Крепости в България

Вижте и научете за още интересни обекти:

   

Концептуално погледнато, крепостните стени защитавали зоната на комфорт на обитателите зад стените. Те давали относително висока сигурност. Как това се е отразило на живота зад стените? Нека опитаме да проследим, кои са най-добрите примери в световен мащаб за развитие на обществени отношения в чертите на крепост и стени? Животът зад крепостните стени наистина е бил силно повлиян от физическата защита, която те осигуряват. Тази защитена среда е създавала усещане за сигурност, но същевременно е поставяла ограничения, които оформили социалните, икономическите и културните отношения в тези общности. Ето как крепостните стени се отразявали на живота зад тях и някои известни примери: Зад стените на крепостта се създавала собствена, уникална социална организация. Пространството зад стените е било ограничено, което е довело до строга социална йерархия. Най-привилегированите (благородници, военни) често живеели в центъра на крепостта, докато обикновените хора били по-близо до стените. Структурата на обществото била рязко отчетлива. Постоянната заплаха отвън е насърчавала общностния дух и колективната защита, сплотеността. Хората работели заедно, за да поддържат стените, запазват запаси и организирали защита. Икономиката се изразявала в концентрация на пазарни центрове. Крепостите често били търговски хъбове, привличащи търговци и занаятчии. Съществувала е обаче ресурсна зависимост. Жителите разчитали на селското стопанство извън стените, което е налагало балансиране между сигурността и достъпа до ресурси. В областта на културата и религията, църквите и храмовете, другите религиозни сгради, често били в центъра на крепостите, като място за духовна подкрепа и убежище. Поради наличието на търговци и пътуващи, зад стените се развивали изкуства и занаяти, осъществявал се непрекъснат културен обмен. Ограниченото пространство често е водело до пренаселеност, а това – до проблеми със санитарията и болести. Архитектурните решения най-често били в полза на компактното строителство, което е било необходимо, за да се ползва ефективно наличното пространство. Има редица примери за успешно развитие на обществата зад крепостни стени. Йерусалим (Израел) е един от най-старите градове с крепостни стени. Въпреки нападенията и обсадите, той е успял да се превърне в религиозен и културен център за три основни религии – юдаизъм, християнство и ислям. Стените на Стария град и днес символизират общността и историята на този регион. Константинопол (днешен Истанбул, Турция), е пример за град-крепост, който векове наред е издържал обсади благодарение на масивните си Теодосиеви стени. Градът е бил център на Византийската империя, а зад стените му се развили изкуства, архитектура и християнска култура. Каркасон (Франция) е средновековен укрепен град, който днес е пример за отлично запазена крепост. Каркасон е бил ключов търговски и стратегически център, известен с процъфтяващия си живот въпреки честите конфликти. Великата китайска стена (Китай). Докато самата стена не е заобикаляла населени места, тя е защитавала цели региони и е позволявала развитието на селското стопанство, културата и търговията в тях. Дубровник (Хърватия). Известен като „перлата на Адриатика“, укрепеният град е символ на просперитет и устойчивост. Въпреки постоянните морски заплахи, Дубровник е бил търговски и културен център в региона. Крепостните стени били не само средство за защита, но и фактор, който е оформял обществото зад тях. Те създавали безопасна среда за развитие на културата, икономиката и общество, но също така поставяли физически и социални ограничения. Най-добрите примери, като Константинопол и Дубровник, показват как защитата и просперитетът могат да съществуват заедно, дори в условията на постоянна заплаха. В средновековните крепости основно живели, работили и управлявали патрициите. Плебеите били извън защитата на дебелите крепостни стени. В резултат на това, едните се превръщат в образована и задоволена "висша" класа, а другите, плебсът - в отрицателен отбор, в "низша" класа. Дали съществува такъв неписан закон и как се развиват нещата след Средновековието, когато крепостите губят първоначалното си предназначени? За някои, това съждение съдържа известна историческа истина. Но за други то опростява и генерализира социалната структура и динамиката на Средновековието. В много ситуации, особено в Западна Европа, в замъците и крепостите основно живели феодалите (благородници), които управлявали дадена област. Те били част от висшата класа, която е имала достъп до образование и по-добър живот. Тази класа включвала рицарите, духовенството и други привилегировани групи. Повечето селяни (плебеи) живели в селища около крепостите и рядко имали достъп до защитата на крепостните стени, освен по време на война. Те били зависими от благородниците и извършвали земеделски и други физически труд. Въпреки това, плебеите не винаги били лишени от възможност за развитие – например, в градовете занаятчиите и търговците често се организирали в гилдии, които постепенно им давали по-голямо влияние. След Средновековието значението на крепостите намалява. С развитието на артилерията и огнестрелните оръжия през Ренесанса и Новото време, крепостите започват да губят своята отбранителна функция. Те стават символи на власт, а не стратегически обекти. С края на феодалната система и началото на урбанизацията, градовете започват да набират сила. В тях възниква нова социална структура, в която средната класа (търговци, занаятчии, предприемачи) започва да играе все по-важна роля. Прелом настъпва след Френската революция и индустриализацията. Тези събития слагат началото на по-големи промени в социалната структура. Привилегиите на аристокрацията са поставени под въпрос, а демократичните и либерални идеи водят до еманципацията на плебеите. В по-късните епохи образованието започва да става достъпно за повече хора. Това подпомага намаляването на класовите различия, макар те да не изчезват напълно. Докато през Средновековието действително е имало силно изразено разделение между благородниците (патриции) и обикновените хора (плебеи), след този период се наблюдават промени, които довеждат до по-голямо социално равенство. Индустриализацията, демократизацията и урбанизацията допринасят за промяна на класовата структура, макар и социалното неравенство да остава значителен проблем в много общества и до днес. Но това е една друга тема. В случаи на враждебни действия на външни сили срещу крепостите, трябвало е да има обмислени и организирани начини за снабдяване на крепостта с храна и вода. Кои техники са се доказали с времето като най-ефективни? Снабдяването на средновековните крепости с храна и вода по време на обсади е било критичен елемент за тяхната устойчивост. Защитниците на крепостта са разчитали на комбинация от предварителна подготовка и иновации, за да се справят с тези предизвикателства. Ето какви били основните методи и техники, ползвани през Средновековието: Предварително складиране. Крепостите обикновено разполагали с големи складове за съхранение на зърно, сушено месо, солена риба, сирене и други дълготрайни продукти. Солта играела ключова роля за консервиране на храната. В някои случаи в крепостта държали добитък и птици, които осигурявали свежо месо и яйца. Животните били кланяни постепенно според нуждите. По-големите крепости често имали вътрешни дворове с градини, където се отглеждали зеленчуци и билки. Един от най-ефективните методи за осигуряване на вода е бил кладенецът в крепостта. Много крепости били построени така, че да имат достъп до подземни водоизточници. Водата от дъжд била събирана в специални цистерни или резервоари, като ползвали системи за оттичане от покривите. Някои крепости разполагали с тайни подземни тунели, които водели до близки реки или извори. Тези тунели били внимателно замаскирани, за да останат незабелязани от обсаждащите. По време на мирни периоди се осигурявали стратегически запаси, включително дърва за огрев и медикаменти. Ако кладенци или извори били извън стените, те често се укрепвали или маскирали, за да останат в контрол на защитниците. По време на обсада се въвеждали строги норми за разпределение на храната, за да се удължи времето на издръжливост. За да не се замърсява водата и да се предотвратят болести, отпадъците били внимателно изхвърляни извън крепостта или в определени ями. Вражеските сили често се опитвали да отровят кладенците. Затова защитниците ползвали предварителни проверки и защитни механизми. Това било най-надеждният начин за осигуряване на вода. Тази техника допълвала водоснабдяването и увеличавала ресурсите. В някои случаи се ползвали тунели или контрабандисти, за да доставят храна или оръжия през вражеските линии. Пример за успешни защитни стратегии е крепостта Масада (I век). Еврейските бунтовници разчитали на огромни цистерни за събиране на дъждовна вода и складирани запаси, което удължило обсадата от римляните. В Константинопол (1453) османлиите блокирали основните снабдителни линии, но защитниците разчитали на запаси и тайни доставки по море до последния момент. Най-ефективните методи за снабдяване на крепостите с храна и вода включвали комбинация от добре планирано предварително складиране, ползване на естествени ресурси и стратегически защитни мерки. Високото ниво на подготовка често е било решаващо за устойчивостта на крепостта по време на дълги обсади. Зад крепостните стени животът течал според природните закони. Раждали се деца, растели. Интересно е да се научи, съществували ли са възможности в крепостите за раждане и отглеждане на деца, както и за медицинско обслужване? Животът зад крепостните стени, макар и защитен от външни опасности, често бил труден и изисквал адаптация към ограничените ресурси и пространство. Раждането и отглеждането на деца, както и медицинската грижа, били важни аспекти на ежедневието в тези условия. Раждането обикновено било домашно събитие, ръководено от опитни акушерки или по-възрастни жени. Акушерките често притежавали познания за билките и традиционните методи за подпомагане на раждането. В по-големите крепости понякога се обособявали специални стаи за раждане, макар че обикновено това ставало в личните помещения на семейството. Семейството и съседите играели ключова роля в подкрепата на бременната жена, осигурявайки храна, помощ и грижа. Майките обикновено кърмели децата си, тъй като алтернативи като животинско мляко рядко били на разположение. В случаите, когато майката не можела да кърми, се търсела друга кърмачка в общността. Децата започвали да помагат на родителите си от ранна възраст, като се учели на занаяти, земеделие или други полезни умения. В по-богатите семейства децата можели да получат образование, често под формата на обучение от духовници. Религията играела централна роля в тяхното възпитание. Лечението било основно основано на билкарството. В крепостите често се отглеждали лечебни растения в градините. Ако крепостта била достатъчно голяма и важна, в нея можело да има работа за лекар или монах, обучен в основна медицина. Те се занимавали с обработка на рани, изготвяне на билкови отвари и прости хирургически интервенции. Макар че знанията за хигиена били ограничени, много крепости намирали смисъл в това, да имат отделни помещения за изолация на болните, за да предотвратят разпространението на зарази. Понякога медицината се допълвала с амулети и религиозни обреди, които хората вярвали, че имат лечебна сила. Децата играели в двора на крепостта или по стените, ползвайки подръчни материали за забавление. Средата не била безопасна, особено по време на обсада или конфликти. Децата били изложени на риск от злополуки или заболявания. Момчетата често били обучавани за войници или занаятчии, докато момичетата били подготвяни за домакински задължения и майчинство. Религиозните церемонии, като кръщене, били важна част от живота на новородените. Църковната институция играела роля и в поддържането на моралния ред в крепостта. В малките общности зад стените хората си помагали взаимно, особено в случаи на болест или нужда от грижи за деца. Животът в средновековните крепости предоставял ограничени, но функционални възможности за раждане, отглеждане на деца и медицински грижи. Въпреки че условията били трудни и медицинските познания ограничени, общността играела важна роля за подкрепата и оцеляването на жителите. Традиционните знания и практики, комбинирани с религиозни вярвания, били основата за справяне с тези предизвикателства. Кои "командват парада" в една крепост? Шефът на гарнизона? Религиозният водач? Административният ръководител - както и да се е наричал? В средновековните крепости управлението и ръководството били разпределени между различни личности в зависимост от функциите им. Главните фигури в крепостта обикновено включвали военен командир, религиозен водач и главен администратор. Военен командир (Шефът на гарнизона), в зависимост от региона и времето, този човек можел да носи различни титли като комендант, кастелан (лат. castellanus), воевода или главен рицар. Той отговарял за организация и ръководене на гарнизона, планиране и защита на крепостта при нападения, контрол над оръжията, мунициите и укрепленията, обучение на войниците и рицарите. Обикновено военният командир действал под ръководството на феодалния господар (собственик) или владетеля, ако крепостта била под кралска власт. Религиозният водач в крепостта можел да бъде свещеник, монах, абат (ако крепостта била свързана с манастир), а понякога дори епископ, ако крепостта била част от епископска структура. Той се грижел за провеждане на религиозни обреди, като литургии, молитви и кръщения. Негово задължение било да осъществява духовна подкрепа на населението и войниците. Съхранявал реликви и ръководел крепостната църква или параклис. Много често духовниците били отговорни за обучението на деца и млади благородници. Религиозният водач често имал силно влияние върху морала и решенията на обитателите на крепостта, особено по време на обсади или трудности. Административният ръководител бил основният човек, който се грижел за изпълнението на икономическите и управленските задачи, оставени от господаря. Господарят (собственикът) на крепостта носел различни титли: феодал, барон, граф, херцог, маркиз или крал, в зависимост от ранга му. Той бил главният, който вземал стратегическите решения за крепостта. Представлявал я в отношенията с други владетели или врагове. Управлявал разпределението на ресурсите между военния, религиозния и административния сектор. Понякога самият той се включвал активно във военните действия или управлението на стопанството. Всички тези фигури в йерархията и структурата на една крепост, работели заедно под ръководството на господаря на крепостта. Военният командир се грижел за сигурността, религиозният водач – за морала и духовността, а административният ръководител – за ежедневното управление. Макар всеки да имал ясно дефинирани отговорности, често се случвало да възникват конфликти за ресурси или власт, особено по време на кризи. Средновековните крепости били сложни социални и организационни структури, в които всяка от тези ръководни фигури играела важна роля за оцеляването и функционирането на общността. Докато военният командир осигурявал защитата, религиозният водач подкрепял духовния живот, а административният ръководител поддържал реда и ресурсите, техните усилия били координирани от господаря на крепостта. Нашият мегасайт изобилства от информация за крепости и кули. И няма как да не е така е така, понеже в България изобилства от крепости и кули. Строени са в различни времена, с различни цели, от различни племена, владетели и империи. Може да слушате без умора интересен разказ за Мадарската крепост. Със сигурност ще получите компетентен и увлекателен гид за крепостта Баба Вида, както и да се запознаете с плана на крепостта. На страницата, която в момента разглеждате, ще видите снимките на различни крепости у нас. В мегасайта ще научите още за обсада на крепост, за пролома и крепостта Момина клисура, за Ситан кале ("Калята") в Банско, за крепостта Калето и много още. Българските земи са на кръстопътя между континентите Европа и Азия. От което следва, че са стратегически важни. Много от крепостите тук са строени на труднодостъпни места (хълмове, планински проходи, брегове на реки), за да осигуряват контрол върху важни маршрути. По време на османското управление, някои от старите крепости са били ползвани, ремонтирани или разширявани от османлиите за техни военни нужди. Въпреки че икономическия растеж в българските земи може да е било по-ограничен в определени периоди, защитата от външни нашествия е била критична. В много случаи местните общности са участвали в строителството на укрепления, за да си осигурят сигурност. Крепостите са били военни обекти, но и символ на властта и престижа на владетелите. Някои от тях, като Царевец, Белоградчишката крепост или Баба Вида, днес са емблематични паметници на българската култура. Крепостите по нашите земи са плод на историческата сложност и взаимодействието на различни култури и цивилизации, оставили траен отпечатък върху региона. Това разнообразие, е ценен елемент от българското културно наследство. Най-известната кула в крепост, вероятно е Балдуиновата кула. Тя безспорно е една от най-известните, тъй като е свързана с легендата за пленяването и смъртта на латинския император Балдуин Фландърски след битката при Одрин (1205 г.). Въпреки че кулата е символично възстановена в по-късно време, нейната историческа и културна стойност остава значителна. Имаме ли други крепостни кули, които да й съперничат по известност? Има такива в България, които също са впечатляващи и заслужават внимание.

Открит синус лифтинг    Закрит синус лифтинг    Зъболекари в Пловдив    Орална хирургия

Крепостта Цар Калоян край село Арбанаси

Това е възстановка, при това - комерсиална, но дава възможност да почувстваме средновековната атмосфера

Защитниците на крепостта постигат голям успех, ако врагът не може да проникне зад стените на укреплението. Остават живи – те, семействата им, гарнизонът, властниците, духовниците. Какви примери имаме в нашата си, в българската, а и в световната история, които показват как защитниците не само са спасили крепостта, но и са разбили обсаждащия я отвън враг? Историята щедро предоставя множество примери, в които защитниците не само са устояли на обсадата, но и са преминали в контраатака, и впоследствие разбиват врага отвън. Това са особено забележителни случаи, понеже изискват смелост, стратегическо мислене и отлично познаване на местните условия. Българската история спомня Одринската битка от 1205 г. След Четвъртия кръстоносен поход, латинските рицари обсадили Одрин. Цар Калоян организирал защитата на крепостта и в същото време планирал контраатака. В резултат, българската войска разбива армията на обсаждащите и в тази битка при Одрин пленил и убил латинския император Балдуин I. Това е пример за учебниците по военно дело, как успешно се преминава от защита към нападение. В Търновград (1186 г.), по време на въстанието на Асен и Петър, византийците обсадили крепостта. Обсадата си е обсада, но братята организирали контраатаки срещу византийските войски и разрушили техните позиции. Обсадата е вдигната. Въстанието води ни повече, ни по-малко, до възстановяване на Второто българско царство. Световната история също прелива от забележителни примери на вдъхновени победи на обсадените в крепости воини. В Битката при Орлеан (1429 г.), по време на Стогодишната война, англичаните обсадили града. Водени и вдъхновявани от Жана д'Арк, французите преминали в настъпление и разбили обсадните сили. Орлеан е спасен, а френската победа става повратен момент във войната. Във Виенската битка (1683 г.), Османската армия, водена от Кара Мустафа, обсажда Виена. Крал Ян III Собиески от Полша пристига с подкрепления, но важна роля изиграват и австрийските гарнизони в крепостта. Те организирали успешни отбранителни и контраатакуващи действия. Съюзническите сили разбиват обсадата, спирайки османската експанзия в Европа. В битката при Малта (1565 г.), крепостта Малта се отбранява от Ордена на хоспиталиерите. Османлиите обсадили крепостта с голяма армия, но защитниците успешно ползвали укрепленията и организирали контраатаки, които изтощили врага. Османлиите се оттеглили след месеци на тежки сражения, а защитата на Малта станала легендарна. Очевидно, военната история показва някои общи принципи за успешна отбрана с контраатака. Такава отбрана се нарича активна отбрана. Вместо пасивно изчакване, защитниците предприемат удари срещу обсадните сили. Друг фактор е ползването на подкрепата на местното население. Много защитници мобилизирали гражданите за помощ в отбраната и саботажи. Успехът се кове и благодарение на подкрепления и координация: Пристигането на външни армии или съюзници е ключов момент в някои успешни контраатаки. Нужно е и познаване на терена, т.нар. рекогносцировка. Местните защитници често ползвали знанията си за околностите и нанасяли удари там, където врагът е най-уязвим. Многобройните примери показват, че успехът на защитата и контраатаката зависи от смелостта, гъвкавостта и стратегическата координация на защитниците.

Връх Вихрен    Витоша    Парк Владикина бахча    Микросъдова хирургия

Крепостна стена. Още от древността, хората са мислели, какви защити да приложат срещу диви зверове и враждебни човешки племена. Нощем, за защита от зверовете, хората палели огън и спяли до него. Животните се страхували от огъня; свързвали го с пожарите при гръмотевични бури. А за защита от хора, за домове и обществени места измислили стената като най-добра защита. Щом говорим за крепостна стена, това означава, че зад нея или в нея има построена крепост. Най-важното и скъпо средство за пасивна защита на крепостта. Защо това се е оказала най-ефективната защита за сгради и хора в древността? Ролята на крепостните стени, е била част от комплексна система за отбранителна стратегия. Някои важни фактори за тяхната ефективност, били физическата бариера, контролът на достъпа и психологическия ефект. Физическите бариери били основна преграда срещу нападения, особено срещу пехота, конница и по-късно - обсадни машини. Дебелите стени били трудни за разрушаване със съществуващите технологии в древността. Чрез тях се е осъществявал контрол на достъпа. Крепостните стени ограничавали влизането и излизането от защитената зона. Вратите били най-уязвимите точки и затова често били допълнително укрепени с кули и порти. Стените осъществявали и възпиращ психологически ефект. Самото наличие на крепостни стени действало респектиращо върху враговете. Нападателите често се колебали дали да инвестират време и ресурси за продължителна обсада. Кое точно е правело защитата посредством крепостни стени, така ефективна? Има няколко аргумента в тяхна полза. Те са високи и дебели. Колкото по-висока и масивна е била стената, толкова по-трудно било за нападателите да я преодолеят. Нейното разположение също имало значение. Крепостите често били изграждани на стратегически места – върху хълмове, до реки или други естествени прегради, което затруднявало достъпа до тях. По протежение на стените изграждали кули и бойници. Кулите осигурявали височина за наблюдение и нападение, а бойниците позволявали на защитниците да стрелят по врага, като същевременно остават защитени. Освен кулите, край стените издълбавали ровове и допълнителни укрепления. Рововете, пълни с вода или просто дълбоки и стръмни, били още една линия на защита, която забавяла и затруднявала врага. Освен крепостните стени, съществували и други форми за защита; други стратегии. В миналото освен на крепостните стени, гарнизоните разчитали и на активна защита. Отбраната включвала активни действия – контраатаки, ползване на обсадни машини срещу нападателите и изненадващи удари. Хората в крепостта не само чакали нападенията, но били въоръжени и обучени да ги отблъснат; били въоръжен гарнизон. Стените ползвали особеностите на терена. Често крепостите се проектирали така, че да ползват естествените дадености на терена за усилване на защитата – стръмни склонове, тесни проходи и т.н. Предварително планирано било снабдяването. Добрите крепости имали запаси от храна и вода, които им позволявали да издържат дълги обсади. Крепостните стени са пасивна защита; те били изключително ефективни в определени исторически периоди, но не винаги гарантирали сигурност. С развитието на обсадни машини и технологии (катапулти, таран, кулове), стените стават по-уязвими. С появата на барута и артилерията, т.е., на огнестрелните оръжия, крепостните стени започват да губят своето значение. В крайна сметка, крепостните стени били ключова част от отбраната, но тяхната ефективност зависела от умението на защитниците да ги ползват заедно с други стратегии и технологии. Те служели като пасивна преграда, но истинската сила на отбраната винаги била в хората, които ги защитавали.

Крепостта Царевец във Велико Търново

Българската "класика в жанра", която чудесно използва природните дадености

Какви отбранителни съоръжения и атрибути, били най-често срещани в крепостните стени; не веднъж и дваж доказали своите предимства и качества през вековете? Крепостните стени са повече от нареден камък. Те включвали редица допълнителни отбранителни устройства и елементи, които били проектирани да осигурят максимална защита срещу враговете. През вековете тези елементи се усъвършенствали и приспособявали към новите заплахи и технологии. Това са най-често ползваните и доказали своята ефективност отбранителни съоръжения и атрибути на крепостите: ровове, стени, кули, бойници, но не се изчерпват само с тях. Крепостите не можели да функционират без критично важните портали и порти, както и подвижни решетки (герси). Това били тежки железни или дървени врати, които се спускали бързо, за да блокират достъпа до вътрешността на крепостта. Двойни врати правели тарана ако не невъзможен, то поне – много труден. Двойните врати включвали външна и вътрешна порта за допълнителна сигурност. Укрепените порти били трудни за пробиване или запалване. Порталите често били защитени с кули, ровове и бойници. Рововете били друга важна пасивна защита, заедно с крепостните зидове. Дълбоки изкопи, по-често пълни с вода, били разполагани около крепостните стени. Така забавяли или възпирали враговете при опит да достигнат до стените. Противодействали ползването на обсадни машини като тарани и кулове. Затруднявали подкопаването на стените. Намалявали риска от пожар, тъй като водата служела като бариера. Изграждани били и обходни пътеки (алеи). Тесни пътеки по върха на стените, позволявали на защитниците да се движат бързо и безопасно. Пътеките осигурявали достъп до всички точки на отбранителната линия. Местата за бойници и наблюдателни постове, били разположени покрай тях. Строителите на крепостта оформяли по най-високите части на стените специални машикули. Това били надвиснали каменни издатини със стрелкови отвори на пода. Позволявали на защитниците да хвърлят камъни, горещо масло или стрели директно върху нападателите под стените. Те били особено ефективни при отбрана на портите и основите на стените. Изграждали се и външни укрепления (барбакани). Представлявали малки, отделни укрепления пред основните порти или стени. Предназначени били за първа линия на защита и изтощавали врага преди достигане на главната стена. Барбаканите често включвали лабиринт от проходи и допълнителни бойници.

Събужда се царят на Троя и излиза на припек на най-високата кула. Гледа под кулата - гърците оставили един дървен кон.

- Ха, тия глупави си зарязали коня. Я да го запалим!

Исторически музей - Видин    Катедрален храм Свети Димитър    Снимки от Видин    Население на Видин

Кулите били често срещан отбранителен елемент на всяка крепост. И това било заслужено място. Те осигурявали стратегически предимства за наблюдение и стрелба. Обикновено били разположени на равни интервали по стените, в ъглите и над портите. Височината давала възможност за по-добро наблюдение и защита. Позволявали на защитниците да стрелят под ъгъл, покривайки по-голяма зона. Кулите най-често били кръгли и многоъгълни, много рядко или никога - във форма на правоъгълник или триъгълни. Кръглите форми намаляват ударното въздействие на обсадните оръжия, заради приплъзването при челен удар. Многоъгълните (шестоъгълни, осмоъгълни и повече ъгълни) кули са комбинация между устойчивостта на кръга и ефективността на правите стени. Някои крепости имали собствени обсадни машини (вградени оръдия), разположени на кулите или стените. Отбранителните катапулти и балисти служели за изстрелване на камъни, стрели или огнени оръжия към врага. Най-добри примери за успешни защитни съоръжения, са Теодосиевите стени на Константинопол. Те включвали двойни стени, ровове, кули и сложна система за защита на портите. Вграждането на разнообразни съоръжения като кули, бойници, машикули и ровове, е позволявало на крепостите да устояват на различни видове нападения. Тези елементи били резултат от иновации в инженерството и военната стратегия, които доказали своето качество през вековете. Балдуиновата кула е една от най-прочутите крепостни кули в България. Тя се намира в крепостта "Царевец" във Велико Търново и е обвита в легенди, свързани с кръстоносците. Според преданието, в тази кула е бил затворен и по-късно е починал латинският император Балдуин I Фландърски, пленен от цар Калоян след битката при Одрин през 1205 г. Именно тази легенда я прави толкова известна и символ на българската средновековна мощ. Други известни крепостни кули в България: Кулата на Цар Иван Шишман (Никопол) – свързана с последните дни на Второто българско царство; Кулата на Баба Вида (Видин) – част от най-добре запазената средновековна крепост у нас; Крепостната кула в Червен – висока и добре запазена кула в крепостта Червен, близо до Русе; Крепостните кули на Асеновата крепост – емблематични за българското Средновековие. Всички тези кули имат своята историческа значимост, но Балдуиновата кула остава най-емблематичната, заради легендата за пленения император и мястото й в крепостта Царевец, която е сърцето на средновековна България. Освен Балдуиновата кула, Царевец разполага с редица други отбранителни съоръжения, включително кули, като част от впечатляващата отбранителна система на столицата на Второто българско царство. Кулите, които били част от входните врати и укрепленията, допринасят за величието на комплекса. Крепостта Баба Вида (Видин) е уникална със своето състояние на съхранение, и представлява една от най-добре запазените средновековни крепости в България. Вътрешните кули на крепостта, макар и не толкова известни като Балдуиновата кула, са изключително внушителни и са емблема на Видин. Как се съотнася крепостта Баба Вида към други известни крепости? Има ли нещо уникално в архитектурно отношение? Сещам се за многоъгълната кула. Но тя не е единствена. Крепостта Баба Вида има няколко характерни черти, които я отличават от други крепости в Европа и по света. Тя притежава уникална запазеност и историческа стойност. Баба Вида е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България – не е била разрушена напълно, за разлика от много други български крепости, които са пострадали през османския период или по-късно. Двойният пръстен от отбранителни стени. Подобно на някои европейски замъци (като Каркасон във Франция), Баба Вида разполага с двойна укрепителна система – външна стена с ров и вътрешна крепост с кули и двор. Това позволява по-голяма защита при обсади. Многоъгълната кула е уникален елемент. Този архитектурен детайл е рядко срещан в крепостното строителство на Балканите. Многоъгълните кули обикновено се свързват с по-сложни геометрични планове на ренесансови и ранно-модерни крепости. Подобни многоъгълни кули се срещат в италианските ренесансови крепости, например в замъка Кастел дел Монте (Италия), който е осмоъгълен. В Западна Европа геометрично сложни отбранителни структури започват да се появяват по-късно, когато артилерията променя дизайна на крепостите (например звездовидните бастиони на Вобан във Франция). Видинската крепост е наричана Баба Вида, но и Бабини Видини кули. Впоследствие се е наложило по-краткото и благозвучно Баба Вида. Дали не и заради това, че изразът "Бабини деветини" в българският език има негативна конотация? Това очевидно е интересна хипотеза! Наистина, изразът „Бабини деветини“ означава „неверни, измислени приказки“ и носи негативна конотация в българския език. Ако първоначалното наименование „Бабини Видини кули“ е било широко ползвано, не е изключено, с времето то да е било съкратено и заради звученето му, за да се избегне евентуална асоциация с подобни изрази. Обаче, по-вероятното обяснение за утвърждаването на името „Баба Вида“ е, че то е по-кратко, по-лесно за запомняне и предава легендарния характер на крепостта. Според народните предания, Вида е била мъдра и справедлива владетелка, която построила крепостта, докато нейните сестри – Кула и Гъмза – избрали по-лекомислен начин на живот и не оставили следа. Така че, макар да не може да се изключи влиянието на „бабини деветини“, по-вероятно е съкращаването да е станало естествено – от благозвучие, удобство и силната връзка с легендата за Баба Вида. Асеновата крепост е друг знаков обект в българската история. Една от най-известните й структури е църквата "Света богородица Петричка", но кулите, свързани с отбранителната система, също са забележителни. Макар че на Крепостта Калиакра (нос Калиакра) няма запазени високи кули, там могат да се видят останки от укрепления и отбранителни структури, които имали стратегическо значение за контрола на Черно море. Белоградчишката крепост се отличава с невероятно сливане на природни скални форми и отбранителни кули. Тези кули, макар и по-скромни, допълват впечатляващата гледка на Белоградчишките скали. Червен е средновековен град-крепост в Северна България. Кулите на крепостта, макар и частично запазени, разказват за някогашното величие на този обект. Крепостта на хълма Хисаря в Ловеч има отбранителни стени и кули, които също са свидетелство за ролята на града в историята на Второто българско царство. Въпреки че Балдуиновата кула остава най-разпознаваемият символ на крепостна кула в България, тези примери показват, че в страната има много други укрепления с културно и историческо значение, които привличат интереса на туристи и историци. С кои крепости в България крепостта Баба Вида се конкурира успешно по значимост, и с кои - извън страната? Крепостта Баба Вида е една от най-добре запазените средновековни крепости в България и има стратегическо значение заради разположението си на брега на Дунав. Може да се конкурира успешно с няколко други крепости в България и извън нея, както по историческа стойност, така и по архитектурна цялостност. В България нейни основни конкуренти са Царевец (Велико Търново). Най-значимият средновековен български укрепен град, център на Второто българско царство. По мащаб и историческа роля превъзхожда Баба Вида, но по запазеност отстъпва. Калето (Белоградчик). Укрепление, което впечатлява с естествената си скалиста защита. Макар и по-малко значимо в политическо отношение, Белоградчишката крепост се конкурира с Баба Вида по степен на съхраненост и туристическа атрактивност. Червен (до Русе). Важна крепост през Второто българско царство, която играе стратегическа роля, но днес е главно руини. Шуменската и крепостта в Плиска. По-значими в исторически план, но значително по-унищожени от времето и османските набези. Асеновата крепост (край Асеновград). По-малка, но емблематична за Средновековието, особено с добре запазената й църква. Извън България, крепостта Голубац (Сърбия). Разположена на брега на Дунав, също като Баба Вида. Въпреки че Голубац има повече запазени бойни кули, тя е претърпяла значителни реконструкции. Крепостта Бран (Румъния). Известна като „Замъкът на Дракула“, въпреки че архитектурно е повече замък, отколкото типична отбранителна крепост. Крепостта Девин (Словакия). Дунавска крепост с подобна стратегическа роля, но разположена на по-голяма височина. Крепостта Вайдахуняд (Румъния, днешният Хунедоара). Средновековна крепост, превърната в замък, която обаче няма същата степен на автентичност като Баба Вида. Какво отличава Баба Вида? Единствената напълно запазена средновековна крепост в България. Останалите са предимно руини. Стратегическо разположение. на важния Дунавски път. ползвана през различни епохи. От Първото българско царство до Османската империя, когато е служила като военен гарнизон. По тези причини Баба Вида се нарежда сред най-значимите български крепости и може да се сравнява с други укрепления по Дунав и в Централна Европа. Крепости като "Баба Вида" и "Калето" край Видин са впечатляващи с мащаба и здравината си. Крепостта "Баба Вида" и крепостта "Калето" били съградени от камък. Много камък. Както знаем, дунавският бряг е песъчлив и глинест. Откъде е вземан материал за тези каменни крепости? Кой е източникът на строителния материал в регион, доминиран от песъчливи и глинести почви? В района около Видин е имало по-малки находища на варовик, които са служили като основен източник за строителен камък. Тези кариери често се намирали в хълмисти терени, малко по-навътре от самия бряг на Дунав. Варовикът е бил предпочитан заради своята относителна мекота при обработка и добрата му устойчивост, след като бъде изложен на въздух. Камъкът често е транспортиран по Дунав от кариери, разположени по-нагоре по течението на реката, където е имало по-големи и качествени находища. Реката е служила като евтин и ефективен транспортен коридор, позволяващ доставка на големи количества камък с помощта на лодки и салове. При изграждането на крепостите често са ползвани камъни от по-стари сгради или крепости, останали от римския период или дори от по-ранни селища в региона. Римляните, които са имали силно присъствие по Дунав, са оставили след себе си големи количества строителен материал. Въпреки че брегът е песъчлив и глинест, в самата река и в по-дълбоките пластове на брега, се намират речни камъни и чакъл, които също са ползвани като допълнителен строителен материал. Те често са служили за основи или подсилване на конструкции. Макар и по-рядко, камък е можел да бъде докарван от находища в по-високите части на Западния Балкан (Стара планина). Това е било логистично по-сложно, но при нужда от особено здрав материал не е изключено. Работата по тези крепости е била дългогодишен процес, изискващ значителен човешки труд. Камъкът е добиван, обработван на място или на строителната площадка и внимателно подреждан. Майсторите са разчитали на традиционни техники, ползвайки дървени рамки, въжета и лостове за пренасяне на тежките блокове. ползването на различни източници за материал е свидетелство за организираност и уменията на строителите в Средновековието, които са съчетавали местни ресурси с умението да интегрират в строежите си внесени или рециклирани материали.

