Видин

Идеята за построяване на Дунав мост 2 при Видин - Калафат датира от десетилетия назад, като проектът е резултат от дългогодишни усилия и сътрудничество между България и Румъния. Най-ранните споменавания и идеи за построяване на мост при Видин - Калафат са още през 20-те години на миналия век. Първото документално споменаване на идеята е през 1925 година в български документи. Това е времето след Първата световна война, когато има усилия за подобряване на транспортната и икономическа свързаност в региона. След Втората световна война, през 1950-те и 1960-те години, идеята за мост при Видин - Калафат се обсъжда в контекста на подобряване на инфраструктурните връзки между страните в социалистическия лагер. Въпреки това, приоритет тогава е даден на Дунав мост 1 при Русе - Гюргево, който е открит през 1954 година. Интересът към изграждането на втори мост над Дунав между България и Румъния се възобновява в края на 90-те години на миналия век. Мостът, наречен с обнадеждаващото име „Нова Европа“, е известен у нас също и като Дунав мост 2. Той е пътен и железопътен мост над река Дунав, който след дългогодишни перипетии най-накрая свързва градовете Видин в България и Калафат в Румъния. С изграждането на моста, транспортната мрежа и на двете страни се отваря съществено и се разширяват европейските транспортни мрежи. Проектът става част от Паневропейския транспортен коридор №4 на Европейския съюз и има подобрява цялата югоизточна транспортна ос на Европа и на трансевропейската транспортна мрежа. През моста транспортните трафици шосе – железница се оптимизират и разширяват. Мостът има дължина 1971 м и притежава по две пътни ленти във всяка посока, единична електрифицирана железопътна линия и велосипедна алея. Мостът, посредством първокласния републикански път I-1 от Видин до Ботевград, се свързва с автомагистрала „Хемус“, която започва от столицата. Има и по-пряк път до София, през Петроханския проход, който е много живописен, но е по-труден за преминаване и ако приоритетът е времето, а не километрите, първият вариант е по-добър. По принцип е предвидено разширяване на пътя от Видин до Ботевград до скоростен път. През Румъния минава по-краткият маршрут към Унгария, през Дробета – Турну Северин, като пътят е изцяло рехабилитиран и е с добро качество, но се минава през населени места, където скоростта е ограничена. В нашата страна още от 1980-те години започва обсъждането на идеята за по-пряка и бърза алтернативна връзка през Видин до страните от Централна и Северна Европа чрез път, който да замени ползването на действащата от десетилетия железопътна (и по-късно - автомобилна) фериботна линия Видин-Калафат с комбиниран мост. Заради ембаргото спрямо Югославия, по време на политическата криза и войните на Западните Балкани през 1990-те години, нуждата от такава връзка започва се усеща особено остро. В края на 2002 г., британско-испанският консорциум „Скот Уилсън холдингс, Флинт & Нийл партнършип“ и испанската „Иберинса“ са избрани за международни консултанти по инженеринг и управление по проекта „Изграждане на нов граничен комбиниран мост на река Дунав при Видин Калафат“. В края на 2006 г. се провежда търг за главен изпълнител на проектирането и строителството на моста. Той е спечелен от испанската компания FCC Construccion S.A. Срокът за изпълнение на моста е заложен за 38 месеца. Дунав мост 2 стъпва върху четири големи стълба в плавателния участък на Дунав, на които са монтирани по 13 чифта ванти, които да поддържат бетоновите сегменти на моста. Мостът е открит официално на 14 юни 2013 година, като от 15 юни 2013 г. е в редовна експлоатация. Освен за мост Видин – Калафат, проучвания са правени за втори мост и на други места. През 1994 г. е направено проучване за мост Лом – Раст, но е установено, че българският бряг е свлачищен, а румънският е блатист. Затова фирмата, която е ангажирана с проучването, предлага моста Видин – Калафат. През 2007 г., инвеститори проявяват интерес за строителство на мостове по Дунав между Оряхово и румънския град Бекет, както и между Силистра и Кълъраш. Планът за Оряхово – Бекет предвиждал само шосейна връзка. Възможно е следващият мост, който ще се построи между България и Румъния, да бъде между Силистра и Кълъраш. В публикувана стратегия на румънското правителство, се говори за още 7 моста над Дунав – при Кълъраш, Браила, Галац, Турну Мъгуреле и Бекет. Остава само да се намерят инвеститори и мостовете да са целесъобразни от гледна точка на икономическа ефективност и реална необходимост. На 13 ноември 2023 г. по моста Видин - Калафат преминава 10-милионното превозно средство. Водач е Станислав Кожухаров от Димитровград, идващ от Белгия, преминал с товарен автомобил "Рено“ с пловдивска регистрация. На Кожухаров е връчен символичен предметен подарък и плакет, с пожелания за безаварийно пътуване. Преминаването по моста за Кожухаров е било безплатно. По принцип, електромобилите, както и триколките, мотоциклетите и велосипедистите, минават по моста безплатно. Въздействието на строителството на моста при Видин - Калафат върху регионалното развитие, е почувствано още по време на строителните работи, тъй като са създадени близо 1000 работни места; а от началото на работите до въвеждането на моста в експлоатация в местната и в регионалната икономика пряко са се влели около 60 млн. евро. Историята на втория български мост над река Дунав при Видин и Калафат започва много по-назад в миналото, отколкото повечето хора могат да си представят. Шокиращо е днес, но истината е, че идеята всъщност е по-стара от строежа на първия мост; по-стара е от съвременна Румъния и е преживяла смяната на няколко управленски модела и в двете държави. Днес мостът е пряка връзка за туризъм между Северозападна България и противостоящите области на Румъния, като съоръжението е проектирано освен като транспортна връзка, но и като много красива забележителност. Цялостната му визия е олекотена и хармонира с широкото пространство на реката. Една от най-вълнуващите гледки към него, където в далечината мостът се откроява с красивата си бяла конструкция, се открива от видинския Крайдунавски парк и от стените на крепостта „Баба Вида“ на изток от тях. Идеята е витаела във въздуха отдавна, но първите проучвания за мост между България и Румъния започват веднага след Освобождението. Обсъждат се няколко варианта. Междувременно в България се изгражда жп мрежата, между двете държави се развива търговията и транспортните връзки стават все по-важни. През 1909 г. от местните власти на българския град Видин, е приета резолюция за изграждане на мост между града и Калафат. Те твърдели, че това е най-краткият път от Централна Европа до Бяло море и изпратили писмо до Министерския съвет. Най-краткият път между Бяло море и Централна Европа, се превърнал в международното трасе Е79, но това не помогнало, дори след повече от век, да се появи дунавски мост по него. Заради войните и стопанските кризи, проектите били замразявани, а освен това двете държави дълго не могат да се разберат откъде точно да минава мостът.

Стамбол капия    Художествена галерия - Видин    Информация за река Дунав    Курс по хирургия в Румъния    Конгрес в Рим    Крепостта Баба Вида

Едва в края на 40-те години на миналия век, на идеята се обръща сериозно внимание от управлявалия по това време в СССР Йосиф Висарионович Сталин и в началото на 50-те започва строежът на моста при Русе, открит официално през 1954 г., основно, заради военно-политически и геостратегически интереси на несъществуващия вече Съветски съюз. Мостът при Видин дълги години витаел само в сферата на идеите, а и за властите, през дълъг период от време, сухопътни връзки със Западна и Централна Европа не били сред приоритетите им. Залагало се повече на пристанища и превози през ро-ро фериботни терминали, както и на комбинирани връзки с водния транспорт, отколкото на удобството за влакове и автомобили, които без смяна могат да пътуват на запад. Едва през 80-те години на миналия век, започва обсъждане на идеята за по-пряка и бърза връзка на Видин и страните от Централна и Северна Европа, която да замени действащата от десетилетия железопътна и по-късно автомобилна фериботна линия Видин – Калафат, с комбиниран мост. Днес Дунав мост 2 при Видин - Калафат предоставя значителни предимства пред Дунав мост 1 при Русе - Гюргево в различни аспекти, включително икономически, туристически, логистичен и културен план. Дунав мост 2 подобрява търговските връзки между България и Румъния, както и между Южна Европа и Централна и Западна Европа. Това улеснява движението на стоки и услуги, намалявайки транспортните разходи и времето за доставка. Строителството и функционирането на моста стимулира икономическото развитие на регионите Видин и Калафат, привличайки нови инвестиции и създавайки работни места. Мостът повишава конкурентоспособността на местния бизнес, като осигурява по-добър достъп до европейските пазари. Дунав мост 2 отваря нови туристически маршрути, свързвайки България и Румъния с други европейски дестинации. Това увеличава потока на туристи и разширява туристическите възможности в региона. Мостът насърчава развитието на туризма в Северозападна България; район, който дълго време е бил икономически по-слаб, но който има потенциал за развитие на културен и еко-туризъм. Дунав мост 2 предлага алтернативен маршрут за преминаване през Дунав, облекчавайки натоварването на Дунав мост 1 и предоставяйки резервен маршрут в случай на задръствания или ремонти на първия мост. Мостът е част от важни трансевропейски транспортни коридори, които свързват Балканите със Западна и Централна Европа, подобрявайки транспортната свързаност и ефективност. Мостът улеснява културния обмен между България и Румъния, като прави по-лесно организирането на културни събития, фестивали и сътрудничество между културни институции. По-добрите транспортни връзки насърчават посещенията на културно-исторически обекти в региона, което спомага за тяхното опазване и популяризиране. Дунав мост 2 предлага множество предимства, които допринасят за икономическото развитие, увеличаване на туристическите потоци, подобряване на логистичните връзки и засилване на културния обмен между България и Румъния. Тези предимства правят моста ключов елемент в инфраструктурата на региона и важен фактор за неговото бъдещо развитие. Самият мост освен като важно транспортно съоръжение, притежава и естетическа стойност със своята изчистеност и минималистичен дизайн. През лятото много европейски туристи посещават южната ни съседка Гърция с коли, каравани и кемпери. Доколко обаче, маршрут, минаващ през моста Видин - Калафат, е атрактивен път за тях, в сравнение с други алтернативни маршрути? Фактите сочат, че маршрутът през моста Видин - Калафат може да бъде атрактивен за европейските туристи, които пътуват към Гърция, в зависимост от техния изходен пункт и предпочитания. Предимствата на маршрута през Видин - Калафат са в избягването на задръствания и граници: Дунав мост 1 при Русе - Гюргево е често претоварен, особено през летния сезон. Преминаването през Видин - Калафат може да предложи по-бързо и по-малко натоварено алтернативно преминаване на Дунав. Пътуването през Северозападна България и Видин предлага възможности за посещение на исторически и културни забележителности, като Белоградчишките скали, крепостта Баба Вида и други интересни обекти. Този маршрут често е по-малко натоварен в сравнение с основните маршрути през София и Пловдив, което може да означава по-спокойно и приятно пътуване. Алтернативен маршрут, като този през София и Кулата-Промахон, който е най-прекият и най-често използваният маршрут от Централна и Западна Европа към Гърция, е добре развит и предлага бърз достъп до гръцките курорти; обаче, през летния сезон може да бъде претоварен, особено на граничния пункт Кулата-Промахон. Маршрут през Русе - Гюргево и Ботевград минава през Дунав мост 1 и след това продължава през Ботевград, София и Кулата-Промахон също е традиционен маршрут, но също често е претоварен и може да има големи забавяния на граничния пункт. Туристите могат да изберат да минат през Сърбия (Белград) и Македония (Скопие), което също е популярна алтернатива, но този маршрут е по-дълъг, макар че, предлага възможност за разглеждане на други балкански държави. Маршрутът през Видин - Калафат може да е малко по-дълъг за туристите, идващи от Централна и Западна Европа, в сравнение с маршрута през София. Обаче, избягването на задръствания и по-спокойното пътуване може да компенсира допълнителното разстояние. Основните маршрути през София и Кулата-Промахон засега имат по-добра инфраструктура и магистрали, което може да осигури по-бързо и комфортно пътуване. Маршрутът през Видин - Калафат предлага уникални културни и природни забележителности, които могат да бъдат привлекателни за туристите, търсещи нови и интересни места за посещение. Така че, маршрутът през Видин - Калафат може да бъде атрактивна алтернатива за европейските туристи, пътуващи към Гърция, особено за тези, които искат да избегнат задръстванията и да се насладят на по-спокойно пътуване с възможности за разглеждане на културни и природни забележителности в Северозападна България, макар основните маршрути през София и Кулата-Промахон все още да остават по-бързи и директни опции за мнозинството туристи.

Облаци    България    Еврейската синагога    Телеграф капия

Град Видин е един от многото български градове. Има много богата история, множество исторически и културни забележителности и си заслужава да се посети по всяко време на годината. Населението на града се колебае около 65 000 души, но много от хората са емигрирали извън страната и не живеят постоянно в града. Видин е първото голямо българско речно пристанище по поречието на река Дунав и е възлов транспортен център - освен пристанището, има ЖП - гара и летище, което за съжаление отдавна не функционира. От години много правителства се канят да отдадат летище Видин на концесия и да се възстановят полетите, но до действия в тази насока така и не се стига. В момента пистата на летището се използва за автомобилни състезания от типа street-race. Подобно на Русе, Видин е удобна локация за интерлогистичен център и с построяването на Дунав мост 2, транспортните възможности ще се увеличат. Все пак Русе има едно предимство - разположен е само на 62 км. от Букурещ, докато от страната на Видин районът в Румъния е развит икономически много по-слабо. Предимството на Видин пред Русе е близостта на границата със Сърбия (окръг Зайчар), но инфраструктурата и от българска, и от сръбска страна е развита слабо. Изградени са ГКПП Видин - Калафат (за преминаване в Румъния) и на около 30 км. в град Кула за преминаване към Сърбия. След дълги години проучвания и обсъждания най-накрая успешно беше построен и пуснат в експлоатация Дунав Мост 2 - той свързва Видин и Калафат.

Остеоинтеграция    Зъбни импланти    Папиломи    Ралев Дентал АД    България    Зъболекар в Пловдив

Ако човек е кмет на Видин и иска да извлече максимални ползи от наличието на железопътна, пътна и водна транспортна инфраструктура, има няколко ключови области, в които е добре да инвестира. Тези области включват логистика и транспорт, туризъм, промишленост и производство, както и развитие на човешките ресурси. Разработването на съвременни логистични центрове и складови бази, които да използват комбинираната транспортна инфраструктура (железопътна, пътна и водна) ще привлича фирми за складиране и разпределение на стоки. Изграждането на интермодални терминали, които да улесняват прехвърлянето на товари между различните видове транспорт може да направи Видин ключов логистичен хъб в региона. Развитието на фериботни линии по река Дунав и круизните услуги, ще улесни транспортирането на хора и стоки и ще повиши туристическия поток. Инвестирането в подобряване и популяризиране на историческите забележителности, като крепостта Баба Вида, близките манастири и Белоградчишките скали и подобряване на инфраструктурата около тези обекти ще привлече повече туристи. На голям интерес може да се радват и разработването на еко- и агро- туристически маршрути, които да включват посещения на природни резервати, селски райони и винени турове. Подобряването и разширяването на круизните пристанища, за да се привличат повече речни круизи по Дунав, ще увеличи туристическия поток и приходите за града. Създаването и развитието на индустриални зони, могат да използват близостта до транспортната инфраструктура за лесен износ и внос на суровини и продукти. Би могло да се предоставят стимули и подкрепа за местни производители и бизнеси, които да се възползват от наличната инфраструктура за експанзия на своите пазари. Инвестирането в образователни и тренировъчни програми, които да подготвят местната работна сила за работа в логистиката, туризма и производството, е добра идея за развитие на човешките ресурси. Това предполага активно сътрудничество с университети и професионални училища за създаване на специализирани програми. Нужно е да се разработят инициативи за привличане на млади професионалисти и предприемачи в града, като се предоставят данъчни облекчения и други стимули. От гледна точка на критериите за устойчиво развитие, може да се инвестира в зелена инфраструктура и устойчиви транспортни решения, които да намалят екологичния отпечатък на града и да подобрят качеството на живота. Същото важи със страшна сила и за подкрепата на проекти за енергийна ефективност и възобновима енергия, които да намалят разходите и да привлекат екологично ориентирани инвестиции. Като кмет на Видин, човек може да извлече значителни ползи от съществуващата транспортна инфраструктура чрез стратегически инвестиции в логистика, туризъм, промишленост, човешки ресурси и устойчиво развитие. Тези области ще допринесат за икономическото развитие и подобряване на качеството на живот в града и региона. Ето, току-що формулирахме безплатно печеливша стратегия за ускорено развитие на Видин и региона за следващите местни избори. Без майтап.

Батак    www.ralev-dental.bg    Арбанаси    Рила    Рилски езера

В Българския туристически информационен сайт bg-tourinfo има голям масив в html-формат с информация за град Видин. Ако желаете да получите възможно най-пълната информация за града, кликнете тук... В други секции е разположена по-специализирана информация относно историята на Видин, някои туристически обекти и т.н.

Седемте Рилски езера    Артикулатор и лицева дъга    www.see-bulgaria.com    Отовишки връх    Япония    Язовир "Карагьол"    връх Калин    Мальовица

Малко известен е фактът, че със съдействието на Константин Стоилов, в качеството му на депутат от този регион, във Видин е открито през 1887 г. първото винарско училище. Сградата е запазена в оригиналния й вид (непосредствено след Турската поща) и нашепва за майсторските вина с дунавски привкус, които се правят в областта. След освобождението на България, винената индустрия се развива скокообразно и през 1897 г. общата засята площ с лозя достигнала 115 000 хектара. През това време, филоксерата – насекомо, голям вредител по лозята - се разпространила във Франция и Англия, и достигнала до българските лозя през 1884 г., като първо ударила Видинския регион. Филоксерата, с произход от югозападната част на Северна Америка, унищожила повечето от съществуващите лозови насаждения в страната и зачеркнала традиционното винопроизводство в България. Родното Министерство на земеделието действало бързо, като поканило известния френски винен експерт Пиер Виала да разреши проблема. Френският специалист направил предложения, които водят до създаването на Плевенския институт по лозарство през 1902 г. Презасаждането на лозята в страната започнало през 1906 г., но получило много бързо развитие едва след края на Първата Световна война. Много стар и добре известен местен сорт червено грозде, отглеждан основно в регионите от българските градове като Видин, Ново Село, Плевен, Сухиндол и Крамолин, е сортът Гъмза. Той много често се свързва с Кадарка в Австрия, Турция, Румъния, Франция, Словакия, бивша Югославия и Унгария. Сортът, който притежава ярък рубинен цвят, приятни танини, характерни но леко свежи, с вкус на малки червени плодове, е изключение за винопроизводството в Северна България, известна основно с белите си вина. Гъмзата е сорт, познат още със синонимите си Черна гижа (Видинско), Скадарка, Мекиш, Четерешка (Македония, Сърбия), Кадарка (Унгария, Румъния), Mor Kadarka (Турция), но и със своя дискусионен произход. Някои твърдят, че Гъмзата е пренесена от Унгария, други източници посочват района на Скутари, на границата между Албания и Черна гора. Факт е, че сортът е разпространен освен във Видинския край, в Сухиндол и в региона на Павликени. Късният винен сорт Гъмза всъщност означава „Капризна жена”. Едно от интересните твърдения от местните собственици на лозя е, че местният сорт Гъмза, която се отглежда на алувиални и силно песъчливи почви, е сред малкото лозя, които не са засегнати от филоксерата. Макар регионът да изобилства с изби, някои от които все още се строят, като тази във Флорентин, Бонония Естейт е новото бижу на региона и впечатлява както с локацията си на брега на Дунав, така и с амбициозния проект, който обединява изба, хотелска част, ресторант, музей на виното.

