934), били докарани в 24 сандъка в София. 2014 тома били предадени на Османската държава, а останалите 650 били оставени за съхранение в НБКМ. Според османска документация обаче, българската страна върнала на османската даже повече книги – 2900. По размер на фондовете библиотеките на Мехмед Хюсрев паша в Самоков и на Осман Пазвантоглу във Видин са съпоставими с някои от големите библиотеки в Истанбул по онова време.
Самоковската и видинската библиотеки се оказват далеч по-богати от някои султански библиотеки в Истанбул (на Ахмед III при т.нар. Нова джамия – 1544 тома, включваща и друга слята колекция, и на Абдулхамид I – 1592 т.), ако се съди по броя на томовете, отразен в печатните им каталози от края на XIX в. В джамиите също се срещат шкафове за книги. Подобен шкаф има в джамията на Осман Пазвантоглу във Видин. Макар че библиотеката се намира в непосредствена близост, в шкафа, намиращ се в джамията, вероятно са се съхранявали книги, които са ползвани всекидневно. В библиотеката на Осман Пазвантоглу във Видин, в единия ъгъл на основното й помещение има приземна каменно-тухлена „масичка“, за която се предполага, че е била използвана като „писалищна масичка“. В повечето случаи първоначалният фонд на обществените библиотеки се е формирал от цялата или част от личната колекция книги, дарени (вакфирани) от основателя им. В единични случаи един бил основателят на библиотека, а друг – дарителят на книгите. Случаят с библиотеката на Осман Пазвантоглу във Видин може би е подобен. Впоследствие фондът на библиотеките се е обогатявал с дарения на по-големи или по-малки колекции книги или единични екземпляри. Книгите от някои съществували във Видин в османската епоха частни и обществени библиотеки при постъпването им в Народната библиотека след нейното основаване, са регистрирани и описани като бивше притежание на библиотеката, основана от Осман Пазвантоглу. В процеса на изследванията се стига до извода, че във Видин през XVIII век съществуват доста на брой частни и вакъирани (дарени на дадено учреждение) колекции от книги, сведения за които се откриват във видинските сиджили от XVIII век. По отношение на книгите, постъпили от Видин, авторът на историята на Народната библиотека и същевременно един от нейните директори Велико Йорданов пише, че „ръкописната сбирка, която е турска (ориенталска), се състои от книги и ръкописи, прибрани по време на руската окупация от турските джамии, текета и канцеларии в България. Най-много такива има донесени от Видин, дето до 1889 година се пазеха като книги на известния Видински паша Пазвантоглу, но всъщност те всички не са били негова собственост, както се мисли обикновено, а са били джамийска, т.е. вид вилаетска библиотека, която основал един видински паша. Кой е този паша не се знае...Тая библиотека се пазела в джамията на Пазвантоглу във Видин, от там е названието. Възможно е, главната част от тази частна библиотека да е била пак от книги на Пазвантоглу, но както се вижда от печатите и подписите, голям брой са подарявани от други лица...“.