Крепостта в Белоградчик

Тук също природа и хора са в синтез, за да се получи надеждна защита

В българската архитектурна мисъл и традиция няма отчетлива следа за строителство на крепости и замъци. Липсата на класически замъци в България, каквито се срещат в Западна Европа, е резултат от исторически, географски и културни различия, които формирали архитектурните традиции на региона. Ето основните причини за тази особеност: съществуват отчетливи различия в историческото развитие. Отчасти заради вековете, прекарани под чуждо господство; отчасти, заради по-слабото икономическо развитие; отчасти заради православната традиция за строеж на манастири и църкви. Като че ли няма логика, откъде тогава има такова нещо, като толкова много крепости по нашите земи? Исторически, строежът на крепости и укрепления е характерен за различни периоди и цивилизации, които населявали тези краища още от античността. Много от крепостите по нашите земи са построени още от траките, римляните и византийците. Тези народи изграждали укрепления, за да защитават своите територии, търговски пътища и стратегически точки. Римляните, например, развили цяла мрежа от крепости по границите на империята (т.нар. лимес), включително по поречието на Дунав. През Първото и Второто българско царство българските владетели активно строили и укрепявали крепости, за да защитават териториите на държавата от външни нашественици, като Византия, маджарите, печенегите и кръстоносците. Пример за това са крепостите около столиците Плиска, Преслав и Търново, както и много други стратегически обекти. Какви са приликите, и какви - разликите - между замък, дворец и крепост? Защо в българската традиция има крепости и дворци, но не се срещат замъци? За да съществуват отделни наименования, означава, че това са различен тип сгради по строеж и предназначение. Ето основните прилики между замък, дворец и крепост. Всички те са изпълнявали функции на защита и престиж. И трите типа сгради са служели на елита и владетелите, но в различна степен и за различни цели. Притежавали са монументалност. Всички те са масивни постройки, изградени от здрави материали като камък и често разположени на стратегически места. Свързаност с властта: дворците, замъците и крепостите били свързани с управлението, военната мощ и символиката на държавността. Разликите между тях: Крепостта е имала за основна функция военно укрепление, защита на население или територия. Защитните елементи били дебели стени, кули, ровове, бойници. Местоположението. на стратегически важни точки. височини, реки, проходи. Архитектурно, те са предоставяли минимално удобство, като са слагали акцент върху отбранителната функция. Замъкът е бил жилище на феодален владетел, съчетаващо отбрана и удобство. Имал е укрепени стени, ровове, кули. Бил е разположен обикновено в провинцията, на хълмове. Представлявал е комбинация от защитни и жилищни елементи. двор, параклис, кули, мостове. Дворците от своя страна били луксозна резиденция на владетели и аристократи, без защитна функция. Липсват отбранителни съоръжения. Били са издигани в градове или в красиви природни местности. Притежавали са богата украса, просторни зали, градини, фонтани. Защо в България има крепости и дворци, но не се срещат типични замъци? Различна е обществената структура. В Западна Европа феодалната система е била доминираща, което е довело до изграждане на замъци като частни укрепени домове на благородници. В България общественият строй е бил по-централизиран, със силна царска власт, която е строила крепости за защита на цялата държава, а не отделни феодални владения. Съществувала е разлика във военната стратегия. Българските крепости са служели за отбраната на големи територии и населени места, а не само на отделни феодали. Българите разчитали повече на укрепени градове (Преслав, Търново, Видин), отколкото на самостоятелни жилищни укрепления. Има и силно византийско влияние. В България архитектурата е била силно повлияна от Византия, където централната власт строяла дворци за управление и крепости за защита, без да насърчава изграждането на индивидуални замъци. Отпечатък е оставило и Османското нашествие. След XIV век много от укрепленията и владетелските резиденции били разрушени или адаптирани към новата османска военна администрация, което е попречило на развитието на класическите западноевропейски замъци. В крайна сметка, крепостите в България са изпълнявали ролята на защитни структури, а дворците. на места за управление и престиж, без да се налага изграждането на замъци в западния смисъл на думата.

Видинска епархия - история и интересни факти    история на Видин    Легенди за град Видин    Видин

Това са отговорите на въпроса, защо в България няма замъци - извън съвременното строителство с туристическа и търговска цел. Западноевропейска архитектурна стилистика ли е, строителството на замък? В Западна Европа строителството на замъци е било тясно свързано с феодалната система, която е доминирала от ранното Средновековие. Замъците служели за резиденции на феодалите, центрове на местната власт и символи на тяхното богатство и влияние. В България, както и в останалата част на Балканите, феодализмът не се развива в същата форма, както на Запад. Византийското влияние и централизираната структура на властта в Първото и Второто българско царство не благоприятстват строителството на отделни аристократични резиденции, каквито са замъците. На Балканите, включително в България, основният фокус е бил върху укрепленията (крепости), предназначени да защитават стратегически важни точки – проходи, реки, градове. Българските земи били разположени на кръстопът между различни цивилизации и подложени на чести военни конфликти. Крепостите били проектирани с практическа цел – да осигурят защита на населението и армията, а не да служат като резиденции със сложна архитектура и декоративност, характерна за замъците в Западна Европа. Замъците често били не само отбранителни структури, но и символ на рицарството, благородството и аристократичния живот. Те били свързани с културата на турнири, балове и сложни социални ритуали. В православната традиция, която доминира в България, акцентът е поставен върху духовността и общността. Вместо разкошни резиденции като замъци, ресурсите често били насочвани към изграждането на манастири и църкви – духовни и културни центрове на средновековната българска държава. По време на османското управление (края на XIV век до XIX век) строителството на замъци или големи феодални резиденции е било невъзможно, тъй като местното население е било подчинено на чужда власт. Вместо това, османлиите строили крепости за военни цели. Строителството на замъци е до голяма степен свързано с готическата и романската архитектура, характерни за Западна Европа. На Балканите архитектурата е повлияна от византийските традиции, които поставят акцент върху религиозните сгради и укрепления, а не върху светски дворци или замъци. Макар че България няма класически замъци, съществуват крепости и дворци, които служили като центрове на властта. Например, дворците на хълмовете Царевец и Трапезица във Велико Търново били резиденции на българските царе, но те не притежават пищността на западноевропейските замъци. Съвременни туристически атракции като "Замъка в Равадиново" са пример за опити да се въведе тази западна стилистика в България, но те са резултат на съвременно строителство и нямат историческа автентичност. Замъците са по-скоро западноевропейска архитектурна традиция, свързана с феодалната култура и специфични социално-икономически условия. В България историческите обстоятелства, византийското влияние и практическата необходимост от крепости и манастири вместо луксозни аристократични резиденции оформили една различна архитектурна и културна среда.

Тези, които строили крепости, инвестирали в тях, понеже крепостта била отлична защитна стратегия, макар и скъпа. Тези, които искали да превземат, завладеят непревземаемите крепости, също имали стратегия. Знаете ли кои са най-успешните стратегии в българската и в световната история за превземане на непристъпни крепости? Превземането на крепости не е разходка в парка; изисквало е изключителни умения, планиране и иновативност. Историята е пълна с примери за различни стратегии, ползвани както в България, така и в световен мащаб. Някои са се оказали успешни, други – не. Ще разкажем за едни от най-успешните подходи. Българската история познава ползване на изненадващи атаки и предателства. Например, превземането на Средец от хан Крум (809 г.). Българите ползвали елемента на изненада и ефективно управление на информацията, за да принудят византийския гарнизон да се предаде. Превземането на Преслав от Киевския княз Светослав (968 г.) се е случило, като крепостта е завладяна благодарение на бърза атака и мобилност, комбинирани със слабостите на защитниците. Успешна тактика може да бъде изтощителната блокада. Такъв пример е превземането на Плиска от Никифор I Геник (811 г.). Въпреки, че стратегията на византийците включвала пряко нападение, успешното овладяване на града, станало възможно и чрез обсаждане. Някъде прибягвали до подкопаване на крепостните стени. Археологически доказателства и исторически източници показват, че българите често ползвали подкопаване като тактика срещу крепости, където защитата била най-силна. Световната история също „бъка“ от множество интересни примери. Ползване на обсадни машини била една от печелившите тактики. Така например, при превземането на Константинопол от османлиите (1453 г.). Османлиите ползвали масивни оръдия (като легендарното „Оръдие на Урбан“), за да пробият мощните Теодосиеви стени. Провеждана била и психологическа война, при превземането на Масада (73-74 г. сл. Хр.). Римляните изграждат масивна рампа и обграждат крепостта с постоянен натиск, което принуждава обсадените да се откажат. ползване на ресурси срещу защитниците. Пример: Превземането на Алезия от Юлий Цезар (52 г. пр. Хр.). Цезар ползва двойна система от укрепления – срещу крепостта и срещу идващи подкрепления – за да изолира галите и да ги изтощи до капитулация. Подземни тунели. Пример: Превземането на Ерусалим от кръстоносците (1099 г.). Кръстоносците копаят тунели под крепостните стени, за да ги отслабят и разрушат. Блокада и глад. Битката за Ленинград (1941-1944 г.). Въпреки че е от съвременната епоха, дългосрочните обсади остават мощен инструмент за овладяване на стратегически точки. Общи принципи на успешните стратегии, са иновациите в оръжията и тактиките. ползвали се обсадни машини, артилерия или огън (гръцки огън, например). Комбиниране на физически и психологически натиск. Защитниците често капитулират не заради директната атака, а заради загуба на морал и поради демотивация. Превземане чрез измама. Пример е Троянският кон, ползван от гърците срещу Троя. Изолиране на крепостта. Прекъсване на снабдяването с храна и вода. историята показва, че няма „непревземаема“ крепост, ако атакуващите ползвали правилната комбинация от иновации, ресурси и тактически подходи.

Автофериботен терминал    Хотел Ровно    Паметникът на Бдинци    Видински браншов указател

Бойниците, заедно с кулите, са сред най-често срещаните, да не кажем – задължителни – атрибути на всяка една крепост. Те представляват тесни вертикални отвори в стените, предназначени за стрелба с лък, арбалет или огнестрелни оръжия. Често с тясна вертикална цепка отвън и разширение отвътре за по-голяма свобода на движение. Позволявали на защитниците да стрелят безопасно, без да се излагат на опасност. Остават сравнително защитени зад дебелите стени. Основни функции на бойниците, са стрелба по врага. Те дават възможност на защитниците, да обстрелват обсаждащите с минимален риск за себе си; ограничаване на достъпа до крепостта; процепите затрудняват нападателите, като не им позволяват лесно да отвърнат на атаките; тактическо предимство; често бойниците са разположени така, че да покриват ключови входове или подстъпи към крепостта; разнообразие от стрелкови ъгли; някои бойници имат специална форма (например кръстовидни или ключовидни), което позволява ползването на различни оръжия и по-широк обхват на обстрел. Вертикалните процепи са най-често срещаните, ползвани за стрелба с лъкове и арбалети; кръстовидните бойници позволяват стрелба с арбалети или огнестрелни оръжия; ключовидните бойници имат по-широк долен отвор за по-добро прицелване. Крепостните бойници са важен елемент от средновековната военна архитектура и могат да се видят в много български крепости като Царевец, Баба Вида, Асеновата крепост и Червен. Зъбчати корони (мерлони и бойници) са друга особеност, прилагана постоянно в строителството на крепости. Зъбците са редуващи се високи и ниски части по върха на стените. Мерлоните осигурявали прикритие, докато бойниците между тях служели за стрелба. Осигурявали защита за защитниците, докато наблюдават или атакуват врага. Осигуряват на защитниците както прикритие, така и възможност за обстрел на нападателите. Мерлоните предоставят укритие, което предпазва защитниците от вражески стрели, копия, а по-късно, с развитието на технологиите – и от куршуми. Ползвали се за отбранителен обстрел. Бойниците между мерлоните позволяват на защитниците да стрелят с лъкове, арбалети, огнеметни, а по-късно с огнестрелни оръжия. Помагат за контрол на полето на битката. Разположението на бойниците позволява наблюдение и защита на важни точки като портите, стените и подстъпите към крепостта. Освен военна функция, зъбчатите корони често имат и представителен характер, демонстрирайки мощта на владетеля или града. Зъбчатите корони водят началото си от древността и са ползвани още от асирийците, персите, римляните и древните гърци, но в класическия си вид те стават разпространени през Средновековието. В Римската империя крепостите и кастелите често имат зъбчати корони, осигуряващи защита на гарнизоните. Византийците подобряват крепостните стени с по-добре укрепени бойници. Във Високото и Късно Средновековие, в Западна Европа и България зъбчатите корони стават стандартен елемент на крепостите. Примери в България са известни в Царевец (Велико Търново), Баба Вида (Видин), Червен (край Русе), Калиакра. Зъбчатите корони остават важен елемент в крепостното строителство до появата на артилерията, когато високите крепостни стени започват да отстъпват място на по-ниски, но по-дебели укрепления. Вратата с подвижен мост също се приема за задължителен стандарт в изграждането на всяка една крепост. Обикновено се намира над ров и е укрепена с железни решетки. Такива са крепостта Чески Крумлов (Чехия), Кастел Нуово (Италия). Рововете са ако не задължителни, то поне, препоръчителни елементи. Какво представляват те? Дълбок изкоп, често пълен с вода, за допълнителна защита. Такива са например замъкът Бодрум (Турция), Килкени (Ирландия). Донжоните (главна кула), са централната кула, която служи като последно убежище при нападение. Донжони притежават замъкът Лоар (Франция), замъкът Дувър (Англия). Барбаканите, предното укрепление пред главната порта, са, например Варшавският барбакан (Полша), Барбаканът в Краков (Полша). Крепостните галерии и коридори свързват различните части на крепостта и често водят до тайни изходи, като подземните коридори на замъка Малброк (Полша). Каменните сводове и арки осигуряват здравина на конструкцията и придават внушителен вид. Такъв е Алказар в Сеговия (Испания), Крепостта в Родос (Гърция). Всеки от тези елементи е служил на своята отбранителна функция, а някои от тях са се развивали в зависимост от напредъка на обсадните техники. Много крепостти притежават подземни структури и тунели. Защитниците изграждали контратунели, за да предотвратят подкопаване на стените от враговете. Тайни изходи позволявали изненадващи атаки или бягство. Крепостта Каркасон (Франция) е отличен пример за комбинирано ползване на ровове, барбакани и високи стени. Единбургският замък (Шотландия) ползвал естествени скални образувания и допълнителни укрепления.

Вътрешните стени на крепостите са нещо като двоен девичи пояс. Какви са плюсовете и минусите при такова осигуряване на крепостта? Какво показва световната практика? Изграждането на вътрешни стени в крепостите е едно от най-ефективните отбранителни средства в средновековната фортификация. Това, което на шега нарекохме "двоен девичи пояс", е известно като концентрична защита. ползването на две или повече отбранителни линии (стени), които взаимно се допълват. Плюсовете на вътрешните стени са достатъчно убедителни. Те осигуряват многослойна защита. Ако нападателите пробият външната стена, те се сблъскват с още по-здрава вътрешна стена, което затруднява проникването им. Контролира се движението на врага. Пространството между стените може да бъде организирано така, че да принуди нападателите да се движат в неудобни посоки, излагайки ги на обстрел от защитниците. Осигурява се добра възможност за контраатака. Вътрешните укрепления позволяват на защитниците да се оттеглят организирано и да преминат в контранастъпление. Разделят се силите на нападателя. Ако врагът превземе част от крепостта, той все още ще трябва да щурмува следващата линия на защита. Повишена е устойчивостта срещу артилерийски обстрел. В късносредновековния период, когато артилерията става основен обсаден инструмент, вътрешните стени намаляват ефективността на обстрела, понеже разрушаването на външната стена не води до директно превземане. Не може да няма и минуси на вътрешните стени. Един от тях е скъпото строителство. Повече стени, означават повече разходи за материали, труд и поддръжка. Ограничаване на вътрешното пространство. Двойните или тройните стени намаляват площта за жилища, складове и маневриране. По-трудна логистика за защитниците. Трябва да се осигури снабдяване с храна, вода и боеприпаси за всички отбранителни линии. Опасност от вътрешно разделение. Ако нападателите превземат външните стени, защитниците могат да се окажат откъснати един от друг. Какво ни показва световната практика? Вътрешни укрепления са ползвани в много известни крепости по света. Концентричният дизайн на Крак де Шевалие (Сирия). една от най-добре запазените кръстоносни крепости, с мощни външни и вътрешни стени. Крепостта Каркасон (Франция). разполага с двоен защитен пояс, който затруднява обсадите. Лондонската кула (Англия). първоначално едностенна, но по-късно допълнена с външен пояс. Царевец (България). подобно на Баба Вида, има вътрешно укрепено ядро (царския дворец и патриаршията). Баба Вида, като единствената изцяло запазена средновековна крепост в България, е класически пример за укрепление с вътрешна стена. Крепостта има две отбранителни линии: външна крепостна стена с кули и по-масивна вътрешна част. Външният пояс е служил като първа линия на защита, но дори при пробив, вътрешният двор е бил сериозно укрепен, с високи стени и кули за стрелци. Вътрешните помещения и проходи позволяват на защитниците да се придвижват безопасно и да контролират достъпа. Баба Вида никога не е била превзета със сила. всички промени на властта са ставали чрез предаване или дипломатически действия. Това потвърждава, че двойният отбранителен пояс е бил изключително ефективен. Вътрешните стени са мощно отбранително средство, но са сложни и скъпи за изграждане. В исторически план доказано повишават устойчивостта на крепостите, като ги правят почти непревземаеми без дълга и тежка обсада. Баба Вида е перфектен пример за успешното прилагане на този принцип.

Сгради, които са претърпели основен ремонт    Художествена галерия - Видин    Видин - Север    Запуснати сгради, плачещи за основен ремонт от години

Често крепостите са като голямо дърво - колкото клони се разклоняват от него над земята, толкова разклонени корени има под земята. Какви са особеностите на подземната фортификация при изграждането на крепости и в частност - на Баба Вида? Подземната фортификация е ключов, но често пренебрегван аспект от отбранителната архитектура на средновековните крепости. Тя включва тунели, подземни проходи, складове, водоснабдителни системи и капани, които осигуряват стратегически предимства в защита и устойчивост при обсада. Особености на подземната фортификация в крепостите. 1. Тайни проходи за бягство и снабдяване. Много крепости разполагат с тунели, които позволяват защитниците да напускат крепостта незабелязано или да получават подкрепления и провизии по време на обсада. Често тези тунели водят към реки, гъсти гори или укрепени постове извън основната крепост. 2. Подземни складове и каземати. Подземните помещения осигуряват безопасно съхранение на храна, вода, оръжия и боеприпаси. В някои случаи в тези помещения са държани пленници или са служили за подземни казарми. 3. Системи за водоснабдяване. Най-уязвимото място на една крепост при обсада е достъпът до вода. Защитниците често изграждат кладенци или тайни подземни канали, за да поддържат водоснабдяването независимо от обсадата. 4. Капани и отбранителни конструкции. Някои крепости разполагат с подземни галерии, пълни с капани – например подвижни плочи, шахти или дори скрити камери с вряща вода или масло. При дълги обсади защитниците могат да изкопават контрамини, за да унищожат подкопите на врага. Крепостта Баба Вида също има развита подземна система, въпреки че тя не е толкова сложна, колкото при някои по-големи европейски крепости. Има сведения за тайни тунели, свързващи вътрешността на крепостта с река Дунав или с други части на града. Според някои легенди, тези тунели били ползвани за скрито снабдяване по време на обсади или за бягство на владетелите в критични моменти. Освен подземни проходи и тайни изходи, е имало и затворнически килии и каземати. В подземията на Баба Вида има тъмници, които са служили за задържане на пленници. Те са изградени с дебели каменни стени, малки прозорци и здрави железни врати, което прави бягството невъзможно. Подземните помещения били ползвани и като хранилища за зърно, вино, оръжие и муниции; били са складове за провизии и боеприпаси. Тъй като под земята температурата е по-стабилна, това позволява по-дълго съхранение на хранителните запаси. Отбранителни подземни елементи вероятно са съществували. Например, контраминажни галерии, които са се ползвали за подкопаване или обезвреждане на вражески мини по време на обсади. Възможно е част от подземията да били умишлено наводнявани, за да се създадат допълнителни бариери срещу враговете. Подземната фортификация е съществена част от всяка добре укрепена крепост. В Баба Вида тя е ползвана за затворнически килии, складове и вероятно тайни тунели. Макар и по-малко разклонена в сравнение с някои европейски замъци, тази система е осигурявала устойчивост на обсада и допълнителни защитни предимства. В нашия мегасайт сме говорили много за крепостта Баба Вида, но дойде време да поспекулираме и за това - как се е осъществявало медицинското обслужване между стените на крепостта? Имало ли е лазарет за войската, помещения за хора под карантина и т.н.? Няма категорични исторически сведения за съществуването на специализиран лазарет в крепостта Баба Вида, но е много вероятно да е имало помещения за медицински цели, особено като се има предвид военната й функция. Медицинското обслужване в крепостта Баба Вида може да е било подобно на останалите крепости по онова време. Лечебни помещения. В повечето средновековни крепости е съществувало обособено място за грижи към ранените войници, макар и не в съвременния смисъл на болница. Възможно е в Баба Вида да е имало отделни стаи или помещения, предназначени за лекуване на ранените след битки. Лечители и билкари. В крепостта най-вероятно е имало лечители, знахари или дори пътуващи лекари, които са ползвали билки и традиционни методи за лечение на рани и болести. Българските крепости често са разполагали с манастири или църковни килии, където монаси са практикували лечение. Изолация на болните. При епидемии или заразни болести някои крепости са обособявали изолирани помещения или отвеждали болните в отдалечени кули. Възможно е в някоя от кулите на Баба Вида да са се държали заразно болни под карантина. Военна аптека. Било е обичайно крепостите да разполагат с складове с лечебни билки, мехлеми, превръзки и основни медицински инструменти, събирани предварително за спешни случаи. Хигиенни мерки. В средновековните крепости хигиената е била важна за предотвратяване на болести. Баба Вида има добре запазена канализационна система, което подсказва, че в нея са се прилагали известни санитарни мерки. Макар да няма конкретни археологически доказателства за лазарет, логиката на военната организация предполага, че крепостта е разполагала с поне елементарни медицински съоръжения. Ако те били обособени, вероятно са се намирали във вътрешната част на крепостта, където били най-защитени.

Известни са примери на превземане на крепости чрез хитрост. Вероятно най-известен е случаят с Троянския кон. Има ситуации, при които крепости били превземани, заради вътрешно предателство. Какви интересни истории съществуват в крепостите по българските земи? Въпреки че много крепости са устоявали на дълги обсади, някои падат без бой заради предателство или коварен замисъл. Ето няколко интересни примера: Превземането на Велики Преслав (971 г.). Княз Светослав Киевски обсажда столицата на Първото българско царство Велики Преслав през 969 г. След продължителни боеве българският цар Борис II остава фактически васал на Светослав. Две години по-късно византийският император Йоан Цимисхий ползва хитрост – вместо фронтална атака, той предлага съюз срещу Светослав. Византийците влизат в Преслав уж като освободители, но след като разгромяват русите, не напускат крепостта. Така, без мащабна битка, България губи столицата си, а Борис II е пленен и отведен в Константинопол. Предателството при Търново (1393 г.). Един от най-драматичните моменти в българската история е превземането на Търново от османлиите. Според някои източници крепостта пада не само след тежка обсада, но и заради вътрешно предателство. Обсадата продължава около три месеца, а защитата е водена от патриарх Евтимий. Византийски хронисти твърдят, че предател от града тайно е помогнал на османлиите да влязат вътре, като им разкрил слабите места в защитата. След падането на Търново настъпва краят на Второто българско царство. Крепостта Кракра и фалшивата новина (1016 г.). Днес вече има добил гражданственост израз с английски корен – фейк нюз. По време на византийските войни срещу българите (при управлението на цар Самуил), византийският император Василий II обсажда крепостта Перник, защитавана от болярина Кракра. Градът е укрепен отлично и има много вода и провизии. Василий II решава да ползва хитрост – изпраща фалшива вест, че Самуил е убит и че българската армия е разгромена. Кракра обаче не се поддава на лъжата, а напротив – прави контраатака и принуждава византийците да отстъпят. Това е рядък пример за неуспешен опит за превземане чрез хитрост. Легендата за предателството в Баба Вида. Крепостта Баба Вида никога не е била превзета със сила, но според местни легенди османлиите успяват да я превземат чрез предателство. Според една от версиите, местен велможа помага на нашествениците да влязат в крепостта, след като получава подкупи и обещание за висока позиция в османската администрация. Друга версия гласи, че входът е разкрит от пленен български болярин, който е бил измъчван. Макар и да няма категорични доказателства, този разказ е показателен за начина, по който често са падали дори най-здравите крепости – не чрез обсада, а чрез измяна. Превземането на крепости чрез хитрост или предателство, включително и в българските земи, е било често срещана практика и тактика, особено когато обсадите били дълги и скъпоструващи. Българската история е пълна с примери на героична съпротива, но също така и на измами, тактически маневри и предателства, които са променяли хода на събитията.

Информация за Видин    Пазар капия    Стамбол капия    Художествена галерия - Видин

Бракът е като обсадена крепост - тези, които са вън, искат да влязат, а тези, които са вътре, искат да излязат.