Пирин    Връх Вихрен    Мусала    Язовирите в България    Черно море    Ендодонтия    Кариес    Избелване на зъби    Град Пловдив

Музеят „Конака“ е паметник на културата и е част от регионалния музеен комплекс заедно с Кръстатата казарма и крепостта „Баба Вида“. Разположен е в централната част на Видин, като пред него е оформен малък парк. Сградата е построена през втората половина на XVIII в. и първоначално е била използвана за конак. През 70-те години на XIX в. османската власт я предоставя на българската църковна община. След Освобождението в нея се помещава Община Видин и тъкмо тук са се взимали първите решения за модернизирането на града в европейски дух. Двуетажната постройка, точно както Кръстатата казарма, претърпява множество преустройства и вече е загубила част от автентичните си елементи. Първоначално сградата вероятно е била на един етаж, с входове в двете посоки, а в централната й част се е издигало кулообразно помещение – наблюдателница на пожарната охрана. След Освобождението в облика й са добавени елементи от българската възрожденска архитектура. Още през 1956 г., сградата, известна под името „Конака“, била преустроена в музей, който разказва историята на Видинския регион от дълбока древност до Освобождението. Днес в него са експозициите на Регионалния исторически музей – Видин, свързани с археологията и историята на България в периода XV – XIX в. В раздел „Праистория“ посетителят ще види скалните рисунки от пещерата Магура, обитавана през ранната бронзова епоха и през ранната желязна епоха. Късната бронзова епоха присъства в експозицията с богата колекция от предмети, намерени до днешното село Балей: оръдия на труда и накити, глинени съдове и предмети с култово предназначение. Античният раздел е представен с разнообразни колекции на предмети от големите римски градове Рациария (село Арчар), Бонония (Бдин) и римския кастел „Кастра Мартис“ (Кула). Тук се съхраняват и произведения на каменната пластика – богато украсени римски саркофази, надгробни и оброчни плочи, статуи, сред които се откроява прочутата мраморна статуя „Почиващият Херакъл“ (II в., с. Арчар). Към археологическото богатство от римската епоха се прибавя и оригиналната подова мозайка, открита в крайградска вила до Рациария (III в.). (III в.). Музеят днес съхранява над 63 000 експоната; сред тях - оригинална преписка за най-масовото българско въстание от 1850 г.

Композити    Лимфна дисекция    България    Зъболекар в Пловдив

На територията на Видинска област има 18 одобрени зони по Директивата за запазване на природните местообитания и на дивата флора, и фауна и 2 зони по Директивата за опазване на дивите птици. Най-голямата по площ и най-значима от гледна точка на биоразнообразие за областта, е защитената зона "Западна Стара планина и Предбалкан" , обявена по Директивата за местообитанията. Зоната е с обща площ 219 715 ха и обхваща части от територията на областите Видин, Монтана и София. В рамките на област Видин защитената зона попада частично в общините Белоградчик, Димово, Макреш, Ружинци и Чупрене. Реките в “Западна Стара планина и Предбалкан” са запазени в естествено или почти естествено състояние. В по-голямата си част, те следват естествените си корита, като териториите на речните им тераси са слабо фрагментирани. Приоритетните за ЕС крайречни гори от Черна елша и върби, формират едни от най-добрите крайречни галерии в страната. Реките се отличават с богатата си и разнообразна ихтиофауна (важна хранителна база за добрата популация на видрата). Срещат се 9 вида риби. Така защитената зона „Западна Стара планина и Предбалкан” е една от най-ценните за опазване на ихтиофауната. В защитената зона се срещат над 60 вида птици, 31 от които са включени в Червената книга. От европейска значимост са 22 вида птици. В тази защитена зона могат да се наблюдават Черен и Бял щъркел, Черношипа ветрушка, Лещарка, нощни птици, няколко вида орли, соколи, кълвачи и много др.

Начална страница    Планини в България    Мура    Байкушевата мура

След Алхамбрайският декрет (на испански: Decreto de la Alhambra) на Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска, издаден на 31 март 1492 г., на евреите на територията на Кастилия и Арагон, (днешна Испания) се предоставя правото на избор да останат да живеят там, но да приемат християнството, или да напуснат в четиримесечен срок (до 31 юли 1492). Османската империя им разрешава да се установят в земите й и от Андалусия, Кастилия и Арагон има голям приток от евреи. Около 90 % от евреите в България, включително и видинските, са потомци на тези преселници и говорят на ладино - строиспански диалект. Дълги години централната синагога във Видин приличала на еврейското население на този пристанищен граничен град – едва съществуващо и бързо застаряващо. Синагогата, издигната в края на 19 век, буквално се превърнала в черупка от предишното си аз. Каменните стени били обрасли с лозя, а сложните резби по колоните на сградата били избледнели от дългите години, в които били изложени на стихията. Единият от куполите бил напълно разрушен в резултат от попадение от авиационна бомба от Втората световна война. Над светилището нямало и покрив. Евреите от днешен Видин вече не се нуждаят от него – те са останали малко над 10, едва за един минян (В юдаизма минян е кворумът от 10 възрастни евреи, необходим за определени религиозни задължения). Отделно от това, когато синагога била ползвана за други, освен за религиозни цели, после, дори и възстановена от пепелищата, никога не се ползвала отново за изпълнение на еврейски религиозни ритуали в нея. Така, след мащабно обновяване и трансформацияа, сградата на видинската синагога намира нов, втори живот, като междурелигиозен културен център и обществен център както за евреи, така и за неевреи. Този проект направи много повече от просто възстановяване на стара сграда. Градът е разположен на завоя на река Дунав, в малък джоб на Северозападна България, който се вклинява между Румъния и Сърбия. Това е най-бедният регион на Европейския съюз, а Видин държи отрицателния рекорд на едно от най-бързо умиращите населени места на континента; самата България е считана за най-намаляващата страна в света. Но не винаги е било така. Когато през 1894 г. е построена синагогата, веднага наречена "Белият лебед на Дунав", Видин бързо се индустриализира. Австрийският архитект Фридрих Грюнангер проектира синагогата като величествен паметник: двуетажната сграда има кула на всеки ъгъл, което я прави видима отдалеч. Интериорът е покрит с изящни витражи и сложни фрески. Грюнангер взема за модел на своя проект Голямата синагога във Виена, надявайки се един ден Видин да стане голям и могъщ като австрийската столица. По това време еврейската общност във Видин наброявала около 1500 души, което представлявало 10% от населението на града. В навечерието на Втората световна война тази цифра нараства до една четвърт от общото население (около 2 хиляди евреи). В същото време еврейската общност във Видин съставлявала около 5% от цялото еврейско население на България. София, столицата на страната, била дом на 50% от българските евреи. За разлика от своите съседи, България не депортира своите евреи по време на Холокоста (въпреки че депортира еврейското население на съседна Македония, която окупира по време на войната). След основаването на Израел през 1948 г., България провежда политика на силно насърчаване на имиграцията на своето еврейско население в новата еврейска държава. Голяма част от видинските евреи се съгласяват и заминават за Израел, оставяйки разрушената от войната синагога. През 1949 г. във Видин вече има само 17 еврейски семейства, много от които впоследствие губят самоличността си, асимилирайки се с местното население, в резултат от междуетнически бракове. В днешно време евреите във Видин са още по-малко. В града има около десетина евреи, които редовно посещават общински събития, нямат синагога, общността се събира на еврейски празници и нищо повече . Междувременно в десетилетията след войната полуразрушената синагога напълно се разпада. По плочките прораства трева, металните колони ръждясват, а стените са ползвани за покриване с графити, благодарение на местни тийнейджъри. През 80-те години на миналия век градът се опитва да възстанови синагогата с помощта на българското Министерство на културата и Националния институт за паметници, но след падането на комунистическия режим актуалните приоритети се променят, в следствие от което, синагогата остава и без покрив. Въпреки че в средата на 2000-те години синагогата е официално върната на българската еврейска общност, никой не намерил причина да използва по някакъв начин тази рушаща се сграда. Според думите на Максим Делчев, ръководител на образователния отдел на българската еврейска организация Шалом, „От години чуваме призиви да се положат усилия за възстановяване на някогашната една от най-красивите синагоги в България. Но, честно казано, не бихме могли да си позволим да инвестираме много пари за възстановяване на синагога в град, в който дори след 20 години няма да има еврейска общност”. Затова, когато през 2017 г. община Видин се обърнала към Шалом с предложение, синагогата да стане културен център, еврейската организация изпитала силно вълнение. Синагогата е върната на евреите, но фактът, че градът поел инициативата и разработил конкретен план за възстановяване на синагогата, дал надежда на Шалом. „Въпреки че синагогата вече няма да се използва за религиозни церемонии, тя ще получи нов живот като културно пространство“, споделил архитектът на проекта Йордан Ценов.

Контакт с екипа на Ралев Дентал АД    Нашата рекламна програма    Онлайн магазин за дентални материали

Всъщност авторите на проекта не са преоткрили колелото. В цяла Европа градовете са превърнали полуразрушените синагоги в културни пространства, музеи и дори ресторанти чрез адаптивни проекти за повторна употреба. Обикновено тези места не са само за евреи. Независимо от истинския интерес към съхраняването на еврейската история на града, в проекта за пълната реконструкция на синагогата е заложена и уникална възможност за привличане на чужденци – евреи и неевреи – в града. Днес старата видинска синагога е Културен център "Жул Паскин", носещ името на еврейския художник от Видин, е дом на музей, концертна зала, библиотека и кафене, постоянна експозиция, посветена на историята на еврейската общност във Видин. В рамките на обновяването е са възстановени повечето от оригиналните архитектурни елементи на сградата. Видинските евреи не планират да използват реставрираната синагога за молитви след реконструкцията. Членовете на общността провеждат празници за Шабат, молитви Рош Хашана и пасхални седери близо до Паметника на еврейската общност в града. Заселването на евреи започва още в древността. Първите еврейски общности на Балканите най-вероятно се формират по време на Римската империя, когато търговци и преселници от еврейски произход се установяват в различни части на империята, включително и в днешните български земи. Те са привлечени от търговските възможности и религиозната свобода, която империята предоставя. Още тогава се формират значими еврейски общности в градове като Филипопол (днешен Пловдив) и Сердика (днешна София). Първото свидетелство за еврейско присъствие по българските земи предшества с пет века появата на самата българска държава. Това е надгробен надпис на латински, който гласи: "Йозес, архисинагог, син на Максимин, приживе издигна този камък за себе си и за съпругата си Кирия..." Надгробният паметник от II в.н.е. е открит при разкопките на римския град Улпия Ескус край съвременното село Гиген, на Дунава. Йозес очевидно бил повлиян от римската мода да се погрижиш за надгробния си паметник, докато си още жив. На паметника обаче ги няма обичайните релефи, изобразяващи бръшлянови листа и други езически символи на безсмъртието – Йозес не само бил евреин, но и архисинагог, равин, който отговаря за няколко синагоги. Присъствието му на дунавския бряг разкрива, че през II в. от новата ера, там е процъфтявала многолюдна и заможна еврейска общност. Тя вероятно се е появила век по-рано и е била основана от пътуващи търговци, които придружавали римския легион, дислоциран на Дунава, за да охранява северната граница на империята. Ананий може би е бил точно такъв. Неговият надгробен паметник е открит във Видин, с надпис на латински. През Античността на това място е била римската крепост Бонония. Евреите, пристигнали на Балканите през Античността, били романиоти. Смята се, че и днес в България има техни наследници.Друго свидетелство за съществуване на еврейска диаспора в региона, е мраморният релеф с изображение на менора, също открит в Улпия Ескус. Въпреки това, въпросът кога точно първите евреи са пристигнали по българските земи остава отворен. Според някои хипотези заселването започнало още през IV в. пр.н.е., когато Александър Велики се отправя да завладява света и превръща Средиземноморието и Близкия изток в обща територия, където пътуването и търговията са свободни. Включването на Балканите в Римската империя стимулирало заселването на евреи в региона. Много от тях са принудително заселени след превземането на Ерусалим от император Веспасиан през 70 г.н.е. и след потушаването на въстанието на Бар Кохба през 132-136 г.н.е. Други пристигнали, придружавайки римските легиони, като търговци и занаятчии – стандартна римска практика по онова време. Империята била толерантна към различните богове и религии, но при едно важно условие. Независимо от това на кои божества се кланяли, поданиците трябвало да почитат и култа към обожествения император. По очевидни причини това създавало голям проблем за двете монотеистични религии – юдаизма и християнството. От друга страна, за разлика от християнството, юдаизмът имал статут на Religio licita, толерирана религия. През IV в., когато християнството в империята било признато за официална религия и засилило влиянието си, натискът над евреите се засилил. Въпреки това император Теодосий I, който в края на IV в. обявил християнството за единствената официална религия в Римската империя, официално наредил на управителя на провинция Мизия (днешна Северна България) да не преследва евреи и да не разрушава синагогите им. Евреите продължават да живеят на Балканите и по време на византийското владичество, а след това и в Османската империя. Османската власт често показва по-голяма толерантност към религиозните малцинства, включително евреите, отколкото европейските християнски държави от онова време. През този период еврейските общности в българските земи се разрастват и стабилизират. През XV век, след изгонването на евреите от Испания и Португалия, много сефарадски евреи намират убежище в Османската империя, включително и в българските земи. Те създават нови общности и се интегрират в съществуващите. Видин, като важен търговски и стратегически център на брега на Дунав, става дом за значителна еврейска общност. Първите сведения за евреи във Видин датират от Средновековието. Евреите се занимават с търговия, занаяти и финансови услуги. По време на османското владичество, еврейската общност във Видин процъфтява. В края на XIX в. Османската империя създала Дунавски вилает с център Русчук (днес - Русе). Огромната административно-териториална единица обхващала региона от Видин, Никопол и Силистра до Тулча и Сулина ( днес в Румъния). Управител на вилаета бил реформаторът Мидхат паша. Евреите играят важна роля в местната икономика и култура. Те се ползват с определени привилегии, като право на самоуправление във вътрешните си дела. След Освобождението на България, еврейската общност във Видин продължава да се развива. През този период е построена новата синагога (1894 г.), която става важен религиозен и културен център за видинските евреи. Независимо от религиозната си принадлежност, всички жители на Видин се гордеели със синагогата, защото въпреки, че била 15 години по-стара от софийската, й съперничела по блясък със своето уникално архитектурно и интериорно изпълнение.В началото на XX век, еврейската общност във Видин продължава да е активна. През Втората световна война, въпреки официално антиеврейската политика на правителството на Царство България, българските евреи са спасени от депортация в концентрационните лагери. След войната, много евреи емигрират към Израел и други страни, което води до намаляване на еврейското население във Видин.

Подробна информация за Пирин планина    www.ralev-dental.bg    Зъболекар в Пловдив

Днес сградата на Видинската синагога е паметник на културата от национално значение. Всъщност, как е унищожена синагогата, съществувала във Видин по време на Османската империя? Според Невен Илиев, уредник в Регионален исторически музей във Видин: "С форсирането на река Дунав и освобождаването на град Свищов от ген. Драгомиров, надеждата за свободата става ликуващо осезателна. Руските войски обсадили армията на Осман паша в Плевен. На 21 ноември румънските войски превзели Оряхово и отрязали всякаква възможност за придвижването на войски от Видин, в помощ на обсадения турски гарнизон в Плевен... Падането на Плевен предрешило съдбата на градовете в Северозападна България. Дъхът на свободата вече се носел и в старопрестолния Видин... На 6 януари армията на румънския генерал Черкез превзела Ботево, Назър махала (Гурково), Видбол, Търняне и Буковец и развила настъплението си към редутите на Татарджик (Слана бара), Раяновци и Рупци. Войските на турския гарнизон, командвани от Изет паша, били изтласкани до покрайнините на Видин и Капитановци... На 24 януари румънците превзели Смърдан и Иново (до 50-те години на миналия век - отделни села), като в жестоката битка загинали 119 и били ранени 316 румънски войници и офицери... На 1 февруари новият командващ на румънската армия ген. Ману изпратил парламентьори в крепостта при Изет паша с ултиматум да се предаде безусловно. Пашата отказал категорично, заявявайки на парламентьорите, че: "Няма да предаде ключовете на васали на империята и ще чака руските войски". На 23 февруари пристигнала депешата на султан до командващия Мехмед Изет паша да предаде Видин. На другия ден пристигнал 138 Болховски полк, командван от полковник Амонов, с една батарея и един казашки ескадрон. С нея пристигнал и назначеният руски генерал-губернатор Лев Фьодорович Тухолка заедно с майор Нечаев и два конни ескадрона. Тогава Мехмед Изет паша церемониално предал ключовете на града на руснаците. Румънските войски, които изчакали идването на русите при Смърдан, също се включили в церемонията по предаването на града. На другия ден румънските войски се прехвърлили през Дунава в Калафат. " Високо над село Опанец съществува паметник на руско-румънската бойна слава. Това е първото бойно кръщение на младата тогава румънска армия. От тази височина румънските оръдия стреляли по турците, а линейните румънски полкове на генерал Черкез тръгнали в атака... След падането на Плевен румънските войски са прегрупирани, като някои от тях ескортират пленени части на Осман паша до Свищов и по-нататък през Дунава във вътрешността на Румъния, а четири румънски дивизии са разположени: една на левия бряг срещу Русе и Силистра; другиите в Никопол, Плевен и Рахово изпълнявали гарнизонна служба. За операциите на запад под командването на генерал Хараламб, е сформиран нов Западен корпус. Задача на корпуса, подкрепен от резервна дивизия, разположена в Калафат, била, да превземе Белоградчик и Видин. Румънските войски продължили настъплението си в посока Видин, като по пътя превзели крепостта Акчар (дн. Арчар). Тук са действали доброволческата чета на Иван Въртопчанин и четата на капитан Кръстю, участник във Видинското въстание от 1850 г. Румънските части наближават Белоградчишката крепост, като осигуряват тил на атакуващите Видин войски. Турските сили, които били групирани в района Белоградчик - Видин, наброявали осемнадесет хиляди и петстотин души и разполагали със 180 оръдия. На 6 януари падат редутите при Назирск Махал. На 23 януари блокадата на Видин е пробита; на 24 януари започва щурмът на града. 4-та румънска дивизия превзема редутите при Татарджик (сега Слана-Бар), а 1-ва дивизия превзема редутите при Рупца. Същия ден 2-ра дивизия под командването на генерал Черкез атакува османски позиции край село Смирдан (сега в състава на село Иново). В боевете се отличават 4-ти линеен и 9-ти Доробански полкове. Частите на Изет паша са избити от позициите си и отстъпват към с. Капитановци и Видин. В боя при Смирдан загиват 119 румънски войници, а 316 са ранени, загубите на противника надхвърлят 700 души. На 25 януари турците опитали да си върнат позициите при селата Смирдан и Иново, но скоро се наложило да отстъпят с големи загуби. В края на януари започнал артилерийски обстрел на Видинската крепост, продължил девет дни. Предполага се, че по време на този обстрел е разрушена и старата видинска синагога, която била в непосредствена близост до крепостта. На 1 февруари новият командир на румънския корпус генерал Ману изпратил пратеник до коменданта на крепостта с искане да я предаде, но той отказал. Обсадата на града продължила и след сключването на Адрианополското примирие, и приключила чак когато била получена султанска заповед за предаването му - 23 февруари 1878 г. Същият ден гарнизонът на Белоградчишката крепост, начело със Сюлейман ефенди, се предал.

