Каменен вътрешен двор

Вижте и научете за още интересни обекти:

   

Човекът започва да реди плочи, върху които да стъпва, от далечни векове. Това е зона на комфорт, характерна повече за градовете. Как и кога за пръв път се появяват павирани пътеки, дворове, площади и улици? Как се обработва теренът, какви материали се ползват, как става отводняването и отвеждането на обратни води? Това е интересна тема не за специалисти - каменоделци, а за всеки, който се ползва от тези придобивки многократно през деня, месеца и годината. Настилките от плочи и паветата, са един от най-старите белези на „цивилизования“ град, свидетелство за прехода от утъпкания прашен път към подреденото обществено пространство. Какъв е произходът на настилките? Потребността човекът да „укроти“ земята под краката си, се появява още в неолита, когато хората започват да изграждат постоянни селища. В началото, това са утъпкани глинени подове в жилищата и дворовете, които понякога се подсилвали с речни камъчета или натрошена керамика. Но идеята за подредена, каменна настилка, по която да се ходи, възниква едва когато общността достига определено ниво на социална и технологична организация. Най-ранни свидетелства, са открити в Месопотамия (ок. 4000 г. пр.н.е.). В древните градове като Ур и Урюк са открити улици, постлани с изпечени глинени плочи и битум, които осигурявали по-добра устойчивост при дъжд. В Древен Египет, около храмовите комплекси и пирамидите, са изграждани каменни платформи от варовик и гранит, служещи за церемониални пътеки. В Крит и Микена (ок. 2000–1200 г. пр.н.е.), в дворците на Кносос и Тиринт, са открити настилки от плоски варовикови плочи, положени върху пясъчно легло, със спретнат дренаж по периферията. Тези примери показват, че настилката е била белег на ред, власт и култ, а не просто утилитарно решение. Римският модел се явява златният век на павираните пътища. Римляните издигат настилката до държавна политика. От III в. пр.н.е., започват да строят своята знаменита пътна мрежа, достигнала над 400 000 км, от които над 80 000 км били павирани. Какво представлява конструкцията на римския път? Подготовката на терена (statumen) протича по следната процедура: първо се изкопавал трап, чиято дълбочина достигала 1–1,5 метра. На дъното се полагал слой от едри камъни или натрошен камък за стабилност и дренаж. Средният слой (rudus и nucleus) започвал, когато отгоре се насипвал по-дребен чакъл, примесен с варов разтвор, след това се насипвал още по-фин слой от пясък и дребни камъчета, уплътнен с дървени трамбовки. Горната настилка (summum dorsum) се оформяла, когато върху това ложе, се подреждали големи каменни плочи (често базалт или гранит), добре напаснати, с леко изпъкнал профил по средата за оттичане на дъждовните води към канавки от двете страни. Как било организирано отводняването? Всички римски улици имали централен „гръбнак“ (convexus dorsum), от който водата се оттичала към странични улеи (sulci) или канали, облицовани с камък. Канализацията под улиците била свързана с дренажна мрежа – изумително постижение за времето. За материали били ползвани вулканичен туф и базалт (в Италия); варовици и пясъчници (в провинциите). Понякога насипвали тухли или трамбована шлака при по-евтини участъци.

Язовирите в България    Информация за река Дунав    Гръцки огън    Хасково    Хисар

Средновековният град бил комбинация между кал и камък. След падането на Рим павирането запада. През ранното Средновековие градските улици отново стават кални, неравни и пълни с отпадъци. Едва от XII–XIII век, с възраждането на градския живот, започват да се появяват настилки в централните площади и около катедралите – първо в Северна Италия, после във Франция, Германия и Фландрия. Материалите били местен камък, речни камъчета, често с формата на „галета“ (оттук идва и думата „калдъръм“). Камъните се нареждали в пясъчно легло, без спойка, като дъждовната вода се просмуквала между фугите. За отводняване служел лек надлъжен наклон или страничен улей, но без подземна канализация. Обратните води, най-често се отвеждали по улични риголи към близкия ров или река. Тогава настилките били привилегия – само централните улици и дворове на замъци или манастири били павирани. За селата това било рядкост. Ренесансът и барокът превръщат настилката в част от градския декор. През XVI–XVII век настилките стават симетрични и декоративни. Площадите във Венеция, Флоренция, Прага или Париж се облицоват с геометрично наредени каменни плочи. Теренът се изравнява внимателно, често с трамбован чакъл и пясък. Фугите се запълват с варов разтвор, за да се получи по-гладка повърхност. Оттичането вече е планирано: под настилката се вграждат каменни улеи, водещи към градската канализация. В по-богатите дворове се появяват плочи от мрамор или теракот, а в по-бедните – трошен камък и калдъръм. Индустриалната епоха е времето на паветата и инженерната система. XIX век носи павето – кубичен камък с равни страни, лесен за подмяна.