При строителството на крепости основният градивен елемент е камъкът. От него строителите оформяли зидове, колони, кули, арки, стълбища, сводове и много още архитектурни елементи. Крепостите по света имат разнообразни архитектурни елементи в зависимост от историческия период, географското местоположение и военните нужди на съответната епоха. Един от от най-характерните елементи на всяка крепостна стена, това са крепостните зидове (стени). Това е основната защита на крепостта, често подсилена с камък, тухли или землени насипи. Например, Великата китайска стена (Китай), замъкът Каркасон (Франция). Друг елемент са крепостните кули, ползвани за наблюдение и защита; могат да бъдат кръгли или многоъгълни. Кули имат крепостта Тауър в Лондон (Англия), крепостта Баба Вида (България). Бойници (амбразури) на крепостта. Малки отвори в стените за изстрелване на стрели или огнестрелно оръжие. Такива са крепостта Крак де Шевалие (Сирия), замъкът Конуи (Уелс). Какви техники съществуват за обработка на камък за крепостни стени, сводове на мостове и др.? Защо заоблените речни камъни почти не се обработват, а се влагат такива, каквито са? Обработката на камък за строителство е разнообразна и зависи от предназначението на строежа, вида на камъка и естетическите и конструктивните изисквания. Основните техники включват дялани камъни (дялка) - камъкът се оформя ръчно или машинно с длето и чук, за да придобие желаната форма. ползва се при изграждането на крепостни стени, мостове, фасади и важни архитектурни елементи. Примери: обработен варовик, пясъчник, гранит; Грубо дялани камъни (полудялани). Камъните се оформят само от определени страни, като се запазва част от естествения им вид. Подходящи за селски къщи, укрепителни съоръжения, зидове. Камъни с рустикална обработка. Повърхността остава неравна, за да запази автентичния си вид. Често се ползва за декоративни фасади, градински стени. Ронделоване и полиранe. Камъните се обработват, за да станат гладки и с естетически завършен вид. Приложимо при луксозни облицовки, колони, подови настилки. Камъни, подреждани на суха зидария. Без свързващ разтвор, като се разчита на точната форма и тежестта на камъните за стабилност. Прилагано в антични и традиционни строежи. Речни камъни – минимална обработка. Заоблените речни камъни почти не се обработват, понеже те вече имат естествена износена и здрава структура. Обработката им е трудна, понеже са твърди и гладки, което прави дялането сложно. Запазването на естествената форма допринася за автентичен и декоративен ефект. Често се ползвали в зидарии с хоросан, при облицовки на къщи, огради, декоративни елементи. Като цяло, изборът на техника зависи от функционалните и естетическите изисквания на строежа. Камъкът не е пластичен материал и въпреки това, строителите нареждат камъни в най-различни устойчиви форми. Срещат се конусовидни крепостни стени, обли кули, хексагонални и други конструкции. Какви още възможности съществуват? Въпреки че камъкът не е пластичен материал, неговата висока якост на натиск позволява изграждането на различни сложни и устойчиви конструкции. Строителите ползвали геометрията, начина на редене и свързването на камъните, за да създадат стабилни и дълготрайни форми. Освен конусовидни крепостни стени, обли кули и хексагонални конструкции, съществуват и други интересни възможности. Сводове и арки. Позволяват изграждането на мостове, порти, катедрали и акведукти. Разпределят тежестта равномерно, което ги прави устойчиви на натиск. Видове: полуцилиндрични (римски), заострени (готически), лъчеви, сегментни и параболични. Куполи. Самоносещи конструкции, ползвани в храмове, мавзолеи, обществени сгради. Има полусферични (като тези в римската и византийската архитектура), луковични (в руската архитектура), ребрести (готически). Спираловидни и радиални стълбища. Често ползвани в кули и крепости. Централният носещ елемент е здрав каменен стълб или ос, около която се нареждат стъпалата. Зигзагообразни и наклонени стени. Намаляват разрушителния ефект на обстрела и подобряват устойчивостта срещу ерозия. ползвани в крепостите на маите и инките. Терасовидни конструкции. Възприети в планинските райони за укрепване на склонове и земеделски земи. Познати от древността – примери са инките в Мачу Пикчу. Медоносни (пчелна пита) и клетъчни структури. ползвали се за максимално ефективно разпределение на тежестта и устойчивост при минимално количество материал. Срещат се в някои древни и средновековни крепости. Конзолни конструкции. Чрез постепенно изпъкване на камъни се изграждат елементи като еркери, балкони и издадени укрепления. ползвани в някои мостове и сгради. Тези техники показват, че камъкът, макар и неподатлив на огъване, може да бъде ползван в множество устойчиви и иновативни форми чрез правилно подреждане и конструктивни решения. Неведнъж всеки е виждал, че при градежа на крепостни стени, практиката наложила съчетаване на камък и тухли. Какви предимства и какви недостатъци има строителството на строителни елементи - стени, мостове, арки и др. при ползване в строежа на камъни и тухли? Строителството с камъни и тухли е широко ползвано от древността до днес, като всеки от тези материали има своите предимства и недостатъци в изграждането на стени, мостове, арки и други конструктивни елементи. Камъкът има редица предимства. Изключителна здравина и издръжливост – каменните конструкции могат да устоят на времето и природните стихии в продължение на векове. Висока носимоспособност – устойчив на големи натоварвания, което го прави подходящ за мостове, крепостни стени и сводове. Ниска поддръжка – не се нуждае от честа поддръжка или ремонт. Устойчивост на влага, огън и вредители – не гние, не се деформира от вода и не изгаря. Естетика – природната красота на камъка придава монументален и престижен вид на сградите. Но те не са лишени и от редица недостатъци. Голяма тежест – увеличава натоварването върху основите, което изисква здрава носеща конструкция. Трудност при обработка – изисква значителни усилия за рязане, дялка и оформяне. Скъп и трудоемък монтаж – строителството с камък изисква повече време и специализирани умения. Лоша устойчивост на опън – не е подходящ за конструкции, които са подложени на огъване или вибрации. Тухлите от своя страна имат не малко предимства. Лесна обработка и монтаж – тухлите са стандартни по размер и форма, което улеснява зидарията. По-ниско тегло в сравнение с камъка – намалява натоварването върху основите. Добра топлоизолация – задържат топлина и спомагат за енергийна ефективност. Екологичност – направени от естествени материали (глина, пясък), безвредни за околната среда. Модулност и гъвкавост – лесно се комбинират в различни архитектурни стилове. Техни недостатъци са по-ниската здравина в сравнение с камъка – по-малко устойчиви са на механични натоварвания. Чувствителност към влага – ако не са добре защитени, могат да се напукат и разрушат с времето. Неустойчиви на големи натоварвания – неподходящи за масивни конструкции като мостове и големи сводове. Изискват хоросан – за разлика от камъните, които могат да се нареждат на суха зидария, тухлите трябва да се свързват със спойка. В зависимост от конструктивните и естетическите изисквания, тухлите и камъкът могат да се ползвали самостоятелно или в комбинация, като например каменни основи с тухлени стени.

Катедрален храм Свети Димитър - Видин    Телеграф капия    Варна    Велико Търново

Американски войник стои на стража на върха на крепост. - Командире, идват двама индианци! - Приятели или врагове? - Сигурно приятели, идват заедно!

Крепостна стена. Щитът около зоната на комфорт за много цивилизации. Камък, тухли, керемиди, хоросан, промазани дървени греди - основният строителен материал за да направиш крепостна стена. Да поговорим за крепостните стени. Крепостните стени по своята природа били отбранителни съоръжения. Какви материали е трябвало да бъдат вложени в тях, за да издържат на упорити физически атаки, опити за запалване и други начини за разрушаване и преодоляване? В различни региони и епохи, крепостните стени били изграждани от разнообразни материали, подбрани така, че да осигуряват максимална устойчивост на физически атаки, огън и други разрушителни средства. Изборът на материали зависи от местната геология, технологията на строителство и ресурсите на съответната култура. Основни материали и тяхната роля били каменните блокове. ползвани са варовик, гранит, базалт, пясъчник и други здрави видове камък. Камъкът е бил основен материал заради своята устойчивост на удари и издръжливост на атмосферни влияния. Труден за разрушаване с обичайните обсадни оръжия (като тарани). Невъзпламеняем. Дълготраен и устойчив на ерозия. Например, стените на "Баба Вида" край Видин са изградени от камък, вероятно добит от близки каменоломни. Друг основен материал била глината и кирпичът. Глината и кирпичът (сушени тухли) са били често ползвани в региони с недостиг на камък, като в Месопотамия или Египет. Това е лесен и евтин материал, но по-малко устойчив на огън и силни удари. Често бил комбиниран с дървени конструкции за подсилване. Дърво е ползвано за вътрешни укрепления, порти, платформи и палисади. То е лесно за обработка и бързо изграждане. Притежава гъвкавост при абсорбиране на удари. Но в същото време е силно податливо на запалване. По-малко трайно е в сравнение с камъка. Печени тухли са ползвани в по-късни периоди, особено в Римската империя и Средновековието. Те са здрави и устойчиви на атмосферни влияния. Добра алтернатива на камъка, в райони с ограничен достъп до кариера. Крепостните зидове са пълни и с варов разтвор и хоросан, които са свързващи материали. Камъните и тухлите, били съединявани с варов разтвор, който е осигурявал допълнителна здравина на конструкцията. Хоросанът притежава висока устойчивост на влага и замръзване. Добре поема напрежението от удари. Метални елементи като железни порти, панти и крепежни елементи са добавяли издръжливост на критични точки в стените на крепостта. Осигурявали са по-голяма устойчивост на портите срещу удари с тарани. Давали са допълнителна защита срещу опити за подпалване. В градежите са ползвани и комбинация от материали. За максимална ефективност, стените често са изграждани от различни слоеве и материали: Външни слоеве от камък за защита. Вътрешни слоеве от по-леки материали, като глина или тухли, за запълване и допълнителна здравина. Как всички тези материали се справяли със заплахите? Камъкът и дебелите стени били основната защита срещу физически атаки - тарани и обсадни оръдия. Невъзпламеняемите материали като камък и печени тухли са осигурявали защита срещу подпалване. Подсилването на стените с ровове и кули е затруднявало нападенията. Крепостните стени били резултат на инженерна прецизност и внимателен подбор на материали, които да осигурят максимална издръжливост срещу всякакви заплахи.

Карта на уеб-проекта bg-tourinfo.com    Сливен    София    Стара планина

Известни са въздушни и подземни атаки срещу крепости в Средновековието. Макар че в Средновековието не е имало авиация, съществували са технологии и тактики, които можем да наречем "въздушни атаки". В същото време, подземните прониквания били добре развити, особено чрез минна война (подкопаване на крепости). Докато директни въздушни атаки в днешния смисъл не били възможни, средновековните обсади ползвали методи за нападение от височина или по въздуха, включително: Катапулти и требучети. Големите обсадни машини, като катапулти, требучети и балисти, могат да се считат за първите "въздушни оръжия". Те хвърляли огнени гюлета, гнили трупове за зараза, камъни или варели с масло. Понякога били ползвани глинени съдове, пълни с горяща смола, които се разбивали върху защитниците. Горящи хвърчила и примитивни бомбардировки. В Китай и Близкия изток понякога ползвали хартиени или платнени хвърчила с горящи факли, които пускали върху дървени сгради в крепостта. В някои случаи ползвали гълъби или соколи с привързани огнени предмети, за да предизвикат пожари. Обсадни кули. Тези мобилни дървени конструкции позволявали на нападателите да атакуват отгоре. Често били по-високи от крепостните стени и позволявали на войниците да стрелят или хвърлят огън върху защитниците. Подземни атаки срещу крепости. Подземната война била широко ползвана, като целта била или да се проникне вътре в крепостта, или да се сринат стените отвътре. Минна война (подкопаване на стени). Нападателите копаели тунели под крепостните стени, пълнели ги с горими материали (дърва, мазнини) и ги запалвали. Това карало основите на стените да се рушат поради високата температура и натрупаните пукнатини. Един от най-известните примери е превземането на Йерусалим през 1099 г. от кръстоносците, които ползвали минни тунели. Контрамини (защита срещу подкопаване). Защитниците често копаели контратунели, за да посрещнат миньорите на врага. В такива подземни битки войниците се биели с кинжали и чукове в тесни и тъмни проходи. Тайни подземни проходи (за бягство и контраатака). Някои крепости разполагали с тайни изходи, водещи извън стените, за да могат защитниците да се измъкнат или да ударят врага в гръб. Например Царевец във Велико Търново вероятно е имал такива изходи, свързани с река Янтра. Макар че не е имало самолети или балони в Средновековието, "въздушни атаки" били осъществявани с катапулти, хвърчила и обсадни кули. В същото време, подземните атаки били сериозен метод за пробив на крепости, ползвайки подкопаване, контрамини и тайни тунели. Тези тактики показват, че средновековната военна наука е била изключително иновативна, дори и без модерни технологии.

Ямболската крепост е една от най-големите и значими български твърдини в Тракия по времето на Второто българско царство. Според хронистите, тя е била една от най-красивите крепости на юг от Стара планина и е наподобявала Царевец в Търново, макар и в по-малък мащаб. През средновековието Ямбол е известен като Дъбилин, а по времето на Римската империя - като Диамполис. Крепостта е била разположена на важен кръстопът, свързващ Константинопол и Адрианопол с българската столица Търновград на север, както и черноморските градове Анхиало и Месембрия с Боруй и Филипопол на запад. Средновековната крепост Дъбилин, позната и като Ямболската крепост, е символ на българската история и култура. Разположена в западната част на Ямбол, тя е заобиколена от река Тунджа от трите си страни. Предполага се, че е построена през X-XI век, след като България попада под византийско владичество; като неколкократно е преправяна и разширявана през ХІІ-ХІV век. Археологическите разкопки разкриват, че на мястото на крепостта са съществували две по-ранни селища от IV-VI и края на VI век, които са били унищожени. Разположена в западната част на Ямбол, днес - в двора и в района около Техникума по механотехника. Значителна част от Ямболската средновековна крепост е проучена, консервирана и достъпна за посещение. Тя е единственият археологически паметник на територията на град Ямбол от Средновековието и представлява интерес за всички, които се интересуват от средновековна българска история. Запазена е част от северната и източната крепостни стени, както останките на ъглова квадратна кула и вход, широк 2.35 m. Ширината на крепостната стена е 1.6 m. Личат останките от вход и квадратна кула. Височината на запазения крепостен зид е около 1 m. Проследява се на около 20 m дължина. На 26 септември 1371 г. при Черномен (близо до Одрин) османските турци разгромяват последните сериозни сили на балканските християни. Оттук насетне, те вече безпрепятствено плъзват по българските земи. В началото на 1373 г. войските на Тимурташ бег превземат Елхово и в ранната пролет достигат крепостта Дъбилин. През Средновековието това е името на днешния Ямбол. Тимурташ бег веднага поискал от дъбилинци да се предадат. Но както споменава Ходжа Саадедин в летописа си „Корона на историята”, ямболският управител бил твърд и упорит. Като разчитал на якостта на крепостните стени, се затворил в крепостта. Тя станала арена на постоянни битки. Дъбилин поне 34 месеца отбивал вражеските пристъпи. Но с времето ставало ясно, че едва ли цар Иван Шишман (1371-1395) ще може да им изпрати помощ. Освен това, както пише Саадедин, с края на умереното пролетно време, вътре в крепостта станало непоносимо горещо… Обсадените не можели да дишат, а храната и напитките им се разваляли. Крепостта се предала. За Ямбол последвали 505 несвободни години. Но кой всъщност бил непокорният владетел на крепостта? Повечето учени не могат категорично да го идентифицират. Вероятно не би трябвало да се съмняваме, че той бил все същият Шишман, поставил през 1356/57 г. на тогавашната българовизантийска граница, каменния стълб с известния Ямболски надпис. „В дните на благоверния цар Иван-Александър синът на брат му Михаил-Господин Шишман постави този стълб при Дъбилин. Бе година 6865 (от сътворението на света или 1356/57 от Р. Хр.)…”. Щом г-н Шишман е братов син на цар Иван Александър, значи е първи братовчед както на неговия наследник Иван Шишман, така и на видинския цар Иван Срацимир. Дали този представител на най-висшата българска аристокрация, който бил управител на Дъбилин през 1356/57 г., е същият, който продължавал да го управлява и през 1373 г.? Основание за такова предположение дава възрастта му: през 1356/57 г. той е най-вероятно около 35-годишен, така че към 1373 г. е станал малко над 50-годишен. Но най-убедителното доказателство, че главен бранител на Ямбол през 1373 г. продължава да е Господин Шишман, е открит в т.нар. Палаузов препис (от 1381/82 г.) на известния „Синодик на цар Борил”. В този книжовен паметник от Второто Българско царство, се пее „вечна им памет” и на мнозина, за които изрично е отбелязано, че са загинали в борбата с турците. Сред техните имена, включени най-вероятно лично от Св. Патриарх Евтимий (1375/1393), е и това на един Шишман. Шишман от „Бориловия синодик” явно не е цар Иван Шишман, понеже по това време (1381/82 г.) той (т.е. царят) е млад (30-ина годишен), жив и здрав е и не би могло да му се пее „вечна памет” като на покойник. Споменатият Шишман не може да бъде и носещият същото име, син на цар Михаил III Шишман (1323-1330 г.), понеже той бил политически емигрант във Византия. Като активен претендент за търновския престол, е бил разглеждан като най-голям български враг… Шишман от „Бориловия Синодик” не ще да е обаче и някой обикновен воин или човек от простолюдието. Подобен незнатен човек нямало как да попадне за славословие в такъв важен официален документ, като „Синодика”, дори с цената на живот, жертван за България. Името Шишман е от рода на тъй наречените „календарни прозвища” и може да се носи само от знатен човек. (За сравнение - такова чисто аристократично име, е например, Спараток, Спарток или Спартак при траките). В „Бориловия Синодик” Шишман е вписан сред „Малки и големи боляри”. Затова най-вероятно само този Шишман е именно дъбилинският Господин Шишман, който е бил достатъчно знатен, за да се ползва с право на славословие в „Бориловия Синодик”. Право, което той е заслужил не само с произхода си, но и с отдадения за Дъбилин живот. Велика е заслугата и саможертвата на ямболския управител между 1356 и 1373 г. г-н Шишман. Тия трогателни слова от „Синодика”, са излезли най-вероятно изпод перото на Св. Патриарх Евтимий: “На всички, които проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна им памет”. Местоположението на града било: надморска височина - 131 m; GPS координати: 42°29’00” С.Ш. и 26°29’50” И.Д. Крепостта Дъбилин, била разположена на стратегически важен кръстопът. Тя била жизненоважна за свързването на Константинопол и Адрианопол с българската столица Търновград, както и с черноморските градове Анхиало и Месембрия. Крепостта служела като важен търговски и военен център, което й придава изключителна значимост в средновековната история на България. Управлението на крепостта от "господин Шишман" през XIV век, брат (чичо или братовчед) на цар Йоан Шишман, показва, че Дъбилин е бил важен административен и военен център, който е бил под прякото управление на царската фамилия. Надписът, оставен от Михаил-Господин Шишман, е символ на властта и предупреждение за проклятие върху онези, които се осмелят да разрушат този символ на властта. Скорошни изследвания на надписа, открит в крепостта Дъбилин, предоставят нова перспектива относно идентичността на управителя на крепостта през средновековието. Анализът на текста разкрива, че управителят е бил брат на Цар Йоан Александър. Това откритие предполага, че територията на днешния град Ямбол е била вероятно фамилно владение на династията Срацимировци през този период. Този нов прочит на надписа не само променя разбиранията ни за историческите връзки между царската фамилия и регионалните управители, но също така подчертава значението на крепостта Дъбилин като център на власт и администрация. Освен това, това откритие може да доведе до преоценка на политическата структура и собствеността на земите в средновековна България, особено в контекста на фамилните владения на висшата аристокрация. Предвид новата информация, историците и археолозите могат да преосмислят и разширят своите изследвания относно социалните, икономическите и политическите аспекти на региона през XIV век. Така, надписът от крепостта Дъбилин продължава да бъде ключов елемент в разбирането на българското средновековие и да предоставя ценни данни за историческото наследство на страната. Ямбол, защитаван от крепостта Дъбилин, е първият български град, който е оказал изключителна съпротива срещу турците през 1373 г. Обсадата, продължила повече от три месеца, е била по-дълга дори от превземането на Търновград, което подчертава изключителната устойчивост и стратегическа важност на крепостта. Църквата в крепостта и свързаните с нея легенди за светотатството и последващото наказание от Бога допълват културното и духовното наследство на мястото. Разказите за саможертвата на ямболското население и последващото разпръскване на населението след падането на крепостта подчертават трагичната история на съпротивата срещу османското завоевание. Днес останките от крепостта Дъбилин, включително входа и кулата, както и запазеният крепостен зид с височина около 1 метър и дължина около 20 метра, са мълчаливи свидетели на богатото историческо минало на региона. През 1965 г., крепостта е обявена за паметник на културата от национално значение.

Аневското кале се намира край село Анево, община Сопот, област Пловдив, на южния склон на Стара планина. Аневското кале понякога е наричано Аневско градище или Копсис. Тук-таме се среща и с неправилното название Анево кале. Село Анево отстои на 2.2 км западно от Сопот и на 134 км източно от София; разположено е на живописния Подбалкански път от София до Бургас. Около надморската височина на калето има интрига - интересното тук е, че се извеждат различни данни. Според някои източници, височината е 850 м над морското равнище; според други - със сто и десет метра по-голяма. Google maps не ни улеснява, понеже на координатите на калето не извежда данни за височина. Склоновете на възвишението, са изключително стръмни и непристъпни от всички страни. Допълнителна защита представляват и протичащите от запад и изток реки Корудере и Асардере, чийто дълбоко всечени речни корита, се явяват непристъпна преграда пред нападателите. Върхът на хълма е допълнително подготвен за  населяване, като за това се е наложило да се извършат редица дейности по терасирането на иначе негостоприемния терен. На няколко километра на юг от рида, на който се намира крепостта, протича река Стряма. Калето е една от най-добре запазените средновековни крепости в България, със стени, достигащи височина до 14 м, ограждащи двор с площ около 5 декара. Крепостта е построена през Втората българска държава (XII–XIV век) и функционира от XIII до края на XIV век, вероятно като важен център в държавата на деспот Войсил (брат на цар Смилец, 1292–1298 г.), в тогавашния град Копсис. Защо Копсис? В исторически план е известно, че през Средновековието и по-точно през втората половина на 13-ти век районът на днешните Сопот и Карлово е бил автономна област, владение на братята Смилец, Радослав и Войсил. В периода от 1292 до 1298 г. Смилец е български цар. Център на тази област бил българският средновековен град Копсис, за който, освен че е споменаван в историческите писмени извори, не се знае много. Знае се обаче, че от името Копсис произлиза името Гьопса – така била наречена река Стряма по време на турското владичество. Реката протича на няколко километра южно от крепостта. Гьопса било турското име на административната турска област (нахия) в Стрямската долина. Оттук се стига и до извода, че старият град Копсис е бил разположен по долината на река Стряма. Археологическите разкопки, започнали през 1983 г. под ръководството на доц. д-р Иван Джамбов, разкриват многопластовост – от античност (I–V век), ранносредновековие (VII–X век), до средновековни и манастирски структури (XIII–XIV век). Открити са останки от до 15 жилищни постройки, църкви (включително еднокорабни едноапсидни с притвор, украсени с керамика и стенописи), манастир от XIII–XIV век и по-ранна църква V–VI век, както и некропол и находки — монети, керамика, архитектурни детайли и надписи на старобългарски език. Крепостта е изградена на три нива: цитадела (горната крепост), най-силно укрепената част и две подградия с по-ниски, обслужващи жилищни и стопански функции. Западната стена е най-добре запазена. Тя има дължина около 96–110 м; стените са били с височина до 12–14 м и дебелина до 1,65 м, с правоъгълни кули в двата края, високи до 12 м, служили за наблюдение и защита. За градежа е ползвана техника opus emplectum – ломени камъни, споени с хоросан, подсилени с хоризонтални дървени греди („сантачи“). Това е характерно за укрепителните строежи на Втората българска държава. В цитаделата са открити вътрешни постройки и укрепления.Открити са до 15 жилища. В подградието е открит манастирски комплекс с еднокорабна, едноапсидна църква с притвор (XIII–XIV в.), украсена с керамика и стенописи и по-стара църква (V–VI в.), вероятно раннохристиянска. Открит е и некропол с надгробни плочи и надписи на старобългарски език. Всичко това подсказва, че мястото е било не само военен обект, но и духовно средище. Крепостта била съоръжена с пет кули. Първата кула представлява кула порта и е разположена над главния вход в укреплението. Той се намира в най- източната част на южната крепостна стена, която прегражда най-лесния достъп до върха. Кулата има правоъгълен план и днес на терена, следите от нея се различават само по хоросановия отпечатък и по предварителното оформяне на скалите в участъка на входа. Втората кула била разположена на около 18 m от първата в посока север, на източната стена. Тя имала неправилен, петоъгълен план, съобразен с релефа, на който е издигната. Нейното предназначение било да отбранява достъпа до крепостта през малък страничен хребет, който се спуска стръмно в коритото на река Асардере. Следващите две кули на терена са най-добре запазени. Те се издигат съответно в най-северния и в най-южния край на западната крепостна стена. Южната крепостна кула има капковидна форма с тясна страна, насочена на север. Тя е издигната на самостоятелна скала, предварително обработена за издигането на съоръжението. Кулата има максимални размери 32х8.4 m с дебелина на стените от 1.3 m на западната до 1.5 m източната и северната. Имала е най-малко четири етажа и бойна площадка. Днес на терена стените й се издигат на височина 4-5 m и в тях ясно личат отворите, в които са били поставени гредите, поддържащи два от споменатите етажа. Приземният етаж от своя страна, е бил разделен на три големи помещения, които са служели за складиране на оръжия и хранителни припаси. Едно от двете странични помещения, вероятно е представлявало щерна за вода. Входът в кулата е на източната страна, разположен е на няколко метра височина, като до него се е достигало по дървена стълба, закрепена за стената. Входът излиза в средното помещение на приземния етаж и е с ширина 1.15 m и височина 1.5 m. Той бил защитен от напречна крепостна стена с дължина около 4 m, която излиза от тясната страна на кулата и дава възможност на бранителите да обстрелват всеки нападател, опитал се да застане пред портата. Северната кула има неправилен, шестоъгълен план с максимални размери 15.7х15.9 m. Неговите стени са запазени на височина от 2 до 6 m, като дебелината им е идентична с тази на южната кула. Тази кула също е имала най- малко четири етажа с бойна площадка. Приземният етаж и тук е разделен на три помещения с идентични предназначения както на южната кула. Входът в тази кула не е запазен, но като се има предвид, на каква височина са запазени стените й, то със сигурност той се е намирал на височина над 3 m и подобно на южната кула, до него се е достигало с дървена стълба. При разкопките и на двата донжона, археолозите се натъкват на горели пластове. Това дава основание да се предполага, че крепостта е била превзета със сила и е била опожарена. Петата кула не е част от куртината. Тя е разположена източно от източната стена в подножието на скалистият гребен, на около 10-15 m от укреплението. Нейната задача е била да пази всечена в скалите пътека, която се спуска до река Асардере, основен източник на вода за твърдината. Крепостните стени и кулите в укреплението са градени от местен, необработен, ломен камък, споен с много здрав бял хоросан. За увеличение на здравината на хоросана, от която зависи стабилността на сградите на този негостоприемен терен, към него е добавено малко количество счукана тухла.Този хоросан е въведен от римляните през късната античност и увеличава здравината на строежите, но недостатъка му е че е много скъп за производство. ползването му през средновековието е ограничено и обикновено е белег за заможност на феодала. Прави вчеатление, че стените са градени изцяло с реден камък без пълнеж, суха зидария, което също увеличава здравината им. За придобиване на гъвкавост на стените, при опит за разбиването им, средновековният строител е ползвал надлъжно разположени в тях дървени греди-сантрачи. Входовете в укреплението са били два. Освен описаният по-горе главен вход, е имало още един разположен на източната крепостна стена. Той представлява малка потерна, намираща се над петата крепостна кула и от него тръгва спомената пътека до река Асардере. Въпреки голямата денивелация от 24 m, в пределите на укреплението, теренът е бил застроен. Склонът от изток е терасиран, посредством издигането на подпорни стени. Основите на сградите, са положени непосредствено върху скалите, посредством обилно количество хоросан, който е служил за укрепването и поддръжка на стените им и също така е оформял пода в тях. От сградите в укреплението три правят по-голямо впечатление. Едната е голяма правоъгълна сграда с площ от 100 кв.м. Тя се намира в североизточната част на крепостта и със сигурност е установено, че е имала два етажа. Археолозите условно я наричат „болярско жилище“. Другите две сгради представляват църкви. Едната е разположена над така нареченото „болярско жилище“. Интересното при нея е, че абсидата й е част от източната крепостна стена. Втората църква представлява малък параклис, разположен извън крепостта на около 5 m  пред главния вход. Нейните останки са почти напълно обезличени. Интересното при нея е това, че разположението й не е в посока запад- изток, а в посока югозапад- североизток. Това вероятно е наложено, поради особеностите на скалния терен пред укреплението. Този параклис бил защитен от издатък на източната крепостна стена, който е излизал пред крепостната порта и представлява източната стена на параклиса. Всички сгради са градени от ломени камъни с калова спойка с изключение на двете църкви и „болярското жилище“, които са изградени с хоросан. В южното подножие на хълма, на който се намира твърдината, се намират останките на голямо подградие. То е разположено на две тераси, оформени от споменатите реки и от река Таушандере. В по-ниската тераса, археолозите са разкрили голям манастирски комплекс, в който прави впечатление основите на две църкви, които са били богато украсени. Една от тях е изградена още през ранновизантийската епоха V-VI в. През XIII- XIV в. върху нейните развалини е изградена друга църковна постройка. Следи от укрепяване на подградието, засега не са установени. Теренът на подградието е гъсто застроен и на него, както и по терена на Аневското кале, се намират много фрагменти от битова керамика. Иван Вазов, чието родно място е точно Сопот, споменава руините в пътеписа си „Един кът от Стара планина“ (1882 г.). В него той описва меланхоличния облик на старото кале: „Недалеко, въз един скалист, остър, непристъпен рът на ребрата на планината, меланхолно изглеждаше полуразрушената старовремска крепост, въз буренясалите стени на която зееха големи черни дупки, направени от времето. Аз съм ходил и друг път при тези развалини, но никакъв знак или надпис не съм намерил, по който да би се узнало нещо за миналото на този скелет. Никакво предание тоже не съществува в народа.“ Открити отломки от артилерийски снаряди и следи от пожар могат да индикират обстрел по време на Руско-турската война (1877–1878) или използване като учебна мишена.