През 1888 г. част от тази книжна колекция, е била отстъпена на турското правителство в резултат на решение на Специална комисия, назначена да прегледа на книгите. Според неговата информация при постъпването в библиотеката книгите са били 2664 броя , макар според актовия списък да са 2635). От тях 2014 кодекса са предадени на чиновника от турска страна, а само 650 са останали в Народната библиотека, като това били по-хубавите по външност, по-стари като екземпляри и ценни като красота на писмото и на съдържанието книги. По отношение на фонда на изградената от Осман Пазвантоглу обществена библиотека, след основаването в това учреждение са прибрани освен тези, които са лично притежание на неговото семейство (на баща му Йомер ага, на майка му Рукие и негови), и множество други колекции от книги, вакъфирани за различни медресета, джамии, теккета и др. в град Видин. Библиотечната сграда на Осман Пазвантоглу във Видин събира „натрупаната в града ориенталска книжнина, като в нея се вливат колекции и отделни книги, дарени специално на библиотеката или преди това вакфирани към медресета, джамии, теккета във Видин. Именно тази сборна библиотечна сбирка в сградата, построена от Осман Пазвантоглу, функционира като публична, което се формализира със сигурност след 1837 година. За това свидетелстват печати върху книгите или осмоъгълен печат. Като важен военен, политически и административен център, във Видин постоянно се унаследяват и даряват книги от различни лица за отделни мюсюлмански учреждения. Това свидетелства за натрупване на значително количество ориенталска книжнина в този град. Именно към натрупаната във Видин ориенталска книжнина се причисляват и книгите, притежавани от теккето на Назар (Назър) Баба. Представа за фонда на библиотеката, основана от Пазвантоглу, дава и описът на книгите в нея, изготвен през месец март 1837 г. Той също показва, че в различно време тя е включила немалко лични сбирки, както и такива на духовни учреждения като тази на теккето Селяхаддин Баба. В откритите ръкописи, собственост на теккето на Назар (Назър) Баба, обаче няма никакви податки в определен момент те да са били притежание на обществената библиотека на Осман Пазвантоглу. Нито един от тези ръкописи не съдържа печата на библиотеката на Пазвантоглу или пък някакво вписване, което да индикира включването му към тази обществена библиотека. Това налага тезата, че книжната колекция на теккето на Назар (Назър) Баба е съществувала самостоятелно, докато е функционирало теккето, и по време на руската окупация е попаднала или в друга сграда, където са били събрани ориенталските книги в града, и оттам е постъпила тук, или може да е попаднала тук много по-късно чрез дарение, откупуване или събиране на такива книги.
Национална библиотека "Св. Св. Кирил и Методий", Ориенталска архивна колекция (ОАК)
На адреса, посочен по-горе, на страницата на Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий", може да разгледате и да свалите свободно файл във формат (.pdf), където има десетки, ако не стотици от хиляди архивни документи, които са налични за дейността на нашия "герой" Осман Пазвантоглу. За да не затлачваме страницата и съзнанието на читателя с текстове, които и без друго са налични в интернет, ще цитираме само малък брой от тях, за да добиете най-обща представа как са систематизирани и какво представляват, ако някой реши да се запознае с всеки един от тях поотделно. ОАК (Ориенталска архивна колекция) 2/27 | б.г. | 1 л. | мектуб (писмо ) б.м. Писмо до султана, с което се иска съгласието му за завръщането обратно в Цариград на: Мидиахуди евел: Зехди бей, изпратен да осигури съсредоточаването срещу Пазвантоглу Осман назначените войски от Румелия и от Босна; и на Елхаджи Мемиш, който пък бил изпратен в Добричко, за да премахне разбойника Садъклиоглу - от първенците на Добрич. ОАК 3/6 | 1800-1801 | 2 л. | мектуб Белград. Писмо на Белградския мухафъз върху положението край река Тимок след като бил възвърнат града Кладово; а пребиваващите в Неготин хора на Пазвантоглу били задържани и изпратени във Видин. Главния сръбски княз Станко; като се иска и 5-6 хиляди души пехота и кавалерия, за завземането и на Неготин, както и за охраната брега на Тимок. ОАК 3/10 | 1798 | 1 л. | мектуб Писмо до Силистренския валия Осман паша, относно