Градове като Париж, Лондон и Виена изграждат сложни настилки: базалтови или гранитни павета, положени върху пясъчно или варово легло; железни и гранитни бордюри; подземна канализация с улични шахти за отвеждане на дъждовни и отпадни води. С това настилката става част от инженерната инфраструктура, а не само повърхност. По-късно, в края на XIX в., настилките от тухли и асфалт започват да изместват камъка в големите градове, но павираните улици остават символ на старинна естетика. Днес настилките от плочи и павета преживяват възраждане, като част от устойчивата градска среда. Използват се гранитни и бетонни павета, често с пропусклива структура; клинкеритни тухли; натурален камък – варовик, пясъчник, травертин; дренажните подложки се правят от чакъл и геотекстил за отвеждане на водата. Отводняването се решава чрез скрити дренажи и лек наклон (1–2%), а обратните води се насочват към био-дренажни зони или събирателни шахти. Така настилката днес съчетава древния принцип на „твърдата пътека“ с новите екологични идеи. Павираната повърхност винаги е символизирала ред, култура и принадлежност към града. В двора тя означава грижа и уют; на площада – власт и организираност. От утъпкания прашен път до съвременната екоплоча, човечеството изразява чрез настилката своето отношение към пространството и времето: желанието да овладее хаоса и да остави следа.

www.bg-dentist.com    Базални импланти - информация    Лекцията на д-р Хоо    Протезиране с импланти    Дентална клиника в Пловдив

Авторът на тези редове има личен спомен от стъпалата пред Базиликата в Монмартър. На едно от нивата между две поредици стъпала, свиреше уличен музикант с арфа. Човекът се стараеше и звуците бяха вълшебни. Но малко хора поспираха, защото очевидно наблизо минаваше отводнение с обратни води и неистово "ухаеше" на урина. Твърди се, че французите затова са толкова добри в парфюмерията, понеже тя се развила, за да притъпи неприятната миризма, идваща от хората, които в старите времена нямали традиция да се къпят. Това твърдение има известна историческа основа, макар че реалността е малко по-сложна и нюансирана. Франция, особено регионът Грас (Grasse), наистина става център на парфюмерийната индустрия през XVII–XVIII век, но причините не се свеждат само до липсата на къпане. Хигиената в старите времена, през Средновековието и ранното Ново време (около XIV–XVII в.) в Европа, включително във Франция, заобикаляла банята. Хората рядко се къпели в пълния смисъл. Това не било, защото не искали да са чисти, а защото се смятало, че водата „отваря порите“ и прави тялото уязвимо към болести. Вместо това, хората използвали сухо почистване, смяна на бельо и ароматизирани кърпи. Висшите класи често се пръскали с парфюми или парели дрехите си с ароматни треви. Раждането на френската парфюмерия се случва, когато в XVI век, италианската аристократка Катерина Медичи донася във Франция изкуството на парфюма от Флоренция, заедно със своя личен парфюмер Джовани Паоло Фемини (Giovanni Paolo Feminis). По това време кожените ръкавици били основен аксесоар във висшето общество, но тъй като обработката на кожа миришела неприятно, занаятчиите в Грас започнали да ароматизират ръкавиците си. Това дава началото на легендарната парфюмерийна традиция на града. Парфюмът като културен символ започнал да се утвърждава през XVII–XVIII век, при двора на Луи XIV и Луи XV. Тогава парфюмът се превръща в част от етикета и изискаността. Луи XV имал „парфюмен двор“ („la cour parfumеe“), където всичко било ароматизирано — от перуките до мебелите. В този период парфюмът действително прикривал телесни миризми, но също така бил белег на статус, вкус и принадлежност към елита. В XIX век, с напредъка на химията и синтетичните аромати, парфюмерията се превръща от средство за прикриване на миризми в изкуство и индустрия. Французите, благодарение на традицията си и фината си естетика, запазват лидерството си. Парфюмите първоначално са използвани и за прикриване на телесни миризми в епохи, когато къпането било рядкост. Но успехът на французите в парфюмерията се дължи не само на това, а и на съчетанието между занаятчийска традиция, културен вкус, икономическа среда и по-късно — научен напредък. От нужда се родило изкуство — а французите го издигнали в култ.