Онлайн магазин за дентални материали    Подробна информация за Пирин планина    Базални импланти - какво представляват

По-късно турците се оттеглили към прохода Свети Никола, в посока Ниш. На 24 февруари Изет паша опразнил Видинската крепост. След края на руско-турската война, днешният храм бил построен в рамките на година. Строежът е осъществен главно чрез дарения от местните евреи, били голяма част от населението на квартал Калето, както и от евреи от всички краища на Княжество България. Синагогага е открита тържествено на 28 септември 1894 г. от д-р Мордехай Грюнвалд, главен равин в България. Тя била втора по големина след синагогата в София, но била смятана за по-красива. След масовото изселване на евреи от България за Израел в края на 1940-те години, стимулирано от тогавашните комунистически власти, прегърнали по съветски образец атеизма като основополагащ принцип и подложили на преследванеи всякакви религиозни вероизповедания, ползването на синагогата рязко спаднало. От 1950 г. сградата започнала не да се използва по предназначение, а била превърната в склад. Покривът паднал и в продължение на десетилетия стените се рушали. Синагогата е разположена в трапецовиден парцел (триъгълен с отсечен остър ъгъл). Според плана си, сградата е напълно симетрична, с правилна форма, от типа трикорабна едноапсидна базилика, с притвор, галерии и 4 кули. Вътрешните размери на молитвената зала са 21 х 10 м. Построена е по подобие на синагогата в Будапеща, а нейни архитекти са били известните по онова време Фердинанд и Франческо. Изграждането на олтара (оцветен в синьо, червено и бронз) е дело на Макс Верих – чешки скулптор, преподавател във Видин. Дървеният материал за юдейския храм е доставен от Трансилвания и Унгария, а лампи, полилеи и чинове идват от Виена и други места в Австрия. Интериорът е колоритен, с елементи на древноеврейски и класически архитектурни форми. Притворът е покрит с кръстати сводове, на стената има 2 мраморни плочи и 2 релефа с бронзови надписи на иврит. Трите кораба са разделени от стройна аркада върху колони, които са от лят бронзиран чугун. Те имат база и кубични капители малоазийски тип, а тялото им е канелирано. Орнаментите на капителите – спирали, палмети, плетеници и акантови листа, били оцветени. Арките са сегментни. Подът бил настлан с мозайка и дъски. Олтарът стоял върху подиум в апсидата. Той вероятно повтарял архитектурата на древноеврейски храм – централна част, 2 кули, арки и колони, а над олтара – символ на Слънцето. Централният кораб на молитвената зала, която има много добри акустични качества, бил покрит с цилиндричен свод с ребра, а страничните кораби и галериите – с кръстати сводове. Оцветени са в синьо, с рисувани бронзови шестоъгълни звезди. Олтарът бил оцветен в синьо, бяло, червено и бронз. Интериорът на залата създавал усещане за лекота и простор. Главната фасада е внушителна. Решена е с издаден напред черен обем и 2 странични кули. Централният вход е засводен с полукръгла арка върху двойка колони с високи постаменти. Кръгъл прозорец с желязна решетка във вид на 6-ъгълна звезда е поставен в центъра на аркадата. Четирите кули са с арковидни прозорци, събрани по двойки, с цветни стъкла и фина декоративна решетка. Преди години, възрастният Авраам Яков Папаро разказва спомени за синагогата: „Е на това място сме играли и сме пели песни, пълно беше с деца, беше много весело. Аз си спомням, че работеше до 1945 година включително. Когато дойдохме след години - такава развалина, такова нещо беше. Тук е било склад за жито, за не знам какво“. По времето на комунистическото управление повечето еврейски семейства напуснали Видин, включително и това на Авраам Яков, а синагогата последвала съдбата на повечето храмове у нас. „През 1961 г. година тръгнах да уча в английската гимназия в София, тази сграда беше превърната в склад на градска търговия и оттук моите родители ми купиха едно пуловерче“, спомня си д-р Илия Калчев. По щастлива случайност, преди десетилетия д-р Илия Калчев станал собственик на олтара на сградата. „Един вече покоен видински художник и скулптор, завършил в Краков, ме намери и ми предложи да закупя олтара на синагогата. Аз бях известен като колекционер, събирах всичко. С една каручка, той се беше направил като водач на рикша, бяхме завили всичко това в хартии, вестници и ми го достави. Оттогава аз го съхранявам с надеждата, че ще намери достойното си място там, където трябва да бъде“. Синагогата е възстановена без пластмаса, стиропор, без нищо изкуствено, всичко е възстановено с естествени материали по старовремски методи. Благодарение на отличната си акустика, сградата приютява и музиканти за техни изпълнения. Така във Видин, в един триъгълник от стотина метра близо до брега на Дунав, вярващи от трите най-големи световни религии, си дали среща през вековете с мир: джамията на Осман Пазвантоглу, със сърце на върха, за което историците твърдят, че всъщност, е връх на пика, църквата „Свети Николай Чудотворец“, съхранила стогодишно сребърно кандило под формата на кораб и още сто метра по тази алея ви посрещат стените на Синагогата, където светлината се пречупва в невероятно красивите разноцветни прозорци на юдейския храм.

Байкушевата мура    Зъболекар в Пловдив

Във Видин, през 1890 година, местен занаятчия си построил дом и работилница, наречен Къщата с куклите. Проектът бил на архитекта Тодор Върхота. Сградата е на два етажа, има таван и мазе и се намира на улица „Широка“ 196. По план сградата е с правилна форма и се разполага на 130 квадратни метра. В нея се влиза през два входа: централен и заден. Откъм улицата, две стаи на партерното ниво се ползвали за склад и работилница и в тях се влизало директно от улицата. Всички помещения били красиво декорирани с уникални стенописи. Днес от тях може да се видят само тези в коридора, работилницата и склада на партера. Коридорът е декориран посредством шаблони. По стените има и много пана, розети и фризове, които изобразяват плодородието на Майката Земя и науката. Символите им са представени в женски фигури. В една от стаите, е съхранен изрисуваният таван. Той представлява кръг с вписан в него квадрат. Кръгът е разделен на 8 отделни части, като всяка е богато орнаментирана, заедно с ъглите на тавана и центъра. В другата стая композицията е с правоъгълна форма и в нея има квадрат с два правоъгълника. В квадрата е разположен кръг, допрян до други 4 малки квадрата. Самата архитектура на къщата е изключително интересна. На всяка фасада присъстват скулптурни, пластични украси, които не са степенувани. Главната фасада е с партерен етаж - има засводени отвори и рустицирана мазилка. Задната фасада на Къщата с куклите е идентична с главната. Цялата конструкция на сградата е доста масивна. Стените са от зидани тухли, а елементите по украсата и детайлите са направени от керемиди. Първият етаж е с гладка мазилка и правоъгълни отвори. Входът е с полукръгла арка, до него има два пиластра с бюстове на амурчета. Входът е подчертан и на първия етаж с балкон и и балконска врата. На масивната конзола, като ключов камък има женска фигура в цял ръст. Прозорците са правоъгълни и имат хоризонтален корниз и профилирана рамка. Под всеки един присъства пано с релеф на амурче, което се люлее на лавров венец. Над прозорците е изработена конзола с маска на Меркурий или лъвска маска. Фигурите по фасадата на къщата, заради които тя е наречена Къщата с куклите, са изработени в стила на старогръцките музи - покровителки на изкуствата и науката, но се отличават от класическите образци и не са тяхно копие. Куклите на предната фасада са оформени със специфични атрибути - лявата "кукла" държи свитък с план на сградата в едната ръка; в другата - чертожен инструмент. Вероятно е нещо като муза на строителството, според замисъла на автора. Дясната е изобразена с чук в едната ръка и изваяна от камък женска глава в другата. И двете фигури нямат аналози в античната митология, като се смята, че може би са свободни съчинения, свързани с професията на стопанина на къщата. Куклите от задна фасада, за разлика от първите две, изглеждат като класическите музи - покровителки на изкуствата и науката. Изглежда куклата вдясно е Ерато, която според древногръцката митология, е музата на лириката и любовната поезия, тъй като в песните и религиозните химни винаги е била изобразявана с лира или цитра в ръка. Лявата фигура е леко повредена и предметът, който е бил в ръцете на музата, липсва поради срутване или кражба, но се предполага, че това е Клио - музата на историята и епичната поезия, която е изобразявана с руло пергамент в ръка. Днес сградата е адаптирана и реставрирана, без да е загубила красотата на първоначалния си вид. Призната е за паметник на културата и е една от забележителностите на Видин.

Православният храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” е вторият по големина във Видин, след катедралния храм "Свети Димитър". Строителството му започва преди около век, през 1926 г., по проект на архитект Коста Николов. Храмът е окончателното завършен и осветен четири години по-късно, през 1930 г. Ктитори на храма са влиятелни личности от града, засвидетелствали своя граждански дълг, сред които е достойният видински кмет Димитър Дамянов (1868-1953), дарил много икони и парични средства. Църквата се намира в двора на митрополитския комплекс в близост до крайдунавския парк и е построена на мястото на старата камбанария и пристройка към църква „Св. Пантелеймон“. Обликът на църквата впечатлява, благодарение на своя внушителен купол; на двете кули, които се извисяват симетрично над централния вход; на раздвижените фасади с множество кръгли и сводести прозорци. Църквата „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ се намира в двора на митрополитския комплекс в близост до крайдунавския парк "Кале". Храмът „Св. Николай“ се намира в комплекса от сгради: църквата „Св. Пантелеймон“ (1634 година), палатата на Видинската митрополия (1924 година), мавзолеят на Антим I (1934 година) и епархийското училище (1926 година). Църквата е обявена за паметник на културата. За неговото построяване видинският митрополит Неофит лично събрал над 300 хиляди златни лева. Заслуга има и архимандрит Евгений — председател на църковното настоятелство. В църквата е поставена паметна плоча от черен мрамор с имената на 34 дарители и други 9 имена, изписани над един от страничните портали. Храмът е проектиран от арх. Коста Николов, който лично ръководел строителството. В него вземат участие и арх. Илия Попов, както и строителят-предприемач Васил Гюдеров, с главен майстор Асен Аврамов. Софийските търговци Балабанови изпращат за строителството дар от 10 вагона с чамов материал. Строителството започнало на 17 октомври 1926 г., а тържественото освещаване на храма се случило на 19 октомври 1930 г. Храмът бил осветен от от Видинския митрополит Неофит. Църквата представлява трикорабна кръстокуполна постройка, с една апсида и притвор, чийто облик отвън се подчертава от голям купол; две кули, разположени симетрично над централния вход, и раздвижени фасади с множество кръгли и сводести прозорци. Освен задна галерия за хора, в нея има и две странични галерии. Стените са изографисани изцяло. Кръстокуполният храм е естествено развита форма на базиликата с поява на купол и влияние от кръстовидната църква. В „класическите“ примери е налично ядро от девет полета в план, определени от външните стени и четири свободно стоящи подпори. Централното поле е най-голямо и най-извисено, то е квадратно и покрито с купол. Четири правоъгълни полета по осите запад-изток и север-юг оформят кръст във височината на вътрешното пространство (четим и в екстериор). Четирите диагонални на купола полета са също квадратни, те са по-малки и най-ниски. Като базов пример може да приведем паметната църква „Св. Неделя“ в Батак, построена през 1813 г. Производни на кръстокуполната пространствена схема и издължени по оста запад-изток са много от възрожденските църкви. Може да се разглеждат като базилики с кръстокуполно ядро и църквите „Св. Богородица“ в Габрово (Генчо Кънев, 1866 г.) и храм „Св. Троица“ в Свищов (Колю Фичето, 1865-7 г.). Католикона на Рилски манастир построен през 1834-7 г. от Павел Йоанов представлява много интересно развитие на Атонския тип църква. Може да се каже, че Православният храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, е върхово постижение на строителна традиция започнала през 10 век във Византийската империя. Църквата е вкопана в терена и със скромно оформена външност. В засводена ниша над южния вход, е изообразен св. Николай, изпълнен в мозайка. Тя най-вероятно е изработена в Берлин, по подобие на мозайката с образа на Антим І върху неговия мавзолей. В храма се съхранява и уникално филигранно сребърно кандило от 1872 г. във формата на кораб, което е дарено от осем видински фамилии. Отвътре храмът е изографисан изцяло от софийските художници Господин Желязков и Филип Филипов. Иконостасът е изящен; с висока художествена стойност. Страничните кораби са пълни с икони, като през 2009 г. е извършена реставрация на стенописите. Всяка години на Никулден кандилото се пали от първите хора на Видин по време на храмовия празник. Кой е свети Николай Мирликийски, архиепископ и чудотворец? Св. Николай се родил през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Още от детски години той проявявал ония добродетели, чрез които се прославил пред Бога и човеците. Когато стигнал юношеска възраст, неговият чичо Николай, епископ Патарски, уговорил родителите му да посветят сина си на служение Богу и скоро го възвел в чин презвитер. След смъртта на родителите си той употребил всичкото си богато наследство за добри дела, стараейки се да не го знаят тия, на които правел благодеяния. Той помнел Божията заповед - да правим добро скришом ида не търсим за него светска слава.

Базални импланти - информация    Онлайн магазин за дентални материали    Връх Безбог

Темата за видинските гуми „видинки“, произвеждани по време на комунистическото управление, предизвиква много „Ох!“ и „Ах!“ в социалните мрежи. По това време стопанската активност беше съсредоточена единствено в ръцете на държавата, която контролираше напълно къде, какво и кой произвежда; както и паричните потоци бяха в ръцете на власт-имащата номенклатура на комунистическата партия. Предприятията бяха идентифицирани по същия казармен начин, по който в казармата всеки капитан си знаеше, че е по-нисш чин от майор, а майорът – от полковника и т.н. „Видахим“ Видин, бе СК, което ще рече Стопански комбинат, което май беше повече от ДИП – Държавно индустриално предприятие, но по-малко от ДСО – Държавно стопанско обединение и прочее щуротии. И в селското стопанство беше така – ТКЗС (Трудово-кооперативно земеделско стопанство), беше по-малко от АПК (Аграрно-промишлен комплекс), но това не пречеше на всички форми да бяха една стопанска бутафория. За „видинките“ – или нищо, или само ...истината. Както си знаеха и управляващи, и управлявани по онова време: Хубавото качество е за износ, а останалите гуми с форма на осмица бяха за местния пазар. Ще се ограничим в мненията на само двама коментатори в социалните мрежи, чиито коментари дават обобщената картина на това неекологично производство точно на три граничещи държави – Румъния, България и тогавашната Югославия: „Най-сериозното ПТП ми се случи поради неочаквано спукване на вътрешната гума, поради разцепване на външа гума вида. След него баща ми купуваше мишелин от кореком, но повече вида не сложи.“ (За несведущите – кореком се наричаха магазини със специален режим, които обслужваха предимно семействата на партийната и държавна номенклатура с чуждестранна валута – долари, паунди, дойче марки на Федералната република, швейцарски франкове и пр. За простолюдието съществуваше опция да си купува дреболии оттам, купувайки долари на нелегалния пазар по драматично различен курс от официалния.) Втори коментатор: „Баща ми работеше там... Той и цялата му смяна умряха преди да навършат 50 години... Комунистически помии!!“ Както се казва – без коментар! Първият производител на автомобилни гуми в България, е фабриката за каучукови изделия ,,Хаим Бакиш и брат" на Илиенско шосе в София, която произвеждала гуми от 1931 година. Най-големият стопански проект по време на комунизма във Видин, е стопанският комбинат „Видахим“. Той е компания от химическата промишленост, за производство на полиамидни влакна и гуми за МПС – автомобилни гуми и др. Това става най-голямата (по персонал и продажби) производствена компания в града, както и единственият производител на автомобилни гуми в страната. „Видахим“ е построен в края на 1960-те години. Първата продукция е пусната през 1969 г. Официално комбинатът е открит през 1970 г. Броят на работещите работници, служители и учени надхвърля 8000 души, с което заема водещото място във Видински окръг. В София остават гумите за електро- и мотокари. В края на 1980-те години по типичен за времената на соца маниер, започва усвояване производството на безкамерни гуми по технология на италианския производител Пирели, но не чрез официално закупуване на лиценз, производствени технологии и организация на работа, а чрез приспособяване чрез разработка на някакъв световно неизвестен с практическия си опит научноизследователски институт в Ленинград (днес – Санкт Петербург). За тази модернизация, „Видахим“ взима милионен заем, който при срива на вътрешния и външните пазари при прехода към пазарна икономика, довежда до бърз срив на дружеството, тъй като то няма и един час работа при пазарни условия. Поради стремежа за пряка търговия с чужбина; поради липсата на собствен опит и кадри, продажбите за износ падат бързо; стопанското обединение се разформирова, научноизследователският институт е закрит. През 1996 г., по време на управлението на Жан Виденов, дружеството е включено в списъка на държавните компании, на които се забранява да теглят нови заеми, което означава, че то вече е било в несъстоятелност. Днес полиамидни влакна не се произвеждат. Основните приходи от продажби на фирмата „Видахим“ АД са от електроенергия – от ТЕЦ „Видахим“, от гуми за електрокари и високоповдигачи, за селскостопански машини, за лекотоварни автомобили и ремаркета, за строителни и земекопни машини.

Езера в Пирин    Връх Вихрен    Научете повече - базални импланти

Ако се вярва на всички открити исторически документи, с презумпцията, че преди векове хората не са създавали в своите хроники фейк нюз, както е модерно това да се прави днес; то исторически документи твърдят, че най-известният вампир в света, е бил по нашите земи, а средновековна поема твърди, че той е бил и във Видин, като посочва града с тогавашното му име Бъдини и като столица на България (градът наистина бил столица на Видинското царство на Иван Срацимир). Според разкази, през 1463 г. средновековният немски поет Михел Бехайм написал в поемата си “За един злодей, който се наричаше Дракула – войвода на Влахия”, следното: „Четиристотин шестдесет и втора – година на плача и на позора. Тогава Дракула се устремил на поход към големия Никопол и както след това узна Европа, към двайсет и пет хиляди избил неверници и християни.“ Споменът за унищожаването на Видин от Дракула е описан така от Бехайм: „…до столицата на България, опасана от крепост здрава. Бондан ратта му я зовеше, а Биндин турците, понеже те я владееха тогава. Войските кралски завладяха със щурм задържен твърдините – погубиха те първенците, че все проклети турци бяха.“ Дали в замъка “Баба Вида” може да бъдат открити и материални доказателства за присъствието на Дракула и клането във Видин, може само да се гадае. Самият Дракула описва детайли от военните си действия от южната страна на Дунав в писмо от 11 февруари 1462 г. до Матей Корвин. Съществуват и други исторически доказателства, че Влад III Дракула, се е подвизавал по нашите земи. Предишната година султанът на Османската империя Мехмед II Завоевателят наредил на управителя на Видин Хамза паша, да направи клопка на Дракула, за да го плени или убие. Историята не ни казва с какви послания Хамза паша изпратил при влашкия княз мъж с име Томас Катаволинос, за да го примами да дойде до Дунав и да навлезе в земите на юг от реката. Дракула узнал за клопката и успял да хване и Катаволинос, и Хамза паша. Последва кървавият му поход между Видин и Никопол където десетки хиляди са намерили смъртта,набити на кол - любимият му начин за умъртвяване, поради постепенното разкъсване вътрешностите на човека, което причинявало жестоки болки, а агонията продължавала с часове или дни. Според историческите източници, Дракула е умъртвил по този начин между 40 000 и 150 000 души. Заради това още приживе получава прозвището Цепеш: от румънски – кол. За другото прозвище – Дракула, обяснение съществува в тогавашните румънски поверия. Влад Цепеш се отказал от двойното причастие в православието – с тялото и кръвта Христови, защото приел католическата вяра. Според румънско поверие, отреклият се от вярата си православен задължително ставал вампир. За такива, според тогавашните разбирания за вампири, се смятали магьосниците, сключили съюз с дявола и на които им била нужно да пият човешка кръв за магически обреди. С действителната историческа личност Дракула постъпват по всички канони за умъртвяване на вампири. Той е пронизан с кол в гърдите, а главата му е отрязана и е занесена в Цариград. Тялото му е погребано в манастира в Снагов, където през 1930 г. археолози откриват в безименен гроб срещу олтара, скелет без глава.