Аневско кале заслужава се види от всеки българин, изпитващ интерес и гордост от славната и многовековна история на нашия народ и държава. Архитектурното наследство, оставено от Първото (681 – 1018) и Второто българско царство (1185 – 1396) е огромно, но по време на османското владичество, голяма част от тези градежи са разрушени. Някои твърдят, че това е направено, за да бъде заличен завинаги споменът за най-бляскавите векове от българската история. Възможно е. Но е възможно и друго. По нашите географски ширини няма възприета традиция да се пази съграденото от предците. Обикновено се разрушава до основи и ако новите властници направят нещо ново - добре. Ако не направят, камък върху камък не оставят от предишните. И това се отнася не само до османлиите. Старите постройки не са изпълнявали желаните функции от новите поколения. Били са ненужни и на тях се е гледало единствено като на източник, на безплатно депо за готови материали. Разрушаването най-често преследва чисто практичните цели, да се ползват обработените и готови каменни блокове, за построяването на нови сгради и ограждения. Спестяват се години тежък, непосилен каменоделски труд. Да намериш жила с подходящия камък, да го транспортираш дотам, докъдето ти трябва, да го обработиш и чак накрая да го вградиш. Египетски труд. Все пак няколко градежа успяват да оцелеят. Сред тях е Аневското кале, може би, защото е на толкова недостъпно място, че било почти невъзможно да се разчепрасти, за да се ползват камъните за нови градежи. Днес крепостта е сред най-запазените в цяла сегашна България. На места останките от крепостните стени и кули се извисяват на височина от 12 до 14 метра, загатвайки бегло за величието на укреплението по време на Второто Българско царство. Архитектурният план на крепостта също е много интересен и впечатляващ. ползвайки естествения наклон на върха, укреплението е разделено на няколко различни нива, като най-високото представлява цитаделата (вътрешното укрепление или сърцевината на крепостта), проектирано за самостоятелна отбрана. В останалите нива са разположени други постройки, обслужващи крепостта. Съобразявайки се отново с релефа на терена, главният вход на калето е разположен на южната страна на укрепения град. На практика подградието и цитаделата на средновековната крепост представляват основните квартали на средновековния град Копсис, за който учените изказва хипотезата, че е предшественик на по-късно възникналия град Сопот. Археологическите разкопки в целия район около Аневското кале, започвали през 1983 г., установяват няколко изненадващи факта: укрепеният град разполага с две църкви и манастирски комплекс с още една църква. Под средновековната църква археолозите откриват останки на още по-ранен църковен строеж, който датира от 5-6 век. На мястото, на което е разположено калето и подградието, са намерени следи от живот и укрепление още по-назад във времето – в Късната Античност (1-5 век) и Ранното Средновековие (6-10 век). Анализирайки поредица от множество артефакти, археолозите заключват, че Аневското кале в запазения до днес вид започва да функционира в началото на 12 век и е изоставено в края на 14 век, когато вече България е под османско владение.  Аневското кале е споменато и във византийската историография. А е известно, че тя се слави с голямата си точност и правдивост. Хронистите Георги Пахимер и Йоан Кантакузин отбелязват в писанията си, че Аневското кале, е столица на владенията на братята Смилец, Войсил и Радослав.  Смилец дори успява да се възкачи на българския престол, царувайки от 1292 до 1298 г. Тримата братя произхожда от знатен български род – огромна феодална фамилия, чийто владения се простират от Сливен до Аневското кале. Тази част от българското царство в миналото е известна като Средногорското княжество. По време на войната (1877 – 1878) Аневското кале отново влиза в действие. Намерените осколки от артилерийски снаряди са доказателство, че останките на крепостта са обстрелвани от руската войска, тъй като войски на турската армия се укриват в тях. Според друга версия, укреплението е ползвано за учебна стрелба. Каквото и да е истината, войната още повече допринася за разрушаването на този невероятен архитектурен шедьовър, завещан ни от Второто българско царство.  Атрактивността на крепостта Аневско кале, се увеличава за туристите и пътешествениците днес, с още два факта: буквално на няколко метра се намира Сопотският манастир “Възнесени Господне” или “Свети Спас”, основан на днешното си място в края на 14 век.

За да стигнете до Асеновата крепост, имате за оправна точка град Асеновград, българският Йерусалим. Известен е още и като градът с най-много църкви, и параклиси. Асеновата крепост е мястото, което се издига гордо над град Асеновград и го пази; крепост, която ни връща назад към историята, написана със златни букви. Крепостта, позната още като Петричка, се намира на 2 км от град Асеновград в полите на Родопите. Намира се в дела Чернатица на Родопите. Разположена е на рида Могилата върху самотна скала и е надвесена над шосето Асеновград-Смолян, минаващо по долината на река Асеница; върху скалист връх на левия бряг на реката. Крепостта е обявена за архитектурен паметник. Посетилите я, имат възможност да достигнат и до намиращите се наблизо параклиси „Св. Атанасий”, „Св. Никола”, „Св. Димитър”, „Св. Илия”, където има обособени кътове за отдих и подходящи места за пикник, както и да се разходят по останките от римския път от Асеновград до Бачковския манастир. В околностите на Асеновград има пет манастира, 33 църкви (14 в самия град) и над 40 параклиса. Заедно с тях Асеновата крепост е част от културния маршрут Родопската Света гора. Крепостта е известна като свещената порта на Родопите, мястото на раздяла с Тракийската низина. Асеновата крепост дава ясна представа за средновековните укрепителни съоръжения и пренася посетителя й в отдавна отминали времена. Естественият скален масив, на който се намира крепостта, със своите отвесни склонове, е недостъпен от трите си страни. Най-ранните археологически находки датират от V-ІV в. пр. Хр., когато траките, оценили непристъпността на терена, построяват укрепление тук. Стратегическото разположение и естествената защита на местността, прави района на крепостта обитаван и през римската и ранно византийската епоха. Според археологически данни българската крепост датира от втората половина на IX в. Намирани са монети от времето на император Теофил (829-842). Крепостта е подновена по времето на римския император Юстиниан като една от 300-те крепости, подготвени за защита от навлизащите в империята славянски племена. Първоначално тя представлявала малка стратегическа крепост-кула на прохода, свързващ Тракия с Беломорието, по дефилето на река Чая. По-късно край нея се обособили две села - Петрич и Стенимахос. Първи писмени сведения за Асеновата крепост намираме в Устава на Бачковския манастир, където е наречена "укрепеното селище Петрич".  Бачковският манастир е основан през 1083 година. Тогава византийският военачалник Григорий Бакуриани му приписва крепостта. В Устава Бакуриани дава на манастира „моето голямо село Станимах с неговите две построени от мене крепости”. Съдбата й обаче през следващите години е тежка, често преминава през различни владения, набези и дори разрушаване. Склоновете на рида на запад от черквата са не само отвесни, но дори надвесени над реката, което ги прави абсолютно недостъпни. Крепостта е превзета от кръстоносците по времето на Третия кръстоносен поход през (1189–1192 г.) . Под тяхното командване издържа 13-месечна обсада от цар Калоян и неговата армия. Малко по-късно попада в ръцете на българите, за да дойде периода на най-голям разцвет. Асеновата крепост е разширена и укрепена през 1231 г., по време на управлението на цар Иван Асен ІІ, чието име носи. Заради влошените външнополитически отношения с Латинската империя, Цар Иван Асен II през 1231 година прави мащабни разширения и оставя свидетелство за това под формата на скален надпис. В чест на тази промяна, над тогавашния вход на крепостта бил поставен възпоменателен надпис, който да свидетелства за това ново значение. Надписът гласял: “В лето 6739 (1231 година), индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град.” Поставено е началото на разцвета на крепостта. Тя е притежавала собствена армия и администрация. Така крепостта започва да носи името Асенова крепост или крепостта на Асен, а градът от Станимака, е преименуван на Асеновград. През този период крепостта представлява същински феодален замък, с водохранилища, величествена кула, жилищни постройки. В най-западната част на Асеновата крепост е вътрешната кула, която има неправилна четириъгълна форма. Тя служила за наблюдателница, затова е разположена в най-високата част на планината. В нея са намерени битови предмети, които са доказателство, че тя служила и за укрепление на защитниците. Има изградени водохранилища, които са в най-защитената част на акропола и са така създадени, че водата да се задържа и да не изтича от тях. Едновременно с това лесно се пълнели при дъждовно време. При падането на България под османско господство, тя в голяма степен е разрушена. Храмът "Св. Богородица Петричка" е единствената изцяло запазена сграда. Тя е еднокорабна, едноапсидна и е изпълнена с различни техники на градеж, изографисана от изкусни майстори. Тя е на два етажа, като първият от нея бил предназначен и подготвен за костница, но никога не е ползван по това предназначение. Вторият етаж е същинстката църква, като в нея и до днес са запазени стенописи от 13 век. Там отляво на свода, отделящ проскомидията от Св. престол, е много добре запазен поразителен образ на едно от лицата на вехтозаветната троица. Църквата “ Св Богородица Петричка” е една от първите източно-православни храмове, към който е построена кула, служеща едновременно за камбанария и наблюдателница. Крепостта се състои от външно укрепление и вътрешна част (цитадела). Външната крепостна стена има с дебелина 2,9 м. и е със запазена височина до 3 метра.  Скалният рид, на който е построена се извисява на 130 м от нивото на града, на около 100 м над нивото на реката и на около 30 м от пътя Станимака - Бачковски манастир. Пътят минава в подножието на крепостта. Най-достъпна е височината само от югозападния й край, и от тази именно страна, е направена пътека в скалата за ездачи и пешаци. Широка около 2 метра, през пътеката севлизало в крепостта и се отивало до черквата. Разкрити са крепостни стени, вътрешна крепостна кула, водохранилища, малка крепостна църква (параклисът Света Богородица), жилищни помещения и др. Вътрешната крепостна кула е в най-западната част на акропола и в основата си има неправилна четириъгълна форма. Тя е от типа вътрешни кули, които са се строели на най-високото място и служела за наблюдение и защита. Представлява висока, тясна сграда. Преустройвана е три пъти. Намерените фрагменти от битова керамика, кости от животни и други предмети говорят, че е служела и за жилище на защитниците на Асеновата крепост. През 1402 година е период на война за престола в Османската империя. Тя е между синовете на султан Баязид – Сюлейман и Муса. Муса се укрепва в крепостта, където води тежки битки с брат си. В крайна сметка не издържа и се предава, а след тази победа мястото е изравнено със земята. Единствено църквата “Св. Богородица Петричка” остава непокътната, незнайно по каква причина. През 1991г църквата е осветена и реконструирана. Няма да е естествено, ако не съществува легенда, свързана с Асеновата крепост. Точно на Бъдни вечер, местен жител от Станимака минавал от там. Настанала буря и той решил да потърси подслон в църквата. За негово изумление, тя светела, чували се молитви, пеел свещеник, имало християни на литургия. Споменавало се името на императора, свитата му и на генерал Вриенос. Всички казали “Амин” и изчезнали. Човекът бил смаян и не можел да повярва, че църквата е празна. Според легендата, това бил свещеникът Антимос и последната му служба. Той бил поканен от генерал Вриенос да обслужи празнична литургия за Бъдни вечер, но побързал да я претупа и да седне да се наяде. С това ядосал Господ Бог и наказанието му било в продължение на 500 години, по същото време, със същите хора, да изпълнява нормална литургия.

Крепостта Маркели е един от най-забележителните и добре съхранени археологически паметници в днешна Южна България. В по-ново време, старината попада в полезрението на Константин Иричек, който се явява и първият ? изследовател. Първото професионално изследване на крепостта правят братята Шкорпил в края на XIX в. Археологическите проучвания на обекта започват през 1986 г. и продължават до 1994 г. След десетгодишно прекъсване разкопките са подновени през 2004 г. Крепостта Маркели или Маркелли (на гръцки Маркеле), е късноантична и средновековна византийска крепост, която се намира в района на община Карнобат. Най-големият ранновизантийски град през VІІ век и мощно старобългарско укрепление пред източностаропланинските проходи Ришки, Върбишки, Веселиновски, Айтоски от началото на ІХ в. Важен пункт е по оста Константинопол – Адрианополис – Плиска. Заема западния край на възвишението Хисар, което е част от южната верига на Източна Стара планина. Още през II век, заради заблатяването, по построения мост над р. Мочурица, е минавал единственият път по направление север – юг за област, простираща се на десетки километри на изток и запад. Именно уникалността на римския мост определя стратегическото значение на построената 300 години по-късно крепост на възвишението над него. Първоначално в края на IV и в началото на V век на хълма е изграден мартириум, в който се предполага, че е погребан християнски мъченик. Датата на изграждането му сочи времето на християнизацията на местното население в Североизточна Тракия. Мартириумът няма аналог на Балканския полуостров и като най-близък еднотипен паметник се свързва с Дамус Ел-Карида в Картаген. През VІ в. върху мартириума е изградена импозантна трикорабна базилика, която през VІІІ в. при серията сблъсъци на империята с България е разрушена. Разкритите при археологически разкопки материали (битова керамика) свидетелстват, че на хълма, върху който по-късно е възникнала крепостта, е съществувал поселищен живот още през късно-желязната епоха (I  хил. пр. Хр.). Стратегическото разположение на хълма, от които се открива просторна гледка на един обширен район с радиус 30-40 километра, включващ основната Старопланинска верига, Карнобатското поле и източния край на Средна гора, е повлияло за възникването на крепост на това място. Разкритият във вътрешността на крепостта църковен комплекс с раннохристиянска базилика подсказва, че през V-VI в. тук вече е имало обособено епископско средище, подвластно на Константинополската патриаршия. Върху руините на двете по-ранни християнски съоръжения (мартириума и базиликата) в края на ІХ в. или началото на Х в. е изградена старобългарска църква. Тя е еднокорабна, едноапсидна, с издължен наос. Богатата мраморна декоративна украса, абсолютно аналогична на Преславската, показва и новата роля на Маркели – мост между столицата Преслав и ново присъединените южни територии с Дебелт. Най-късният културен пласт в този многослоен християнски комплекс е кръстокуполна черква от ХІ в., просъществувала до ХІІІ в., която е интересно от архитектурна и строителна гледна точка съоръжение, богато украсено с мозайки, мраморна пластика и стенописи. Запазени части от колони, капители, стълбчета от олтара и част от амвона могат да се видят в залите на Археологически музей Карнобат. Крепостта възниква през късната античност и първоначално е защитавана от крепостна стена, а през Средновековието – от изградени мощни земни отбранителни валове. Естествени защитни прегради към крепостта са река Мочурица, която е и неин основен водоизточник, и скалните откоси в северозападната част. Изборът на мястото на крепостта Маркели, от стратегическа гледна точка, показва много добро познаване на общогеографските особености на един обширен район с радиус 30-40 километра, включващ основната Старопланинска верига и източния край на Средна гора. Крепостта има визуална връзка с много укрепени селища в околността, по-важните от които са античният и средновековен комплекс от две крепости и няколко големи селища на 1 – 2 километра западно-северозападно от село Зимен; крепостта на Войнишкия Бакаджик на около 2 километра южно от село Войника; крепостта над Марашкия проход на около 4 километра западно от село Седларево; „Малкото“ и „Голямото кале“ на 4 – 4,5 километра северозападно от село Везенково; крепостта „Обраслото кале“ на около 1 километра северно от село Подвис; крепостта на Големия Бакаджик. Освен с тези обекти, Маркели има много добра визуална връзка и с Мокренския проход, с района на Върбишкия проход, с местността Яйлата в Ришкия проход и други. Прави впечатление изборът на място на водоотбранителната кула на левия бряг. Тя е разположена точно срещу единствения в близкия район участък от реката, с плитко скалисто корито, без затлачвания и заблатявания. Археологическите разкопки, започнали през 1986 г., разкрили средновековна базилика от VІ в., старобългарска църква от Х в., византийска църква от ХІ в. Площта на оградената от крепостната стена територия, на вътрешното укрепление е 14.6 декара, а общата площ на крепостта, заключена между отбранителните валове от изток и юг, и река Мочурица е 460 дка. Във вековете преди хилядната година, крепостта Маркели е заемала важно място в политическия живот на Балканите. Голяма е вероятността именно в нея да са се сключвали мирни договори. Освен това тя е служела за отправна точка на войските, поемащи в поход. Със създаването на българската държава на Балканския полуостров, и по-скоро, с израстването на Плиска като държавен център в средата на VIII в.,  паралелно израства и крепостта Маркели, която е контролирала най-прекия път от Плиска до Константинопол. С това се обяснява, защо край нея са  се разиграли няколко съдбоносни битки, както за България, така и за Византия. През 756 г. се води сражение при тогава пограничната крепост Маркели. Българският владетел кан Винех губи тази битка с византийския император Константин V Копроним, за което пише патриарх Никифор. В 792 година, според Теофан Изповедник, император Константин VI е разбит при Маркели от войските на българския владетел кан Кардам. Сблъсъкът завършил с разгром на византийците. През лятото на 792 година, византийският император повежда армията си към България. Кардам го пресреща с войската си край крепостта Маркели, тогава гранична. Укрепленията, предварително заети от българите, преграждат пътя на византийците към Ришкия проход и столицата на Кардам, Плиска. В края на юли, Константин VI взема фаталното решение, да нападне укрепленията, подлъган (според византийския летописец Теофан Изповедник) от „лъжепророци“, че ще спечели. Преди битката, докато изчаква византийското нападение, Кардам съсредоточава тайно част от конницата си в прикритие зад хълмове, встрани от бойното поле. Поради неравния терен настъпващата византийска армия разстройва редиците си. Българският владетел се възползва от това и предприема контраатака, която носи пълен успех. Конницата на Кардам обхожда противника и не му позволява да отстъпи в укрепения лагер и крепостта Маркели. Българите завладяват обоза, хазната и палатката на императора. Те преследват Константин VI до столицата му Константинопол и по време на преследването, избиват голям брой войници. В битката загиват и много византийски военачалници. Плиска, След поражението, Византия е принудена да сключи мир с Кардам, като се задължава да му плаща данък. Четири години по-късно (796 г.) императорът прекратява плащането. Това води до нова война в Тракия, която приключва без решителен сблъсък. Враждебните действия между България и Византия продължават и при наследника на Кардам, кан Крум. Маркели играе важна роля и по време на събитията в 811 г. Гарнизонът на крепостта е един от първите, изправили се срещу армията на император Никифор. След яростна битка градът бил щурмуван и превзет. Но византийските загуби били толкова големи, че ромейският владетел се принудил да даде почивка на войската си, използвана от Крум да извърши мобилизация в Северна и отвъддунавска България. Решимостта на българите при Маркели за съпротива демобилизирала някои висши византийци, които избягали при българите. Между тях бил и ковчежника Византий с цялото императорско съкровище. От Маркели Никифор тръгнал на поход към Плиска и като ограбил и опожарил българската столица, Никифор потеглил обратно към Константинопол като победител, но без да подозира, попаднал в засада в планинските теснини на Върбишкия проход, където е напълно разбит от войските на хан Крум и загубва живота си и не се завърнал никога повече. След 812 г. Маркели вече завинаги станал български град. Тези големи български успехи, са отразени в един малко известен епиграфски паметник – т. нар. „Кадъкьойски триумфален надпис”, открит в „Градището” край с. Малък Преславец, Силистренско. Крепостта Маркели била резиденция на брата на кан Крум, отбелязан в т.н. Хамбарлийски надпис. След тази война българската граница е преместена завинаги далече на юг и Маркели загубил стратегическата си функция на преден пост на българската отбрана в южно направление. Но той си останал голям български укрепен град и в късното средновековие, както личи от открити от археолозите монети на цар Светослав Тертер (1300 – 1322) и Иван Александър (1331 – 1371). С попадането на Маркели в български ръце, крепостта е разширена и доукрепена, като около нея са изградени едни от най-грандиозните землени съоръжения (валове и ровове) на Балканския полуостров. Така крепостта се очертава като най-голямото и мощно старобългарско укрепление на юг от Стара планина, пред старопланинските проходи Ришки, Върбишки, Веселиновски, Айтоски, както и най-голямото укрепление в Тракия от началото на ІХ в. За живота на Маркели през ХІ-ХІІ в. и до началото на ХІІІ в. съдим и по останките на стопанските сгради с верижна планировка. Това било време на стопански, търговски и културен разцвет на средновековния град. Колективна находка от 37 златни монети на трима императори (Никифор ІІІ Вотаниат, Алексей І Комнин и Йоан Комнин), събирани продължително в период от около 70 години, внася нови белези за това стопанското развитие. Според данните от археологическия материал крепостта е разрушена и напусната през лятото на 1207 г., след набезите на рицарите на император Хенрих Фландърски (Анри) в тази част на Тракия. Византийската писателка Ана Комнина пише, че в 1089 година баща й император Алексий I Комнин използва Маркели за база при операциите си срещу печенезите и куманите. Вероятно крепостта Маркели е разрушена при куманското нападение над Византийската империя през 1090 г. Археологическите данни сочат, че краят на крепостта и града Маркели настъпва в началото на XIII  в. – при наказателния поход на латинския император Хенрих Фландърски през лятото на 1207 г. Историческите извори сочат, че тогава предводителят на кръстоносците плячкосал и опустошил цяла Североизточна Тракия. В това число попадат древните градове-крепости: Туида (Сливенският Хисарлък), Авли (локализиран в района на днешния пътен възел „Петолъчката”), Терме – Акве Калиде (Бургаски минерални бани) и др. Предполага се, че напусналите жителите на разрушения Маркели поставят основите на днешния Карнобат.  Маркели е бил разрушен от турците отново навярно в 1371 г. след битката при Черномен, а жителите му основали днешния Карнобат. Има сведения, че в началото на втората половина на XIV в. източно от мястото на възловия град Маркели, вече е съществувал градът Каръновасъ. Този факт е отбелязан доста по-късно – едва през 1762 г. от дубровничанина Руджиер Йосиф Божкович. За съжаление крепостната стена днес едва личи. Само на едно място тя е висока около 1,5 м. Надморската височина на крепостта е: 215 m GPS координати: 42°38’14” С.Ш. и 26°53’48” И.Д. Общата площ на крепостта, заключена между отбранителните валове от изток и юг, и река Мочурица е 460 декара. Площта на оградената от крепостната стена територия е 14,6 декара. Площта на източното разширение е 3,8 декара. Общата дължина на крепостната стена по най-вероятното трасе е повече от половин километър - 530 метра. Общата дължина на стената на източното разширение по най-вероятното трасе е 150 метра. Денивелациите на отделните части от крепостната стена, са, както следва: северна – от изток към запад – 15 метра; южна – от изток към запад – 17 метра; източна – от север към юг – 2 метра; западна – от север до най-ниската точка – 9 метра, от най-ниската точка до югозападната кула + 7 метра. Надморската височина на най-високата точка от обекта до източната крепостна стена е 225,5 метра. Във високия североизточен край на крепостта, са разкрити няколко разположени една върху друга християнски култови сгради. В края на IV век там е построен мартирий с размери 3,8 ? 4 метра. Той е частично разрушен във втората четвърт на VI век, след което на негово място е изградена голяма трикорабна базилика. Тя е разрушена през VII или VIII век и през IX век е заменена от по-малка кръстокуполна църква. В днешна България няма известни картографски източници от Античността и Средновековието, които да съдържат данни за крепостта Маркели. В една по-късна карта на България и Румелия, издадена през 1791 година във Венеция от Антонио Заппа, условният знак за град Карнобат дава информация за укрепление, подобно на антични и средновековни обекти, като Марцианопол, Никопол, Никополис ад Иструм,  Търново и други. Веднага след началото на Руско-турската война от 1877 – 1878 година, руският топографски корпус започва едромащабно геодезическо заснемане на българската територия, в резултат на което се създава многолистната топографска карта в мащаб 1:42 000, а също и карти в производни мащаби (1:126 000, 1:210 000 и пр.). Картните листове получават популярното наименование „верстовки“, тъй като за основна мерна единица е използвана руската верста (1 верста = 500 сажена = 1,067 км). В картен лист М 1:126 000, № У1-8, районът на Маркели е означен като развалини „Черкез-кьой“. Картографирани са и надгробни могили северно от обекта. Долината на р. Мочурица е изобразена като силно заблатен участък. Най-близките села до обекта са Бюкюрдира/Бюкюрджели (Бюкюрджалии, днес Церковски), Кара-каузлы (Кулазлии, Колазлии, днес Крумово градище) и Турско-Бейкюй (Турско Бей Кьой, днес Искра). Най-голямото населено място в околността, е град Карнобат (означен Карнабатъ), който по времето на картографирането е имал 680 къщи. Релефът на самия археологически обект обаче, е много силно видоизменен от огромните по обем земни работи по изграждането, по времето на Първата българска държава, на системата от защитни валове и ровове. Разположението на тези фортификации е много умело съчетано с естествения релеф, с оглед постигане по-големи размери на съоръжението. Това затруднява преодоляването му от противника, за някои участъци може да се отчете над 10 м височина на вал и над 3 м дълбочина за ров. Оформеният между двата вала в южния край на крепостта дол, както и понижението на терена между втория вал от юг на север, и подножието на южната крепостна стена, също нямат естествен произход. Те показват местата, от които са изземвани земни маси при изграждането на валовете. Внушителният обем на земните валове създава и първоначално визуално впечатление за естествени форми на релефа, особено при наблюдаването им от подножието на крепостта. Археологическо разкритие, показва строителен шедьовър: водоснабдителното съоръжение. Изградено по западния склон на възвишението, непосредствено до протичащата река Мочурица, то е в пряка връзка с античния и средновековен мост. Представлява сложна строителна система от кули, резервоари за вода и тунел, свързващ крепостта с реката. Водоснабдяването е организирано чрез два резервоара с различна вместимост, от които поне единият е функционирал на принципа на артезианските кладенци. Близки и аналогични съоръжения с такова предназначение са тези от Царевец, Червен и Цуида, но водоснабдителното съоръжението при карнобатската крепост е много по-ранно и използвано в много широк времеви диапазон – още от Античността до ХІІІ в. Има поне две основни хипотези за произхода на името на крепостта Маркели. Първата асоциация, която се прави, е свързаност с река Мочурица (старото й име е Марцил). Най-разпространената теория е, че името идва от древното наименование на реката в подножието на крепостта – Марцил. По-късно това име се е развило в Маркели чрез добавяне на характерното за тракийските места окончание –кал(а / ай / и), образувайки названието на укрепленията. Други спекулации търсят етимология с келтски, тракийски или латински корени, макар и без детайлна аргументация в повечето източници.

Многопластовият християнски култов комплекс в крепостта Маркели, представлява наслоявани една над друга четири архитектурни структури, съществуването на които обхваща периода от IV до XII в. Това са: раннохристиянски мартириум, раннохристиянска трикорабна базилика, старобългарска църква и византийска църква. Най-долният и най-старият пласт е зает от християнски мартириум (мавзолей за съхраняване мощите на мъченик) от края на IV началото на  V век. Според специалистите, съоръжението няма аналог на Балканския полуостров. Датата на изграждането му подсказва за времето на християнизация на населението в Североизточна Тракия. Всъщност, началото на крепостта и града се свързва именно с изграждането на тази култова постройка. Култът към светеца мъченик, чиито мощи са били съхранявани тук, са допринесли в известна степен, около мартириума да бъде изградено каменно-тухлено укрепление. Укрепването на крепостта с мощните крепостни стени с дебелина до 3 м и ранновизантийските кули с формата на вписан кръст,  е било подчинено на концепцията на вече съществувалия раннохристиянски мартириум. Археологическите проучвания сочат, че мартириумът е съществувал до VI в. През VI в. върху  мартириума е била изградена раннохристиянска базилика, която представлява втория пласт на комплекса. По план църквата е трикорабна и триапсидна. Размерите и пищната ? украса, позволяват сградата да бъде отнесена като главен храм на епископско средище. От намерените археологически материали се разбира, че базиликата е била богато стенописана, в нея е имало мозайки и стилна пластична украса. Много декоративни детайли (колони, капители, части от олтарната преграда и амвона) са изработени от скъп мрамор. Частично съхраненият двустъпален синтрон в олтара на храма и наличието на богата декорация, както и присъствието на Маркели в епархийските списъци от втората-третата четвърт на VIII в. като епископско седалище във Филипополска митрополия към Константинополската патриаршия, показват, че този храм е бил катедрален в град, който е център на епископия. Базиликата е построена според изискванията, посочени в известния указ на император Зенон. Тази впечатляваща сграда е била унищожена по време на състоялите се край Маркели военни сблъсъци между България и Византия (края на VIII – началото на IX в.). След покръстването на българите, в края на IX или началото на X в. при управлението на цар Борис I или в началото на управлението на цар Симеон, върху руините на раннохристиянските мартириум и базилика е издигната старобългарска църква. Тази постройка е еднокорабна и едноапсидна с издължен наос. Богатата мраморна декоративна украса на храма напълно отговаря на тенденциите на  Преславската художествена школа. В насипа на християнския комплекс са намерени интересни мраморни детайли от пластичната украса на църквата. Особен интерес представлява разкритата тук мраморна плоча с релефна растителна украса, срещаща аналогии само в Преслав и Сливенския Хисарлък.  Намираните подобни облицовъчни плочи в Преслав произхождат от Малката дворцова църква, Патриаршеския дворец, Дворцовия манастир и църквите в местностите „Гебе клисе” и „Чупката”. Според големият изследовател на българските старини Вера Иванова, в тези плочи се наблюдава нов плоскостен стил, който е повлиян от Константинополската култура, а според Никола Мавродинов, те са украсявали олтарани прегради. Освен плочата в руините на старобългарската църква на Маркели са открити и части от капители, фризове и други декоративни орнаменти, в които също се наблюдава Преславското културно влияние. Старобългарската църква вероятно е разрушена при разсипването на Маркели от печенегите. За последен път Маркели се среща в писмените извори през 1078 г., когато според византийския историк Анна Комнина, печенегите при своето настъпление на юг от Стара планина се установили на лагер „между Голое и Дямпол, край така наречената Маркели”. Византийската църква е най-горният и последен културен слой от църковния комплекс в Маркели. Тя е изградена по времето, когато България е под византийска власт (XI-XII в.). Това е периодът на стопански и културен разцвет на средновековния град. От този храм, както и от многобройните монетни находки, историците днес съдят, че Маркели е просъществувал и след печенегското опустошение, в периода XI-XIII в. (времето на византийското робство и малко през Второто българско царство). В архитектурно отношение византийската църква представлява трикорабна, триапсидна и еднокуполна базилика, типичен представител на византийското църковно строителство, което се среща на много места из Балканския полуостров. Храмът е бил богато стенописан и украсен с пластична декорация, в която са използвани сполии, мрамор, мозайки от предходните храмове. Църквата е унищожена през 1207 г. заедно с крепостта при нашествието на Хенрих Фландърски. Това се потвърждава е от един интересен графит разкрит върху северната страна на южната апсида. На рисунката е пресъздаден рицар с шлем с пера и с кръст на гърдите му, което може да бъде отъждествено единствено с изображение на кръстоносец. В чест на средновековната крепост, остров Смит в Антарктика има нос, наименуван нос Маркели.

Още една средновековна крепост, този път в Югозападна България. В близост до град Мелник, на няма и километър разстояние, южно от града, на хълма Свети Никола, е разположена Мелнишката крепост. Крепостта съществува от началото на XI век. В началото на XIII век е преустроена. Това е времето на управление на деспот Алексий Слав, властелин на региона при царуването на Цар Калоян (1197-1207). Поради тази причина носи и името на владетеля Слав. Има пряка визуална връзка с Петричката крепост, като това веероятно е помагало в миналото, за да се комуникира чрез различни символи. Започва периодът на най-големия възход на Мелник. Градът се превръща в център на Мелнишкото художествено средище, известно с оригиналната си иконописна школа, но и с уникалната си сграфитокерамика. Деспот Слав е един от най-необикновените владетели през Средновековието. Управлявал значителна част от южните територии на Второто българско царство. Това са силни крепости като Цепина, Стенимахос, Кричим, Паталеница, Баткун, Перперикон, Мнеакос, Ефрем, Якоруда, Неврокоп. При Слав е най-продължителното самостоятелно владение на български болярин през ХIII в., просъществувало около 23 години - от 1208 г. до паметната победа при Клокотница на Иван Асен II над Теодор Комнин, на 9 март 1230 г. През целия си живот Алексий Слав не престава да оспорва царския престол и да се домогва до трона. Не стига, че е племенник на царете Асен, Петър и Калоян, но Деспот Слав е и зет на латинския император Анри Д'Ено от Фландърската династия. Въпреки че съдбата не отредила да стане цар на цяла България, Алексий Слав донякъде с право имал царско самочувствие. Построеният от деспота манастир "Света Богородица Спилеотиса" (Св. Богородица от пещерата) бил наречен царски и деспотски. Също като другия си братовчед, цар Иван Асен II, Алексий Слав притежавал високи дипломатически способности, имал безпогрешен политически усет и умеел да маневрира в отношенията с латини, българи и ромеи. Успявал да се ориентира в сложната политическа обстановка на своето време и взимал решения с ум и мъдрост, довели до превръщането на държавата му в остров на стабилността. Деспот Слав е с огромен принос в опазването на източното православие. По волята и с усилията на Алексий Слав, неговата столица Мелник, била превърната в митрополитски център, обединяващ две епархии - на Мелник и на Сяр. И това, въпреки факта, че в Сяр латините били издигнали католически архиепископ. Крепостта му била с площ около 3000 кв.м и имала форма на издължен неправилен многоъгълник, защитен от ров и кули. Днес запазена се издига само част от източната й стена, като тя на места се извисява до 9-10 м. височина. При разкопки са открити също части от западната и от южната стена. Днес комплексът „Деспотславова крепост”, включва крепостта и няколко духовни храма със същото разположение („Св. Зона”, „Св. Никола” и „Св. Харалампий”). За съжаление, от крепостта е останало малко, понеже поне половината се срутила по време на голямото земетресение в района на Кресна в началото на ХХ в. От периода на Мелник като столица, датират няколко еднокорабни енорийски църкви в подградието. Край тях се оформили малки квартали - енории, с по няколко каменни къщи. Крепостта е паметник на културата с национално значение.