събитията около Никопол, след завладяването му от привържениците на Пазвантоглу; като се изказват и похвали за постигнатите успехи и положените старания. ОАК 3/45 | 1797 | 1 л. | кайме Предписание до Осман паша, валия на Кюстендил и Трикала, относно участието на същия, съвместно с други, в акцията срещу Пазвантоглу, чието премахване, чрез обсада и притискането на гр. Видин, се иска да бъде постигнато незабавно. ОАК 3/45 | 1797 | 1 л. | кайме Предписание до Осман паша, валия на Кюстендил и Трикала, относно участието на същия, съвместно с други, в акцията срещу Пазвантоглу, чието премахване, чрез обсада и притискането на гр. Видин, се иска да бъде постигнато незабавно. ОАК 3/45 | 1797 | 1 л. | кайме Предписание до Осман паша, валия на Кюстендил и Трикала, относно участието на същия, съвместно с други, в акцията срещу Пазвантоглу, чието премахване, чрез обсада и притискането на гр. Видин, се иска да бъде постигнато незабавно. ОАК 5/17 | 1796 | 2 л. | ариза Доклад на назначения да покори бунтовника Пазвантоглу във Видин, военначалника Мустафа, относно мерките от военен характер - свикването на войските, снабдяването и съсредоточването им, с оглед да се постигне пълно обкръжаване и изолиране на град Видин. ОАК 9/3 | 1797 | 2 л. | ферман Султанска заповед до назначения за валия на Румили, белградския мухафъз Мустафа паша, комуто се възлага, със същата заповед, премахването на въстаналите по Балкана, в Ловешко и другаде главатари, между които бившия севлиевски воевода Али и гяур Иван, като се свърже за съдействие, със Силистренския и Анадолския валия. И доклад (Фрагмент от такъв) по същия въпрос. В доклада се споменава за възможно излизане на сцената на Пазвантоглу. ОАК 9/3 | 1797 | 2 л. | ферман Султанска заповед до назначения за валия на Румили, белградския мухафъз Мустафа паша, комуто се възлага, със същата заповед, премахването на въстаналите по Балкана, в Ловешко и другаде главатари, между които бившия севлиевски воевода Али и гяур Иван, като се свърже за съдействие, със Силистренския и Анадолския валия. И доклад (Фрагмент от такъв) по същия въпрос. В доклада се споменава за възможно излизане на сцената на Пазвантоглу. ОАК 9/4 | б.г. | 1 л. | хуляса Извод от писмото на молдовския войвода до садразамството във връзка с назначението на министъра на флотата за главнокомандващ срещу Пазвантоглу. ОАК 9/6 | 1799 | 1 л. | мектуб Писмо от Хюсеин до падишаха (султана), относно молбата на Пазвантоглу за помилване и условията за това и относно паричното доволство и по-нататъшното движение на пребиваващите войски в Русе и други кази (околии). Както е видно от представените примери, в ход е била активна кореспонденция, която показва непрекъснати във времето действия на всяка от противостоящите страни. Очевидно, не е било скучно никому в ония времена.
При освобождението от османската власт, Феликс Каниц наброил 32 джамии във Видин. Всичките действащи. По време на руско-турската война 1877-78 г. част от тях били разрушени, но джамията на Осман Пазвантоглу и библиотеката, построени и притежавани от него, останали. Отсреща, през пътя били построени Митрополитският комплекс и храмът "Св. Николай". Ще споделим с вас информация за другата видинска забележителност, завинаги свързана с Пазвантоглу - джамията, която била увенчана не с полумесец, а с обърнато сърце (пика). Библиотеката с над 2000 издания, за която разказахме подробно, е била в двора на джамията. Но е погрешно да се мисли, че томовете били само с духовно съдържание. Много от книгите били със светско съдържание - медицина, строителство и ред други, за които днес само гадаем. Това е така, понеже след края на войната голяма част от тях са предадени на турските власти и в Националната библиотека са останали доста малко оригинали. Пазвантоглу построява джамията в началото на 19-ти век и я нарича на баща си Йомер. За минарето се носят доста легенди, включително за любовта на Осман към християнка, но нищо от това днес не може да бъде доказано. Пиката е характерен мюсюлмански символ, който се поставял върху редица надгробни паметници като символ - напомняне: "Помни, че си смъртен". Осман Пазвантоглу сложил тези символи както на джамията, така и на библиотеката - най-вероятно, за да отличи своята територия и власт от тези на султана.