След 1718 г. Видин става граничен град на Османската империя. Той започва да се подчинява на разпоредбите на Граничния закон. Това на практика означава, че българското население няма право да живее в укрепения район на града – Калето, ограден от градските крепостни стени. Българите, които имат домове и дюкяни в него, трябва да ги продадат и да строят нови жилища, които не могат да бъдат от камък и трябва да са на определено разстояние от укрепленията. Тъй като портите на Калето са затворени от 6 часа вечерта до 7 часа сутринта, църквите „Света Петка“ и „Свети Пантелеймон“ не могат да се използват вечерно и нощем по време на големите християнски празници Коледа и Великден. Това налага в края на XVII век да се започне строежът на нова църква извън Калето. Църквата получава името на солунския великомъченик Димитър. Скоро тя става средище на културния живот на българите и придобива статут на митрополитска църква. На 6 декември 1868 г. в храма за пръв път се служи тържествено от български архиерей на български език. Оттогава той става катедра на видинския митрополит Антим I, който след 4 години е избран за пръв български екзарх. На 26 октомври 1890 г., в деня на храмовия празник, е положен свети антиминс и е отслужена първата литургия. Поради износеност на дървената конструкция се налага храмът да бъде съборен и построен наново. Средствата за постройката са събрани от капиталите на еснафите и от доброволни помощи на граждани. Катедралният храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" е едно от значимите духовни средища; символ на българската културна и национална идентичност в България. Намира се във Видин и е основната катедрала на Видинската епархия на Българската православна църква. Строителството на храма започва скоро след Освобождението, през 1885 година и завършва след повече от 40 години, през 1926 година. Инициативата за строежа е на видинския митрополит Антим I, първият български екзарх. (В християнската църква, екзархът е наместник на патриарха или епископ, който без да бъде патриарх, е йерархично поставен над други епископи (подобно на архиепископ) или има върховенство и над техните епархии.) Катедралата е изградена в неовизантийски стил с елементи от българската национална архитектура. Храмът е един от най-големите в България с дължина от 44 метра и широчина от 21 метра; има централна купола, която се издига на височина от 33 метра, както и четири по-малки купола. Фасадата е украсена с богати орнаменти и икони, изобразяващи светци и библейски сцени. Иконостасът е изработен от дърво и е богато украсен с резби и икони, дело на видни зографи. Вътрешните стени на храма са покрити с фрески, изобразяващи сцени от живота на Исус Христос и светците. Храмът разполага и с множество мозайки, които допълват общата визия на интериора. Катедралата "Свети великомъченик Димитър Солунски" е основен духовен център за Видин и околността, където се провеждат всички значими религиозни обреди и празници. Храмът е обявен за културен паметник от национално значение и е една от най-значимите забележителности на Видин. Митрополит Антим I, който е инициатор за строежа на храма, е погребан в криптата на катедралата. Храмът е отворен за посетители и туристи, които желаят да се запознаят с неговата архитектура и история. През годините храмът е претърпял няколко реставрации и обновления, за да бъде запазен в добро състояние. Той е не само важен религиозен и културен център, но и символ на духовната и историческа наследственост на Видин и България. Свети Димитър Солунски, наричан още Димитър Мироточиви, е един от най-известните и почитани светци в Православната църква. Роден е през 3-ти век в град Солун (в гръцкия изговор - Тесалоники, но по ония времена, градът е бил населяван от траки, а после – от българи, каквито са и двамата братя Фърцо и Страхота – т ези, които днес знаем като Кирил и Методий). Произхожда от благородно семейство и е бил син на градоначалник на Солун. По време на младежките си години, Димитър става офицер в римската армия и е назначен за проконсул на Солун. В тази роля, той активно разпространява християнската вяра и помага на бедните и нуждаещите се. В периода на преследване на християните от император Максимиан, Димитър открито изповядва християнската вяра, за което е хвърлен в затвора. Убит е в затвора чрез пробождане с копие около 306 година. Той приема мъченическата смърт с голямо търпение и вяра. След смъртта му, тялото му започва да излъчва миро (свещено масло), което се смята за чудотворно и лековито. Оттук произхожда и прозвището му "Мироточиви". Свети Димитър е считан за покровител на Солун, където всяка година на 26 октомври се празнува неговата памет. Много православни храмове по света са наречени на негово име, включително и катедралата във Видин. Свети Димитър обикновено е изобразяван като воин на кон, държащ копие или меч, символизиращи неговата защита и покровителство. Много са легендите за чудесата, извършени от свети Димитър. Едно от най-известните чудеса е спасението на Солун от нашествие, при което се вярва, че светецът се явил на крепостните стени и отблъснал враговете. В православните църкви по целия свят, на празника на свети Димитър се провеждат специални служби и литургии, а вярващите се молят за неговото застъпничество и помощ. Свети Димитър Солунски е пример за мъжество, вяра и преданост към християнството, и неговата почит е жива и до днес сред милиони православни християни. Решението за изграждането на Катедралния храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин е взето в контекста на важни исторически обстоятелства и събития, които засягат региона и страната.

Черно море    Информация за Башлийски езера    Базални импланти

За съжаление, днес от цялото огромно крепостно съоръжение около стария Видин, са останали само няколко крепостни порти: Флорентин (Карлъ баба) капия, Пазар (Лонджа) капия, Еничар (Боклук) капия и Стамбол капия. Те представляват засводени проходи, зад стените им са оформени казармени помещения. Затваряли са ги големи двукрили порти, издялани от масивни дъбови греди и обков от желязо, за да са по здрави и да издържат на нападения. Над рова спускали дървени мостове, по които трябва да минеш, за да влезеш в града. Част от мостовете била подвижна и се вдигала при опасност. Към река Дунав се излизало от пет от деветте порти - Топ, Сарай, Аралък капия (която вече не съществува, понеже била зазидана, но приблизителните й координати са GPS: N43° 59' 43.0" E22° 53' 19.0"), Телеграф и Сюргюн (също зазидана) капии; последната е с доста специфично име, което означава стомашно разстройство; временна дестабилизация в стомашно-чревния тракт, при поглъщане на необичайни комбинации от храни, някои типове напитки, например кафе. Днес до Телеграф капия може да се види част от крепостната стена. Пред красивата Стамбол капия е направен интересен фонтан с фигура на малко момченце, която на два пъти е била обект на кражби. Стамбол капия е част от Калето - укрепената част на стария град, която е строена е през 17 век; след войните между Австрийската и Турската империя. За построяването й е ползвана много модерна за този период укрепителна система. Укрепителната система на Видин представлява фортификационно съоръжение (Фортификацията е военна наука за изкуствените закрития и прегради, които укрепват разположението на собствените войски по време на военни действия. Думата е с френски произход (fortifier) и означава укрепвам, усилвам.), отговарящо на стандартите за защита и отбрана на една крепост. Като граничен град с военно и административно значение в Османската империя, Видин трябвало да бъде добре укрепен. Правителството на султана наело на служба в турската армия френски и полски инженери, които да участват в изграждането на съоръжението. По време на една от австро-турските войни, започнало изграждането и на т.нар. “Кале” (крепост), чийто основен строеж се проточил от 1690 до 1720 г. Стамбол капия е най-известна от всичките порти на крепостта, понеже през нея минавал пътят за Цариград, или както го наричали тогава Стамбол. Самата крепост около града била във формата на полукръг с диаметър 1,8 километра. Бил оформен от стена, която следвала осем бастиона, съединени помежду си и с крайбрежната стена. Някога външният защитен ров, който е опасвал крепостните стени, е бил с ширина 18 метра и дълбочина 6 метра. Пълнел се с вода от река Дунав. В крепостта имало девет градски порти, които се наричали капии. Интересното е, че днес се споменават повече от девет, вероятно, защото някои от тях са били известни с повече от едно име: Калето, Рибна капия, Телеграф капия, Сарай капия, Флорентин капия, Еничар капия, Сюргюн капия, Пазар капия, Стамбол капия, Видбол капия, Топ капия и Аралък капия. В тази част крепостната стена е запазена изцяло, тя има бастионно начертание от седем 200 и 500-метрови фасове, съединени помежду си и с крайбрежната стена, посредством осем бастиона. Портите са изградени от добре обработени камъни, като на места в тях са изсечени растителни и геометрични орнаменти. В стените им има по четири помещения (каземати), ползвани за караула и боеприпаси. При Стамбол капия ровът бил най-голям и най-дълбок, имал формата на голям четириъгълен басейн и служел за стоянка и зимуване на турските кораби. Крепостните врати и мостовете били защитавани от по един ревелин с 6-8 оръдия, които стреляли през амбразури. Крепост "Калето" откъм сушата е направена от земен вал, облицован от двете страни с камък и със запазени гнезда от сантрачите (Сантрачи се наричат дървените изравнителни пояси в каменна зидария с неправилна структура). Към нея прилежат четири капии: Стамбол, Пазар (Лонджа), Еничар (Боклук) и Флорентин, и ров. В началото на XX в, когато стартира пресушаването на блатата, част от рова била засипана, но останала от северната страна на града, в района от Еничар и Флорентин капия, до дунавския бряг. След издигането на укрепителната система, Видин се превърнал в непревземаем град и заедно със Силистра били най-защитените крепости по долното течение на река Дунав.

Зъболекар в Пловдив    Зъбни импланти - история

След Освобождението на България от османско владичество през 1878 година, страната започва период на национално възраждане и строителство на обществени и религиозни сгради. Това е време на усилена национална идентичност и укрепване на българската култура и православна вяра. След Освобождението, Видинската епархия е възстановена като част от Българската екзархия, а по-късно като част от новосъздадената Българска православна църква. Видинската митрополия е в центъра на духовния живот в региона. Митрополит Антим I, първият български екзарх, е ключова фигура в решението за построяване на катедралния храм. Той вижда необходимостта от изграждане на голям и впечатляващ храм, който да служи като духовен център за вярващите в региона и като символ на възродената българска държава. Местното население и видинската община също оказват силна подкрепа за изграждането на катедралата. Събират се средства чрез дарения и инициативи от гражданите. Строежът му започва малко след Освобождението от Османската империя – като през 1884 г. видинчани одобряват решението за градеж, а строежът на храма започва през 1885 година. Изграждането на храма след Освобождението било не само религиозен, но и патриотичен акт. Той става символ на възродената българска държава и култура, което го прави уникален паметник на националната идентичност. За архитектурата на катедралата е характерно, че са внесени елементи от неовизантийския стил в дизайна на храма. Строителството се извършва в трудни времена, включително Балканските войни (1912-1913) и Първата световна война (1914-1918), което го забавя. Въпреки тези предизвикателства, местните майстори и занаятчии продължават да работят усърдно по проекта. Храмът е окончателно завършен и осветен през 1926 година, след над четиридесет години усилия и труд. Катедралата "Свети великомъченик Димитър Солунски" става главен духовен център за Видин и околните райони. Тя служи като място за богослужения, религиозни обреди и важни църковни събития. Храмът символизира възраждането на българската култура и национална идентичност след Освобождението. Той е също така архитектурен и културен паметник, който привлича множество посетители и туристи. Решението за изграждането на катедралния храм във Видин е дълбоко свързано с историческите обстоятелства и националния подем на България след Освобождението, като този проект се осъществява благодарение на усилията на местната общност и духовенството. Съдбата на Катедралния храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин преминава през множество обрати и перипетии от изграждането му до наши дни. През междувоенния период храмът функционира като важен духовен и културен център за Видинската епархия и местното население. По време на Втората световна война (1939-1945), когато България е засегната от военните действия, храмът успява да остане непокътнат. След 1944-та година и установяването на комунистически режим в България по съветски образец, църквата и религиозните институции са подложени на натиск и ограничения. Въпреки това, Катедралният храм във Видин успява да продължи своята дейност, макар и в условия на строг контрол. Независимо от ограниченията, храмът остава важно духовно средище за вярващите и успява да запази своята роля в обществения живот. С падането на комунистическия режим през 1989 година и прехода към демокрация, Българската православна църква и нейните институции получават по-голяма свобода и възможност за възстановяване на своите дейности. През годините след 1989-та, храмът преминава през няколко реставрации и обновления, финансирани както от държавата, така и от дарения на вярващи и местната общност. Целта е да се запази архитектурното и културното наследство на катедралата. Храмът продължава да бъде център на важни културни и духовни събития, като се провеждат редовни богослужения, празнични литургии и различни църковни обреди. Днес Катедралният храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" е не само важен религиозен център, но и значима туристическа атракция, привличаща посетители от цялата страна и чужбина. Храмът се поддържа и обновява, за да се запази за бъдещите поколения. Периодично се извършват реставрационни работи по фасадата, интериора и иконописта. Катедралата и Видинската митрополия участват в различни социални и благотворителни инициативи, подпомагащи местното население и уязвимите групи. Катедралният храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин е свързан с множество личности, които са допринесли за неговото изграждане, поддържане и развитие. Множество местни и национални дарители, включително бизнесмени, обикновени граждани и културни дейци, подкрепят храма с финансови средства и материални ресурси. Техните дарения са от съществено значение за изграждането, поддръжката и реставрацията на храма. Гражданите на Видин и околните населени места, активно участват в живота на храма, като допринасят чрез своите дарения, доброволен труд и участие в богослужения и общностни събития. Катедралният храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин е мястото, където първият български екзарх и инициатор на построяването на храма, митрополит Антим I, е погребан в криптата на катедралата. Това го прави едно от малкото места в България, където могат да се видят останките на толкова значима историческа личност. Това добавя към историческата и духовна значимост на храма, превръщайки го в място за почит към един от най-важните духовни водачи на България. Архитектурната комбинация на неовизантийски стил с български елементи, с които е проектирана Катедралата, успешно комбинира неовизантийски архитектурни елементи с български национални мотиви. Такава архитектурна комбинация е рядка и придава уникален облик на храма, което го отличава от другите религиозни сгради в региона и страната. Архитектите проектират храма в неовизантийски стил - в дизайна на храма има елементи от византийската архитектура, съчетани с български традиции, което придава уникален облик на катедралата. Множество местни майстори и занаятчии участват в строителството на храма. Техните умения и труд са основата на физическото изграждане на храма, включително дърворезба, иконопис и други декоративни елементи. Включването на италиански архитекти в проектирането и строителството на храма, е рядък случай на международно сътрудничество в българската църковна архитектура по това време.

Вихрен – красавецът на Пирин    Протезиране с импланти    www.tourinfo-bg.com    Зъболекар    Размерът е от значение - имплантатни размери   

Този факт подчертава стремежа на България да се свърже с по-широкия европейски контекст след Освобождението. Планът е изработен от първомайстор Генчо Кънев от Трявна. В строителството се включват и двама италиански архитекти – Бахнани и Антони Батистути, както и много италиански и български строители, като планът е преработен частично от архитект Бахнани. Проектът на Генчо Кънев е разработен по подобие на варненската катедрала, която той строи между 1884 и 1886 година. Така проектът му е за еднокамбанарийна църква, а Бахнани я проектира и изгражда с 2 камбанарии. На 10 март 1885 година тържествено е положен основният камък на новия храм, който с прекъсване е изграден от Кънев до нивото на първия корниз. Строежът е продължен под ръководството на Бахнани. Архитект Джовани Батиста Бахнани (или понякога изписван като Баниани) е италиански архитект. Той е основният архитект, отговорен за проекта на катедралата. Внася италианския неокласически стил в дизайна на храма, съчетавайки го с местни архитектурни традиции. Бахнани е известен с участието си в проектирането на редица други важни сгради в България през периода след Освобождението. Архитект Антони Батистути също е италиански архитект, който работи в България през този период. Архитект Батистути е ангажиран със строителството и надзора на проекта, като сътрудничи с Джовани Батиста Бахнани. Той допринася със своите технически знания и умения в изпълнението на архитектурния план. Батистути работи по различни проекти в България и е известен с приноса си към развитието на архитектурата в страната през края на 19-ти и началото на 20-ти век. Генчо Кънев (1843-1929) е известен български майстор-строител и архитект от Трявна, който играе важна роля в развитието на българската архитектура през Възраждането и след Освобождението. Генчо Кънев е роден в Трявна, известен център на българската възрожденска архитектура и занаятчийство. Получава образование и обучение в традициите на тревненската архитектурна школа, известна със своите дърворезба и строителство. Той става един от най-известните майстори-строители на своето време, известен със своята майсторска дърворезба и архитектурни умения. Работи върху множество църкви, обществени сгради и частни домове. Кънев участва в изграждането и реставрацията на редица църкви из цяла България. Неговите проекти често включват впечатляващи дърворезби и сложни архитектурни детайли. Генчо Кънев е известен с участието си в строителството на Катедралния храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин, където той работи като един от главните майстори и архитекти. Неговият принос включва както архитектурния план, така и детайлната вътрешна декорация. Генчо Кънев е представител на тревненската архитектурна школа, която се отличава с богатата си орнаментика, дърворезба и внимание към детайлите. Той успява да съчетае традиционните български елементи с нови архитектурни влияния. Неговата работа оказва голямо влияние върху развитието на българската архитектура през Възраждането и след Освобождението. Много от неговите сгради и църкви са запазени и до днес, свидетелствайки за майсторството и уменията му.