Зъболекар в Пловдив    www.bg-dentist.eu    www.bg-dentist.net    Dental tourism    www.bg-tourinfo.com

Плочниците по вътрешните дворове, улиците и площадите в крепостите, били привилегия на живеещите и пребиваващите в тях, докато извън крепостните стени, селяните газели в кал до уши. Очевидно този елемент от зоната на комфорт на града и до днес се явява магнит за хората от селото към града. Всъщност това, улавя една дълбока символика на градската цивилизация, чиято материална проява са именно плочниците, настилките и благоустроените пространства. Плочниците наистина се превръщат в белег на цивилизация. В старите крепости и градове настланите улици и дворове не били само удобство, а демонстрация на ред, организация и контрол върху природата. Камъкът е траен, устойчив и символ на властта на човека над хаоса (калта, праха, дъжда). Да стъпваш върху камък, а не в кал, е било привилегия и белег на принадлежност към "вътрешния свят" — света на реда и сигурността. Така още от античността настилките в градовете са знак на урбанност и власт, докато извън тях започвал „естественият“, неконтролиран свят на селото. Крепостта била като граница между „ред“ и „хаос“. Крепостните стени не само защитавали от външен враг, а разделяли два свята: вътре – настлани дворове, каменни улици, подредени пространства; вън – кал, земя, прах, непредсказуемост. Тази граница имала и социално измерение: живеещите вътре били част от „привилегирования ред“, а селяните отвън – от „естествения хаос“. Дори днес градът и селото носят част от тази древна символика: градът е място на контрол, стабилност и инфраструктура; селото – място на природата, непредвидимостта и зависимостта от сезоните.

Нашата рекламна програма    Байкушевата мура    Информация за Башлийски езера    Връх Безбог    Планини в България

Модерният „магнит“, е движението от плочника до тротоара. С развитието на градовете, настилките се превръщат в основен белег на урбанизацията – улици, площади, тротоари, паркови алеи. Те не са само функционални, а и психологически символ на сигурност и комфорт: чисти обувки, равна повърхност, предвидимост при движение. Когато човек отиде от село в града, тялото и сетивата му буквално усещат тази промяна – под краката вече не е кал, а камък или бетон; няма нужда да внимаваш за дупки, локви или изпуснати следи от животни. Това усещане за „освобождение от природата“, е силен психологически фактор в урбанизацията. Днес, въпреки че селата могат да имат настлани улици, символът на града като „настлано пространство“ остава жив. Много хора подсъзнателно свързват плочниците, асфалта, уличното осветление с комфорт, сигурност и дори достойнство. От друга страна, калта, неравният терен и тъмнината се свързват с „изостаналост“, дори когато носят повече автентичност и свобода. Еволюцията на настилките, от античния форум до съвременния тротоар, отразява развитието на обществените отношения и йерархии. От камъка под нозете на римския легионер, се стига до тротоара под обувките на съвременния гражданин. В античността, настилката е знак на ред и власт. Още в древния свят настланите улици, са инженерен и културен белег на цивилизацията. И отново в Месопотамия и Египет, най-ранните настилки били от печени тухли и каменни плочи, предназначени за храмови комплекси и процесионни пътища. Тяхната функция била ритуална и символична – ходиш по „очистено“ пространство, подготвено за боговете и царя. В Гърция, в класическите полиси, улиците рядко били настлани; настилки имали само площадите (агората) и храмовите пространства. Това вече маркира границата между публичното и частното, сакралното и обикновеното. В древния Рим, римляните издигат настилката до държавно изкуство. Viae Romanae — римските пътища, изградени от няколко слоя камък, чакъл и пясък, са най-прочутите настилки в историята. В градовете — особено в Помпей и Рим, настилката от лава или базалт е част от урбанистичния ред. Измислени и приложени били високи бордюри, отводнителни канали, пешеходни камъни за пресичане. Настилката символизира властта на държавата и реда над природата — камъкът е самата римска идеология в материална форма. В Средновековието настилката е повече като като привилегия и защита. След разпада на Римската империя повечето настилки западат. Калта отново превзема улиците.