Друга средновековна крепост в Югозападна България, разположена на възвишение в северните склонове на Беласица, на 2 km южно от град Петрич, е Петричката крепост. Османлиите я наричали Гяур калеси (в превод от турски: Неверническа крепост). Тя е от V – VI век, ползвана и в XI – XII, но най-интензивен живот е имала в XIII – XIV век. Крепостта е пазила разположения в подножието й град. От нея е охраняван пътят по дясната страна на река Струма, при входа на Рупелския пролом. Същевременно осигурявала контрол на пътя Струмица-Мелник, отклонението за Солун и долината на река Струмешница. Има визуална връзка с Мелнишката крепост. Вероятно в 1382 година е унищожена, когато Петричко пада в ръцете на османските турци. Укреплението е с елипсовидна форма и площ 0,5 – 0,6 ha, а каменната стена на крепостта е дебела 1,80 m. В най-достъпната южна зона има голяма петоъгълна кула, за която има сигурни данни, че е ползвана и през XV – XVI век. След археологически разкопки, е разкрита голяма част от западната крепостна стена. На места тя достига до 2 m височина. Изградена е от грубо обработени камъни, споени с бял и червен хоросан. До източната крепостна стена има бастион и потерна, а главният вход е от юг. Недалеч от крепостта, са открити две големи находки монети от времето на византийските императори Мануил I Комнин, Исак II Ангел и Алексий III Ангел. През 1891 година Георги Стрезов пише за крепостта: „Откъм западната страна, вън от града се виждат развалини от една кула, „Гяур кулеси“ наречена. Местно едно предание разказва, че тя била част от една крепост, която принадлежала на някой си български цар. От тая твърдина сега стоят само железни затворени врата.“ Легендата за падането на крепостта под османска власт, стои в основата на герба на Петрич.

Средновековен български град, един от най-значимите военни, културни и църковни центрове на Втората българска държава (12-14 век), бил Червен. Той съществувал до днешното с. Червен на 34 km южно от град Русе, на около 72 m над нивото на реката Черни Лом. Склоновете на рида от юг и север са отвесни и скалисти, докато от запад и югозапад- по-полегати. Най-достъпна е от изток, по билото на рида. Състоял се от донжон, замък, вътрешен град, външен град и неукрепени квартали. Общите максимални размери на укрепената площ са с дължина около 835 m и широчина от около 51-125 m. В нея се обособили т. нар. вътрешен укрепен град, който заемал скалния рид, външен укрепен град западно от вътрешният и подградие, което се намирало в подножието на рида. Червен бил застроен с обществени, жилищни и стопански сгради, като тяхната плътност във вътрешния град била по-висока. Сградите се издигали на по няколко етажа и между тях се провирали тесни улици. Главната улица, широка около 2 m, пресичала по дължина целия град. Най-открояваща се била цитаделата, която заемала високата част на рида. Цитаделата е замъкът на червенските владетели. Във вътрешния град се намирали обществени сгради, най-големите и красиви църкви. В нейния източен край, бил и градският площад. Територията на външния град била усвоявана постепенно. В началото там преобладавали занаятчийските работилници, но през ХІV в. те били изместени от жилищни квартали. Външният град все още се проучва. Градът е издигнат на важно кръстовище. От тук в посока изток-запад минава пътят от „Ятрус“ към „Абритус“ и пристанищата на Черно море. На 2 km източно от Червен в посока север-юг върви пътят от „Тигра“ и „Сексагинта Приста“ към „Туида“ през прохода „Демир капия“/“Вратник“, а на около 5 km западно в посока север-юг върви пътят „Сексагинта Приста“- „Никополис ад Иструм“ с отклонения към проходите „Бялата крава“ и „Твърдишки“. Първи заселват мястото траките, през ХІІ-VІ в.пр.н.е., по време на римското владичество, вероятно на мястото имало гарнизон, охраняващ моста през реката. Мощната крепост била издигната по времето на византийския император Юстиниан, през VІ век. По-късно градът е завладян от българите. Червен бил една от най-значимите крепости в историята на Второто българско царство. Той има всички белези на големите укрепени градове - вътрешният град бил пазен от висока крепостна стена, подсилена с бойни кули и бастиони. На най-високото място се издигал феодален замък или цитадела. Той е с размери 70х35 m. Застроената територия на Червен имала площ от около 180 хектара и значително превишавала размерите на повечето от останалите средновековни, български градове. За произхода на името Червен (Чрьвенъ) се борят с аргументи няколко хипотези. Най-разпространената от тях, естествено е, че името е производно от прилагателното „червен“. Според друга версия, името е дадено от руски преселници, напуснали едноименния си град в Галиция след татарското нашествие от 13 век. В Червен от 6-ти век е съществувала ранновизантийска крепост. След 1018 г., когато България окончателно е погълната в пределите на Византийската империя, ранновизантийските укрепления върху Червенския рид, привлекли вниманието на новите владетели. Оцелелите все още крепостни стени, били ремонтирани и съобразени с фортификационните им изисквания. В историята на Червен по време на Второто българско царство имало както възход, така и упадък. През 1230 г. силно земетресение нанесло щети в цяла Източна Европа. В Червен предизвикало пожар и мащабно унищожение. През 1235 г. средновековната Българска Червенска митрополия, има за седалище Червен. Днес е известно, че през пролетта на 1242 г., част от оттеглящата се татарска армия, преминала по долината на р. Русенски Лом и оставила след себе си всеобща разруха. През 13-ти век (според Мануил Фил) византийският военачалник Михаил Глава Тарханиот превзел града в насочения срещу цар Ивайло поход. През 14-ти век територията на града надхвърля 1,8 km?, с добре откроена инфраструктура. Тя включвала укрепен град, разположен върху обширен скален рид по поречието на река Черни Лом. Развити били редица занаяти: добив и обработка на желязо, златарство, строителни, художествени, битови и други занаяти. Градът се превърнал в значимо търговско средище. В края на 14-ти в., заедно с останалите български земи, попада под османско владичество и е опустошен. Легендите и някои исторически източници сочат, че голяма част от жителите на големия и процъфтяващ през Средновековието град, мигрирали към селището, познато още от римско време като Сексагинта Приста; по време на османското владичество – Русчук; а днес – град Русе. Червен е във фокуса на засилен интерес както от страна на археолозите, така и на туристите. Първите разкопки тук са от 1910-1911 г. (проф. Васил Златарски). От 1961 г. започват постоянни разкопки, продължаващи и днес. В резултат от тези археологически проучвания са открити голям феодален дворец; крепостни стени; две подземни водоснабдителни съоръжения; 16 църкви; обществено-административни сгради; останки от жилищни сгради; работилници; улици. Крепостна кула от 14-ти век е напълно запазена. Експонати от Червен се съхраняват в Националния исторически музей в София, Националния археологически музей в София и Регионалния исторически музей в Русе. Сред тях са няколко големи съкровища с накити, епиграфски паметници, керамика, предмети от бита и др. Червен е обявен за Национален археологически резерват и е сред най-значимите туристически обекти в страната, с изградена инфраструктура. Крепостната кула на средновековния Червен, е ползвана като образ в последната серия от 5-ти сезон на сериала „Игра на тронове“. Крепостта се издига до втория по важност административен център в страната след Царевец, познат още като Орлово гнездо. Сведения за високото развитие на града, идват от множество исторически хроники и летописи, както и от значителен брой веществени свидетелства. На територията на крепостта са сечени монети – символ на важното й административно значение. Забележителна е и пищната украса на две от шеснайсетте открити до момента църкви на територията на града. Църкви №1 и №2 били митрополийски, а останалите – енорийски. В този период населението на Червен рязко нараства, благодарение на естественото укрепление на крепостта, плодородната земя и ключовото местоположение. То е свързано с преминаването оттук на множество важни търговски пътища. Обособяват се тъй наречените „външен“ – за простолюдието и търговците, и „вътрешен“ град – цитадела, за високопоставените обитатели на града и административните сгради. Болярският дворец, крепост в крепостта, е впечатляващ. Той се състои от двуетажна жилищна постройка, малка църква и стръмно стълбище, изсечени в голата скала. Стълбището водело до подземен водоизточник, който бил жизненоважен в случай на обсада. Четирите запазени бастиона са забележителни. Три от тях дават своето "вечно дежурство" край източната крепостна стена. Тя е най-лесно достъпната, и по тази причина - най-добре укрепената. Четвъртият бастион се извисява самотно, но величествено над западната крепостна стена. Първоначално той бил порта, но по-късно превърната в отбранителна кула. Местните вярвали, че допълнителна защита на града, дават и вградените в крепостните стени църкви. Голяма част от основите им, днес са видими за посетителите. Как тази естествено укрепена крепост, е паднала под ударите на османските нашественици? Червен бил разрушаван и строен отначало няколко пъти – през 1241 г. вследствие на татарското нашествие; през 1277 г. от византийския император Михаил VIII Палеолог, воюващ срещу българския цар Ивайло; накрая през 1388 г., когато крепостта бива покорена и опожарена от османците. Изгарянето на града е описано в голям брой исторически хроники; свидетелстват и обгорелите останки от покривите на няколко от църквите. Градът постепенно запада, като хората се изтеглят към по-лесно достъпните места в долината на р. Лом. Там започват нов живот и основават свои нови селища, а величествената крепост остава затрупана под тонове пръст и прах до 1910 г. Тогава проф. Васил Златарски започва археологическо проучване, което храни няколко поколения археолози, защото продължава и до днес. Наскоро е приключил поредният етап от изследването на външния град. Разкрита е една от най-големите църкви в крепостта, която в началото на проучването, специалистите приемали за кулоподобно съоръжение. То се оказва църква с необичайно конструктивно решение, поради естествена денивелация на терена. Забележителни за новооткрития Христов дом, са четирите гробни камери, а също и множеството фрагменти от стенописи в разнообразни цветови нюанси. Някои от тях могат все още да бъдат видени по стените на средновековната църква. Голямото военно-стратегическо значение на Червен било причина той да има сложна укрепителна система, която съчетавала характерните белези на средновековното, българско, фортификационно строителство с някои местни особености. Крепостните стени преграждали само по-достъпните направления, а на най-опасните участъци те били подсилени с бойни кули. Били градени от ломени камъни и хоросан, но понякога в тях били зазиждани и дървени греди - „сантрачи“. Стените били високи около 10 m, а кулите - 12 m. Най-здрава била източната крепостна стена на вътрешния град, на която имало три големи четвъртити плътни кули. До крепостната порта на Червен в стената се достигало през стеснен проход, което повишавало нейната устойчивост. Добре запазени и днес са двете двураменни крепостни стълби, които могат да се видят по вътрешното лице на тази стена. Западната стена на цитаделата е надзиждала оцелялата и високо извисяваща се стара късноантична стена. Тя била градена от огромни четвъртити каменни блокове. Там бил оформен нов вход, променена била и формата на нейната единствена кула. Тя станала четвъртита и се издигнала на триетажна височина. Съдено било именно тази кула, заради здравия й градеж, да оцелее през вековете. Днес е един от малкото запазени примери за облика и възможностите на българското средновековно, крепостно строителство. Тя става образецът, по който през 30-те години на ХХ век в старата българска столица „Търново“ е възстановена т. нар. Балдуинова кула. Вътрешният град на Червен е имал защитна стена и от север. Тя преминавала по венеца на склона и нямала кули. Крепостните съоръжения в западната част на Червенския рид били изграждани на няколко етапа, в зависимост от разширението на селищната територия. Околовръстната стена и тук преминавала по ръба на склона, но имало и други допълнителни вътрешни стени. В най-западната част, където височината на рида е най-малка и той се понижава почти до нивото на речната долина, вероятно през втората половина на ХІV в., било направено последното разширение на Червенските укрепления. Крепостните кули тук били разположени много близо една до друга, били малки и имали полукръгла форма. Тази форма ги отличавала от кулите в цитаделата. Някои данни сочат, че тази стена била най-уязвима и че османските турци са завзели града, след като проникнали през нея. За по-надеждна защита на Червен и на неговите крепостни съоръжения, червенските жители търсели и висша, божествена закрила. Поради тази причина, някои от църквите били вграждани в самата крепостна стена. В нея били зазиждани големи каменни блокове с врязани кръстове. Кръстове и изображения на светците - покровители на града, имало и около крепостните порти. Самостоятелни укрепления били изградени край жизнено важните за оцеляването на крепостта два подземни водоснабдителни прохода. Такива в България са разкопани и експонирани за посещения единствено в Червен. Те представляват подземен извор, от който водата по тунел и по изсечена в отвесната скала стълба, била изнасяна във вътрешния град. Досега в Червен са разкрити руините на 12 православни църкви с различни размери, украса и архитектурни особености. Надпис сочи, че някога е съществувала и арменска църква. Строежът на нови храмове не престанал и след завземането града от османските турци, но изградените тогава били малки и семпли. Една от православаните църкви (№ 10) била превърната в джамия, а за да се подчертае превъзходството на господстващия ислям, друга джамия била изградена във високата част на града. Най-големи и представителни били църквите № 2 и № 4 в цитаделата, и № 1 и № 10 в западната част на рида. Те обединявали в плана си кръста - всеизвестният християнски символ, както и купола, който е здрава архитектурна конструкция. Всички елементи на тези църкви, са осмислени от дълбока християнска символика. В тях куполът и олтарът представят небето, а ниските части - земята; източната страна е раят, а западната - адът. На тази символика била подчинена и тематиката на стенописната украса. По-добре запазени стенописи, са разкрити само в църквите № 5 и № 10. Църквите имали обширни наоси и големи притвори, над които се е извисявала звънарница. Фасадите им били много живописни. Типични били редуващите се по тях пояси от камък и тухли, както и взиданите във високите части на стените блестящи с разноцветната си глеч, керамични орнаменти. Църква № 2 била покрита с оловни листове, а останалите - с керемиди. Намерените по време на археологически разкопки находки показват, че Червен бил значителен занаятчийски и търговски център. Застъпени били повечето от известните по това време занаяти, които най-често обслужвали всекидневните нужди на населението. Грънчарите изработвали керамични съдове със сграфито украса, каменоделците ваяли църкви и домове, дърводелците изработвали мебели, тъкачите и шивачите обличали червенските граждани. Многото разкрити при разкопките златарски инструменти показват, че широко разпространение имало златарството. От всички занаяти, типични за Червен били добивът и обработката на желязо. Желязната руда, която е разпространена в малки количества на различни места по долината на река Русенски Лом, полуразтапяли в издълбани в скалния масив крушовидни пещи; след това с изковаване премахвали примесите от нея. Останките от тези пещи, все още са добре запазени. По време на археологическите разкопки, са намирани много монети. Преобладават българските от ХІV век. Разкрити са и няколко големи монетни находки от това време, които освен български, съдържат влашки и дори ранни османски монети. Те представят града като важно средище на търговия както с отвъд дунавските земи, така и с южните краища на Балканския полуостров, които вече били завладени от османските турци. За високото ниво на развитие на града говори фактът, че той бил център на епископия. В Бориловия синодик, червенските митрополити се споменават след преславските и преди тези на „Средец“, Ловеч, „Дръстър“ и „Овеч“. Основите на църквите, включително и болярската, по своята архитектура напомнят несебърските храмове от ХІІІ-ХІV век. В околностите на Червен се намирали три големи манастира - „Голям Рай манастир“, „Малък Рай манастир“ и манастир „Кошута“. От тях днес са оцелели отделни скални църкви. В някои от тях има уникални средновековни фрески. Най-ценните се намират в скален храм в местността „Москов дол“. Червен бил завладян при османското нашествие през 1388 година, но продължил да бъде център на административната система, която османската администрация наследила от Второто българско царство. През 16-ти в., градът бил опожарен от влашкия войвода Михай Витязул. Населението се преселило в подножието на скалите, а Червенският епископ се премества в Русе. През вековете, Червенската кула неизменно доминира над околността. През 60-те години на ХІХ век, тя вдъхновява революционера Раковски и пътешественика Феликс Каниц. През 1914 г. руините на средновековния град са описани от Карел Шкорпил. Селище със същото име - Червен - днес има и в Община Асеновград.

София е една от най-древните европейски столици. Човешкото поселение тук има повече от 7000 годишна история. На мястото на някогашното неолитно селище през 8 в.пр.н.е. около термалните извори, възниква древен тракийски град. В периода от 3-ти век пр.н.е. на Балканския полуостров има келтска инвазия. Това води до установяването на сердите на територията, която преди това била обитавана от тракийски племена като трери и тилатеи. Въпреки че самите серди са келтско племе, те се заселват върху земи, които преди това са били населени от тракийски племена. Името на племето се запазва в името на главния им град – първоначално Сердонполис (града на сердите). Градът на сердите е завладян от римските легиони в 27 пр.н.е. в края на големия поход срещу траките на римския пълководец Марк Лициний Крас. Селището  било разрушено до останки. През земите през 29 г. пр. Хр. преминават римските легиони, за да прогонят дошлите оттатък река Дунав бастарни. Следват поредица от нови походи и дълги години на сблъсъци в земите на сердите. В последствие от разпростирането на римската власт в земите на траките, като следваща стъпка на утвърждаване на римската власт над тях, е и създаването на римската колония Сердика около средата на I в. сл. Хр. Макар и след упорита съпротива, и нанесени на сердите тежки загуби в кампанията, Сердонполис пада. Преди това, в 45 г. пр.н.е., Рим окончателно е решил въпроса с независимостта на Тракийското царство. Градът е наречен от римляните Сердика. Римските заселници застрояват територията си, следвайки известните римски строителни практики – прави улици, пресичащи се под прав ъгъл, прецизни канализационно-водопроводни системи, частни и обществени сгради. Дори съвременните улици на централна София, следват трасетата на древноримския план. Сердика е разположена на главния път, водещ от северна Италия, през Сингидунеум (Белград), Найсуд (Ниш) към Бизантион - Константинопол. Крепостта имала важно значение през целия римски и византийски период. Оценявайки тези топографски качества, император Траян (на латински: Marcus Ulpius Traianus; 53 – 117) благоустроил и издигнал в колония малкия, току що изникнал римски град, като му дал семейното си име - Улпия. (Улпия Сердика – по името на населяващите региона серди). Траян, привлечен не само от стратегическото и положение, но и от минералния извор, издигнал малък, но с богата лапидарна архитектура град. Горещите извори били каптирани и водите им потекли в богато украсена обществена баня. Марк Улпий Траян дава на Сердика имперски статут на самоуправляващ се град. Вероятно тогава започва по-сериозното укрепване на града. Както всички изградени по негово време градове, не бил защитен от крепостна стена. (Не е имало нужда по това време. Сердика е дълбоко в римската провинция и както много други градове и области, се радва на дълъг и ползотворен за икономиката мир - Римският мир). Поради това през 170 г. по времето на Маркоманската война, Сердика лесно станала плячка на племената Kостобоки, които преминали Дунав, плячкосали Долна Мизия, преминали Балкана и оттам конницата им се развихрила в Тракия. След като разграбили преносимите богатства от Сердика, варварите опожарили и сринали белокаменните, монументални сгради. През 176-177 г. римските императори Марк Аврелий и сина му Комод опасали възобновения град с крепостни стени. Издигната е първата крепостна стена, а събитието е ознаменувано с поставянето на посветителни надписи при градските порти. Сградите са построени отново, издигнати са нови храмове, бани, административни постройки, като булевтерион (градски съвет) и герузия (съвет на стрейшините). Градът получава правото да сече собствени монети. Аврелий до Галиен. Едно от лицата на сердикийските монети била Юлия Домна, съпруга на император Септимий Север и майка на император Каракала. Тя била смятана за божествена покровителка на Сердика. Централната късноантична крепост на Сердика, с размери около 340 х 560 m (17,5 ха), била построена изцяло при съвместното управление на баща и син. При това част от руините на периферните инсули на първоначалния градоустройствен план, останали вън от крепостните стени. Вън от стените останали и някой храмове, които преди това били малко отдалечени от застроената градска площ. Съблюдавайки теренните дадености, правоъгълното трасе на крепостта било нарушено в северозападни ъгъл. В северната част на оградената градска площ се намират термите и каптажът на минерални извор, които той снабдявал с вода. По- особеното разположение на тези строежи, които вероятно предхождали градския план, са отклонили посоката на кардото в този обсег, вследствие на което северната порта била изместена назад. Тъй като надлъжната градска ос пресичала пътя Найсус - Филипополис (днешен Ниш - Пловдив), то двете декумини порти- декстра (западна) и синистра (източна), се очертавали като главни порти. Планът на източната порта, подобно на западната, повтарял схемата на ранните римски крепости, при които портите и кулите едвам се очертавали пред външното лице на куртината. Те принадлежали на богатата разновидност на т. нар. tripilon, т.е. с три отвора. Средният по- широк, се затварял с двукрила врата, а страничните- с еднокрила. Дебели греди залоствали крилата от вътрешните им страни. От вътрешната страна обединения обем на портите се издавал значително повече и към неговата горна площадка извеждали 2 противоположни еднораменни стълби. На определена височина тези стълби давали достъп до етаж над проходите, който служел като караулно помещение. Северната порта извеждала към второстепенен път към Долнодунавския Лимес. През септември 1999 г. при спасителни разкопки на кръстовището на бул. „Мария Луиза“ и ул. „Екзарх Йосиф“, Музеят за история на София разкрива допълнителни части от останките й, при което проличава, че тя освен средния широк проход, имала само източна пешеходна врата.  Поради пълното застрояване на съвременния град, точното разположение на южната порта остава неизвестно. Вероятно то съвпадало с посоката на главните антични водопроводи за студената витошка вода, които пресичали южната крепостна стена почти по средата на дължината й. През ранния период сердикийската стена била подсилена с кръгли кули, издаващи се еднакво отвън и отвътре на куртините. Първоначално кулите били по- разредени, но в последствие били пристроени допълнителни, също кръгли кули. От двете страни на по- старите кули,на зидарска връзка с вътрешното лице на куртината, били изградени плътни еднораменни стълби, извеждащи до бойните пътеки на куртините. По всяка вероятност изкачването на бойната площадка над третия етаж ставало по вътрешна дървена стълба, чийто излаз горе при лошо време навярно бил защитаван с подвижен дървен покрив. Такива срещуположни стълби имало и при ъгловите кули и портите. Първата сердикийска стена била изградена изцяло от тухли. Двуредов цокъл от едри рустицирани мергелови квадри, подредени надлъжно и напряко на външното лице на стената, отделяли тухлената надстройка от основите, последните са изпълнени от речни камъни, полагани в хоризонтални редици, пресечени в долната си част от едри плочести камъни и предназначени да разпределят равномерно тежестта на стената върху по- широка площ от почвата. Влагането на плочести камъни, както и забиването на дървени пилоти под тях се налагало предимно под северната стена, където терена поради наносите, наслоени от изтичащата се през хилядолетията вода от минералния извор, бил неустойчив. Височината на стената била над 8 m а дебелината и над 2 m и по протежението и били разположени кръгли кули надвишаващи височината на куртината с до 3 m.Благодарение на минералния извор, който оставал в чертите на крепостта, при обсада Сердика не страдала от липса на вода. Но за всекидневните битови нужди и обществените декоративни водни съоръжения (каквито са отбелязани на няколко места), както и за големите терми под катедралата „Св. Неделя“ и при каптажа на минералния извор, са били изградени няколко водопровода. За устройството на няколко от вече споменатите водопроводи, вън от южната крепостна стена, може да се съди само по една архивна снимка. В замяна на това е документиран твърде интересния начин, по който друг тръбопровод пресичал източната стена. На петдесетина метра южно от източната порта, в обема на основите била изградена 2.6 m дълбока шахта, в която се вливала водата от не канализационна подземна водна жила. Зидарията била много яка и е предвидена да издържи вражеско подкопаване. Шахтата, която била засводена, за да бъде достъпна от към града, служела за утаяване на носения от водата пясък. Вече пречистена, водата тръгвала в града по керамични водопроводи. След пораженията, причинени от готите през 251 г., от дебелата 2.15 m тухлена стена, останал по някой участък с максимум 10-тина реда тухли.Твърди се, че през 260 г., десет години преди римляните да се изтеглят от земите северно от Дунава, в Сердика се случило незабелязано, но важно събитие. В семейството на трак и дакийка се родило момче, което по-късно станало император Галерий. Галерий не е известен колкото съвременниците си Диоклециан и Константин Велики, но оставил важна следа в историята. Първоначално Галерий подкрепял антихристиянската политика на Диоклециан, но през 311 г. – вероятно в Сердика – подписал т.нар. Едикт за толерантност. Указът спрял преследванията на християните и на практика се превърнал в предшественик на Миланския едикт от 313 г., с който Константин Велики легализирал религията и поставил началото на християнизацията на империята. Според някои изследователи Галерий си построил дворец в Сердика на мястото, където днес се издига хотел "Рила". С реформите на император Аврелиан през 271 – 272 г. и император Диоклециан през 285 г., Сердика е обявена последователно за главен административен център на новосформираната провинция Аврелианова Дакия (Dacia ripensis), а след разделянето й – на обособената провинция Вътрешна Дакия. По това време крепостната стена е ремонтирана, тъй като готските нашествия от средата на века са нанесли значителни разрушения по нея. В столицата Сердика се появила и голяма представителна сграда – преториум, в който резидират управителите на провинцията. Преизградената крепостна стена върху първоначалното трасе запазила заварените кули и местоположението на портите. Тогава вероятно били построени някой нови кръгли кули - като например тази западно от църквата „Св. Спас“ (днес на мястото на разрушената по време на бомбардировките над София 1944 г. църква „Св. Спас“ се намира Булбанк), а тухлената зидария на стената била заменена с по-икономичната смесена зидария. След смъртта на император Диоклециан (305 г.) и религиозната реформа на император Константин Велики (306-337 г.) Сердика става седалище на епископ. Сердика е любимия град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш), който дори възнамерявал да премести столицата си от Рим тук и антични автори утвърждават, че той често казвал: „Сердика е моят Рим“. Императорът многократно идвал и дълги месеци живял в Сердика в своя дворец наречен условно от учените “градска резиденция”. Но все пак преместил столицата на империята в Бизантион, на Босфора – бъдещият Константинопол. В IV век дворецът заемал цял квартал на града, известен като “Константинов квартал” разположен най-общо между днешните улици “Калоян”, “Позитано”, “Леге” и южно от Президентството. По-късно в XIII век това което оцеляло от комплекса е превърнато в дворец на българския Севастократор Калоян. Тук била градската резиденция на севастократора, а извънградската била при известната Боянска църква. През 357 г. римският историк Амиан Марцелин определя града като „голям и прочут“. През IV в. Сердика преживяла много промени. Крепостните стени били подсилени заради нарасналата опасност от варварска атака. Старите улици били запълнени, а старите сгради – съборени, за да се отвори място за ново строителство. Във вътрешния двор на днешното Президентство, например, върху развалините на магазини от II в. и част от някогашния булевтерион (градски съвет), бил построен кръгъл мартирион (светилище на раннохристиянски мъченик). След няколко реконструкции, светилището се превърнало в ротондата "Св. Георги", която се намира в двора и днес. Християнството рано спечелило привърженици в Сердика. През 343 г. градът привлякъл вниманието, когато в него се срещнал църковен съвет с над 300 епископи от цялата империя. Целта му била да се реши дали арианството е ерес. Така Сердика става седалище на много важния Сердикийски събор от 343 г. По време на голямото Готско въстание през 378 г., Сердика пострадала сравнително по-малко. Били разрушени предимно зъберите по бойната пътека и стъпалата на стълбите. При възстановяването стените изглежда били завишени, а на север от вече съществуващия град Сердика I била изградена втора крепост - Сердика II. Връзката между двете крепости е недоловима поради съвременните строежи, попадащи върху тази част от древния град. Император Константин Велики (306 – 337 г.) пребивавал дълго време в Сердика и е останал известен с израза „Сердика е моят Рим“. Вероятно по негово време, крепостта на града е разширена с още 5 пъти по-голямо пространство – 85 ха на север, преминаващо отвъд дн. Лъвов мост. В източна посока, над амфитеатъра и извън установената днес централна част на крепостта на Сердика, също е открит масивен античен крепостен зид и кули край дн. ул. „Московска“. Вероятно там е имало кастела цитадела на града на възвишението в района на сегашния Царски дворец (днес НХГ). Сердика е превърната в силна римска крепост от император Марк Аврелий с куртина (стена) с кръгли и триъгълни кули и четири порти към четирите посоки на света, всяка защитена с бастион от двойни кули. Първата крепост вероятно била с четириъгълна форма. От вътрешната страна на крепостните стени вървял обходен път, наречен интервалум. Строителният надпис за изграждането на крепостната стена, е почти изцяло запазен. Открит е при западната порта на Сердика и ясно свидетелства за времето, в което бил положен: „На добър час! Най-великите и божествени императори цезари – Марк Аврелий Антоний Август, победител на германите, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец и Луций Аврелий Комод Август, победител на германите, победител на сарматите, дадоха крепостни стени на Среднополис, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан“. Площта от около 16,5 – 17,5 ха, заграждана от крепостните стени, още тогава се оказала твърде недостатъчна за развиващия се град и затова много сгради и храмове са построени извън крепостната стена. Първата крепостна стена била силно повредена през III в. и била възстановена през IV в. в надстройка на цокъла със смесена зидария (т.нар. „опус микстум“), като бил притъпен северозападния ъгъл. Втора външна крепостна стена с кръгли и правоъгълни кули от север, обхващаща огромната площ от нови още 85 ха е изградена при император Константин Велики (306 – 337 г.). Градските стени пострадали много при опустошаването на града от готи в III в. и хуни в V в. Това наложило при управлението на император Юстиниан I (527 – 565 г.) крепостта на Сердика да бъде възстановена и изцяло обновена с поправени и усилени фортификации. Направен е тухленият пояс и триъгълните кули, за което свидетелства известието на Прокопий Кесарийски за укрепяването на Сердика. Около средата на V в., след като Сердика отново пострадала, този път от хунско нашествие, крепостната стена отново трябвало да бъде възстановявана, като за по-голяма защита, дебелината й била удвоена с долепването външно на нея, на втори изцяло тухлен пояс. Това се е случило вероятно около началото на VI в. Между кръглите кули от по-ранната стена, се появили и триъгълни. Това събитие от времето на император Юстиниан I (527 – 565) известният римски историк Прокопий Кесарийски описал в съчинението си „За строежите“ така: „Но като видял, че и стените на Сердика, Наисопол и още на Германия и Пауталия били разрушени от времето, построил ги яко, направил ги непревземаеми за неприятелите…“. Крепостната стена е доукрепена, като става още по-висока и почти два метра по-дебела, а между старите кръгли кули, които са били през 50-ина метра по протежение на зида, са изградени и нови, триъгълни. Тогава през VI в. бастионите при градските порти на Сердика от подковообразни стават петоъгълни. Следващите няколко столетия са тревожни за Сердика. В края на VІ в. градът става жертва на земетресение, от което трудно се възстановява. Непосредствено след това Софийското поле е засегнато от непрестанни аварски и славянски нашествия. През VIII в. зачестяват походите на прабългарите на юг към поречието на р. Струма. На 9 април 809 г. - Великден, гражданите отварят вратите пред обсадилия крепостта хан Крум и Сердика е присъединена към България. Твърдението, че българският владетел разрушава крепостта и едва ли не изтребва населението, не е лишено от основания, но е крайно пресилено и противоречи на данните от археологическите проучвания. Разрушаването на крепостните стени се отнася към ХIV в., след като София е превзета и разсипана от турците. Северно от западната порта е установен дълбок прорез в стената, което обстоятелство накарало някои да предположат, че на това място турците са направили пробив в стената при превземането на града.  В 1432 г. френският рицар Бернтрандон Де Ла Броиер, връщащ се от Светите места, минава през София и описва града, наречен от него „най-хубавият в цяла България, на име София“, той посочва, че „градът е български и населението му само чака помощ отвън, за да въстане и да се освободи“ и специално отбелязва, че „крепостта му е разрушена до основи, а цветущият преди нашествието град е изцяло разсипан от поробителя“. Това потвърждава, че стената окончателно била масово разрушена до обитаваното ниво през ХV в., само отделни нейни ниски фрагменти са се запазили до първите години след Освобождението, изобразени на гравюрите на Обербауер. Те изчезват скоро, разчистени при благоустрояването, самосрутили се, или използвани като строителен материал от нарастващото население на младата българска столица. В Сердика се влизало през четири градски порти, като се предполага, че всяка от тях била увенчана с голям каменен блок с тържествен надпис, документиращ строежа. В подлеза на Ларгото, е изложен един от тези блокове на късноантична Сердика, но не от източната, а от северната порта, разкрита непосредствено под кръстовището „Мария Луиза – Екзарх Йосиф“. Тя дава само частична представа за яката крепостна стена, опасвала някогашния главен град. Западната порта може да се види отчасти под нивото на улица „Вашингтон“, в двора на новата католическа катедрала. Първоначалната крепостна стена след варварските нашествия е преустройвана, като стените се издигали на 10 метра над земята, а кулите – на 14 метра. Кулите по вътрешната крепостна стена се редуват – триъгълни и кръгли кули, а при портите са петоъгълни. Разстоянието между осите на кулите по западния и южния фронт е средно по 200 римски фуса (59,2 m), а по източния вероятно било около 44 m. Заради разрастването на града от север, бил изграден и трети външен пояс. Крепостта била защитена със стена с кръгли и правоъгълни кули, 5 пъти по-голяма от дотогавашната територия от 85 ха. Северно, новата стена минава в пространството между успоредните улици „Козлодуй“ и „Клокотница“, достига на североизток ъгъла на „Козлодуй“ и „Веселец“, а на северозапад до улиците „Козлодуй“ и „Охрид“ и от тези две места върви на юг, преминава реката. Как се е свързвала със старата крепост, не е изяснено. По северната стена на външния град, има редуване на четвъртити и кръгли кули.  Датирането на двете външни стени е непотвърдено и се отнася в периода между управлението на Константин I Велики и Юстиниан I Велики. Предполага се, че двата грандиозни строителни проекта, е възможно да са започнали едновременно, но само протейхизмата да била затворена, а стената на външния град да не била довършена докрай. Дебелината на стената била 3,80 m по протежение на стените, а там, където имало стълби, достигала до 6 m. Южната граница на територията на Улпия Сердика бил Боянският ручей, който минавал диагонално до прочутата Баш Чешме и продължавал по ул. „Солунска“, пл. Славейков, Народния Театър, ул. „Аксаков“ и през старата зоологическа градина. Образували заедно с Перловската река, първоначалния гьол, който по-късно се превръща в езерото Ариана по плана на инж. Бартел 1892 г. Един от най-големите паметници на това предградие, е храмът на Серапис, под пл. "Гарибалди" и централата на профсъюза „Подкрепа“. За щастие всички фрагменти от този храм и неговия перистил са запазени и изложени в Националния исторически музей. Северното предградие на Сердика достигало близо до Владайската река. Там също са открити фрагменти от големи обществени сгради. Източното предградие продължавало до бъдещата църква „Св. София“. Там се намирал античният театър. В този период важен град като Сердика, трябвало да има и собствен амфитеатър. Театърът прераснал след това в амфитеатър. Съоръжението е построено в подножието на хълма, източно от града (днес от южната страна на кръстовището на бул. „Дондуков“ и ул. „Будапеща“), поради липсата на свободно пространство в укрепената част на града. През IV в., по време на управлението на император Константин Велики (306 – 337), то е разширено с допълнителни седалкови редове. Множеството археологически разкопки показват, че Сердика имала най-големият амфитеатър в цялата източна част на Римската империя. За съжаление неговите останки са погребани под днешната централна част на града около ЦУМ и хотел "Шератон". Предполага се, че този форум е по-голям дори от Колизеума в Рим. Западното предградие достигало до пл. „Ереван“ зад Министерство на земеделието. Там е открита голяма трикорабна базилика и две римски гробници. Между притвора и един от страничните кораби на базиликата, са открити още пет гробници. Тези четири предградия обясняват защо любимият град на Траян, Улпия Сердика, не е сред най-големите антични градове по нашите земи. Около крепостта вън от нея, са открити и още различни фортификации – квадрибург в дн. кв. "Орландовци", голям укрепен късноантичен християнски комплекс в кв. Лозенец над Южния парк, римски вили при дн. Медицинска академия, кв. "Стефан Караджа", Гара Искър, кв. "Филиповци", "Обеля", и в кв. "Хаджи Димитър". С покровителството на император Константин Велики, който през 313 г. издава Миланския едикт за равенство между религиите, в Сердика масово се налага християнството. Още тогава са построени първите църкви в града, а основите на една от тях, заедно с многоцветната й подова мозайка, могат и днес да бъдат видяни под основите на базиликата „Св. София“.