Генчо Кънев е известен със своето трудолюбие и преданост към занаята. Той остава в Трявна през по-голямата част от живота си, като предава своите умения на следващите поколения майстори. Неговото наследство продължава да живее чрез сградите, които е построил, и чрез влиянието му върху българската архитектура, а името му се свързва с висококачествена работа и еталон за българските майстори-строители. Дългият период на строителство, съчетан с историческите събития и перипетиите, през които преминава, подчертава решителността и отдадеността на местната общност и духовенството за създаването на този храм. В храма се съхранява икона на свети Димитър, която е известна с това, че в миналото е мироточила (отделяла свещено масло). Това явление е изключително рядко и се счита за знак на божествена благодат, което допълнително увеличава духовното значение на храма. В различни периоди, храмът е преминавал през реставрации и обновления, като в тях са участвали и международни специалисти. Тези международни усилия подчертават важността на храма не само за местната, но и за глобалната общност, като го правят обект на международно внимание и сътрудничество. Храмът не само служи за религиозни обреди, но и е място за различни културни и социални дейности, включително концерти, изложби и благотворителни събития. Това го превръща в многофункционално средище, което играе важна роля в обществения живот на Видин и региона. Храмът е разположен на видно място във Видин и е архитектурно доминираща структура в града. Със своите размери и архитектурен стил, катедралата се откроява и се превръща в емблематичен символ на Видин. През годините местната общност активно участва в поддръжката и финансирането на храма чрез дарения и доброволен труд. Тази постоянна подкрепа от страна на вярващите, подчертава дълбоката връзка между храма и хората от региона, което е уникален аспект на неговото съществуване. Вярата, че мощите на свети Димитър излъчват миро (свещено масло), което има лечебни свойства, придава на храма особена святост и привлича поклонници от цялата страна. Храмовият часовник е производство на германската фирма “Ion Mannhardtsche“ и е доставен по-рано – монтиран е през 1900 г., след като видинчани го поръчват от Мюнхен за 8500 златни лева. Механизмът му е сложен и прецизен, като се навива ръчно, след като се изкачват 120 стъпала. След повреда е поправен и отново заработи от Никулден, 06.12.2020 г. За своята 120-годишна история това е едва третото спиране на часовника. Той се е повреждал още през 1996 и 1999 година. Църковен часовник с подобен механизъм, поставен преди повече от век, е единственият работещ в Европа в момента. Изразходвал е по-малко от една трета от капацитета си и може да отмерва времето още 300-400 години, са убедени специалисти-часовникари. Единствената особеност е, че избързва с минута за два месеца. В храма е изобразен уникален за православния свят стенопис – пратениците на българския цар Петър (927- 970 г.) поднасят дарове на Св. Иван Рилски. Майсторите са нарисували и лицата на националните герои, борили се за независимост на живеещите в българските земи – Христо Ботев, Васил Левски, Хаджи Димитър, Георги Раковски, Любен Каравелов, Тодор Александров. Сградата е окончателно завършена и зографисана към 1926 г., когато са тържественото освещаване и откриване на храма. Катедралата има кръстокуполен план с 3 надлъжни и напречен кораб, върху които се изгражда богата многообемна композиция. Централният купол се носи от 4 свободно стоящи подпори и подчертава обемно-пространствения облик. Вътрешните пространства са внушителни. Височината на централния купол е 33 метра. Постигнат е богат и пищен образ. Иконостасът и църковните мебели в интериора са резбовани от дебърски майстори от рода Филипови. В двора на църквата са погребани: подпоручик Ангел Тодоров (1864 – 1885) – загинал при отбраната на града в Сръбско-българската война; Кирил (1833 – 1914) – митрополит на Скопската, после на Видинската епархия; Найчо Цанов (1857 – 1923) – председател на Народното събрание (препогребан в Градската градина).

Зъбни импланти - практическа полза    Зъбни импланти - кой има право да ги поставя?    Първична стабилност на имплантите с награпавена повърхност

Фериботната линия Видин – Калафат била железопътна и пътна фериботна връзка между дунавските пристанища Видин и румънското Калафат. Пусната е в експлоатация през 1942 година за нуждите на германската армия по време на Втората световна война, в която България е била съюзник на германците до началото на септември 1944 г., като е функционирала до 1945 г. По-късно става основен начин за транспорт между двата града и двете страни. През 1975 година на 3 км от Видин, е построено фериботно пристанище, модерно за времето си съоръжение за обработка на ро-ро товари. Освен едно гнездо за кораби, било изградено и за ж.п. вагони. През реката с вагоните се движела платформата "Бонония". Оттогава между двата бряга тирове и леки коли превозват корабите "Бдин" и "Салкуца". През последните години, когато потокът към Западна Европа станал много интензивен, на ферибота заработил и частният кораб "Припят - 1". През 2013 г. фериботът отново е спрян, поради откриването на Дунав мост 2. Видин е побратимен с 6 града и е в партньорски отношениея с 4. Побратимен е с Ходмезовашархей, Унгария; Уест Карълтън, САЩ; Зайчар, Сърбия; Ровно, Украйна; Демре, Турция; Калафат, Румъния. Градове партньори са Дегендорф, Германия; Леко, Италия; Улм, Германия; Дебър, Северна Македония. Смисълът на побратимяването е в дългосрочното сътрудничество между партньорите, а не в съвместна работа в рамките само на един конкретен проект.

Успеваемост при базалните импланти    Протезиране върху базални импланти    Бета - лактамни антибиотици

Видин в известен смисъл удря в земята доста други градове по отношение на транспортните връзки. Освен като точка за пътен, железопътен и воден транспортен пункт или хъб, доскоро Видин (а може би и отново) разполагаше и вероятно отново ще разполага с летище. През 1973 г. е изградено Летище Видин и то функционира като гражданско летище до 1999 г., (макар през 1977г. лентата да прерязал ген. Иван Михайлов) когато е закрито. Летище –Видин е построено в землището на с. Иново, на 5 км от Видин и международен път Е-79, водещ към втория мост над река Дунав при Видин – Калафат, и граничи с път II-12 – транспортна връзка с граничен пункт „Брегово”. Международните му авиационни кодове са: VID (в IATA), LBVD (в ICAO) и 411 (world area code). При откриването, тогавашната БГА „Балкан“ оперира от него със самолети „Ан-24“ 2 въздушни линии: целогодишно, всекидневно: Видин – София (за около 30 минути) и обратно; сезонно, ежеседмично: Видин – Варна – Бургас (около 1,5 часа) и обратно. Летище Видин обслужвало средно по около 40 000 пътници годишно. През 1991 година поради икономическата криза, която предизвика промените в България, редовните авиолинии, които и дотогава били нерентабилни, са закрити, но летището продължава да обслужва самолети и вертолети. Летището представлява писта с две обръщала с дължина – 2 080 м., ширина – 38 м. и площ 101 134 кв.м. Пистата е с бетоново покритие в добро състояние; към летището има построени: сграда за техническо обслужване и ремонт с площ 467 кв.м; сграда с площ 45 кв.м; сграда с площ 13 кв.м; санитарно помещение с площ 29 кв.м. В последните години се предприемат усилия за възстановяване дейността на Летище – Видин, чрез отдаването му на концесия. Видин отстои на 250 км от столицата София, където е и най-близкото гражданско летище. Според състоянието на железопътната и пътна инфраструктура, времето за преодоляване на това разстояние е съответно – 5 часа с ж.п. транспорт и 3,5 часа - с автомобилен транспорт. Ако бъдат възстановени функциите на Летище Видин, времетраенето за преодоляване на това разстояние ще се съкрати съществено. Предвид географското разположение на Видин, излаза на две граници и застъпването на всички видове транспорт - ж.п., речен и пътен, възобновяването на авиационните услуги на летището ще бъде значителен тласък към превръщането на цялата област Видин в съвременен транспортен и комуникационен хъб с национално и международно значение. Имайки предвид голямото местно значение на обекта, местните власти са готови да окажат на бъдещия инвеститор сериозна подкрепа по отношение на административните въпроси, съпътстващи процедурата. Днес летището се ползва рядко, за услуги извън авиацията – състезания по драг рейсинг и пр. Около Видинското летище се разказват две истории. Първата е приятната. След откриването си през 1973 година, то сбъдва мечтата на чантаджиите – номенклатурчици и видинчани, да стигат до столицата само за 30 минути. Това продължава в продължение на 18 години. Билетът струвал 11 лева до София и 22 лева до Бургас. На 5 февруари 1991 година, "Ан - 24" излита празен. Няма пътници, цената от 11 лв. става непосилно ниска. Нужни били поне 2 000 лв. на билет, за да оцелее линията. И следва естественият ход на историята – тя е закрита. Някоя година след това летището се надява да обслужва кацащи и излитащи санитарни и частни самолети, но за три години приема само пет, т.е., по 1,67 самолета на година. През 1999 година летището е официално закрито. След приватизацията, бивши собственици на имоти връщат в реални граници нивите си в района на летището. Колчета са забити и по пистите. Така се случва със стотици стопански проекти на комунистическите власти, където нито са били спазвани правата на собственост на хората, нито са правени елементарни икономически анализи за рентабилност и целесъобразност на инвестициите. Евентуалният концесионер ще трябва да започне почти отначало. Съществуващата полуразрушена вече писта е къса за модерни самолети. 2080 на 38 метра е пригодена за допотопните щайги "Ан"-ове и "Як - 40". За многотонните нови самолети е нужна писта с размери поне 2 500 на 55 метра. Овехтелите сгради едва ли ще отговорят на съвременните изисквания за организация и управление. И те ще отидат на бунището на историята. Още около 600 декара земя трябва да се добавят към затвореното летище Иново, за да получи лиценз за полети. То от години е загубило регистрацията си като летище според изискванията на Закона за гражданското въздухоплаване. Територията му позволява да бъде регистрирано само като вертолетно летище. Втората история, свързана с Летище Видин, е случилото се отвличане на самолет в комунистическа България, трето по ред. На 18 юни 1977 г., самолет АН-24 на БГА „Балкан“, изпълняващ полет от Видин за София, с четиричленен екипаж и 44 пътници на борда, принудително кацнал в Белград. Седем минути след излитането на самолета, Румен Цанков Димитров, син на МВР-старшина от Лом, 22-годишен, неженен, с основно образование и според справката на контраразузнаването - осъждан за кражби и регистриран като психопат, (те като го изпуснали на борда, може всякакъв да го изкарат; само и само да омаловажат провала си) станал от мястото си и с насочен към главата на стюардесата пистолет, (служебния ТТ на баща си) поискал връзка с екипажа. За да няма съмнения, че притежава бойно оръжие и че е настроен решително, стрелял към десния борд, като заявил, че похитителите са цяла група. Първо поискал самолетът да се приземи в Лондон, след това кандисал и на Мюнхен. Изпълнявайки даваните му от земята указания, командирът обяснил, че няма достатъчно гориво и самолетът кацнал в Белград, където Димитров бил обезвреден от югославските власти.

Кръстатата казарма е внушителна, масивна и уникална за Балканите сграда. Намира се в най-старата част на Видин, в близост до Крайдунавския парк и църквата „Света Петка Търновска“. През 2012 г., при изкопи за извършване на укрепителни работи, под южното крило на сградата били открити две християнски погребения от епохата на Средновековието. Двата гроба били поставени един над друг на дълбочина около 2 метра, като между тях са открити останки от пожар. Сред артефактите има открити монети и графито-керамика от римско време. При ремонтните дейности били открити зидове от по-стара постройка, върху която „стъпила” казармата на Пазвантоглу с формата на кръст.Тя е една уникална по рода си сграда, изградена във формата на равнораменен кръст. Вътрешното пространство на казармата е доминирано от четири стълба с отсечени ъгли, от галерията и от подчертаната монументалност на среднищното ниво. Четирите крила на „кръста“ се свързват с централен коридор, а пресичането им оформя уникални осемстенни помещения, чиито дървени подови конструкции, се поддържат от четири масивни колони. Казармата има и четири почти самостоятелни вътрешни двора. Входовете в сградата са разположени по ъглите на диагоналите на среднищното квадратно ядро. По-късно през годините, на малка площ в оформеното площадно пространство била построена часовникова кула, която вече не съществува. Всяко крило е с различна коридорна схема, в зависимост от разположението на помещенията. Първоначалното разпределение обаче днес не ни е известно, тъй като е променяно многократно според различните функции, които сградата е изпълнявала. Не е достигнало до нас и оригиналното разположение на стълбите. В средата на XX век – което ще рече, в най-мрачните години на комунистическата диктатура у нас - помещенията били в крайно незадоволително състояние, като номенклатурното ръководство на държавата обсъждало вариант сградата да бъде съборена. Което не иска нито акъл, нито... ум. Министерството на отбраната проявило благоразумие и било взето решение готовата, построена, издържала векове и уникална сграда, да бъде ремонтирана, а впоследствие и трансформирана в представителен етнографски център. Днес Музей Кръстатата казарма е един от Националните обекти на България. Тя е построена през 1801 година, по времето и волята на видинския назър Осман Пазвантоглу. Днешният читател вероятно знае малко какво означава думата „назър“, а сигурно още по-малко знае и за назъра на Видин Осман Пазвантоглу. Нека се опитаме да повдигнем булото и да информираме посетителите на нашия сайт така, както не го е правил никой преди нас. Терминът назър има арабски корени и произлиза от думата „назар” (nazar), което означава „гледам”. Призводни на думата има и в именниците на хора - Назар, Назарян и др. За първи път длъжността назър се споменава в Османската империя в Кануннаме-и Ал-и Осман (Kanunname-i Al-i Osman), законодателството на султан Мехмед II (1451–1481). Назърът в Османската империя е бил управител или управител-надзорник на „министерстовото на финансите” или на вакъфите; тези негови функции се запазват до реформите в периода на Танзимата през 1838 г. Вакъфът от своя страна (на турски - вакъф, на арабски – уакаф) или вакуф (под руско влияние), в Османската империя и в други ислямски страни е недвижим имот или движимо имущество, предадено от държавата или отделно лице за религиозни или благотворителни цели. Доходът от вакъфа отива за издръжка на мюсюлмански религиозен обект - например джамия, друг обществен обект - например мост, безистен, медресе, имарет, чешма, часовникова кула, кервансарай, пазар , за прехрана на бедни мюсюлмани и др. Вакъфите са неотчуждаеми по мюсюлманското право – шериата. Затова мюлковете често са превръщани от собствениците им във вакъфи чрез специално завещание - вакъфнаме, което определя каква част от доходите отиват за управителите и какво остава за издържаната институция. В редица мюсюлмански страни и днес съществуват министерства на вакъфите или учреждения на по-ниско ниво в структурата на изпълнителната власт, които управляват тези обществени обекти и доходите от тях. Та, Осман Пазвантоглу, който е бил назър на Видин, е построил уникалната Кръстата казарма. Та, кой е Осман Пазвантоглу, назърът на Видин? Осман Пазвантоглу е османски деребей, който управлявал самостоятелно областта около Видин от 1795 до смъртта си през 1807 година. (Деребей (derebeyi, тур.) е феодален земевладелец в Османската империя, който притежавал значителна автономия в управлението на собствените му владения. Пример за деребей са владетелите на Видин - Осман Пазвантоолу и на Русе - Алемдар Мустафа Паша. Деребеите са откупвали данъчните задължения на своето население към Империята, след което са налагали значително повече задължения на народа. Поради това и сегашното значение на думата в българския език - експлоататор. Една легенда, основана на народната етимология, гласи, че "деребей" бил наречен българин който преди 400 години убил турския бей в Котленска област и му одрал кожата. Оттам дере-бей; впоследствие този българин започнал да носи това име и от тук произлязла и фамилията Дерибеев) Пазвантоглу е смятан за най-значимия управител на Видинската област през периода на османското владичество преди Мидхат паша. Приема се, че той бил роден през 1758 година, а родителите му бошняци (както еднозначно го определят Константин Иречек и Александър Теодоров-Балан; това са босненски християни) от Тузла, били приели исляма. Семейството се заселило във Видин, и според някои предания, майка му била българка. Документално потвърдено е, че дядото на Осман, Ибрахим, бил стражар в София и оттам произлиза фамилното им име – от тур pasban-oglu – „стражаски син“. Бащата на Осман, Йомер Пазвантоглу, се заселил във Видин през 1739 г. и бил виден еничар. (Еничар е османски поданик на държавна служба, "нов войник". Първоначално, от средата на XIV век, те били принудително набирани сред християнското население на империята, като постепенно се превърнали в наследствена каста, която запазила своя привилегирован статут до 1826 година, когато бил насилствено отнет. Еничерите били считани за предатели от християнското население, от което произлизали, заради зверствата, които систематично извършвали над него. Те били предимно военнослужещи, но имало и административни или други служители. Според свидетелството на Павел Йовия, през 1531 г. почти целият еничарски корпус говорил славянски езици.) Съгласно документ от 1764 година, Бащата на Осман бил ага на 31-ва еничарска орта. Известна е заповед от 1787 година, от командването на Еничарския корпус до комендантите на Видин и Белград, за арестуване на деветима еничари, включително водачите им Йомер и Осман Пазвантоглу, тъй като те подготвяли еничарски бунт. Йомер е осъден и екзекутиран, като на 5 юни 1788 година имуществото му е разпродадено за дългове – най-вероятно ставало дума за фиктивни сделки, с които се целяло да се избегне конфискация от държавата, понеже основните купувачи били членове на семейството, включително Осман. Във Видин са командировани представители на Голямата порта и през следващите месеци са убити няколко, свързани със семейството местни първенци, включително Вели Юсуф беше. Самият Осман Пазвантоглу, въпреки изричните заповеди за екзекуцията му, успява да избяга от града. Във видинските архиви са запазени документи за различни сделки, свързани с размирния Осман Пазвантоглу. Така например, през 1792 година той купува два чифлика и голяма градина, и откупува джизието на циганите в санджака (Джизие или харач (харадж) е паричен данък в мюсюлманските страни, който бил събиран от немюсюлманското население).