Само крепостите, манастирите и градовете с важно значение поддържат каменни настилки в дворовете и около административните сгради. Настлани пространства се срещат в царските дворове, катедралните площади и търговските улици. Навън селата остават в кал, която през зимата се смесва с тор и дъжд. Така настилката отново става знак на привилегия, власт и култура. Тя е границата между властта и подчинението, между "града на човека" и "земята на природата". През Ренесанса и барока, настилката става сцена на обществения живот. С възраждането на градовете, настилките се връщат с нова сила: в Италия, Франция, Испания и Нидерландия, градските площади се оформят с каменни настилки, често в декоративни шарки. Площадът вече е театър на обществения живот — тук процъфтяват пазари, паради, публични наказания, празненства. Камъкът подчертава формалността на тези пространства — тук всичко е видимо, подредено, представително. XIX век започва да възприема настилката като гражданско право. Индустриализацията променя символиката: настилките и тротоарите, се превръщат в знак на модерния град, достъпен за всички. В Лондон и Париж, след хигиенните реформи на 19-ти век, тротоарът се явява израз на обществено здраве и равенство — място за безопасно придвижване на пешеходеца. Асфалтът измества калдъръма — градът става гладък, „цивилизован“. Интересно е, че в същото време, селото запазва калта като естествен фон на живота. Така се ражда дихотомията: градът е камък — селото е кал. Днес настилката е граница на човешкото пространство. Плочниците и асфалтът вече не са лукс, а даденост, но символиката им остава: настланото пространство е „опитомено“ – там човекът владее средата. Неасфалтираното, земното, е „естествено“, но и непредсказуемо. Дори в психологически план, хората често чувстват несигурност, когато напускат настланата зона — например при влизане в кална или тревиста местност. Това подсъзнателно възпроизвежда хилядолетната представа, че камъкът = ред, цивилизация, защита. От пътя на римлянина, до тротоара на съвременния гражданин, настилката е материалният израз на реда, статуса и сигурността. Тя е един от малкото архитектурни елементи, които едновременно имат: практическа функция (удобство, хигиена, безопасност), социална функция (принадлежност към цивилизованото), и символна функция (контрол над природата, устойчивост на човешкия свят).

Подробна информация за Пирин планина    Езера в Пирин    Град Пловдив    Рила    Вихрен – красавецът на Пирин