През V-VI век, по време на т.нар. „Велико преселение на народите“, градът преживява нашествия от хуни, готи и други варварски племена. След оттеглянето на хуните, император Маркиян (450-457) или приемникът му Лъв I (457-574), преиззидали доста повредената стена на Сердика. Очевидно поради икономически затруднения, северното разширение - Сердика II, изглежда било изоставено. Не е изключено, частично разрушените стени да са били възстановени и животът в Сердика II да продължил. През този период, основният строеж бил съсредоточен в очертанията на стария град Сердика I. Неколкократно поправяната стена със смесена зидария, била подравнена над съвременния за епохата терен. Това станало едновременно с изграждането на новия тухлен пояс с дебелина 1.8 m, долепен до външното лице на стария. От по-висока кота продължавал нагоре в цялата дебелина. На 2.5 m над това равнище, била изградена поредица от малки балдахинови сводове. Те стъпвали върху тухлената стена и изградената срещу нея, също от тухли, аркада. Над така оформеното покритие на галерията, се простирала на височина около 10 m бойната пътека, защитена от зъбери. Устроените по този начин куртини, давали възможност за разполагането на още една редица от бойци, стрелящи през мазгали, прорязани над пода на галерията. Достъпът до покритата бойна пътека, ставал по двураменна масивна стълба, разположена от двете страни на вдаващата се към града част на кръглите кули. При преизграждането на крепостта, броят на кулите бил удвоен, като между първоначалните кръгли кули, била вместена по една триъгълна. Всъщност, новите кули били триъгълни само до равнището на първия етаж. Над тази височина, острият ръб бил скосен, за да се открие челен мазгал. Над бойната пътека, триъгълните кули се превръщали в петоъгълни, като над основата на триъгълника, се прибавял нов обем, широк колкото дебелината на тухления пояс. Бойната пътека на първичния пояс, давала възможност за свободно преминаване пред еднораменната стълба, извеждаща до бойната площадка на кулата. От известните триъгълни кули на Балканите, Сердикийските били устроени най-добре. Техният план, който се изяснява още от приземието, показва своеобразно начупване на триъгълното пространство, при което се образували “гнезда„ за петима стрелци на етаж. Мазгалът на челното гнездо прорязвал тясната стена на скосения връх на първия етаж. Останалите четири мазгала били разположени по две на всяка от страните на кулата. Същественото за този вид устройство, са издаващите се по средата на стените, правоъгълни масиви. На тях стъпвала полукръгла арка, служеща за опора на двата конични свода, които покривали етажите и поемали товара на бойната площадка.  Достъпът до етажите на триъгълните кули, се осъществявал през външните стълби. До първият етаж се стигало през покритата галерия, а до вторият - през горната открита бойна пътека. Приземният етаж бил недостъпен от земята. В него се слизало по подвижна дървена стълба. Най-вероятно, недостъпните приземия служели за складове за боеприпаси или затвор. От средата на VI век, при управлението на император Юстиниан Велики (527-565), Сердика се възражда като важен административен и стопански център на Източната Римска империя. Градът е ограден с нови крепостни стени. Става важен административен и стопански център с името Триадица. Но е подчинен на създадената от императора в родния му край, архиепископия Прима Юстиниана със седалище в Охрид. По това време, пред стените на Сердика е изградена протоейхизма, останки от която са намерени на 20 m от източната порта под бул. "Княз Ал. Дондуков". И трите до сега разкрити порти от външния тухлен пояс били защитени с петоъгълни кули. Издаващите се доста напред обеми на Източната и Западната порти, образували триетажно тяло, чийто външен отвор се затварял с катаракта, а в етажите му било разположено устройство за отбрана „отгоре“. Изкачването до етажите ставало по преустроените стълби, долепени до вътрешното лице на преизградената Марк Аврелиева стена, с вместена в нея галерия.   Предназначението на двете приземни кулни врати, било да въвеждат в приземието на кулите. В тяхното средно пространство били вместени дървени стълби за горните етажи; през тях могли внезапно да излизат по-смелите бранители, за да атакуват в гръб нападателите, успели да разбият катарактата. На равнището на етажа с процепите, се отваряла по една врата, водеща до скрипците, които повдигали катарактата. През късната античност, към почти изцяло скритата в куртината северна кула порта, построена от император Марк Аврелий, са пристроени от двете й страни петоъгълни кули, изцяло издадени пред куртината. Западната кула била изградена в по-разчупен вид (почти осмоъгълна). Поради спецификата на античната порта, тя била доста по навън от куртината. Пространството между петоъгълните кули на Северната порта, било открито и каменната фасада на първоначалната (античната) порта, била достъпна за неприятеля. Но атакувайки я, врагът трябвало да изложи гърба си на стрелите от източната кула. И в този случай, изкачването до бойните площадки и галерията в стената, ставало по преустроените първични стълби. Някои триъгълни кули, разположени на по-изложените на неприятеля места, (например кулата, разположена източно от Северната порта (сега експонирана в сутерена на сградата на ул. „Екзарх Йосиф“ № 27) се явявали като ъглова кула между северната и северозападната стена. В приземието на споменатата кула, са отворени две срещуположни потерни. Те били предназначени за внезапно излизане при обсада, за да се разстрои неприятелската подготовка за нападение.  Една от най-впечатляващите части на византийската крепостна стена, е нейната североизточна ъглова, кръгла кула. За разлика от редовите кръгли кули на маркаврелиевата стена, при които външният тухлен пояс обточвал само външната им страна, североизточната кула е обиколена напълно от византийския тухлен пояс. Интересен е начинът, по който е оформен входът на приземието. Вместо продължение на оста на първичната врата на маркаврелиевата кула, новият вход се раздвоява. Точно в оста на първия вход, е изграден мощен тухлен стълб. Югозападното му лице съвпада с външното кръгло очертание на тухления пояс. Обяснението на това странно разположение, може би се крие в разпределението на етажите в преустроената кула. Обстоятелството, че в масива на въпросния стълб, е вграден доста широк глинен канал, навежда на мисълта, че в етажите било разположено жилището на кастрофилакса. Отпадните битови тръби се стичали по отвесните тръби, откъдето са се вливали в уличния канал. И при тази кръгла кула имало потерна, която давала възможност за внезапни изненадващи излизания, за прогонване на неприятеля. По-ранните Марк Аврелиеви кули, нямали такива потерни и в случая, тук в ъгловата кула, потерната била пробита допълнително. През 809 г. градът влиза в пределите на българската държава и получава българското име Средец. Според археологическите проучвания, наличието на части от оръжие (вкл. от лък), метални украси и други дребни находки, показват наличието на българи. Но българските власти заселват в Сердика и района й, също и славянско население. Към началото на ІХ век, симбиозата между двата етноса вероятно е в напреднал стадий. Приемането на керамичния материал като фундаментален етнокултурен маркер, в случая предизвиква известни резерви. Трудно е да се допусне пълното изчезване и прогонване на местното “ромейско” (късноантично) население. В завзетата от българите Сердика, продължават да функционират предишни сгради, на първо място църквите “Св. Георги” и “Св. София”- убедително доказателство за търпимостта на кан Крум и неговите наследници, към местната християнска общност. Езиковата доминация на старобългарския език променя името на града от Сердика на Средец. Името е преосмислено именно като “средищен” град, като крепост в средата на обширната българска държава. По времето на кан Омуртаг, българската власт полага усилия за възстановяването на Средец и интегрирането му в новата обстановка. Архелогическите данни водят до основателното заключение, че първите по-значителни строежи в рамките на запазената византийска крепост, са именно от времето на Омуртаг, най-видният владетел - “строител” и покровител на т.нар. "езическа култура". Възстановени са разрушенията на крепостните стени, караулните помещения, уличната настилка. Новите владетели на града преустройват заварени антични сгради, градската резиденция на местния управител (в нея е възстановена и банята), изграждат нови полувкопани жилища и т.н. Налагането на модела на строителство на каменни крепости и градска архитектура, вкл. в столицата Плиска, в една или друга степен, е повлияно и от архитектурното наследство на Сердика/Средец – един “жив” късноантичен град, който в “готов вид” е придобит от българската държава. Във времето на кан/княз Борис-Михаил (852-889 г.), България прави своя цивилизационен избор – християнството (864 г.). За съжаление, конкретни данни за историята на Средец от ония времена липсват. Същото се отнася и за времето на цар Симеон Велики (893-927 г.) – “Златният век” на Средновековна България. Това се дължи както на ограничения брой домашни извори от онази епоха, така и на относителната отдалеченост на града от големите военни събития на епохата. Няма съмнение обаче, че Средец е център на една от деветте големи военно-административни области (комитати) на Българското царство и на църковна катедра - епископия, издигната през Х в. в ранг на митрополия. През 10 век династията на комитопулите, наследници на управителя (комит) на Средецката област Никола, въздига отново българската държава, преди падането й под властта на Източната римска империя. В ромейските извори от този период, градът е наричан Триадица (възможно е, да е видоизменена форма на българското име, произнасяно като Срядьць. В началото на 20-ти век, български учени откриват връзка и с названието „Три води“). През лятото на 986 г. византийският император Василий ІІ нахлува в България и обсажда неуспешно Средец. Този удар цели постигането на стратегически пробив към днешна Македония, превърнала се в ядро на българското царство в края на Х и първите десетилетия на ХІ в. Основните български сили начело със Самуил, придружаван вероятно от цар Роман (978-991/997 г.), по същото време са на поход в Тесалия. Средец оказва твърда съпротива. Здравите стени на града са непреодолими. Останали без припаси, ромеите започват набези из Софийското поле, но попадат в български засади, губейки много войници и коне. Гарнизонът на Средец прави смел излаз и изгаря стенобойните машини на противника. Получил известия за ставащото, Самуил се насочва по долината на Струма, към района на бойните действия. Българската активност, както и слухът за измяна на военачалника Лъв Мелисин (твърдяло се, че той се готви да заграби престола), принуждават Василий ІІ да потегли назад. Ромеите са деморализирани от страх и суеверен ужас. През нощта близо до лагера им пада метеорит (“звезда”), тълкуван като лоша поличба. Сред войниците пълзи слух, че околните върхове са заети от българите. Българските сили атакуват, а византийското отстъпление се превръща в безредно бягство. Ромеите понасят в тил сериозни удари от преследващите ги войски от Средец. В сражението е ликвидирана почти цялата конница, а императорът се спасява като по чудо, благодарение на арменската си гвардия. В български ръце попадат императорската шатра, походна хазна, скъпоценни корони и други инсигнии на властта. Средец пада под византийска власт, едва когато през пролетта на 1018 г. Кракра капитулира пред Василий ІІ, а същото правят царица Мария, ичургу-боилът Богдан, патриарх Давид и по-голямата част от българското болярство. При въстанието на Петър Делян (1040-1041 г.), Средец отново е важен център на временно възстановеното царство. Специално ще отбележим активността на воеводата Ботко, който със своите “прочути българи” се защитава в близката крепост Бояна. След възобновяването на българското царство през 1185 г., епископът на Средец, е въздигнат в сан митрополит. Наличните исторически данни за средновековна София са оскъдни; те не са достатъчни за формиране на цялостна визия на селището и изграждане на теория за неговото развитие по отношение на римо-византийския период, до V-VI в. Честото разрушаване на града в по-късни времена, нетрайните материали за неговото преизграждане и вероятни периоди на обезлюдяване, са допринесли за изличаване на исторически слоеве. Освен това - голяма част от прилежащи на централните части на столицата, са непроучени. В периода от началото на IX, до началото на XI век, Средец е български град и няма исторически сведения за преломни събития в неговата територия. Вероятно е запазването на структурата и морфологията на римовизантийското селище, които били подходящи и за новите заселници. Вероятно е запазването на селищната структура и в късносредновековния период. Градът запазва териториалния обхват на основната си укрепена с късноантична крепостна стена част, която съхранява античната селищна структура в късното средновековие, а вероятно и в дълъг османски период. Здравината на крепостните стени, е описана и от паша Лала Шакин, който обсажда Средец през 1380 г. В доклад до султана той пише: „Аз, сердар на османските победоносни войски, които воюват с кюфареските войски в Централна Румелия, няколко пъти опитвам щастието си да превзема и присъединя към ислямската държава обширната, равна и богата равнина на Средецкото поле, както и самата крепост Средец. Но за жалост крепостта не можа по никакъв начин да се превземе с атака и щурм отвън. Тая крепост е силна и много яка, та всички наши налети и атаки остават безполезни и дори вредни. Големи жертви паднаха от дин- ислямските храбри войници, които се самопожертваха, като курбан. Аз като Румелийски бейлербей, сам лично водих храбрите войски на атака, но нищо не се случи; връщах се надире без успех. Убедих се, че тази яка и много силна крепост със сила и юначество не може да се превземе скоро, ако не се употребяват в случая някои хитрости и искусни военни планове.“ Сердика се е съпротивлявала дълго, превзета е едва през 1382 г., като при археологически разкопки край западната порта е открит отвор в стената, а близо до него набързо стъкмена пещ за вар, датираща от края на ХIV в. Очевидно бранителите на крепостта са полагали усилия да затворят пробива в стената на крепостта, осъществен от стенобойните машини на противника и затова са изградили близо до него пещта за вар. След средата на XIV в. Средец започва да се нарича все по-често с името София, кръстен на църквата „Св. София“, която се издига векове наред на възвишението, източно от града, в границите на Свещения хълм, но извън крепостната стена. Тя посреща отдалече пътуващите чужденци и още тогава се превръща в символ на дългата му история. Търговията в града процъфтява, на пазара оперират и прочутите дубровнишки търговци. На Балканите обаче настъпва нова сила – османците завладяват все по-големи територии. През 1382 г. те вече са пред стените на София и след няколко месечна обсада успяват да я превземат, превръщайки я в център на европейските си владения. Крепостните стени са разрушени, трасетата на улиците са променени, започва строителството на джамии, най-голямата от които е Буюк джамия (1494 г.) – днес сграда на Националния археологически институт и музей, с прилежащите й хан, медресе, водохранилище и чешма. Някои църкви в града също са превърнати в джамии – „Св. София“ става Сиявуш паша джамия, а „Св. Георги“ – Гюл джамия. Построени са още Коджа дервиш Мехмед паша джамия (1528 г.), сега църквата „Св. Седмочисленици“, както и действащата до днес Баня Баши джамия (1575 г.). В изворите се откриват сведения за три обществени библиотеки, множество медресета, ханове и кервансараи, както и за най-големия безистен на Балканите по това време. София продължава да бъде и голям християнски център. Към края на ХVІ в. в града има повече от десет църкви за религиозните нужди на българи и гърци, както и две български училища. Античният град бил доста голям за своето време. Част от него е и Ротондата „Свети Георги“, която се счита за най-старата сграда в София. През XVI – XVII в. дубровнишката търговска колония в София процъфтява. Към нея се присъединяват и италианци от Флоренция и Венеция, образувайки голяма католическа общност в западната част на града. Развиват се множество занаяти и се формират големи гилдии като златарската, кожарската и обущарската. Възобновено е градското монетосечене. София се превръща във важно средище на търговска дейност с връзки в цялата Османска империя и извън нея. До по-заможните й граждани достигат вносни стоки, като западен фаянс и майсенски порцелан. През XVIII в. Османската империя изпитва все по-големи икономически и политически проблеми. Градовете на Балканите, включително и София, бързо започват да западат. Обществените сгради и уличната мрежа на града не се поддържат, водопроводите не се ремонтират, появяват се десетки кладенци, хигиената спада драстично. Чуждестранните търговци бягат, но на тяхно място прииждат селяните от околните села, които внасят известен колорит и дух на позанемарения град, който така доживява освобождението си през 1878 г. От втората половина на XIV в. градът се споменава като София и в официалните документи на Второто българско царство, а след това и на Османската империя. В документите и други писмени материали (вестници, пътеписи, доклади и пр.) чак до 1879 година жителите на града се наричат „средечани“, а българската община „Средецка“. След 1879 година се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който дълго отстоява правото на историческото име Средец. Надделява, обаче, становището на руската окупационна администрация, новото име на града да бъде София. В 1871 г. Феликс Каниц дава първите описания на останки и изследване на фрагменти от крепостта. Веднага след Освобождението, по темата работи Константин Иречек в 1879 – 1884. През 1895 – 1896 г., Йозеф Обербауер, като главен „рисувател“ към кадастралното отделение на Софийската община, изготвя подробен план на „Аврелиановата стена около старата „Улпия Сердика“ в нейното протежение в северната страна на града „Сердика, Средец, Триадица, София“. Негово дело са и отделни планове в увеличен мащаб на кули по куртините, няколко акварела, реконструкцията на Сердика като цяло. Всъщност единствено на северната част на крепостта, която тогава се счита, че е всичко и на северната порта. Реконструкциите показват личащите все още над терена, основи на северната „Константинова“ крепостна стена, северно от Лъвов мост. В 1907 г. военният инженер С. Добревски публикува заснетите от него фортификационни останки и дава предполагаем общ план, не само на северната, но и на цялата „Софийска крепост“, което представлявало първи опит в тази насока. През 1934 г. той издава труда „За крепостта на Сердика“, в който систематизира предходните си публикации. Южната (централна) крепост е изследвана за пръв път, когато се разкриват нейни зидове при строежа на Съдебната палата през 1929 г. Арх. Сава Бобчев публикува през 1943 г. подробното си изследване „Сердика. Материали за изучаване на устройството на града“. Представени са таблици, планове и чертежи на обектите, посочени са кули и стена на цитаделата кастел на града, източно от Аврелиановата стена (споменати още от Иречек). Мащабното разкриване на централната крепост на Сердика, започва след разрушенията от бомбардировките над София в 1943/44 г., поради изграждането от комунистическата власт на новия Сталински тип център на града – т.нар. „Ларго“ с Партийния дом. През 1949 – 1953 г. в пространството между строящите се тогава сградни комплекси на хотел „Балкан“ (дн. Шератон), Министерството на електрификацията (по-късно Държавен съвет, днес Президентство), Детмаг и ЦУМ, Министерството на тежката промишленост (днес Министерски съвет), са открити останки от тракийското селище, върху което следва пластът с основи от сгради на римския град Улпия Сердика. Още с подготовката на терена, Археологическият институт и музей при БАН предприема археологически изследвания на античния и средновековен град. След 1953 г. (фактически, след мистериозната или не, смърт на Сталин), разкопките се извършват от Музея за история на София. Археолозите са под силен натиск от строителите, които са под силен натиск от управляващите комунисти и не успяват да проучат всички останки, да запазят откритата амфитеатрална сграда на градския сенат и други. Находките са частично изложени на повърхността, в двора между хотел "Балкан" и Министерството на електрификацията след завършването на сградите през 1954 г. Експонирана през 1955 г., е и кръглата кула при каптажа на минералния извор на ъгъла на дн. ул. „Искър“ и ул. „Сердика“. С построяването на подлезите пред ЦУМ и Партийния дом в 1969 г., е изложено и подземното ниво. Последните разкрити и експонирани части там са в началото на 2-рото десетилетие на 21 век в периметъра на католическата църква, джамията, и пред Министерския съвет. През 2012 г. е отворена частта западно от ЦУМ, като работата в целия периметър от католическата църква до бившия Партиен дом продължава.

Перистера е име, което носят различни обекти. То може да се отнася за Перистера, старо Марчища, село в дем Горуша (Войо), Населица, Егейска Македония, Гърция; може да е Перистера, село в дем Седес, Солунско, Егейска Македония, Гърция; или пък Перистера, остров от Северните Споради, Гърция. Но сега ще разкажем за Перистера, крепостта в град Пещера. Крепостта Перистера се намира северно от Пещера. Името на крепостта, е с гръцки произход и означава „гълъб“. Представлява крепост с три пояса крепостни стени и шест отбранителни кули. Кулите са разположени на най-вътрешната крепостна стена. Според археолозите, Перистера е датирана към IV век, като е съществувала поне до VII век включително. Според тях, на същото място вероятно е съществувало древно тракийско светилище. Хълмът, на който е разположена крепостта, е известен като "Света Петка". Името Перистера („гълъб“, „гълъбово място“), за първи път споменава Иван Попов, в неговото изследване „Страници из миналото на Пещера“. Съхранена е следната легенда за произхода на името на крепостта: „Когато през 313 година във Византийската империя било въведено християнството, местните обитатели трябвало да изберат на кой от хълмовете в околността да изградят своята църква. Така от хълма "Света Петка" литнало ято гълъби.“ Гълъбът, както е известно, е знакът на Христос. Много е вероятно, другото име на крепостта (Св. Петка) и името на хълма да са дошли от запазеното в народната памет име на църква „Света Петка“. Нейните развалини се издигали на възвишението от незапомнени времена. За останките от крепостта, пръв информира Стефан Захариев. Той я описва в книгата си „Географско–историко–статистическо описание на Татарпазарджишката кааза“. Книгата е издадена във Виена през 1870 г. По-късно крепостта се споменава и в пътеписите на Константин Иречек (1883 г.). Първите археологически проучвания на хълма, се провеждат през 1954 г. През 1958 и 1972 г., са направени частични разкопки, предимно сондажи и паметникът е обявен за римски кастел. Резултатите, обаче, не са публикувани. По време на комунистическото управление обществото научава това, което управляващите решат, макар и изследванията, и управляващите да са на издръжка на данъкоплатеца. Редовни и системни археологически разкопки на крепостта, са извършени след края на комунизма; през 2007 г., 2010 г. и 2011 г. Разкритията при археологическото проучване, се оказват доста интересни и ценни, дори учудващи. Взето е решение, вече обявеният паметник на културата, да се възстанови. „Перистера“ има частична реставрация на цитаделата и крепостните стени, които са „запечатани“, за да се запазят от климатичните промени. Южната кула е превърната в триетажен музей, а музеят на открито, е разположен от северната страна. Посетителите могат да запалят свещ в двете църкви „Св. Петка“ и „Св. Четиридесет мъченици“, съществували още в Средновековието, а вероятно - и по-рано. Намиращи се на запад сгради на бивши казарми, се предвижда да бъдат адаптирани като хотели, ресторанти, магазини, културно-информационен център и всичко, необходимо за модерна туристическа инфраструктура. Одобрен проект за реставрация предвижда дворът на някогашния военен обект в подножието на хълма, да има алея на старите занаяти, съществували в Пещера. Планувано е и крепостта да бъде осветена с ефектно нощно осветление, така че да се вижда отдалеч. Когато е създаван този текст, много от споменатите дейности е възможно да са извършени, да се работи по тях или да са забравени при смяна на една администрация с друга.