Река Дунав    Мемориал на жертвите на комунизма    www.vidin.info

Във Видин се намира единствената фабрика за костен порцелан не само у нас, но и на Балканите. В България в различни периоди е имало или има няколко порцеланови фабрики – фабриката за стъкло и порцелан „Диамант“ в Разград; първата фабрика за керамика в България, създадена през 1894 година в Елин Пелин – Изида, известна с това, че изготвяла прочутите жълти павета за новата тогава столица София; през далечната 1919 г. в Нови пазар се открива първото промишлено предприятие на братята Атанас и Йордан Петрови за тухли и керемиди. До 1934 г. то носи името „Плиска“. По-късно обаче, става фабрика „Китка“, защото Атанас Петров е искал тя да произвежда красиви неща, а цеховете да бъдат по европейски стандарт. Първият комплект кухненски сервиз от порцелан е произведен през 1936 г. Каква е разликата между обикновения и костния порцелан? Обикновеният порцелан и костният порцелан са два вида порцеланови изделия, които се различават по състав, процес на производство и някои свойства. Ето основните разлики между тях: обикновеният порцелан е изработен от каолин (бяла глина), кварц и фелдшпат. Процентното съотношение на компонентите може да варира, но обикновено включва около 50% каолин, 25% кварц и 25% фелдшпат. Костният порцелан включва същите основни съставки като обикновения порцелан, но съдържа и костна пепел. Обикновено съдържанието на костна пепел е около 30-50%, като тя се добавя към каолина, кварца и фелдшпата. Костната пепел най-често е добита чрез изпичане и смилане на телешка или говежда пепел в съоръжения, наречени екарисажи. Телешките кости са особено здрави, както и кожата, от която по-рано се е добивал гьон за обувки, колани и други вещи. Обикновено условията на труд в такива екарисажи не са от най-добрите, поради отвратителната миризма, която се отделя при изпичането и смилането; и която миризма, както и кукуригането на петлите в птицекомбинатите, все още не може да се използва. Влагането на костна пепел в суровината за порцелановите изделия дава възможност те да стават много тънки и почти прозрачни, но същевременно да притежават голяма здравина и финес. И двата вида порцелан се изработват чрез оформяне, сушене и изпичане на материалите, но костният порцелан минава през по-ниска температура на изпичане, което му придава допълнителни свойства като прозрачност и по-голяма здравина. Обикновеният порцелан е бял, твърд и неглазуриран материал; по-малко прозрачен и малко по-тежък в сравнение с костния порцелан; той е подходящ за широка гама от приложения, включително посуда, декоративни предмети и технически изделия. Костният порцелан има характерен млечнобял цвят и висока прозрачност; той е по-лек и по-здрав от обикновения порцелан; смята се за по-висок клас порцелан и често се използва за фини съдове и сервизи. Костният порцелан има по-фин и деликатен вид, който се оценява високо в изкуството и дизайна на посуда. Обикновеният порцелан може да бъде с по-груб външен вид и по-подходящ за масово производство и всекидневна употреба. Костният порцелан обикновено е по-скъп, поради използваната костна пепел и по-сложния процес на производство. Обикновеният порцелан е по-достъпен и широко разпространен. Тези разлики правят костния порцелан предпочитан за луксозни изделия, докато обикновеният порцелан е по-подходящ за масово производство и всекидневни нужди. Костният порцелан, като много други неща, е изобретен най-напред в Китай в дълбока древност. По-късно, във Викторианската епоха, англичаните пращат хора в Китай да се обучат на производството му, след което производството му започва и във Великобритания, естествено, най-напред за нуждите на кралския двор. Минава време и се говори, че срещу голяма сума, изразяваща се в няколко тона злато, около 1907 г. англичаните били монетизирали знанието си, като продали рецептурата на руския цар, но се говори и друго, че руснаците просто я откраднали. И да се върнем във Видин. Порцелановата фабрика е създадена през 1926 година от Георги Младенов, който изучавал в Чехия производството на порцелан. Чешкият порцелан е с много високо реноме в света и правенето на изделия от него, се учело в училища още по онова време. Но още тогава ноу-хауто (know-how) за правене на костен порцелан по един или друг начин по-късно стигнало и до Видин. За начало на порцелановото производство във Видин започва да се говори от времето на основаната през 1925 г. фирма „Георги Младенов и Сие”, в която съдружници са тримата братя Младенови – Тодор, Илия и Георги, и видиниският търговец Христо Рожич с капитала на четиримата. Фабриката е построена върху малко над един декър площ с дворно място от 900 кв. м., снабдена е със съответните съоръжения, инсталации, пещи, складове. През май 1926 г. производството започва. Директор е Георги Младенов; във фабриката работят и 54 души работници. Днес само четирима души продължават живота на видинската фабрика, като все още работят по оригиналната рецепта за производство на костен порцелан. Тоталната монополизация на този пазар от китайците обаче, принуждава нашите специалисти да внасят готовата суровина - костен порцелан и глазури - от Англия, откъдето излиза много по-евтино, отколкото да я добиват тук, понеже откъде днес у нас толкова четирикраки говеда и телета, пък и екарисажи? След 1945 г. като всички други, и тази фабрика е национализирана, а през 60-те години, след като икономически е срината (защо ли?), умното село в ЦК и Политбюро решава да бъде ликвидирана, защото замърсявала центъра. С ентусизъм от местни хора фабриката (разбирай – и работни места) е спасена. Днес номеклатурата на изделия на видинската фирма Бонония вкючва разнообразен набор от сервизи и сувенири, които могат да бъдат със или без декорация. Произвеждат се сервизи за хранене, кафе,чай и богат асортимент от чаши. Сувенирите включват инкрустирани вази и кутии за бижута и скъпоценности. За компанията работят талантливи художници, дизайнери и декоратори. Те украсяват ръчно изделията, което ги прави уникални. Колкото и да се механизира и автоматизира производството на костен порцелан, делът на ръчния труд в изработката на изделията остава висок. Това прави изделията да са уникални, а не щамповани от конвейер. Качеството на произвеждания порцелан е доста добро и скоро завоюва позиции на вътрешния пазар, а през 30-те години започва и износ. С усилен труд, много опити и подобрения, Георги Младенов успявал да произвежда качествен порцелан, да си осигури пазар и това го окуражило да предприеме разширение на фабриката. До 1934-35 г. той ползвал опита на немски специалисти, след това започват да се създават местни кадри. През 30-те години видинското порцеланово производство излиза на международния пазар, като порцелановата фабрика търгувала с Германия, Австрия, Италия, Испания, Португалия. Интересен документ от самото начало на 30-те години, албум, показва печати и подписи на чуждестранни партньори, с които фабриката е в търговски отношения. Десетки фирми, сдружения, частни лица, хотели, оставили оригинален спомен в този документ. Тъй като търсенето на порцеланови изделия било много голямо, производството непрекъснато се увеличавало и в 1935 г. е направено разширение , като освен домакински порцелан, започнало производството и на мензури, хавани, аптекарски буркани и др., както и електроизолатори. При старта си, броят на фабричните работници бил 54, в 1936 г. техният брой е 88, имало двама - технически персонал и двама – администрация. Георги Младенов държал на доброто име на фабриката и развил солидна социална програма. Освен задължителните социални осигуровки, той правел вноски за работнически жилища, давал зимнина и въглища на работниците, пращал ги на почивка във Вършец, финансирал обучението на млади хора в чужбина. В разходните документи на предприятието съществуват данни за редовно отпускане средства за закуска на работниците. Довоенният период в историята на порцелановата фабрика, показва възход в развитието на фабричното производство. Регистърът на готовите стоки за периода 1939-1940 г. илюстрирал значително разнообразие и количествено увеличение. Производствената номенклатура включва различни видове чинии, кастрони, кани, чаши, сервизи за хранене, чай, кафе, компот и други с по-специално предназначение, блюда, детски играчки, кандила, мастилници, поилки за птици, аптекарски буркани - общо 144 вида. В ролята си на комендант на мобилизираната през войната порцеланова фабрика, Георги Младенов енергично водил борба за осигуряване на квалифицирана работна ръка, за освобождаване от военна мобилизация на специалисти и работници, за доставка на сурови материали, за да не бъде нарушено и спряно производството. През 1939 г., в самия край на годината, на 30 декември през нощта, в резултат от късо съединение, възникнал пожар. Изпепелен е целият покрив, таванът и цялата дървена конструкция; унищожена е част от готовата продукция, полуфабрикати и инструменти. Възстановяването след пожара съвпаднало с тежкия период на икономически затруднения по време на Втората световна война. Наводнението през 1942 г. също причинило вреди на имуществото на Видинската порцеланова фабрика. Енергичният й директор обаче, търсел начин не само да възстанови щетите, но и да преустрои фабриката. През септември 1943 г. той получил разрешение да разшири действащото предприятие, като инсталирал нови машини - шлайфмашина, шмиргел, седем барабанни мелници, въздушен компресор, локомобил, два електромотора. Ръководството получило е разрешение за построяване на нова сграда върху 500 кв. м. и изграждане на нова пещ за изпичане на порцелана. Началото на следвоенния период съвпада с усилено търговско търсене на фабричната продукция. През периода 1945-1947 г., предприятието е буквално затрупано от поръчки. Прегледът на архивните материали, показва огромен търговски интерес към производството на порцеланови изделия и невъзможност на директора да смогне с отговорите до всички търговски, частни и кооперативни централи, еднолични търговци, хотели, бивши клиенти от различни краища на страната, с предложения за договаряне на продукция за вътрешния пазар и износ в Турция и Близкия изток. Отвсякъде „валят” поръчки , често надхвърлящи с много капацитетните възможности на фабриката. Много търговци поръчвали наведнъж по цели вагони порцеланови изделия. Твърде скоро обаче, следвоенният устрем към свободна частна стопанска инициатива, е прекършен. На 23.12.1947 г. е извършена национализация на частните индустриални предприятия, която не отминава и Видинската порцеланова фабрика. Одържавеното промишлено предприятие започнало да носи името ДИП „Бонония”. Още с първата заповед на новия назначен от комунистите управител, били отстраннени Георги Младенов и съдружниците му, като им се забранило всякакво вмешателство във фабричните работи. Вероятно първоначалната самонадеяност и високомерие на извършителите на одържавяването, много бързо се сменили с объркване и невъзможност да се справят сами с технологията на порцелановото производство. По тази причина още на 05.01.1948 г. със заповед № 8 на управителя на ДИП „Бонония” и по преценка на местната комунистическа и номенклатурна „оперативна тройка“, бившият собственик-директор Георги Младенов „се възвръща като технически ръководител в предприятието и се натоварва да отговаря всецяло и лично за техническото изпълнение, ръководство и качество на производството”. През 1951 г. като „буржоазен елемент“, инж. Георги Младенов е изселен от Видин в Нови пазар и работи за кратко в порцелановата фабрика „Китка”, но по-късно съдбата му за пореден път е прекършена, защото е изселен в с. Калейца, Троянско. След заболяване на брат му, акад. Стефан Младенов, Георги Младенов получава разрешение да се установи в София и да се грижи за болния си брат. В София работи в ТПК „Искра”, в други малки производствени кооперации и като технически ръководител в ТПК в гр. Елин Пелин. Въпреки навършването на пенсионна възраст, не преустановил трудовата си дейност. Стажът му до 1947 г. не се признавал и получаваната минимална пенсия от 20 лв. била крайно недостатъчна за издръжка на семейството му. До смъртта си през 1974 г., работел като пазач на паркинг. От 1949 г. до 1959 г. фабриката носела името ДИП „Сталин”, а през 1960 г. е преименувана в ДИП „Коста Йорданов”. Сервизите от костен порцелан с видинска марка били известни и предпочитани в Испания, Англия, Германия, Холандия, Италия, Кипър, ЮАР, Зимбабве. За високи технологични постижения и качество, Камарата на търговските лидери в Мадрид през 1992 г. присъдила Златна статуетка на видинските изделия от костен порцелан. През 2001 г. наследничката на старата видинска фабрика, Бoнoния AД – Bидин, възстaнoвилa пpoизвoдcтвoтo нa кocтeн пopцeлaн.

Хасково    Принцип    България    Градове в Бълария

Междувременно, с края на Австро-турската война от 1787 – 1791 година и изтеглянето на османската армия от района, султанът до голяма степен губи контрол над Видин, където се укривали множество търсени от властите хора, като аяните Исмаил Тръстениклиоглу от Русе и Кючук Хасан от Севлиево. Султанската заповед за изселване на еничарите от граничните крепости, предизвикала масов еничарски бунт в Белград и много от водачите му намерили убежище във Видин. На 8 май 1792 година, Осман Пазвантоглу събрал войска от видински и белградски еничари, напада с пехота и артилерия видинската крепост и конака на управителя Изет Ахмед паша. Бунтът обаче е неуспешен и участниците в него са осъдени на заточение от централната власт, но през декември са помилвани, тъй като властите не са в състояние да изпълнят присъдата в граничния за империята вилает. В началото на 1793 година, Пазвантоглу изпраща свои войници от Видинско и стотици мобилизирани селяни от Зайчарско, като подкрепления на въстаналите белградски еничари, които участват в настъпление в Поморавието и превземането на Пожаревац. Изпратеният от Високата порта във Видин на 26 май 1793 година, нов ага на еничарите Мухиеддин, получил от правителството указания да организира тайно убийството на Осман Пазвантоглу. Тези инструкции обаче стават известни в града и опитът за отстраняването му пропада. Малко след това нов правителствен пратеник, Ибрахим, пристигнал във Видин със заповед за залавянето и съденето на Осман, обаче Пазвантоглу се позовал на помилването от декември и местните власти отказвали да го арестуват. Султан Селим III бързо забравил за помилването и издал нов ферман за екзекутирането на непокорния управник, но Ибрахим установил, че Пазваноглу междувременно се е укрил. Нов султански ферман от 11 юли, нарежда на гарнизона да претърси областта и да го залови. На 3 август, обаче, видни видински еничари изпращат до Високата порта петиция той да не бъде съден, тъй като бил оклеветен. В отговор на петицията столицата изпраща нов пратеник, Колчак Мустафа ага, който потвърдил, че Осман Пазвантоглу е мирен и заповедите за екзекутирането му били отменени. Помилвани били и редица видни белградски еничари, осъдени на затвор, които по-късно станали сред близките сподвижници на Пазвантоглу. Усилията на централната власт да отстрани Осман Пазвантоглу през цялата 1793 година, никак не засягат обичайната му делова дейност и в регистрите от онова време са запазени свидетелства за негови сделки с недвижими имоти. Заедно с това Видинско постепенно се превърнало в база на бившите белградски еничари, начело с Кара Хасан, които оттам извършвали набези към Пожаревацко и Берковско, което принудило властите да стигнат дотам, че да въоръжат местното население, включително християните. Към края на годината най-северозападният град, в който османското правителство държало сигурен контрол, останал Ниш. Високата порта обявила всеобща амнистия за бунтовниците в Румелия, за да фокусира силите си срещу Пазвантоглу, който станал най-влиятелният сред тях. Според сведения на Според френския офицер Мериаж, Осман Пазвантоглу открито взел властта във Видин през 1794 година. Той проникнал в крепостта с хиляда войници и принудил коменданта Али паша да го назначи за назър, след което избил противниците си в местните власти и ги заменил със свои приближени. Още със завземането на властта във Видин, Пазвантоглу развил активно сътрудничество с кърджалиите, които шетали в останалите части на Румелия. Когато били поставяни под натиск, те се оттегляли към Видин, където пренасяли плячкосаното при походите им и възстановявавали необезпокоявани силите си. Самият Пазвантоглу най-вероятно получавал достоен дял от плячката, който станал основа на пословичното му забогатяване. Той можел да си позволи, със свои средства спокойно да издържа десетхилядна армия и да финансира обществени строежи в града. Същевременно не допускал никакви грабежи на кърджалиите в своите владения. Известен е случаят в началото на 1794 година, когато 600 кърджалии, водени от Кючюк Сюлейман, след като грабили в Плевенско и Ловешко, навлезли в Берковско, обаче там са нападнати от изпратени от Пазвантоглу видински еничари и около 100 кърджалии „дават фира“, т.е., били убити. Малко след като става назър на Видин, Осман Пазвантоглу не се церемонил с мухафъза Али паша и го изгонил от града. На Али паша със сигурност му е провървяло, че се е отървал само с изгонване. На неговото място централната власт назначава санджакбея на Босна, но Пазвантоглу не се церемонил и заповядал убийството на двамата му сина, след което изпратил войска да го пресрещне по пътя за Видин и да го убие. На 16 юни 1795 година, еничари с подкрепления, осигурени от Пазвантоглу опитват да превземат Белград, но само вътрешната крепост удържала нападението. В отговор, правителството опитало да мобилизира войски, за да организира поход срещу Видин. Някои източници говорят за обсада на града от септември, но вероятно ставало дума за разполагане на малобройни проправителствени части в различни селища из Видинско, понеже подразделения на Пазвантоглу се сблъскалит с правителствените части едва в Медковец, а пратки с провизии достигали до Плевен, който бил контролиран от негови привърженици. През февруари 1796 година, властите се видели принудени да се откажат от настъплението и отново амнистирали Пазвантоглу. След поредната амнистия на Пазвантоглу, централните власти опитали за пореден път да ликвидират кърджалийството в Тракия, което принудило много кърджалии да се прехвърлят на север от Стара планина. Пазвантоглу, вече като назначен видински еничарски ага, вероятно запазил неутралитет, когато новият мухафъз на Видин, Абди паша набрал 3 хиляди войници в областта и ги пратил срещу кърджалиите на изток. Правителствени доклади на Високата порта обаче, свързвали с Пазвантоглу действията на кърджалии чак до Добричко, че дори и превземането от тях на Търново през февруари 1797 година. Историите на превзети и оплячкосани селища от Осман Пазвантоглу продължавали с пълна сила, като все повече се прокрадвал и политически елемент на опозиционна на централната власт сила. През март 1797 година, той превзел и разграбил Никопол, основна османска крепост в Северна България. Пазвантоглу издал прокламация, с която се обявил за защитник на османските традиции от корумпираната власт и реформите по европейски образец, и заплашил да дойде със стохилядна армия в Константинопол. Макар впоследствие да изоставил Никопол, Пазвантоглу поставил под свой контрол териториите до Габрово, Търново и Свищов, като освен кърджалии, към него доброволно се присъединили множество селища, привлечени от по-ниските данъци, които трябвало да му плащат, както и от по-толерантното отношение към християните. През май 1797 година, с посредничеството на влашкия княз Александър Ипсиланти Стари, Пазвантоглу е помилван за пореден път, дистанцирал се публично от кърджалиите в централна Северна България и през лятото дори получил права и нареждания да снабдява с провизии правителствените части, воюващи срещу тях. В действителност обаче, той продължил да поддържа връзките с кърджалиите, докато лавирал между враждебно настроените един към друг бейлербеи на Румелия и Анадола Хаджи Мустафа паша и Ало паша. През октомври правителството обявило нова амнистия на кърджалиите, а малко по-късно върнало Али паша и войските му в Анадола. Без да чака втора покана, Пазвантоглу отново превзел Никопол без никаква съпротива, след което с части, водени от Кара Мустафа, настъпил на изток към Русе, контролиран от Исмаил Тръстениклиоглу и към Букурещ.