Освен функционалност, настилките имат и декоративни функции. Кои са най-известните световни примери, където тези две функции се съчетават виртуозно? Естетическата и символна сила на настилките, често е подценявана, но тя е ключов архитектурен елемент. Декоративната функция на настилките е своеобразна „пета фасада“ на града — повърхността, по която ходим, но която говори за културата, вкуса и йерархията на пространството. Ето някои от най-известните световни примери, в които функционалното и декоративното се сливат в съвършенство: Форумът в Рим (Италия). Той е от епохата на античността. Изработен е от травертин, базалт, мрамор. Настилката на Римския форум е не просто покритие, а свещена повърхност, износена от стъпките на поколения оратори, сенатори и граждани. Декоративните вложки от различни камъни, подчертават централните оси и процесионните маршрути — функция и символика се сливат в едно. Тук настилката е сцена на историята — едновременно под и над човека. Площад „Сан Марко“във Венеция (Италия), от времето на Ренесанса и барока. Съграден от варовик, истрийски камък, черен и бял мрамор. Представлява плетеница от сложни геометрични мотиви, които визуално разширяват пространството чрез перспектива. При прилив, настилката се покрива от вода, превръщайки се в огледало на небето и архитектурата. Това е уникално естетическо преживяване. Декорацията тук не само украсява, а и „оживява“ в диалог с природата. Джамията Шейх Лотфолах, в Исфахан (Иран). Тя е от Сафавидския период, XVII в. Цялата е от глазирани керамични плочки, теракота. Вътрешният двор и подовете, са покрити с керамични мозайки, които не само украсяват, а насочват движението и погледа към центъра – към Бога. Симетрията е изчислена така, че човек да усеща ред и хармония дори при движение. Декоративността тук е духовен ред – геометрията, превърната в молитва. Площад „Дел Кампо“, Сиена (Италия), строен през XIII–XIV в. от червена тухла и бял камък. Настилката е оформена като грандиозен ветрилообразен амфитеатър, насочен към общинската кула (Торе дел Манжа). Осемте сектори символизират съдебните окръзи на града – т.е. настилката е карта и декор едновременно. Тук настилката е архитектура – тя организира пространството чрез рисунък.

Копакабана, Рио де Жанейро (Бразилия, XX в., проект на Роберто Бурле Маркс (1970). Крайбрежен път до прочут плаж, с черни и бели камъчета, поставени в мозайка с вълнообразен мотив. Едновременно визуален ритъм и ориентир за движение, както и художествено изявление, което символизира морето. Тук пешеходната настилка, става национален символ – „пешеходна икона“ на Бразилия. Лас Рамблас и площад „Пласа де Каталуня“, Барселона (Испания). От епохата на модернизма, XIX–XX в. Каменна мозайка и бетонни блокове; мозайките на Жоан Миро и Антони Гауди превръщат настилката в произведение на изкуството. Функционална повърхност, която предава настроение, културна идентичност и артистичен дух. Площад „Плас дьо ла Конкорд“, Париж (Франция), от XVIII в., съграден от гранит и базалт. Строг геометричен рисунък, подчинен на класическите оси и симетрия на града. Настилката създава оптически баланс между монументалните сгради и отвореното пространство. Осигурява дренаж и трайност; внушава ред и величие. Площадите в Маракеш (Мароко), от теракота, червени тухли, варовик, представляват зигзагообразни и арабескови мотиви, които превръщат утилитарното в орнаментално. Придават тактилна красота. Усещането за място идва не само от гледката, а и от контакта на стъпалото с украсената повърхност. Португалските калсадас (calcada portuguesa), като например, площад „Росио“ в Лисабон, строен през XIX в. от бели и черни варовикови кубчета. Представляват изящни вълнообразни и флорални мотиви, изцяло изпълнени на ръка от майстори-каменари. Те са едновременно устойчива настилка и изкуство на земята. Може би са най-елегантният пример за сливане на функция, занаят и поезия. Японските храмови градини (например Рьоанджи, Киото) от чакъл и каменни плочи, насочват движението и създават усещане за съзерцание. Всеки камък е подреден с мисъл за ритъм, пауза и тишина — декоративността тук не е украшение, а философия. Минимализмът е превърнат също в декоративност – просто в по-дълбок, вътрешен смисъл. Най-великите настилки в света не са просто подове, а културни текстове. В тях архитектурата, занаятът и символиката се съчетават в материален език, който казва: „Тук човекът владее пространството, но и го украсява, за да му отдаде почит.“ Настилката в баните на античността, е едновременно утилитарна, естетическа и социално символична. Това, което днес наричаме „подова мозайка“, за римлянина (и по-късно за византиеца), е било израз на богатство, култура и принадлежност към цивилизования свят.

България    Кариес    www.dentalimplants.bg    Имплантати    Остеоинтеграция

Ендодонтия    Имплантатна повърхност    www.investor-bg.com    Здравеопазване в България    Япония

Българският туристически информационен мегасайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.

Лицево - челюстна хирургия    Aсептика и антисептика    Курс по хирургия в Румъния    Конгрес в Рим    Папиломи