Археологическото проучване дало възможност да се изясни почти изцяло историята на хълма "Света Петка". В най-високата част на възвишението, са групирани камъни с различна големина, от които един е с формата на гълъб. Това дало основание да се предположи, че мястото било известно като свято, още на траките, които го превърнали в светилище. Предполага се, че на това място било най-старото поселище на тракийското племе беси, живяло тук преди повече от 2000 години. По-късно, през римската епоха, когато в близост минавал един от главните пътища, свързващи Горнотракийската низина с Егейско море, бил изграден кастел. Това е първият период от историята на крепостта. Той обхваща времето от II до началото на III век. Вторият (късноримският) период, е белязан от четири монети, сечени по времето на императорите Диоклециан (284 – 305), Константин I Велики (324 – 337) и Юлиан (360 – 363). Предполага се, че първото разрушение на укреплението, станало по време на Втората готска война през 376 г., при император Валент. Най-вероятно, след неговото поражение при Хадрианопол на 9 август 379 г. Най-добре е обоснован третият период от съществуването на крепостта. След 150-годишно прекъсване, животът на укреплението и близкото селище се възродил в началото на VI век. Като потвърждение, е грандиозното строителство, две колективни монетни находки (едната златна) и множество други артефакти. След опустошителните варварски нападения през 528 – 529 г. и катастрофалния разгром на византийската армия през 533 г., през четвъртото и петото столетие Византия губи контрола си над Мизия и Скития. Империята е пред катастрофа. Загубата на провинциите, е стресиращ предвестник на надвиснала заплаха от север. Мощното контранастъпление през 551 г., обаче, води до пълно възстановяване на границите на империята. В резултат на това, започва мащабна укрепителна дейност на Дунавската граница, Балкана и в Родопите. Хълмът "Света Петка" явно е включен в третия отбранителен вал, целящ да предпази Империята и най-вече пътните артерии, свързващи западната тракийска низина с Беломорието, от зачестилите нападения. Тогава, предположително при мащабното строителство по времето на император Юстиниан I Велики (527 – 565), крепостта на хълма Св. Петка е преизградена и преустроена, като две от кулите са обновени и от правоъгълни приемат формата на еднокорабни църкви. Така, освен с функционално предназначение, кулите-църкви осигурявали и духовната закрила на укреплението. В тях войниците, преди да тръгнат в битки, се молили и благодарили на Бога, когато побеждавали неприятеля. Откритите на крепостта монети, убедително определят годините, в които управлява Юстиниан II (565 – 578 г.), като време на най-голям икономически просперитет на селището – крепостта „Перистера“. Напълно подобна е ситуацията, отразена и в монетния материал от ранно-византийските укрепления в Тракия и Илирия. Последвалите събития - масирани аварски и славянски набези и ответните удари на византийската армия - превръщат територията на цяла Тракия в поле на рядко затихващи бойни действия. Това се случва в последните две десетилетия на VI и началото на VII век. Множество селищни центрове престават да съществуват. Намерените тук последни отсечени монети на император Тиберий II Константин (578 – 582), очертават края на съществуването на крепостта "Света Петка". Краят на обитаването на ранновизантийското укрепено селище край Пещера, има бедствен характер. То е повсеместно маркирано от стихиен пожар. Като доказателство служи сведение на летописеца Йоан Ефески: „...На третата година след смъртта на император Юстин и при царуването на Тиберий Победоносни, настъпи проклетият славянски народ и извърши набези по цяла Елада, в околностите на Солун и по цяла Тракия. Те заеха много градове и укрепени места, опустошиха и гориха, грабиха страната и я овладяха. Те се поселиха в нея без страх, сякаш тя им принадлежеше.“ Описаните събития в хрониката се отнасят за 582 г. Открити в северната част на крепостта „Перистера“, фрагменти от средновековна керамика и монети от XIII в. доказват, че укреплението е имало четвърти период на съществуване. През Средновековието то отново била възродено, но частично, върху част от късноантичното фортификационно съоръжение. Вероятно крепостта на хълма "Св. Петка" била унищожена при османското нашествие в края на XIV в. Но селището в подножието й продължило да съществува и след това. Наличните данни сочат, че населението се препитавало с рудодобив и металодобив и през османското владичество, като „един самоков и три ливници работели до 1850 г.“. При това, при оформянето на парк около възстановената крепост (цялото това пространство не е проучено), работниците се натъкнали на останки. Това иде да подскаже, че под нея има цял град от няколко полиса, в който живели търговците, майсторите и т.н. За просперитета и културното ниво на този град разказва в описанията си Стефан Захариев. Той пише: „..имало 10 черкови повечето с кубета, на които имената селяните знаят коя на кой светия била посветена и ги наричат оброчища, но най-пространна и най-великолепна била Св. Петка...“. Тук се говори за старинната църква на хълма "Света Петка", построена (преустроена) през Средновековието върху една от кулите-църкви, и чиито стени все още стърчали докъм средата на XIX в. Очевидно дотогава просъществували последните остатъци от някогашната „Перистера“ – крепостта на гълъбите. Крепостта „Перистера“ е разположена върху целия хълм „Св. Петка“ и има ясно обособени цитадела, вътрешен град и подградие. Всички те били разположени на площ от около 15 дка. Засега са частично реставрирани и изяснени крепостните стени на цитаделата и на вътрешния град. Вероятно е, подградието да е частично застъпено от съвременните улици и сгради на Пещера, в това число и от пътя Пазарджик – Пещера. Предполага се, че при него, е имало порта с арка, непосредствено източно под крепостта. Укрепената площ на крепостта „Перистера“, е с форма на елипса, с ориентация по дългата ос СИ–ЮЗ, дължина 94 м и широчина 37 м. Денивелацията от ЮЗ на СИ е 5 м, а най-висока точка на крепостта е на 494.6 м. Крепостните стени, които са с дължина 253 м, ограждат пространство от 2895 m2. Градени от големи ломени камъни, споени с хоросан, дебелината им достига до 3 м. Това дава основание на археолозите да предположат, че стената била висока поне 14 м. Преди реставрацията, крепостните стени били запазени на височина до 2.60 м. По дължината на крепостната стена има шест кули: три правоъгълни, една триъгълна и две църквообразни. Последните са изключително интересни. Това са кулите, които охраняват североизточния и югоизточния ъгли на цитаделата. Подобни кули има регистрирани в днешна Сърбия, при ранновизантийското укрепление до Равна. Там в VІ век, три от кулите са обновени и от правоъгълни стават с формата на еднокорабни църкви. Друго укрепление – Салдум (ІV – VІ век), близо до Дунав – също има кула с формата на църква. Тя, както при Перистера, е на североизточния ъгъл. Други подобни крепости в днешните български земи не са известни. Интересна е северната порта на цитаделата. Тя е претърпяла поне две преустройства. Първоначално входът бил на линията на куртината (крепостната стена), непосредствено до северозападния ъгъл. Вероятно е съществувала надвратна кула с правоъгълна форма, издадена към юг. По-късно, най-вероятно в началото на VІ век, е изградена мощна правоъгълна кула, с дължина запад – изток. Била дълга 11,30 м. На източната крепостна стена, северно от фасадата на югоизточната кула-църква, е оформен друг вход на крепостта. Северно от южната крепостна стена, се очертава планът на югозападната част на укреплението. Между помещенията има широка около 1.5 – 2 м улица, успоредна на южната крепостна стена. Други улички я пресичат и вървят в посока С–Ю. Регистрирани са 27 верижни помещения, разположени по дългите страни на цитаделата. Съвременната архитектурна реконструкция на укрепителната система на цитаделата на „Перистера“, изцяло се основава на резултатите от археологически проучвания, като се придържа към автентичния вид на късноантичното съоръжение. Двете кули – църкви, са разположени в южния и северния край на източната крепостна стена на „Перистера“. Подобно уникално съчетание кула – църква, няма известно в България и среща аналог в още само две крепости. Те са извън днешните географски граници на страната. Когато било прието християнството (началото на IV в.), двете кули не били допълнително преустроени в църкви. Това се случило по време на второто преустройство на крепостта. Вероятно някъде в началото на VI век. Така, кулите, освен своето функционално предназначение на защитни съоръжения на крепостта, осигурявали и нейната духовна закрила. В тях войниците, преди да поемат в битки, се молили и благодарили на Бога, когато побеждавали неприятеля. Патрон на една от двете църкви, несъмнено била Света Петка, за което има солидни доказателства. Първият аргумент, това е самото име на хълма – „Света Петка“. Най-вероятно дошло от църква, посветена на Света Петка. Запазено е в народната памет през вековете и дори е засвидетелствано в писанията на Стефан Захариев. Той споменава: „..най-великолепна била Св. Петка, както се види от развалените й стени и сводове.“ Може да се приеме, че след разоряването, крепостта (църквите) в края на VI в. при аваро–славянското нашествие и последвалият няколковековен пуст период, с частично възстановяване на укреплението през Средновековието, била възродена поне една от църквите. По-късно, през османското владичество, църквата била отново разрушена, а след това - превърната в оброчище. Чрез него, както и при други подобни около Пещера, бил съхранен споменът за святото място. Оброчището „Св. Петка“ било известно на пещерчани почти до наши дни. Друго свидетелство, което подкрепя вече установеното име на църквата и дори конкретизира коя от двете църкви се казва „Св. Петка“, е една особеност в архитектурата на североизточната кула – отклонението на надлъжната ос на църковната сграда (църква с 5° 8', по отношение на направление изток запад). В унисон с традициите на трасиране на култовите сгради, според специалистите, това отговаря на есенния християнски култ към подвига на Света Великомъченица Параскева Иконийска (28 октомври). Тя приема мъченическа смърт в 303 година, по времето на римския император Диоклетиан. Но по-късно, вероятно, когато крепостта влиза в пределите на Втората българска държава (XII-XIV в.), храмът бил обвързан с традиционния за България култ към Преподобна Параскева (Петка) Епиватска, Българска. След знаменитата Клокотнишка битка (1230 г.) по времето на цар Иван Асен II, мощите на светицата, живяла през X-XI в. и родена в Епиват (Тракия), били пренесени (1238 г.) в старопрестолния Търновград. Там те почивали до падането на Търновското царство под османска власт, в църквата „Св. Петка Търновска“. След вековни странствания, през 1641 година те били положени в катедралата в Яш (Северна Румъния), където и днес стоят и са достъпни за поклонение. По същия метод, обусловен от традициите на трасиране на култовите сгради, е разгадан патронът на параклиса и в югоизточната кула – църква. С отклонението на надлъжната ос от източна посока (с 1° 34'), този храм се свързва с общохристиянския празник „Св. Четиридесет мъченици“ (Младенци, на 21 март / 9 март) – празник на пролетта. Така научаваме повече за това свято място, без да е съхранен за него спомен в народната памет. Днес, след като двете църкви са възстановени, се предвижда да бъдат преосветени, с което ще се възродят за нов духовен живот, а заедно с тях и сакралното пространство на целия хълм "Света Петка". По този начин, святото място, след векове на запустение, отново се превръща в обект на поклонение. Така се открива възможност и за възстановяване на общоградския християнски празник „Св. Петка Българска“. Всеки 14 октомври, се организира литийно шествие от катедралния храм на град Пещера „Св. Димитър“ до старата нова църква „Св. Петка“. В нея ще се отслужва празнична литургия, както и други християнски обреди, обичайни за всеки действащ храм. В периода 13-11 година преди Христа, в Родопите избухва въстание на бесите, водено от жреца им Вологез. Римските легиони обсадили последната тяхна крепост, върху кулите на която танцували жадуващите да загинат тракийски воини. Според това, което е достигнало до наши дни, във вярванията на траките, те плачели когато се роди човек, заради живота, който му предстоял; а се радвали, когато умират, защото отивали в царството на върховния си бог. Римските легионери прииждали с хиляди и вече предвкусвали победата, когато в една есенна вечер, от зъберите на беската крепост, се чули древни, тайнствени напеви и в бездната полетели последните й защитници. Първа през зъберите полетяла дъщерята на Вологез. Хилядолетия не научили името й. Нарекли я Перистера-гълъб, така както я наричали римските легионери, разтърсени от нейната саможертва. Духът на красивата тракийка се вселил в безформения камък и го превърнал в скален гълъб. По време на разкопките в крепостта, са открити над 300 уникални находки. Сред тях има множество монети, някои от които - златни. Част от монетите са от времето на император Юстиниан (VI в.). Намерени са различни части от облеклото на войниците, пазели крепостта. В ръцете на изследователите попадат, от векове недокоснати различни фибули, известно количество накити. Също и стрели, фрагменти от надписи, мраморни детайли от сградите, съдове от глина и стъкло. Предвижда се те да бъдат изложени в Музей на открито. В крепостта са открити почти 80 питоса (големи делви за дълготрайно съхранение на хранителни продукти). Някои от тях са с огромни размери; своеобразни хладилници от Античността. Голяма част от съдовете са експонирани на мястото, където са намерени. В тях се е съхранявало жито, зехтин и други хранителни продукти, необходими за изхранване на войниците, обитавали крепостта. Количеството запаси можело да изхрани един гарнизон в продължение на 18 месеца, в случай на обсада. Предполага се, че в центъра на цитаделата, в най-високата част, бил домът на кастрофилакса. Открито е и бронзово кандило с великолепен средновековен кръст, който доказва функциите на крепостта и като духовен център. Находките - монети, сечени при императорите Диоклециан (284-305), Константин I Велики (324-337) и Юлиян II (360-363), доказват, че крепостта е функционирала още в късноримския период. Тя вероятно била разрушена при втората готска война през 376 г., при император Валент, след поражението му при Адрианопол на 9 август 379 г. Най-многобройни са артефактите от третия период на Перистера - век и половина по-късно, хълмът е част от отбранителния вал, предпазващ от нашественици пътя за Беломорието. В края на хълма, археолозите намират глинени погребални урни с формата на саркофаг, каквито липсват при повечето тракийски погребения. Тази находка дава още един щрих в уникалността на комплекса. Постепенно археолозите откриват монети, кръст от Х век, битови и други находки. Сред тях са монети, сечени от император Тиберий II Константин (578-582). Една от тях има само още един аналог в света. Вече са разкрити изцяло стените на цитаделата, заемаща три декара, ъгловите кули и кулата порта. В една от тях е открита цялата годишна заплата на коменданта на крепостта - 10 солида, лежащи в дъното на питос за зехтин. Скоро обаче рекордът бил подобрен с втора, още по-голяма находка - цели 13 солида. Разкрити са и 28 жилищни помещения, в които са намерени много керамика и предмети от бита, включително и напълно и частично запазени питоси (делви). По следите от съдържанието в тях, днес дори може да се възстанови седмичното меню на гарнизона.

Маточинската крепост, както я наричат местните хора (или известна още и като крепостта Букелон), е разположена върху самостоятелен хълм на северния край на село Маточина (общ. Свиленград). Възвишението доминира над долината на Тунджа, и е на метри от днешната българо–турска граница. От възвишението на кулата, се открива прекрасна панорамна гледка към планините Сакар и Странджа, както и към долината на р. Тунджа и към турската граница, и дори към равнината на гр. Одрин. Някога крепостта се е казвала Вукелон, след което, Константин Иречек го разчита като Букелон и така остава и до днес. Местоположението на крепостта съвпада доста точно с описанията на подобно малко укрепление, наричано от древните хронисти с името Вукелу. Това наименование срещаме в триумфална колона на хан Крум (IХ в.) като Вукел, по-късно и у Йоан Кантакузин (ХIV в.) и в някои други средновековни извори. Името се употребява в изворите винаги в родителен падеж на гръцки, като известният епиграф проф. Бешевлиев го възстановява като Вукелон. Над стръмните склонове на хълма личат останки от стара укрепителна стена, ограждаща платото. В специализираната литература тя е определяна като римска „кастра“, изградена в опус микстум, охраняваща периметъра на град Адрианопол (дн. Одрин). По платото личат и някои съоръжения и обекти като водосъдържател, места с култово предназначение и други сферични вдлъбнатини в скалите. Хълмът е достъпен основно откъм юг, по тясна седловина; останалите склонове са стръмни, на места дори отвесни. На самия гребен, укрепената площ е приблизително 150 ? 65 m. Началото на летоброенето за крепостта, е късноантично (римско/византийско). Мястото е ползвано и преустройвано многократно през Средновековието. По-късните градежи са през XI–XIV в. и са част от отбранителен пояс, северно от Одрин. Близо до крепостта е предполагаемото бойно поле при Адрианопол (1205), когато цар Калоян разгромява рицарите на Четвъртия кръстоносен поход. Тогава е пленен император Балдуин I. Локацията край Букелон е сред обсъжданите хипотези в историографията, но това все още не е окончателно доказано. След османското завоевание (края на XIV в.), укреплението запустява. През 1968 г. е обявено за обект от национално значение; проучвания има от 1960-те и нови разкопки през 2008 и 2017 г. Днес най-добре е запазен донжонът/кулата-цитадела и участък от двойната входна стена при портата. Размерите на укрепения връх, са приблизително150 m дължина и около 65 m ширина. Съществувал е специален подход. На около 50 m под върха е стояла преградна (представителна) стена; нагоре е „вътрешната крепост“ с донжона. Донжонът, който се явява ядро на днешните руини, има височина около 18 m. Конструктивно са изградени три основни части. Съоръжението е притежавало източна полуцилиндрична апсида, правоъгълно тяло (жилищно и отбранително), и западен коридор/галерия, врязан към крепостната линия. Съществували три етажа с различни функции. Най-горното ниво, било със semicylindrical източен завършек. То служило за параклис; в приземието е имало цистерна за вода; достъпът между нивата бил от дървени стълби (днес не са съхранени). Зидарията била смесен градеж от ломени камъни с бели варови разтвори и редове от печени тухли (декоративни пояси) — типична техника за XII–XIV в. При входа се вижда монограм във вид на кръст (буквите М, Н, Л, К се споменават в описанията). Локализацията на конкретни укрепления в периферията варира при различните автори). През XII–XIV в. мястото е в строителен подем. През 1205 г. крепостта често се споменава в контекста на битката при Адрианопол,  сблъсък между българска армия, водена от цар Калоян, и кръстоносци от Латинската империя, начело с император Балдуин I. Битка, спечелена от българите след успешна засада. Битката при Адрианопол между римляни и готи е през 378 г.; хронисти като Вилардуен и Никита Хониат са основни извори; мястото „при/край Вукелон (Букелон)“ е сред най-цитираните, но не единственното предположение за терена на боя. Днес проучванията на терен продължават. Видими са: масивът на донжона, участъци от двойната стена при портата, следи от помещения, водни съоръжения (цистерна), и нивата на терени/вали. Планираните и частични консервации са стабилизирали най-уязвимите учасъци, без да променят четливия силует. Първите археологически изследвания с първи комплексни заснемания и публикации стават през 60-те години на миналия век. През 2008 и 2017 г. се извършват допълнителни теренни работи. В наши дни от крепостта е запазена само внушителната й кула, която е висока цели 18 метра. Предполага се, че Букелон е била римска крепост, като е играла много важна роля през периода на Античността и Средновековието. Има няколко предположения, че по платото и хълма е имало стени, край които през 378 г. е бил убит римският император Валент от бързо настъпващото племе на готите. 14 април 1205 г. е една важна дата в нашата история. На нея се предполага, че царят на българите Калоян, води ожесточена битка с кръстоносците от четвъртия кръстоносен поход, близо до град Адрианопол. Те са напълно разбити от смелия български цар и неговите войни, като техният пълководец Балдуин IX Фландърски е пленен и за кратко време е бил затворен в крепостта Букелон, преди да го отведат в Търново и да го затворят в кула, която по-късно започва да носи и неговото име - Балдуиновата кула. В района на крепостта и село Маточина след направените няколко археологически разкопки, е открит един много интересен и ценен артефакт – кръст с вграден монограм от 14 век. На него се вижда изписано името „Михаил“. Вероятно става въпрос за периода около 1328 г. и за българския цар Михаил III Шишман, който е воювал срещу византийския император Андроник III. Последните исторически сведения за крепостта Букелон, датират от 1664 г. и се смята, че след това тя е напълно изоставена. Тя губи своето значение и запустява напълно по време на османското владичество. Цялата околност обраства с много дълбоки и гъсти гори, които са изобилствали от различен дивеч. От дневника на тогавашния султан на Османската империя - султан Мехмед IV се научава, че през 1664 г. той е ловувал в подножието на крепостта и намиращото се под нея село. Сямата се, че крепостната стена е обграждала целия хълм, като най-внушителна си остава кулата със своите 18 метра височина, която може да се види и днес. Кулата е служела за наблюдение, като в нея е имало параклис, арест и няколко други помещения. Кулата е на три етажа, като именно последният е служил за параклис. Любопитен кинофакт е, че крепостта Букелон е използвана и като декор в български филм – „Мила от Марс“, който излиза през 2005 г. От района е открит оловен печат (моливдовул) на византийски сановник от същата епоха – Христофор, хипат и комеркиарий (граничен управител) на Адрианопол, с изображение на Св. Богородица. Печатът е датиран ок. 822 – 823 г., съхранява се в НИМ. След реставрация и изследване в НИМ, надписът на печата е разчетен от византиниста проф. Иван Йорданов, който предлага следния превод: „Пречиста, потвърждавай писмата на протогеракария, украсявай и актовете“. Следователно, става дума за печат на протогеракарий – влиятелна титла, означаваща главен соколар на византийския император, използвана в кр. на ХIII – нач. на ХIV в. Оловният печат е втори за тази крепост, след печата на граничния управител от IХ в. Разкрита е и обгоряла монета на император Юстин II (565 – 578 г.), свидетелство за опожаряване на крепостта през втората половина на VI в. Проучвателите са се натъкнали и на две старобългарски апликации от Х в. със сърцевидна форма, подсказващи българско присъствие в зоната на крепостта.Според Никита Хониат, в деня преди битката, цар Калоян подбрал мястото на засадата по следния начин: „След това Йоан със своята войска се скри в долове, навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се противниците да не разберат, че е там.“ В други преписи се чете: „... се скри през теснините в потулени и гористи места.“ Подмамени от куманската конница, рицарите я преследвали поне 2 левги (7 – 9 km), преди да стигнат мястото на засадата. Според Алберик мястото на битката било в „изобилстващи с вода блата“. Северно от Адрианопол се намират хълмовете на Сакар и Дервентските възвишения, Странджа, разположени от двете страни на р. Тунджа. Докато на изток, одринското поле е равно и няма нито „теснини“, нито „потулени и гористи места“. Най-често посочваното като предполагаемо място на битката е северно от Одрин, при меандрите на р. Тунджа южно от Сакар и Дервентските възвишения. Не е ясно дали към онзи момент средновековният донжон е бил вече построен, тъй като според изследователите, е възможно кулата да е построена, както през ХIII в., но и по-късно, дори през ХIV в. Ако ли кулата не е била все още построена към 1205 г., то останките от късноантичната крепостна стена все още са запазили височина от поне 1,80 м към него момент. През август 1324 г., в навечерието на междуособния конфликт във Византия, в лагера на Андроник III в Източна Тракия пристигат пратениците на цар Михаил Шишман, с имена Гръд и Панчо. Те известяват за брака на царя с Теодора, вдовица на Теодор Светослав и сестра на младия император, който приема мирните предложения на пратениците и договорките с дядо му Андроник II. В резултат от договорките, в българско владение остават Айтос, Анхиало, Ктения, Русокастро, Месемврия, а в гръцко – Пловдив, Созопол, Агатопол, както и Вукелон. На 13 май 1327 г. цар Михаил Шишман сключва споразумението в Черномен с император Андроник III, по силата на което се намесва във византийските междуособици, като взема страната на младия император срещу стария Андроник II. Договорено било в случай, че самият Андроник III стане император, той да бъде задължен да отстъпи на България няколко гранични територии и градове, както и голяма сума пари. През 1328 г., българският цар минава на страната на стария император Андроник II. Както пише Йоан Кантакузин, български войски навлизат във византийските предели, а гарнизонът на Вукелон сам предал укреплението на българите и затова владетелят „...се разположи в него на лагер без да извърши нищо лошо...“. Там той престоял един месец, като се приготвял за сражение. Император Андроник III изпратил пратеници в българския стан с искане за спазване на Договора от Черномен. До битка не се стигнало, като започнали дълги преговори. Предложението на цар Михаил Шишман вместо да върне „градчето Вукелу, вместо него да дадел многонаселения и голям град на Черно море Созопол“, което останало без резултат, но все пак било постигнато споразумение и той върнал крепостта обратно на Византия под заплаха от нападения. Според Никифор Григора, връщането е станало срещу голям откуп. В мемоарите на византийския император Йоан VI Кантакузин се споменава, че през 1344 г. Мануил Апокавк напуснал Адрианопол и заел крепостта Вукелу. Мануил Апокавк бил втори син на великия дукс Алексий Апокавк и първоначално бил в партията на баща си и Анна Савойска, които се противопоставяли на влиянието на Йоан Кантакузин в регентския съвет. Около 1341 г. бил назначен за управник на Адрианопол. През 1344 г., след като преминал на страната на Йоан Кантакузин в разразилия се междуособен конфликт, той напуснал Адрианопол и отишъл във Вукелон. По време на османското владичество крепостта загубва значението си и запустява. Цялата околност обраства с дълбоки гори, изобилстващи с дивеч. От дневника на султан Мехмед IV се научава, че през 1664 г. е ловувал в подножието на крепостта и намиращото се под нея село. В писмения паметник на султана селото е наречено Фикла. Впоследствие името се преобразува на Фикел, с което име селото се именува до 1934 година, когато е преименувано на Маточина по името на лековитата билка, която расте в региона. Французинът село Сеиже (S. Sayger) описва разрушаването на село Фикели през 1829 г. по време на Руско-турската война. Като очевидец Сеиже придружава турската армия и в мемоарите си пише за кулата: „На излизане от Фикели надясно съзряхме развалини от стар замък, разположен на един хълм при устието на една теснина, която, изглежда, е отбранявал в древността. Областта, зле обработена и пресечена от гористи хълмове, имаше див и живописен изглед.“ Първото цялостно архитектурно и археологическо изследване е проведено през 1961 г. Резултатите са публикувани в сп. „Археология“ през 1965 г. Руините край село Маточина са обявени за „обект от национално значение“ през 1968 г. На хълма са разкрити и стопански помещения, открити са върхове на стрели, битови предмети и украси за облекло.

Меджиди табия (някъде се среща и като Меджидие), е крепост, намираща се южно от Силистра, част от османската фортификационна система, , изиграла важна роля в Кримската (1853-1856 г.) и Руско-турските войни (1853-1856 г. и 1877-1878 г.). На турски език се изписва така: "Mecidiye Tabyas?" и като изговор звучи Меджидие. Крепостта е построена през периода 1841 – 1853 г. по планове на немския военен инженер Хелмут фон Молтке (по-късно става началник-щаб на немската армия), посетил Силистра през 1837 г. и под прякото ръководство на полковник Крах. Строежът на крепостта привлякъл вниманието на султан Абдул Меджид, който през 1847 г. пристига, за да огледа строителните работи. Оттам идва и името на крепостта – Меджиди. Крепостта била завършена по времето на областния управител Саид паша в навечерието на Кримската война. Тя представлява част от общо осем укрепителни съоръжения, имащи за цел да пазят подстъпите към града. За строежа й били събрани принудително около 300 българи. Главните майстори били наети от Дряновско, а каменоделците били от района на Силистра. Интересен факт е, че по време на строителството на форта, са изградени и първите монолитни възрожденски храмове в Силистренско – в Алфатар (1846) и Калипетрово (1847).Крепостта играе важна роля по време на Кримската война, която започва през 1853 г. с битката за Силистра. В сраженията около Меджиди табия участва руският писател Лев Николаевич Толстой (1828 г. – 1910 г.). Крепостта издържа едномесечна руска обсада. Тя има формата на шестоъгълник (хексагонална форма) и достига до 8 метра височина. Намиращият се непосредствено до нея ров, служел за препятствие и маскировка. Турският форт „Абдул Меджиди”, или крепост Меджиди табия, е най-запазеният от шестте укрепителни пункта на фортификационната турска система. Построена е заради необходимостта от допълнително укрепване на крайдунавските градове, когато реката се утвърждава като естествена граница на Османската империя. Идеята за построяването на тази система от военни укрепления, е на немския военен инженер Хелмут фон Молтке (1800 г. -1891 г.) , посетил града през 1837 г. Интересен факт е, че след появата на артилерията, крепостите изживяват своето време, но конкретно тази, е оправдала хвърлените от османска Турция средства по изграждането й. Меджиди табия е единствената напълно съхранена в интериор и екстериор крепост от османската епоха в България. Тя е наречена "Великото творение на полковник Крах". Днес този форт е единственото съоръжение, останало от укрепителната система на Силистра. Най-добрият анализ на фортификационната му специфика дължим на проф. Махиел Кийл. Меджидие Табия е може би най-старата османска цитадела, изградена по правилата на полигоналната система. Някои от основните елементи на форта са: 1. Масивният, издигнат от пръст основен насип, насочен към идващият от юг нападател, е леко пречупен в средата. 2. Два отбранителни бастиона с притъпени върхове, са поставени върху ъгловите точки и покриват един широк 7 м ров, разположен пред фасадата и фланговете на крепостта. 3. От северната страна е разположена трета, двуоръдейна отбранителна кула. В нейната долна част има една порта, отвеждаща към рова, а в горната част се намира една открита диспозиция. 4. Главната порта на форта е източно от тази кула. Обърната е към града. 5. Окръжната каменна стена, т.е. ескарпадата, е известна под названието "Стена на Карно" (Mur Carnnot). Тя е снабдена с отвори за стрелба. Намерението е, по този начин да се постигне защита на крепостта при масирано нападение и преодоляване на външния вал от врага. 6. Оръдията са разполагани на открито върху билото на вътрешен насип със землени рампи за изкачване. Оръдията са защитени от рикошетни изстрели и амфиладен огън чрез масивни траверси от пръст. 7. Фортът разполага с два барутни погреба, вкопани отляво и отдясно, в задния край на фланга.Представляват сводести помещения с размери 3х5 м, заобиколени с широки 50 см въздуховоди. 8. В центъра, зад голямата северна кула, е полукръглата казарма, в която се помещава настоящата експозиция. Според проф. Кийл, всички съществени части на Меджидие табия имат западен произход и със сигурност се основават на идеите на полковник Крах. Тя представлява опростена пруска система, приспособена към местния вкус и различния начин на воюване, залагащ повече на личните качества на войника, отколкото на мощни постройки. Съоръжението е активно използвано и в Руско-турската война от 1877-1878 г. В крепостта днес може да се види експозицията „Съдбините на Силистра през XV-XIX в.“.