Строеж на лимфен възел    Устройство на лимфен възел    Групи лимфни възли    Зъболекар в Пловдив

Нападението на Осман Пазвантоглу във Влашко, откъдето получил значителни контрибуции, предизвикало паника в правителството на Високата порта, което по това време заседавало почти всекидневно заради неговите действия. Било възложено на Хаджи Мустафа паша, набирането на голяма вайска за поход срещу Видин, като се взели специални мерки, за да се предотврати преминаването на кърджалии и албански наемници на север от Стара планина. За пръв път от началото на размириците на Балканите, султанът изискал от шейх юл-исляма, издаването на четири фетви в края на ноември, обявяващи джихад (свещена война) срещу Пазвантоглу. Еничарите и населението в цяла Румелия били призовани да декларират лоялност към централното правителство. Османските бойци, участващи в обсадата на Видин, били наричани от правителството на султана „гази“ (победители), а падналите в боя измежду тях били определяни като „шехиди“ – мъченици за вярата, загинали във война с неверници. Фетвите срещу Пазвантоглу съдържали низ от обвинения, повечето от тях силно хиперболизирани, дори фантастични (например, че пекъл живи жени и деца на мюсюлмани). Те трябвало да нахъсят войските за мъст. В началото на декември Пазвантоглу изпратил в Константинопол пратеник, който започнал преговори с правителството на султана с ултимативни искания, той да останел управител на Видин, като в същото време да получи и най-висшия военно-административен чин в империята – „паша с три конски опашки“. Няколко дни по-късно правителството прекъснало преговорите и екзекутирало бедния нагъл пратеник. То подготвило голям поход, мобилизирайки 80 хиляди души от всички краища на Балканите и дори от източен Анадол, надявайки се окончателно да реши казуса с непокорния еничар. Мащабът на подготовката бил толкова голям, че се наложило съседните държави да бъдат убеждавани в мирните намерения на султана спрямо тях. През цялото това време, Осман Пазвантоглу продължил да контролира голяма част от Северна България, а неговите части извършили нападения срещу Пирот и София, достигнали околностите на Варна и обсадили Русе. Големият съдбоносен поход започнал в началото на 1798 година, като в отговор Пазвантоглу концентрирал войските си към Видин – вдигнал обсадата на Русе и изоставил София. По същото време обаче той правил нови опити да превземе Белград, като ядосаните не на шега австрийци заплашили да използват целия си дунавски флот срещу него. През март силистренският валия Гюрджи Осман паша превзел Никопол, но при Видин Пазвантоглу отблъснал значителните сили на Али Тепеделенли, който седял на два стола и водел двойствена политика –хем участвал със значителни сили в правителствените войски, но едновременно с това поддържал активни контакти с Пазвантоглу. Пак по това време Пазвантоглу обвинил влашкия войвода Константин Ханджери за смъртта на своя пратеник в Константинопол и започнал нов поход във Влашко, като предизвикал огромна бежанска вълна в Олтения. Армията на Пазвантоглу се състои от еничари от Видин и Източна Сърбия, но най-много са кърджалиите. Сред войските има и много християни, като Корчо войвода и Кондо войвода, които са българи от Македония, и Велко войвода. Към края на май или началото на юни 1798 година, правителствените сили успяват да обсадят Видин, когато там пристигат и речен флот и командващият цялата кампания, капудан пашата и зетят на султана, Кючюк Хюсеин паша. В обсадата са включени около 70 хиляди души. Артилерийският обстрел на града започва в началото на май и давайки 2400 жертви, правителствените части успяват да овладеят два външни форта. Според едни източници, на 20 май (според други – на 1 юни) Хюсеин паша започва масиран щурм на града, но войските му не само са отблъснати, но се и разбягват, като при преследването им от бунтовниците жертвите са хиляди. Същата нощ гарнизонът на Калафат нанася тежки щети на правителствения флот. Провалът на нападението е приписан на румелийския бейлербей Хаджи Мустафа паша, който по-късно е отстранен от поста си и изпратен в заточение. От края на юли същата година Осман Пазвантоглу започва непрекъснати нападения от Видин срещу обсаждащите го армии, като разпръсква отделни подразделения и отвежда обозите им в крепостта. Малко след това Али Тепеделенли изцяло изоставя обсадата на Видин и се връща в Албания, позовавайки се на опасност от френско нападение там, след началото на Египетската кампания, когато късметът е отново на страната на Пазвантоглу, защото султан Селим III е принуден да вдигне обасадата, тъй като в това време Наполеон Бонапарт нахлува в Египет. Френското нашествие индиректно спасява Пазвантоглу. В самия обсаден Видин, възниква гражданско недоволство, оглавено от номиналния тогава комендант на града Хаджи Хапти паша, но той скоропостижно е убит от приближения на Пазвантоглу Идрис Молла и бунтът е безмилостно пресечен още в зародиш. Най-способните владетели доказват държавническия си талант по време на размирици. Разбира се, цената често е много висока. Наближава зимата. И двете страни на обсадата са в затруднено положение. В нощта срещу Димитровден, 800 конници на Пазвантоглу нападат лагера на Кючюк Хюсеин паша. Настава такова объркване, че започва тежък сблъсък между самите обсаждащи – части на Кючюк Хюсеин паша се бият с войници на Али паша, като претърпяват значителни загуби. Още на сутринта Хюсеин паша вдига обсадата на Видин и правителствените войски се оттеглят към околните градове Ниш, Белоградчик, Берковица, Лом и Оряхово, като провалът е приписан на Ало паша, който е обвинен и набързо екзекутиран. Въпреки провала на обсадата на Видин, на Осман Пазвантоглу не стигат силите да предприеме контранастъпление, тъй като евентуални негови действия са блокирани от Хабсбургската монархия и от Русия. Хабсбургите разполагат свои войски в Земун, а Русия влиза в открит съюз с Османската империя и концентрира военни части по река Днестър в готовност за настъпление към Видин. През януари 1799 година, руски дипломати се срещат с Пазвантоглу и му поставят ултиматум да прекрати набезите във Влашко. Пашата бил предупреден, че руските власти няма да толерират повече набези на неговите войски на север от река Дунав, понеже, по силата на Яшкия договор от 1792 г., Русия била покровител на Влашко, а с нападенията си, Пазвантоглу рискувал война с нея.С това искане той за известно време се съобразява, независимо от това, че тези походи имат голямо значение за финансирането му и за поддържането на по-ниски данъци в Северна България. Пазвантоглу опитва да намери външна подкрепа от Франция, но не съумява да постигне формален съюз, или пък да получи някаква практическа помощ.

Подробна информация за Пирин планина    Рила    Дентална практика в Пловдив    Имплантатна повърхност

В свой доклад до Париж представителят на Френската Директория в Истанбул, генерал Сен-Сир не без притеснение отбелязва, че: „възкачвайки се на трона (на Османската империя), Пазвантоглу би оглавил всички бунтари в империята“. Осман Пазвантоглу поддържал добри отношения и с Ригас Велестинлис – един от водачите но гръцкото Възраждане. В написан от Велестинлис боен марш „Туриос”, стихове се леят и са посветени на именития видинчанин: „Пазвантоглу, защо ни оставяш толкова дълго време безучастни? Бързай към Балкана, там трябва като орел да свиеш гнездо! Присъедини и раята, ако искаш да победиш. Паша! Появи се незабавно на бойното поле! Въстанието е в главата на твоите войници…” Между февруари и юли 1799 година, Високата порта води нови преговори с Осман Пазвантоглу за неговото за кой ли път помилване, като му предлага званието паша и постове в различни части на империята. В края на краищата, той успява да се пребори за най-висшето звание паша с три конски опашки и за официално назначение като управител на Видинския пашалък. През следващите месеци новият паша ремонтира пострадалата от обсадата крепост и усилено се снабдява с оръжие и боеприпаси. По същото време отново влиза в локални сблъсъци с Тръстениклиоглу и активно подкрепя, както винаги - с военни подкрепления - неговите съперници в Делиормана и Добруджа. В началото на 1800 година Пазвантоглу е посетен от върбишкия деребей Чингиз Мехмед Герай и (според предадени от Софроний Врачански слухове) двамата се споразумяват да предявят претенциите на Гераите за наследството на Османската династия, като Чингиз Герай стане султан, а Осман Пазвантоглу - негов везир. През следващите месеци, васали и съюзници на Пазвантоглу превземат Търново и част от Поморавието, обсаждат Шумен и Никопол и заплашват Ниш. През август 1800 година, османското правителство обявило шумно началото на нов поход срещу Пазвантоглу, но сили за практически действия нямало и до тях почти не се стигнало. Влашкият княз Александър Мурузи започнал мобилизация в Олтения, в резултат на което, от Видин организирали нападения по отсрещния бряг на Дунав, а съюзниците на Пазвантоглу неутрализирали Тръстениклиоглу, като се активизирали в подчинените му райони в Нови пазар и Козлуджа. През август правителствените войски опитали да превземат Плевен, но били отблъснати, а в края на септември успели да си върнат завзетия предишния месец Никопол. През октомври и ноември Пазвантоглу организирал кърджалийски поход към Тракия, оглавяван от Кара Фейзи и стигнал до Одрин, като разпиляли всички изпратени срещу него правителствени части. В този период, между 1800 и 1803 година, като православен архиерей във Видин служи Софроний Врачански. Епископ на Враца, напуснал епархията си заради размириците, той дошъл във Видин, тъй като кандидатът на Пазвантоглу за видински епископ и негов приближен Калиник, дълго време не бил официално ръкоположен. Според други сведения, Софроний бил насила доведен от Пазвантоглу. Пашата твърдял пред епископа, че ще пребивава в града само месец, но всъщност прекарал там три години. Не случайно, в автобиографията си, Софроний Врачански описва Видин по времето на Осман Пазвантоглу като „живелище варварское и хайдутское”. (Този период от живота му, обаче, учудващо не е описан подробно в известната му автобиография „Житие и страдание грешнаго Софрония“. Вера Мутафчиева намира, че Софроний мълчал, защото при престоя си във Видин, е участвал в някаква политическа конспирация. Росица Градева доста убедително съобразява, че по времето, когато е писана биографията (най-вероятно в края на 1805 г.), Пазвантоглу вече не е този притегателен център за християните, а е изместен от политическото образувание на Кара Георги. В същото време внукът на Софроний - Стефан Богориди - бъдещ управител на остров Самос, вече присъствал в редиците на висшите османски сановници и дядо му едва ли ще е искал да му навреди, изпадайки в откровения за близки общения с врага на официалната власт, Осман Пазвантоглу. Още повече, след като славата на бунтовника по това време, вече е доста помръкнала в сравнение с 90-те години на XVIII в.) Така или иначе, във Видин Софроний Врачански написва двата Видински сборника, които се състоят от проповеди и от преводи на популярни по онова време книги – „Езопови басни”, „Синтип философ”, „Философски мъдрости”. През зимата на 1800 – 1801 година, Пазвантоглу отново бил подложен на натиск от руска страна, заради действията си в Олтения. Писма от Пазвантоглу, Чингиз Герай и епископ Калиник Видински до руското консулство в Букурещ, оправдават присъствието на видински войски, с наложената от османските власти търговска блокада и предлагат изтегляне на войските на двете страни от Олтения. Те се застъпили и за видинския търговец Недялко Попович, руски поданик и съветник на Пазвантоглу, който изнасял от Влашко провизии за Видин. В същото време руският император Павел I сформирал специален военен корпус и предложил на османските власти собствена военна интервенция за потушаване на бунтовете в Северна България, но султан Селим III отхвърлил предложението, очевидно опасявайки се от постоянно руско присъствие в земите на север от Балкана. Под заплахата, че ще има руска военна намеса, Пазвантоглу се изтеглил от източните части на Олтения, макар в района да започнали селски бунтове в негова подкрепа. Върналите се от Олтения части, Пазвантоглу предислоцира на запад и на юг – през февруари и март 1801 година те завземат Берковско, Кладово и Неготин, заплашват Ниш; свързани с него кърджалийски групи контролират цялата област между Ниш и София. През май османското правителство официално отнема титлата му на паша. През есента на 1801 година Осман Пазвантоглу отново опитва да привлече Франция на своя страна, като изпраща своя дипломатическа мисия там, която включвала Недялко Попович и живеещия във Виена гръцки духовник Полисой Кондон. Те били приети от външния министър Шарл Морис дьо Талейран и му предлагат военно-политически съюз срещу признаване на самостоятелна област под управлението на Пазвантоглу и Чингиз Герай.

Планини в България    Мура    Байкушевата мура    Зъбни импланти    www.bg-tourinfo.com

Мисията им не се увенчала с успех, понеже по това време Франция вече водела с Османската империя преговори за мир. След като опитали и с тояга, и с морков, и с какво ли не, в началото на 1802 година, османските власти започнали да преговарят с австрийски представители, щото Пазвантоглу да бъдел убеден, да се оттегли доброволно на хабсбургска територия с цялото имущество и с приближените си. По това време във Видин пристигнал австриецът Фон Хьониг, който помогнал за подобряване на укрепленията, а военачалникът на Пазвантоглу Манаф Ибрахим отново нападнал Влашко, щото трябва да се яде; пък и ниските данъци на населението си имали цена. Това, естествено, прекъснало преговорите между двете страни. През август Пазвантоглу приел поредната Н-та на брой, амнистия от османското правителство. През февруари 1802 година, влашкият княз Михай Суцу пресича Дунав с войска и отблъсква части на Пазвантоглу от Кладово и Неготин, като Пазвантоглу преживял трудно поражението и заболял тежко.В отговор той веднага нападнал Олтения, но и там бил отблъснат с чувствителни загуби. Това наложило да се организира по-добре подготвен поход, оглавен от Манаф Ибрахим, който започнал през април и поставил цялата територия на Влашко на запад от Олт под контрола на Пазвантоглу. Настъплението предизвикало голяма суматоха и паника, както и бежанска вълна, като дори столицата Букурещ била изоставена от княза и от голяма част от населението. Пазвантоглу обаче се споразумял с Русия да не пресича Олт, в замяна на което през август за Н+1-ви път бил амнистиран от османските власти и отнетите му титли били официално възстановени. Стигнало се дотам, че през есента на 1802 година, султанът издал официална заповед за разпускане на войските си по Дунав, с което на практика предоставил територията между реката и Стара планина, за подялба между Осман Пазвантоглу на запад и Исмаил Тръстениклиоглу на изток. Това провокирало двамата да започнат активни военни действия, за това, кой да има контрола над Търновско. През януари 1803 година Манаф Ибрахим оглавил нов поход във Влашко, където събрал значителни количества пари и провизии, които изпратил във вече трайно контролирания от Пазвантоглу Никопол. През април той се изтеглил по настояване на руския цар, но скоро станало ясно, че Русия няма да се намеси с военни средства, за да не създаде прецедент, който пък да позволи на Франция да окупира също обхваната от анархия Морея. Още през април, Манаф Ибрахим отново върлувал във Влашко, оспорвайки пари и друга плячка, с тамошните части на Тръстениклиоглу. Все по това време, изненадващо превзел Тутракан, като се свързал с отдавнашния съюзник на Пазвантоглу, силистренския аян Сюлейман Йълъкоглу. Не минало много време и Манаф Ибрахим и Йълъкоглу се хванали за гушите и Манаф Ибрахим бил принуден да се предаде с войските си на обсадилия го военачалник на Тръстениклиоглу, Мустафа Байрактар. Ибрахим е приет от Тръстениклиоглу, но към края на годината по негова заповед е убит и главата му е изпратена в Константинопол. 1804 година поставя началото на обратното броене след поредица от неуспехи на Осман Пазвантоглу. Поражението и смъртта на Махаф Ибрахим, са последвани от ефективното ограничаване на кърджалийството в Тракия от местните аяни и както изглежда, след разрив в отношенията на Пазвантоглу с най-известния кърджалийски предводител Кара Фейзи. Обстановката в региона претърпява коренен обрат, вследствие на започналото през февруари 1804 година, Първо сръбско въстание. Повод за въстанието стават безнаказаните безчинства на няколко бивши белградски еничари, съюзници на Пазвантоглу. Той не бърза да им окаже подкрепа, но все пак изпраща към Белград хиляда войници, начело с Гушанцалъ Халил. Историците не са единодушни, коя всъщност страна в конфликта са поддържали те. Същевременно Пазвантоглу прави значителни отстъпки на християнските си поданици, като им осигурява местно самоуправление, гарантира им запазването на размера на данъците и подкрепя строителството на църкви. През цялата 1805 година, Гушанцалъ Халил воювал в Сърбия съвместно с въстаниците на Караджордже Петрович срещу правителствените войски, а Пазвантоглу издал прокламации, с които приветствал сръбските успехи. Въпреки усилията на Пазвантоглу да задържи подкрепата на християнските си поданици – българи и други, изглежда напрежението нараснало и много християни, включително участници в контингента на Гушанцалъ Халил, преминали във войските на Караджордже. Пашата губел все повече свои поддръжници, тъй като българските му поданици изпитвали симпатии към православните сърби. Тези тенденции бележат залеза на Пазвантоглу като политически фактор в балканската политика. През 1806 г. конницата на Пазвантоглу е разбита от сърбите, като след това поражение отцепникът все повече се страхувал от християнски заговор срещу него. Самият Пазвантоглу разрушил внезапно установеното преди това равновесие, като на 16 януари 1806 година обвинил в заговор в подкрепа на Сръбското въстание група видински християнски първенци, сред които и митрополит Калиник, и ги екзекутирал вътре в църквата „Света Петка“, като им отрязал главите пред църковния олтар. През януари 1807 г. здравето на Осман Пазвантоглу се влошава. Той се разболява от синя пъпка (Антраксът, на български известен и като синя пъпка, сибирска язва, въглен и злокачествен оток, е остро заразно заболяване, което се характеризира с тежка интоксикация). На 5 февруари 1807 г. бунтовниият владетел умира. Османците отказват да го погребат на свещена земя в градината на джамията, тъй като той е бил обявен за султански предател и "враг на исляма". След смъртта си пашата оставил баснословното за времето си наследство от 2,5 милиона лири стерлинги, което ни повече, ни по-малко означава, че приживе той е бил един от най-богатите мъже в Европа. Пазвантоглу е признат за васален паша от султана, и така успява да откъсне големи територии от централната власт в Цариград и да се разпорежда в тях като независим владетел (1793-1807); че даже сече и пари, наричани „пазвантчета“. Погребан е в двора на несъществуващата днес Мустафа паша джамия, обаче гробът му е запазен. Върху надгробния камък на Пазвантоглу има издялан с арабско писмо надпис-епитафия: „Той е творец на всичко.” „Ти, който четеш молитвата за успокоение на душите на починалите, недей да искаш други съвети от мен, докато имаш възможност, прави добро за народа. Знай, че ще има възкресение на мъртвите и съд! Преди сбогуването на душата с тялото да можеш да изпълниш даденото обещание. Спомени с добро горкия Пасбан заде Осман (името му на персийски език) и придобивай добродетели! 1221 г. (около 1806 – 1807)”. След смъртта му негов приемник става Молах паша, който се подчинява на новия султан Мехмед II. По този начин видинският санджак е върнат под прекия контрол на Високата порта.

Лимфен възел    Лимфна система

Осман Пазвантоглу има противоречиво отношение към християнското българско население в чертите на неговите владения. Той довежда принудително Софроний Врачански като епископ в столицата на владението си Видин и го държи 3 години, за да му служи и да го легитимира пред християните. Демонстративно поставя сърце, а не полумесец на джамията, но по-късно се измята и отново загърбва тази своя политика. Опожарява Раковишкия манастир до село Раковица, Кулско. Според отзиви на негови съвременници, Осман Пазвантоглу бил сред умерените турски управници, тъй като другите били още по-свирепи. Размирието на отцепника става пагубно за българите в Подунавието - те страдат от правителствените и от сепаратистските османски армии, подложени са на грабеж и ангарии от едните, и от другите. Още от векове преди това българското население във Видинския край е било принудено да изтърпява какви ли не гонения и лишения, и затова никак не е странно, че във Видинско е избухнало първото антиосманско въстание (1408 г.). Отново по тези земи, през 1850 г. населението в Белоградчишко и цяла Северозападна България се вдига на въстание, известно като Видинско въстание. То е най-масовото и организирано въстание от многогодишните селски бунтовни движения в Северозападна България. Началните етапи на въстанието са извършени с подкрепата на Сърбия, която просто иска да присъедини обхванатите от него области, но след началото на бунта, под австрийски натиск сърбите оттеглят своята поддръжка. Бунтовниците издигат искания за реформи, прилагане на Танзимата, административна автономия и самоуправление на българите. (Танзимат (Реорганизация) се свързва с период на обществени реформи в Османската империя, започнал с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул Меджид I на 3 ноември 1839 г. при встъпването му на престола и завършил с приемането на първата османска конституция през 1876 година. Известна съставна част от реформите е т. нар. Гюлхански хатишериф, който бил проектиран да промени политическия живот в империята. С него се провъзгласяват равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхната националност и вероизповедание, свобода на религията и други.) Въстанието е потушено; османците започват кървави репресии над местното население. Призивите за помощ към руската армия, дислоцирана във Влашко, и към Сръбското княжество, остават без всякакъв отклик. За неуспеха на въстанието допринася съществено политиката на Сръбското княжество, което сътрудничи активно на османската власт в борбата срещу самостоятелните опити на българите за освобождение. Но да се върнем във времето на Осман Пазвантоглу. След като било малтретирано, унижавано и унищожавано и от едни, и от други, населението се разбягва, напуска домовете си, крие се по горите или минава Дунава. Ломските села Комощица, Расово, Орсоя и Сливата изчезват. Вълчедръм остава само с 12 къщи, Черни връх - с 5-6 къщи, Крива бара - с 15 къщи, Ключова махала - с 10 и т.н. Неспиращите междуособни войни в Османската империя, обезлюдяват цялата крайбрежна ивица около Дунава и тези плодородни земи дълго време остават необработвани. Султанът ги населва отново през 1812-1820 г. като привлича от Влашко забягнали романизирани българи след Чипровското въстание, за да работят изоставените имоти. Така възникват т.нар. Влашки села Лабец, Цибър-Варош, Куле-махла, Калугер-махла, Разград махла и Крумово. По времето на Осман Пазвантоглу във Видин са построени прочутата Кръстата казарма на еничарите и Джамията на Осман Пазвантоглу с прилежащата библиотека. Много е странно за управник мюсюлманин, да нареди изграждането на сграда, при това – за войската, която да представлява идеален кръст, символ на християнската вяра. Тъй като достоверни извори за причините, поради които е съградена тази казарма с такава форма отсъстват, може да се уповаваме единствено на легендите. Според една такава съществуваща легенда, Осман Пазвантоглу вдигнал голяма веселба. След като прекалили многократно с виното от прочути видински винари, той се наметнал с един червен църковен плащ и започнал да имитира Иисус Христос и да богохулства. В следващите няколко дни, обаче,главоболието и махмурлукът продължавали и не изчезвали. Тогава управникът се уплашил, че християнският Бог го е наказал за злодеянието и като извинение за действията си, заповядал да изградят казарма във формата на кръст. Още с началото на строителните работи, главоболието му изчезнало. Преди да се вдигне сградата на казармата, на същото място се е намирала градината на Стария сарай (двореца на пашата). Казармата била предназначена за конак на еничарите (къща на агата на еничарите). Към нея била изградена и оръжейна, а двете сгради свързвал покрит дървен мост. След Освобождението тя запазва статута си – в нея се обучавала българската войска и наред с това е служела и като съдилище. Двуетажната пострйка е на площ от над 1200 кв.м.