По тази причина, имайки го за неверник, при смъртта му не го погребали в свещената територия на Калето. Раковски, който настойчиво търсел навсякъде потвърждение за неугасващия дух на съпротива у българите, добавя видинския отцепник към националния пантеон, с цел да подхрани самочувствието на нашите сънародници. Създава се мит, омекотяващ „другостта” на Пазвантоглу, за любимата българка, станала причина на джамията му да се постави обърнато наопаки сърце. Раковски акцентира и на неговия нетрадиционен ислям. Жени тъкат един прочут килим, с който Пазвантоглу застила отвътре джамията. Животът на Осман Пазвантоглу е изпълнен с битки, убийства, в т.ч. кланета и набучване глави на кол, безскрупулни плячкосвания и грабежи, безпринципни съюзи и какви ли още не "зулуми". По тази причина е бил трън в очите на най-високо ниво в Османската империя - на самия султан. Не е имало година или дори месец, в който да не са опитвали да му приключат сметките с живота. Въпреки това, той оцелявал, побеждавал, оживявал и вървял по трънливия си път, не благодарение на независещи от него обстоятелства, а тъкмо поради лидерски, организационни, военачалнически, архитектурни, градоустройствени и строителни, даже държавнически качества. Видинският санджак бил негов в продължение на дълги години. А това е немислимо, ако е бил безволев, мързелив и умствено ленив. Днес обществото е много по-развито в материален и духовен аспект, но колко хора могат да имат богатата палитра от надарености на Осман Пазвантоглу? В този контекст, нека кажем няколко добри слова за него.
Суровата, често жестока страна на Осман Пазвантоглу, е била присъща и на много други преди, по време и след него, но подобна трайна власт в толкова бурно време не може да се държи само на терор и хаос. Наистина си струва да се кажат и няколко добри, или поне справедливо балансирани думи за него. Изключителна воля и лична смелост. Осман Пазвантоглу не е бил от ония „диванни“ паши. Той лично е предвождал кампании, бранил се е срещу многократно по-големи султански армии и е оцелявал там, където повечето бунтовници са умирали бързо. Неговата смелост не е само физическа – той се е осмелил да се противопостави на самия султан. Имал е военен талант и стратегическо мислене. Той е удържал Видин и областта му автономни, години наред срещу цялата османска военна машина, което е голямо постижение. Умеел е да подбира хора, да мотивира и организира войска от нередовни сили (яничари, наемници, местни). Притежавал е политическа гъвкавост. Умеел е да лавира между различни сили в Османската империя, да сключва съюзи (колкото и временни или безскрупулни да са били), да използва слабостите на централната власт. Това изисква много остър ум и интуиция за властовата игра. Организационен и административен усет като никой друг. Във Видин той е създал сравнително добре функционираща администрация и е бил ефективен събирач на данъци – не е просто плячкосвал безразборно, а е налагал ред. При него Видин се утвърждава като силен регионален център. Пазвантоглу е оставил следи, които личат и днес – най-известни са библиотеката му, джамията му с характерното метално сърце (без полумесец), казармата, укрепления. Това е целенасочено градоустройствено усилие, архитектурно и строително наследство. В една епоха на разруха, той е строил, за да утвърди властта си, но и за да развие града. Колкото и парадоксално да звучи – въпреки че е бунтовник срещу султана, той е бил и своеобразен „владетел“ със собствена визия, притежавал е някои държавнически качества. Поддържал е ред и е налагал правила, макар и сурови. Имал е изявена харизма и личностна сила. Той е можел да вдъхнови и подчини груби, войнствени хора – това не е маловажно. Очевидно е бил харизматичен лидер, способен да създаде около себе си лоялно ядро. Разбира се – тези качества не го правят „добър“ по морален стандарт в днешния смисъл. Но те го правят способен и значителен човек, оставил отпечатък върху историята. Малцина днес биха могли да комбинират военна дързост и тактика, политическа гъвкавост, административен талант, строителен усет, лична харизма. Така че може справедливо да се кажат няколко добри слова за Осман Пазвантоглу като за надарен и сложен исторически персонаж, а не просто за пореден кървав насилник.
Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.