Линкозамиди    Синергистини    Принципи на приложение на антибиотичната терапия

Поради множеството преустроявания, не е известно какви били първоначалните предназначения на отделните помещения. Стените на казармата са дебели, изградени от камък и тухли. Във вътрешното пространство особено внушително стоят четирите стълба с отсечени ъгли, галерията и подчертаната монументалност на среднищното ниво. Обособени са четири почти самостоятелни вътрешни дворове. Входовете в сградата са разположени в ъглите на диагоналите на среднищното квадратно ядро, като по-късно, на по-малка площ, в оформеното площадно пространство била построена и часовникова кула, която не е останала до наши дни. Днес сградата е обявена за паметник на културата от национално значение. Тя е забележителна с рядката си форма на правилен геометричен кръст. Масивната двуетажна постройка е изградена от камък и тухли на варо-пясъчна основа. Вътрешната архитектура е така организирана, че всяко крило има различна коридорна схема в зависимост от разположението на помещенията. Първоначалното разпределение днес не е известно, тъй като е многократно променяно в зависимост от различните функции, които сградата е изпълнявала. Не е известно и оригиналното разположение на стълбите. Четирите крила на „кръста“ се свързват с централен коридор, а пресичането им оформя уникални осемстенни помещения, като най-впечатляващи и внушителни във вътрешното пространство, са четирите стълба с отсечени ъгли, галерията и монументалното централно ядро. Първоначално пригодена за конак на еничарите, след Освобождението казармата изпълнява какви ли не функции – добре, че стените не могат да говорят: склад, лазарет, място за подслон на бедстващи. В нея се разполага съд, но е ползвана по първоначалното си предназначение и от българската войска. От 1969 г. в Кръстатата казарма е уредена етнографска експозиция на Регионалния исторически музей във Видин, където е представена традиционната култура на населението от Видинска област от края на XIX до 20-те години на XX век. Артефактите заемат двата основни етажа; в няколко зали са изложени особено ценни експонати, разкриващи за живота и бита на местните хора. Сред най-интересните са тези експонати, които показват обредни и традиционни носии от региона. Тоалети и предмети от градския бит илюстрират преките връзки на Видин с Европа. Специално място е отделено на риболова по река Дунав. Туристът е посрещнат от обяснителни текстове на пет езика — български, руски, английски, немски и френски, което значително го улеснява. Една от по-малко известните и интригуващи истории около Кръстатата казарма, е свързана с тайните подземия и тунели под нея, по подобен начин на недостатъчно проучените още тунели под крепостта „Баба Вида“. Тези подземия най-вероятно били използвани за тайно пренасяне на оръжие и боеприпаси, както и за безопасно преминаване на войници по време на обсада. Освен това, се говори, че тунелите са водили до различни важни точки в града, включително до крепостта Баба Вида и до река Дунав. Тайни тунели от замъка “Баба Вида” водят в неизвестни посоки, а проход под Дунав го свързва с отсрещния румънски бряг. Тази легенда от години битува сред жителите на Видин. Археолозите само предполагат за съществуването им, но проучвания не са правени и до днес. Преди време предположението частично се потвърдило, след като иманяри попаднали на таен тунел в крайдунавския парк, на около 50 м от замъка. Не само тунелите, но и самата крепост “Баба Вида”; също и Кръстатата казарма и много още, не са проучени достатъчно и е загадка какво се крие под тях, особено в античните пластове. Това потвърждава и карта, на която са отбелязани местата с осъществени през годините сондажни проучвания. Картата нагледно демонстрира показва, че почти 90% от обектите са “бели” петна, но няма как да е другояче, щом от 1990 г. не са правени никакви археологически проучвания. Разбира се, когато няма достатъчно на брой достоверни източници, факти и артефакти, на тяхно място веднага идват легендите; или в случая с казармата, да употребим войнишкия сленг: разпространяват се всякакви партенки. Множество догадки и предположения са правени и за родствена връзка на първенците Шишманови с видинския отцепник от Високата порта Осман Пазвантоглу. Основания за такива съждения дава както фактът, че фамилията забогатява именно покрай управлението на бунтовния еничар, така и многобройните предания и легенди във Видинско, за евентуалния български произход на пашата. Най-интересно като че ли, е сведението на Георги Раковски, според което: „По нашите открития Пазвантоглу е бил родом българин и той имал связ с българските горски юнаци хайдути… Около Пазвантоглу имало двама българи, коим имената не са познати, които му съсредоточили мислите да съсредоточи сичките хайдушки чети и да предприеме едно общо въстание против султанская власт; тии му внушили и убеждението, че неговото родопоколение се теглило уж от българските царие и че той може да бъде един български цар в старий престолни град Видин.“ Дали някой някога е внушил на видинския паша тези опасни мисли? Може би някой от неговите съветници, най-подробно описани в изследването на Живко Куновски „Прародителите зоват“. Там става дума за турчина Идрис Молла, за руския поданик Никола Попович, за гърка Ламбо Джаноглу, за българските воеводи Кондьо, Велко и Ангел. След като ги изброява всичките тия обаче, авторът прави следния извод: „Пръв негов съветник е Емануил Шишман, роден във Видин…“ Много е вероятно, наистина, че именно първият съветник, произхождащ от средновековните български царе, би могъл да е внушил на Осман Пазвантоглу идеята, че и той изхожда от тях? Ако това е така, вторият българин трябва да е бил бащата на Емануил – Йован Шишманоглу, а причината, поради която Раковски ги обявява за непознати, почти сигурно е заради желанието да не направи беля на фамилията Шишманови. Която освен всичко друго, го е и спомоществувателстувала.

Катедрален храм "Свети Димитър"    История на Видин    Какво означава принцип    Снимки от Видин

По-интересен тук е въпросът, възможно ли е между Шишманови и Пазвантоглу да е имало някаква роднинска връзка, която да е дала основания на Емануил и Йован, да убеждават пашата във владетелския му произход? За произхода на Осман Пазвантоглу съществуват няколко различни версии. Според най-наложилото се мнение, почиващо върху твърдение на френския офицер Мериаж, родителите на Пазвантоглу били ислямизирани славяни от Босна. Вера Мутафчиева обаче, подкрепя тезата за местния му произход, т.е., че той е роден във Видин. Тя отчита безспорните данни за наследственото му богатство, което по подразбиране притежават стари семейства, свързани с еничарския корпус. Проучвайки голям брой източници, Мутафчиева дори разкрива предците на Осман Пазвантоглу по пряка мъжка линия - а именно, баща му Омер Пазвантоглу, дядо му Алемдар Ибрахим и прадядо му – също Омер. Ако се изключи версията, че Пазвантоглу са били преки мъжки потомци на Шишманови, то очевидно връзката между двете фамилии трябва да се търси през някоя от съпругите на Османовите предци; достатъчно скорошна във времето, щото връзките между мюсюлманския и християнския клон, да са се запазили. Първа възможност за съществуване на подобна връзка е майката на Осман Пазвантоглу. От различни източници се научава, че е била мюсюлманка по рождение; казвала се е Фатма и е била дъщеря на Халифе Мустафа, който принадлежал към ислямското духовенство на Видин. Остава втората възможност – не майката, а бабата на Осман Пазвантоглу, да е била от Шишмановското семейство. В художествения си роман „Летопис на смутното време“, Вера Мутафчиева предполага, че именно съпругата на Алемдар Ибрахим е била местна българка, отвлечена и насила вкарана в турския харем. От много други случаи се знае, че подобни казуси не винаги са били драматични и твърде често между двете сродени семейства – мюсюлманско и християнско, са продължавали да се поддържат връзки. Вероятно никога няма да се разбере, дали жената на Алемдар наистина е била шишмановка, но ако се допусне, че е била, то тя най-вероятно е била дъщеря на Стоян Шишманоглу, сестра на Манол и леля на Йован. В този случай, Осман Пазвантоглу и Емануил Шишманоглу ще са били втори братовчеди, което би обяснило лесно много неща – от претенциите на пашата за български царски произход, през ролята на Шишманови на първи съветници на видинския отцепник от Високата порта, до забогатяването им през неговото управление и превръщането им в един от най-влиятелните български чорбаджийски родове. През 1799 г. се случило нещо, което още веднъж прави актуални предположенията а евентуалното роднинство между фамилиите Пазвантоглу и Шишманови. По това време Австрийската и Османската империи се договорили да унищожат бунтовника съвместно, като го принудят да търси политическо убежище в Австрия, където да бъде екзекутиран. Мисията била възложена на австрийския дипломатически агент в Букурещ, който трябвало да бъде командирован във Видин, където да спечели доверието на Пазвантоглу и да го убеди да замине за Виена. Осман обаче научил за заговора срещу себе си и положил сериозни усилия да разбие този съюз, и да си спечели подкрепата на Виена. Той се обърнал към свой „роднина по бащина линия, живеещ в Банат“. Въпросният роднина се нарича Димитър Шишманоглу, който успява да спечели граф дьо Соро и да го убеди да изпрати във Видин доведения си офицер фон Хьониг, вместо предвидения за това букурещки агент. Там, вместо да организира заговор срещу пашата, фон Хьониг помага за укрепването на видинската крепост. Пазвантоглу отделя голямо внимание на вътрешните дела във владенията си. Бидейки отцепник от официалната власт, той разгръща политически действия, почти идентични с всички по-късни националноосвободителни движения на Балканите. Осман Пазвантоглу обещавал на българите, арнаутите и власите във владенията му, да не плащат „харач (поголовен данък) освен по две пиастри на човек, а досега плащаха по седем, а поради това и те бягат на негова страна“. Друг исторически извор твърди, че „християните са много доволни под неговото управление, плащат му много по-малко, отколкото влашките поданици плащат на своя княз“. По времето на Пазвантоглу хиляди румънски поданици доброволно напускат земите и княза си, за да се заселят при него. Изследователят Щерю Атанасов е на мнение, че в резултат на размириците около Видин по времето на Пазвантоглу, се разразил конфликт между „българските селяни, от една страна, срещу турските спахии и българските чорбаджии, от друга. Борба за земя, за свободно развитие на едноличното селско стопанство, а обективно – борба за политическа и национална свобода“. С. Устюнгел пише с голяма доза респект: „Какво правеше Пазвантоглу? Намаляваше данъците. Помагаше на бедните. Раздаваше земи на селяните. Признаваше свобода и равноправие за мохамедани и християни (…) В движението на Пазвантоглу ние виждаме, че разорените, угнетените български и турски селяни се борят заедно“. Не закъсняват миграции от вътрешността на Румелия в посока на Видинския пашалък, поради това, че за известен период от време християни и мюсюлмани около Видин биват освободени от общо османски данъчни плащания. Даже в официални документи, извлечени от турските държавни регистри, се споменава, че Пазвантоглу „е сключил договор с раята“ да му плаща данък веднъж на седем години лично на него, вместо както до сега да плаща ежегодно на Високата порта. Намира се в регистрите и негово искане до султана „да се прости данъкът беглик и другите данъци на бедната рая“, както и констатация, че мюсюлманите във Видинската кааза „не притежават нито една глава добитък, поради което е нямало причина да се намесват във въпроса за неизплащането на бегличното право.“ Това искане цели да се преустанови плащането на споменатите данъци за мюсюлманите и за немюсюлмани във владенията му. Осман Пазвантоглу, извън неспирните битки, които е водил и кръвта, която е лял, много усилено е работил и по благоустрояването на Видин. Новите обществени сгради, построени по негови заповеди, подопомагат хората и бизнеса и издигат жизнения стандарт на града. Внушителният им размер показва мащабното мислене на човека, по чиито замисли са построени.

Информация за Видин    Исторически музей - Видин    Крепостта "Баба Вида"

Благодарение на пашата, в града са построени множество обществени чешми. Феликс Каниц даже информира, че е построено и голямо водохранилище, от което „през лятото всеки ден се раздават огромни количества лед безплатно за бедните и срещу незначително заплащане от заможните”. Видинският владетел разгърнал впечатляващо строителство. През 1802 г. е завършена „Сърцатата” джамия. Тя вместо полумесец има стилизиран връх на сърце. Полумесецът е широковъзприет символ на османската ислямска държава, но по време на втората обсада на Видин от 1798 г., Пазвантоглу е обявен за враг на исляма. Щом се случило така, видинският сайбия (собственик) сложил „сърцето” като символ на сила, мощ и победа. Същият символ той накарал да поставят и върху видинския конак и библиотеката. Пазвантоглу бил образован човек; владеел турски, персийски и български език. Имал интерес към история, военно дело, астрономия, поезия. Построената от него обществена библиотека през 1802 – 1803 г. била уникална за времето си. Осман Пазвантоглу я гради в непосредствена близост до джамията си. В книжния й фонд имало общо 2664 книги с най- разнообразна тематика. Според съхранения каталог от 1837 г., в библиотеката преобладавали трудове по мюсюлманско право, cъчинения по гpаматикa, иcтоpичеcки книги, поетични твоpби на пеpcийcки език, книги по медицина. Най-много били книгите, принадлежали на бащата на Пазвантоглу – Йомер. Тук можело да се видят уникални издания – например, едно от най-ранните европейски издания на арабска графика „Законът в медицината” на Авицена, отпечатано от Типографията на Медичите през 1593 г., било също част от сбирката. През 1888 г. книгите били прехвърлени от Видин в София. От тях в Националната библиотека оставанали само 650, а останалите 2014 бр., били предадени на османското правителство. Куполът на библиотеката също завършвал с фигура на стилизирана пика (или сърце), както и джамията, построена от Пазвантоглу. Библиотеката била построена от камък, квадратна по форма постройка, чийто купол бил покрит от оловна ламарина. Над входа й има вграден надпис: “Аз, Осман Пазвантоглу, построявам тази библиотека, която съдържа разни скъпоценни книги, от тях посетителят да извлича знания и да благославя покойната ми майка”. Вътре били съхранявани редки османски ръкописи и старопечатни книги, някои от които днес се пазят в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св. Кирил и Методий”. Видинските османски документи, регистри и кадийски сиджили от ХVІІ - ХІХ век, постъпват в отдела около 1887 г. Съществуват предположения, че кадийската архива, данъчни и имотни регистри от Видинския санджак, били пазени преди Освобождението в библиотеката. Благодарение на Пазвантоглу във Видин били построени и няколко училища. В тях обучението било задължително и безплатно за мюсюлманските деца и от двата пола. Осман Пазвантоглу се прочува и с построяването на джамия - масивна каменна постройка, издържана в строго ориенталска архитектура. Минарето има на върха си стилизиран връх на пика. Според едни източници, това бил знак, с който Пазвантоглу подчертавал своята независимост на турски феодален владетел от Султана. Според други, тази форма е заимствана от върха на знамето на войсковата част, в която той е служил. Друга версия за минарето е, че изобразява обърнато сърце като израз на несподелени чувства със своя любима българка. Дори се носят упорити слухове, че джамията е построена в нейна чест. Тази версия е по-известна. Поради разбиранията на времето, заради различната им религиозна принадлежност, чувствата им остават неразбрани и неодобрявани от околните и по същество - лишени от бъдеще. Това е причината джамията да е известна още и като "Сърцатата джамия". Пазвантоглу посветил официално джамията на баща си, посечен във Видин по заповед на султана. Според циркулиращи сведения, съществувала е и друга сграда, в която е възможно да се е помещавало медресе (училище) или завие (малка мюсюлманска религиозна обител).

Разходка из Видин неминуемо ще отведе туриста до Телеграф капия (порта, врата), която е част от укрепителната система в крепостта Калето. Построена е през 1735 г. Тя е една от 13-те порти на Видинската крепост „Баба Вида“. Тази система няма аналог в страната. Проектирана е и е изградена от френски и полски инженери на турска служба през периода 1690-1720 г. Защитната линия правела града непревземаем. Срещу Телеграф капия има каменна двуетажна сграда, където някога се е помещавала турската телеграфо-пощенска станция, на която е кръстена Телеграф капия. Тази порта била основната откъм Дунав и е служила и за митница. Отсреща било градското пристанище. Освен като интересна туристическа дестинация, Телеграф капия влезе в новинарските емисии и по друг повод. 82 квадратни метра от нея се оказаха собственост на физическо лице. Останалата площ пък е държавна собственост. А земята под обекта е на община Видин. „Телеграф капия“ има обща площ от 647 кв. метра и притежава статут на единична архитектурно-строителна недвижима културна ценност. Попада в границите на историческото ядро на парк „Тодор Петров“ (Крайдунавска градина) - недвижима културна ценност на парковото и градинското изкуство. Във времената на соца каменната постройка била префасонирана в бар и ресторант-градина към него. През 70-те и 80-те години бар-дискотека „Телеграф капия” станал толкова популярен, че се превърнала едва ли не в един от символите на Видин. Тук се слушали най-актуалните парчета на световни звезди – естествено – от забранения Запад. Според легендата за Телеграфа, която е жива и днес, има фейсбук група „Помните ли Телеграф капия?”, където хората качват клипчета от различен период от време – от 80-те, 90-те години… След приватизацията на „Балкантурист”, лятната градина и кухнята на заведението стават частна собственост. Същевременно заведението е публична държавна собственост, а пристроените на входа сервизни помещения, както и земята са общински. Общината и да има идея какво трябва да се направи, досега не е предприела нищо. Турската телеграфо-пощенска станция във Видин срещу Телеграф капия на брега на Дунава, е построена през 1858 г. и напомня за българската възрожденска архитектура. Това е така, защото е е изработена от български майстори от Дебър, днешна Северна Македония. Тя е масивна двуетажна каменна сграда, изградена от варо-пясъчен разтвор и покрита с турски керемиди. Има открито предверие, след което дървена стълба в антрето, извежда на втория етаж. В приземния етаж на пощенската сграда е вграден трезор. Пощата, посредством телеграф, е свързвала Видин като граничен град в Османската империя, с Калафат във Влашкото княжество. Тя е единствената запазена стара поща в България. След 1878 г. пощенската сграда е използвана за мъжка гимназия, а по–късно за археологическа сбирка и за музикална школа. Сега е Център за обучение, изкуство и култура. Обявена е за паметник на културата.