Мястото, където била издигната късноантичната крепост “Сторгозия” в местността Кайлъка, представлява висока рътлина. Теренът е на левия бряг на Тученишката река, обградена от три страни с високи 12-15 м, отвесни скали. Крепостта е кръстена на тракийското селище Сторгозия. Селището станало известно с едноименната крайпътна станция, обслужвала античният път идващ от Ескус (днес село Гиген) и свързващ Мизия с Тракия. Този военностратегически път, бил прокаран през 61 г. от император Нерон (54–68 г.). По-късно бил обновен и вероятно разширен, от император Траян (98–117 г.) след дакийската война. Пътят е известен още като “Траянов път” (VIA TRAIANA). Високата рътлина, както и долината под нея, били населявани още през праисторическите епохи. От дълбока древност, местното население се занимавало главно със земеделие и скотовъдство, за което говорят находките от района. Връзката на населението живяло тук, с тракийското селище в района на крайпътната станция “Сторгозия”, вероятно е почивала изключително на търговско-икономическа основа, преди всичко чрез доставяне на земеделска продукция. Установено е, че крайпътната станция “Сторгозия” се намирала в центъра на днешния град Плевен, на мястото на Окръжната палата (днес - Общински съвет). Районът около тази станция още през втората половина на І в. сл. Хр., започнал да се застроява с масивни сгради. Останки от това строителство са установени през 30-те години на ХХ век. Тогава в тази част на Плевен, при разкопаване на пространството между днешния Военен клуб, старата баня, реката и градската градина, били разкрити масивни останки от антични сгради, градени с камък и хоросан. Вероятно оттук, от крайпътната станция, е започнал интензивният живот на трако-римска Сторгозия. Преминавайки през вековете към късната античност и по-късно - обособяване на средновековния град Плевен. Животът на античното селище Сторгозия прекъсва през 250-251 г., когато то било сразено от готите. В близката околност, в битката с готите, загива Херении (251 г.), а при Абрит (Abritus – днес Разград) пада и неговият баща – император Траян Деций (249-251 г.) На въпроса, кога точно и при какви обстоятелства била изградена късноантичната крепост в местността Кайлъка, изследователите не дават категоричен отговор. Събитията, разиграли се на Балканите през ІV в. сл. Хр. и борбите за власт в Римската империя, ни дават косвени, но исторически верни данни по този въпрос. Преди изграждането на крепостта на “високата рътлина”, стратегическото местоположение на местността било оценено от римляните. Те вероятно са изградили тук военна застава на поделение на І–ви италийски легион. На височината през 1941 г. е намерена част от тухла с печат на същия легион. Военното поделение е охранявало и пътя – Via Traiana, минаващ по долината в подножието на височината. Тухлен фрагмент с печат на І-ви италийски легион е намерен през 1986 г. и в руините на римската “ Вила рустика” при днес село Брестовец, на 6 км южно от град Плевен, където вероятно също имало военна част по това време. Както е известно, тази вила била разрушена от готите през 251 г., с което се свързва унищожаването и на другите военни поделения на легиона в района. Включително и на споменатата Кайлъшка височина. Около 70 години след готските разрушителни нападения през 250–251 г., животът в Сторгозия вероятно започнал да се нормализира, особено с изграждането на крепостта в местността Кайлъка. Това голямо крепостно строителство се наложило от историческите събития и е извършено, най-вероятно по заповед на император Константин Велики (306–337 г.) и то по време на борбата му за власт с Лициний (307–324 г.). При управлението на Империята от двамата Августи (Константин и Лициний), се зародило съперничество между тях и открит стремеж на Константин, като по-старши, да разпростре властта си изцяло над стратегическия за Империята Балкански полуостров. Тук на Балканите, към 314 г. Лициний задържал под свое управление Тракия, а Константин на север – Мизия. При последвалата нова, последна конфронтация между двамата през 323 г., за да овладее и Тракия, Константин вероятно предприел укрепване на своята северна зона, обхващаща и стратегическия път “Via Traiana”. По този път Лициний имал възможност да нанесе удар срещу него в северна посока, в Мизия. За гореспоменатото укрепване, Константин вероятно избрал като най-подходящо място, теснината със скалистите височини в местността Кайлъка на “високата рътлина”. Издига там крепостта през 323 г. В новата крепост императорът построява и символа на новата християнска религия – базиликата. Това станало вероятно и във връзка с възникналата религиозна конфронтация с Лициний, който предприел гонение на християните в своята – източна част от Империята. През 324 г. Лициний загива след загубена битка с Константин при Адрианопол (днес град Одрин). Изграждането на късноантичната крепост в местността ”Кайлъка” от император Константин Велики, се доказва не само от гореописаните исторически събития, но и от първите най-ранни монети, влезли в обръщение в крепостта и открити при редовни археологически разкопки там. Това са монети, сечени от император Константин Велики и синовете му – над 90 на брой. Намерени са и единични монети от съвременниците на Константин Велики – от Галерий (305–311) и от Лициний (307–324 г.). Останки от това строителство, днес намираме само в запазените оригинални основи на западната кула, фланкиращата главна порта на крепостта. Строежът на късноантичната крепост върху кайлъшките скали и изграждането в нея на една от първите старохристиянски базилики в Римската империя, станало почти едновременно с утвърждаването на новата религия – християнството. Това обстоятелство подчертава важното военно-стратегическо и духовно–религиозно значение на района на късноантичното селище Сторгозия, оценено от императора. От друга страна, търговията и икономиката на трако-римска Сторгозия, вероятно били вече в пълното си развитие, особено след оживяване на “Траяновия път” и откриване на новия мост на река Дунав през 328 г. при Ескус, осветен в присъствието на император Константин Велики. Кайлъшката крепост, заедно с базиликата, преживяват възход в продължение на 120 години, когато над Мизия връхлита следващата унищожителна вълна – хуните на Атила, които император Теодосий ІІ (402-450 г.) е безсилен да спре. След битката при река Вит през 447 г., хуните вероятно са разрушили и крепостта, и базиликата. Разгром по тези места са извършили и синовете на Атила – Емнецур и Валцендур, станували с ордите си отново край река Вит (453 г.). Към края на V в., над империята връхлитат авари и славяни, а след тях и прабългарите. За тяхното спиране, император Анастасий (491–518 г.), освен започнатия грандиозен строеж на т. нар. ”Дългата стена” за запазване на столицата, вероятно е възстановил и крепости в разораната вече от славяните Долна Мизия. Може да се предположи, че по това време била възстановена и стратегически важната Кайлъшка крепост. Това се потвърждава от намерената в подножието на източната страна на крепостта, бронзова монета, сечена от император Анастасий в периода 491-498 г. Император Анастасий, известен с дейността си и по спорните църковни въпроси в столицата, вероятно едновременно с възстановяването на Кайлъшката крепост и Константиновата базилика в крепостта, е построил и църквата с подовата мозайка в подножието на крепостта. Авторитетно изследване на тази мозайка, стеснява направата на мозайката до V в., с горна граница VІ в. сл. Хр. При редовни разкопки на крепостта, са намерени монети и от следващите след Анастасий императори – от Юстин І (518–527 ), от Юстиниан І (527–565) и от Юстин ІІ (565–578). По времето на голямото строителство на крепости в Мизия, от император Юстиниан ІІ (527 – 565), допустимо е и крепостта в местността “Кайлъка” също да е била доустроявана. Споменатият по-горе нумизматичен материал от късноантичната крепост “Сторгозия”, включващ монети от Анастасий (491–518) до Юстин ІІ (565–578), доказва целостта на крепостта и живот в нея от края на V в. до към 80-те години на VІ в. След Юстин ІІ (565-578) до Роман ІІІ Аргир (1028–1034), липсват монети в кайлъшката крепост. Това обстоятелство е показателно, тъй като при следващите след Юстин ІІ императори, а именно при Тиберий (578–582) и Маврикий (582–602), нападенията на славяните стават все по упорити и ожесточени. Още през 577 г. са ограбени Македония и Тесалия. През 581 г. славяните необезпокоявани започват да се заселват на завзетите от тях територии около Солун и Пелопонес. В летописите на Йоан Ефески (583 г.) се съобщава, че заселилите се славяни вече отглеждали и ”големи стада”. След завземане на много крепости и по река Дунав (583 г.), славяните нанасят големи удари на “редица мизийски градове” през 587 г. Най-вероятно тогава те разрушават и Кайлъшката крепост, заедно с прилежащите й постройки. Към края на VІ в., особено след 587 г., и в Долна Мизия, славяните започват да се установяват трайно, за постоянен живот на завзетите от тях земи. Това се отнася и за плодородната кайлъшка долина, простираща се под разрушената вече крепост, където заселилите се славяни се отдават на мирен труд. Летописите съобщават, че жилищата на славяните в завзетите територии, представлявали землянки, направени “от пръст и кал малко надълбоко в земята”. В тях те (славяните), “пребивавали в кал” (Прокопий). На тези жилища, имащи вид на “жалки колиби”, се виждали отгоре “само сламените им покриви”. Следи от такива жилища са разкрити при археологическите разкопки на кайлъшката крепост. Те са от вкопани жилища /полуземлянки/ с глинена мазилка, със следи от изгорели колове и пръти, пещи, огнища. “Полувкопаните“ землянки в кайлъшката долина и на височината с разрушената крепост, фактически са представлявали едно типично славянско селище. В противовес с културата на прииждащите малко по-късно прабългари, свързани с грандиозно и монументално строителство (Плиска, Преслав). Под влияние на прабългарите обаче, при съвместния живот през вековете, славянобългарското селище основно се “преобразява и придобива вече изглед на действителен град”. Като хипотеза би могло да се приеме, че славяните, заселили се на височината с разрушената кайлъшка крепост и в долината под нея, са заварили тук, като най-впечатляващи за тях, добре устроени кошари и плевни на местното население, издигащи се над техните “вкопани землянки”. Така, местоположението на славянското селище, се намирало”при плевните”, откъдето с времето се затвърдило и името на селището като “плевня”, или по-точно като”ПЛЕВНЬ”, име което четем и в унгарската грамота на крал Стефан V от 10 декември 1270 г. В крепостта, както и в долината под нея, не са открити категорични данни за прабългарско присъствие. Прабългарите са търсили винаги обширни пасища за конете си и за своя добитък, каквито в тясната кайлъшка долина и на крепостната височина, те не са намерили. Условия за живот, прабългарите са открили в близката околност на римската развалина – “Вила Рустика”, в непосредствена близост до местността ”Кайлъка”, при днешното село Брестовец. Във все още запазените тогава руини на вилата, прабългарски групи са намерили подходящо място за първия си подслон след 681 г. Доказателства за това, са намерените тук значителни количества от фрагментирана керамика, желязна стрела от т. нар.”салтовски тип”, железни огрибки, желязно шило с дръжка от кост, част от костена дръжка с врязан орнамент тип “птиче око”, амулет от кост, с включена в него частица от свещено животно и 12 броя железни писала с точен паралел на открити подобни в Плиска, и Преслав. Отсъствието на прабългарски материали в кайлъшката крепост доказва, че крепостта е продължавала да бъде в руини и след славянското нашествие от 587 г., при император Маврикий (582–602 г.). Това обстоятелство се потвърждава и от последните монети, които били в обръщение в крепостта, сечени от император Юстин ІІ (565-578 г.). След този период, в продължение на 450 години, монети тук липсват, а това е периодът, през който се развива и Първото Българско царство. На крепостта отново се появяват монети, сечени от император Роман ІІІ Аргир (1028–1034 г.) и от следващи след него императори. Това вече е времето на визатнийското владичество по нашите земи. Има данни, че на крепостта са намерени и по–ранни монети – от Йоан Цимисхий (969–976 г.) и от Василий ІІ (976–1025 г.). От тези нумизматични находки, следва предположението, че крепостта в местността ”Кайлъка”, е преизградена не от славяните или съвместно с прабългарите, а от византийците след завладяването на Първото Българско царство от Йоан Цимисхий и окончателно от Василий ІІ през 1018 г. По същото време, вероятно е построена и малката черквица в притвора на намиращата се все още в развалини, Константинова базилика. И в този случай била спазена традицията, с изграждането на крепост, да се строй и християнски храм, вероятно за стражата в крепостта. Пълно развитие на живота в кайлъшката крепост и в нейното подградие, настъпило през Второто Българско царство. Намерени са монети, сечени от български царе и монети от византийски императори. Открити са и фрагменти от сграфито-керамика, желязно писало (stilus) и други материали от този период. През Второто българско царство, Кайлъшката крепост е характерна и с голямата си старохристиянска базилика, която била построена върху основите на възстановявани църковни сгради. Последното й преустройство, най-вероятно извършил цар Иван Асен ІІ (1218–1241 г.), по време на голямото строителство на черкви и манастири, градени по негова заповед. При разкопки в базиликата, бил намерен известният оловен печат на латинския император Балдуин ІІ (1228–1261 г.), който вероятно е свързан с пребиваването на цар Иван Асен ІІ в крепостта. Освен западната и южната порта, през куртината на източната крепостна стена, бил отворен и трети вход (порта), за по-бърз достъп до базиликата от изток. Днес този, по–малък вход, е запазил следите си. Последното съдбоносно изпитание за късноантичната крепост Сторгозия, прераснала в средновековната крепост Плевнъ, са нападенията на турските завоеватели през 1395 г. В продължение на близо пет века до Освобождението, руините на Кайлъшката крепост са служили за каменоломна, което е продължило и в свободна България, за строежите в съвременния град Плевен. С тази дейност били унищожени ценни паметници , между които и писмени.

През 1962 г. при разкопки на Базиликата в крепостта Сторгозия в местността Кайлъка, е открит Оловният печат на Балдуин ІІ (1228-1261). Специалистите изказват мнението, че този печат „е скрепявал някакъв официален документ до лице с много висок ранг“. Допуска се, че „е възможна връзката на император Балдуин ІІ с административни или военни служители в Плевенската крепост”, които би трябвало да са лицата „с много висок ранг“. Това от своя страна изключва възможността, български цар да е получател на официалния документ. Не било възможно лично послание на владетел, да се изпрати на по-ниско по ранг лице, независимо от неговото обществено положение, поради което посочената теза най-вероятно е неприемлива. В статията си „Средновековният Плевен и събитията в България през 50-те и 60-те години на ХІІІ век”, д-р Христо Димитров отбелязва, че за събитията в България през ХІІІ в., засягащи и Плевенската крепост, „основание за съждение” давал и оловния печат на Балдуин ІІ. Авторът изказва тезата, че печатът е попаднал в крепост „Плевнь” през време на борбата между Константин Тих и боляринът Мицо. Без достатъчно исторически сведения, д-р Димитров твърди, че „управителят на крепостта Плевен, както и повечето от неговите жители, са държали страната на Мицо”, като се посочва, „че по-голямата част от българската територия” било под негов контрол. Според д-р Христо Димитров, Плевенската крепост, след като била изцяло под влияние на болярина Мицо, е „заемала важно място във военнополитическите планове на латинците” и „тук в крепостта е пристигнало …важното послание, скрепено с личния печат на този владетел…” За унгарското присъствие около Плевенската крепост и унгарската помощ, оказвана на Мицо, авторът изтъква „друго косвено доказателство“, а именно „откритият меч от района на Плевен, с инкрустиран с медна тел латински надпис…” Д-р Димитров датира „с твърде голяма увереност” меча от ХІІІ в. Противоречията в тезата на автора, са най-малко три: неточни са сведенията, че мечът е намерен в района на Плевенската крепост. Цитираният меч е намерен на територията на гр. Русе, което може да означава, че датировката му е от ХV в., когато войските на Владислав Варненчик преминават през тези места. Знае се също така, че влиянието на Мицо, се простирало освен по черноморското крайбрежие (гр. Месемврия), най-вече и в областта Провадия - Велики Преслав. Там той се провъзгласява за цар, но не е достигал района на Плевенската крепост. Твърдението на автора, че Мицо разчитал на помощта на латинците, също не отговаря на историческите факти. Именно под влияние на латинците, венецианската флота напада и разграбва през 1257 г. гр. Месемврия. Във встъплението на статията си: „Латинският цариградски император Балдуин ІІ (1228-1261), българското царство и откритият в средновековната крепост Плевен негов оловен печат”, д-р Васил Гюзелев прави пълно разчитане на надписа на оловния печат. Той е на мнение, че печатът е „скрепявал документ” на Латинската империя, който бил „изпратен по всяка вероятност до българския цар”. В изложението си авторът акцентира на датата 15 април 1240 г., когато Балдуин ІІ е коронясан официално. След тази дата имал право да сече свои печати, необходими за неговата дипломатическа кореспонденция. Като твърде характерна, д-р Гюзелев се спира на войната между България и Унгария през 1259 - 1260 г., когато след „ново унгарско нашествие в северозападните български краища“, цар Константин Тих „предприел контраофанзива…в Северинската област“. Авторът е на мнение, че вероятно по време на тази война царят ръководил военните действия, пребивавайки в Плевенската крепост. Тук е получил и писмото, скрепено с печата на Балдуин ІІ. Това мнение може да се приеме с твърде големи резерви, тъй като противоречи на основни правила за водене на бойни действия през средновековието и мястото на военачалника при тези битки. При важни и решителни сражения, мястото на царя било на бойното поле. Малко вероятно е, той да е ръководил битката от такова голямо разстояние. През 1260 г. българите печелят сражението срещу унгарците при Северин, което с положителност може да означава, че българският цар бил главнокомандващ войските. Балдуин ІІ е коронясан на 15 април 1240 г., след което са отлети и оловните печати, използвани при неговата кореспонденция.

През 20-годишното му управление, от владетелите в българската столица се откроява само цар Иван Асен ІІ (1218 - 1241), проявил се като опитен пълководец и мъдър държавник. При него в държавата настъпил истински стопански и културен разцвет. През 1235 г. той възобновил Българската патриаршия, като с редица грамоти предоставил щедри дарения на голям брой български църкви и манастири. От събитията, съпътствали управлението на Иван Асен ІІ и особено отношенията с Латинската империя, през последните две години преди кончината му, се долавя, че той е получателят на Балдуиновия документ, скрепен с оловния печат. Събитията, които ни довеждат до тази логическа теза, започват от 1236 г., когато Балдуин ІІ бил в Европа, за да търси военна подкрепа. Той успява в мисията си, защото през 1239 г. вече разполагал с една кръстоносна армия, значителна по брой и въоръжение. Настанени в Унгария, кръстоносците очаквали разрешение, за да преминат през България, на път към Константинопол. Разрешението било получено вероятно през мессец март 1240 г. от пристигналото българско пратеничество. Кръстоносната армия преминала свободно през българската територия и предприела първото си нападение срещу никейската крепост Цурцулум (Чорлу), с активната помощ и на куманската войска. Пропускането на латинците през българската територия и участието на куманска войска при ударите срещу Цурцулум, било очевидно с мълчаливото съгласие на Иван Асен ІІ, въпреки съюза му с Никея. Това е дипломатически ход, целящ отклоняване удар на кръстоносците върху български територии. Тези събития от 1239 - 1240 г., следени внимателно от папа Григорий ІХ и католическа Европа, допринасят за преустановяване на нападките и заканите срещу “лошия и фалшив народ…и перфидния Асен…” Посочените обстоятелства през периода 1239 - 1240 г., вероятно са определили и една по-активна дипломатическа дейност и то - след коронацията на Балдуин ІІ (15 април 1240 г.),показател за което е и императорския печат. Възможна е още една, нова хипотеза за открития оловен печат на Балдуин ІІ. Тя е свързана с изграждане на раннохристиянската църква в Плевенската крепост по това време. Със сигурност е установено, че църквата е представлявала разширена и преустроена базилика, съществувала през ІV - VІ в., която пък от своя страна, е съградена върху мястото на тракийско светилище. С основание може да се твърди, че възстановената базилика е придобила своя монументален и величествен вид, при царуването на Иван Асен ІІ, известен като ревностен строител на черкви и манастири, особено след Клокотнишката битка през 1230 г. Ако се приеме, че раннохристиянската базилика в Плевенската крепост, е разширена и обновена от цар Иван Асен ІІ, то при нейното второ освещаване, ще да е присъствал и царят, което трябва да е станало през втората половина на 1240 г. През тази същата година, са се навършвали 10 години от Клокотнишката битка, което вероятно било повод за още по-голяма тържественост и празничност при освещаване на царската църква. Именно при това пребиваване на цар Иван Асен ІІ в Плевенската крепост ще да е получено и личното писмо на Балдуин ІІ, скрепено с оловния му печат. По какви причини то е останало в Плевен не е известно, но явно оловният печат е останал на съхранение в базиликата и като доказателство за пребиваването на царя в крепостта.

Крепостта в Плиска, е първата българска столица. Градът израства на мястото на по-старо славянско селище, както подсказва чисто славянското му име Плиска. Старо наименование на селището е Абоба. Близо до него археолози от археологичния институт на Руската академия на науките в Цариград разкриват през 1899 – 1900 г. средновековния град Плиска или Плъсков (старобълг. Пльсковъ), столица на България (Първото българско царство) от края на VІІ в. до около 893 г., когато столицата се премества в Преслав. Тук са съхранени едни от най-значимите паметници на Плисковско-Преславската култура. Сведения за създаването на столицата при хан Аспарух (681 – 701 г.) се съдържат в т. нар. Български апокрифен летопис: „Онь (Испор цар) съзыда в Плюска град...“. Свидетелството обаче е с късна дата (най-рано XI век), има апокрифно-легендарен характер и е възможно да не е достоверно. Най-ранният документ за столицата, е гръкоезичният надпис (821 – 822 г.), изсечен върху знаменитата Чаталарска колона, намерена на средновековен кръстопът, северозападно от днешното село Хан Крум (тур. Чаталар) през 1905 г. В неговия текст, тя е наречена Plskas ton kanpon, т.е. „лагерът на Плиска“ и се споменава изрично като постоянна владетелска резиденция на хан Омуртаг (814 – 830 г.). Името е гръкоезичен превод на автентичното прабългарско название от VIII – IX в., записано във византийските съчинения от X – XI в. като Pliskouba и Pliskoba. Наставката ouba, oba там е дума със самостоятелно значение: „голямо селище от степен, лагерен тип“. Затова името е родствено на степни градове, столици на номадски народи в Централна и Средна Азия, в района на Кавказ и степите на Източна Европа и може да се преведе аналогично „слънчевият град“ или „блестящ, бял град“. Първото споменаване от източници на събития в Плиска, е за 763–764 г., а последните споменати събития са от 1087–1088 г. Основните реставрирани постройки от първата българска столица, се намират на около 3 km северно от днешния град Плиска. Останките от средновековния град заемат площ около 23 km2. Той бил обкръжен с вал и земен ров, пълен с вода, широк до 10 m, дълбок до 7 m и с дължина над 20 km. Зад този ров започвал външният град, в който са живеели занаятчии и селяни. В сърцевината му бил вътрешният град, а в центъра – ханското селище, в което е имало малък дворец с мощни отбранителни стени, наречен Цитаделата, голям дворец и базилика, строена с каменни блокове. Вътрешният град има форма на неправилен трапец със страни по посоките на света от 612 до 788 m. Дебелината на стените е до 2,60 m. Всяка стена имала порта, от които са разкрити три. До една от портите е открит таен изход, който отвеждал далеч от стената и бил почти незабележим. Първият дворец в Плиска бил дървен. Това проличава от откритите при разкопките дупки от набити в земята колове. По времето на хан Крум е построен първият каменен дворец. За това свидетелстват византийски хронисти, които описват превземането и унищожаването на Плиска от император Никифор Геник през 811 г. Крумовият дворец бил с размери повече от 70 на 60 m, на 2 етажа, с височина около 10 m заедно с кулите. В музея е изложена възстановка на двореца. Хан Омуртаг изгражда нов дворец, по-малък по размери, но със запазени основи и голяма част от приземния етаж. В сградата имало жилища за хана и за неговите гости. На втория етаж била тронната зала. Дворецът имал собствен водопровод, запазен и до днес. Третата част на Плиска е Цитаделата. В нея се намирало основното жилище на хана и неговото семейство. Тя е оградена с допълнителна крепостна стена. Близо до двореца на Омуртаг е било култовото средище на прабългарската столица. В Плиска българския владетел княз Борис покръства българския народ през 864 г. Друго изключително важно събитие свързано с българите, е посрещането на създателите на славянската азбука, Светите братя Кирил и Методий в първата българска столица. Градът е в развалини от ХVІІ в. Повечето камъни от крепостните стени и дворцовия комплекс са откраднати за изграждане на къщи в съвременното село Плиска и околните селища. (Това е масова практика на населението, живеещо около археологически обекти и резервати, например Червен и Перперек.) В Плиска са намерени множество останки на раннославянската и старобългарската култура. Сред костните останки от IX – X в. от палеоорнитолога проф. Златозар Боев, са установени 7 вида птици, от които най-голям интерес представляват изчезналите към средата на XX в. от страната брадат лешояд (Gypaetus barbatus) и див колхидски фазан (Phasianus colchicus colchicus). Освен това са намерени находки от гарван (Corvus corax), голяма белочела гъска (Anser albifrons, както и многобройни останки от домашна кокошка.[9] По-късно там са открити и останки от домашна кокошка (Gallus gallus domestica), домашна гъска (Anser anser), дропла (Otis tarda), ловен сокол (Falco peregrinus), скален/домашен гълъб (Columba livia), както и от домашно магаре (Equus africanus asinus), домашна свиня (Sus scrofa domestica), домашна коза (Capra aegagrus hircus) и др.

Тези находки доказват практикуването на лов, животновъдство и соколарство в древната ни столица. В съседство с Плиска се намира старобългарският курган в Нови Пазар. Днес Плиска е български град в община Каспичан, област Шумен, Северна България. Намира се на 6,2 km северозападно от град Нови пазар и на 7,2 km северно от гр. Каспичан, с гара по жп линия Варна – Русе през жп гари Каспичан и Самуил. Плиска е първата столица на Дунавска България от 681 до 893 г. По данни на ГРАО към 15 юни 2024 г. в града живеят 887 души по настоящ адрес. В изписания на средновековен гръцки език Чаталарски надпис на хан Омуртаг, името на града е ??С??. Плиска е основан вероятно от хан Аспарух. Основание за това дава един апокрифен летопис от XI в.- “Видение на Пророк Исая”, където се казва: “… Испор прие българското царство. И този цар създаде градове велики: на Дунава Дръстър град; създаде велик презид от Дунава до морето; създаде и Плюска град…”. Испор се счита за форма на Аспарух, “Дръстър” е днешният град Силистра, презид означава стена и вероятно се отнася до Аспаруховия вал, Плюска е форма на Плиска. За първи път руините на Плиска се споменават от датския пътешественик Карстен Нибур през 1767 г., като “останки от древни времена”. По – добро описание се намира в записките на Феликс Каниц от 1878 г., според които крепостта до с. Адоба “имат голямо историческо – археологическо значение”. Най- верни са заключенията на Константин Иречек, който през 1884 г. посещава руините и заключава, че това вероятно е крепостта Плисков, споменаваната от византийските хронисти Ана Комнина и Лъв Дякон. Според тяхното описание тя се намирала между “Дръстър” и “Преслав”. Заключенията на Иречек възбуждат силен интерес у Карел Шкорпил, който с помощта на Министерството на просвещението извършва през 1897-1898 г. първите разкопки. Те са проведени с помощта на Руския археологически инстиут в Истанбул с директор Фьодор Успенски. Проучванията първоначално са съсредоточени в местността “Сарай ери”, където по- късно се установява че е открит ханският дворец и “Клисе ери”, което се оказва Голямата базилика- първият, голям, християнски храм, построен след покръстването. Името на откритото селище не е било твърдо установено до 1905 г., когато до с. Цар Крум (преди Чаталар) е открита колоната с надпис от времето на Омуртаг (ок. 851 г.). Част от надписът гласи: “…кан сюбиги Омуртаг е от бога владетел на земята, където се е родил. Обитавайки стана на Плиска, той направи крепост на река Тича….”. Първата българска столица Плиска, е построена в хълмисто поле, което се пресича от няколко малки рекички и заема площ от 23 km2, което е смайващ размер за времето си. Поради липсата на естествена защита, градът има три концентрични отбранителни пояса. Първият, който ограждал външния град, бил дълбок земен ров с висок насип. Той очертавал цялата територия на столицата. Вторият бил направен от големи каменни блокове, образуващи висока около 2.5 m крепостна стена. Той очертавал вътрешен град, където били разположени жилищата на аристокрацията. Главният вход бил на източната, крепостна стена. Третият пояс бил тухлено укрепление, защитаващо дворцовия комплекс. Тези части на Плиска са получили условните названия: външен град, вътрешен град и цитадела (наричана още малък дворец). Външният град представлява земен вал, ограждащ площ с форма на неправилен четириъгълник с размери 6.5х6.5х3.9х2.7 km. Общата широчина на защитната линия е 36 m. Съставена е от вал, берма и ров. Изградена е, като първо бил изкопан ров с ширина 16 m и дълбочина 4-4.5 m. Изкопаната пръст е насипвана от вътрешната страна така, че да образува насип с ширина 12 m и височина около 3 m. Бермата била широка 8.5 m. На четирите стени на вала е имало проходи. Откритите находки показват, че външният град на Плиска е обитаван от селяни и занаятчии, като не бил гъсто заселен, а по-скоро в него имало отделни малки селища. Открити са останки от землянки и дървени колиби от дървени пръти и кал, както и някои занаятчийски работилници. Особено добре запазена е керамична работилница, открита в близост до източния вал, състояща се от пещи, работилници и складово-жилищни помещения, с размери 100 на 35 m. След приемането на християнството през 865 г. се строят също и малки каменни църкви. Вътрешният град представлява крепост, със стени от блокове варовик и се намира почти в центъра на Плиска. Дебелината на зидовете достига до 2.6 m, а предполагаемата височина - 10-12 m. Фугите между варовиковите блокове били замазани с червен хоросан. Крепостта има форма на неправилен трапец. Северната и южната стени, са с дължина по 740 m, а източната и западната съответно с 612 m и 788 m. Приблизително в средата на всяка от стените имало по една порта, като западната и източната са по- големите. Три от тези порти са разкрити и изследвани. Всяка порта се състояла от по две кули с предполагаема височина от 15 m и три порти - две външни дървени, и една спускаща се решетка. През вековете портите били многократно преправяни и преустройвани. Северната порта в определен период била напълно зазидана, а западната била стеснявана с тухлени зидове. Четирите ъгъла на крепостната стена на вътрешният град на Плиска били защитени с кръгли кули. Между ъгловите кули и портата на всяка стена имало и по две петоъгълни кули (общо 8). Във вътрешния град има изградена мрежа от водопроводи, направени от глинени тръби с хоросанова спойка, разположени под каменната настилка на града.

Дворцовият център на Плиска обхваща така наречената цитадела/малък дворец, голям дворец, хански дворец и голямото капище. Цитаделата се намира приблизително в центъра на Вътрешния град и има форма на несъвършен правоъгълник. Оградена с дебела тухлена стена. Най-ранните следи от постройки, са от дървени сгради, върху които по-късно били построени каменни. Ханският дворец се намира извън цитаделата. Близо до южната й порта, са открити останки от дървена сграда, за която се предполага, че била най- ранният дворец на хана. Има юртообразна кръгла форма с диаметър 14 m и правоъгълно преддверие. Предполага се, че била издигната върху дървена платформа, носена от дървени колони. Смята се, че ханският дворец е бил построен през VIII в. Големият дворец се състои от така наречения Крумов дворец, върху чиито останки след разрушаването му, била построена от Омуртаг тронната палата. Важна информация за Крумовия дворец, дава описанието на византийски хронисти на превземането на Плиска от Император Никифор Геник през 811 г. “…Като влязъл прочее в двореца на Крум, преровил неговите съкровища и намерил пребогата плячка. Започнал да разпределя на войската си мед и одежди и други различни неща. Като разтворил неговите изби с вина, раздавал на всички свои да пият до насита. И като влязъл по улиците на двореца, разхождал се край къщите, наслаждавал се и казал: Ето, всичко това Бог ми даде и аз искам да построя тук град на мое име, за да стане именит във всички бъдни поколения. И като прекарал няколко дни, излязъл от двореца на безбожния Крум и като напуснал, опожарил всички жилища заедно с оградата от съставени дървета…”. Днес от Крумовия дворец в Плиска, са останали основите. Те имат правоъгълна външна форма с размери 74 на 60 m и дебелина 2 m, което очертава внушителна за времето си постройка. Основите представляват мрежа от еднакви по размер правоъгълници (63 на брой). В четирите ъгъла се смята, че е имало кули. Няма сведения за сградата във височина, но по косвени сведения се счита, че била на два етажа, с вътрешен двор. Крумовият дворец е свързан с малкия дворец с подземен проход, с под от тухли и стени и таван от дървени греди и дъски. Височината му е 1.9 m, а ширината - 1 m. След разрушаването си от византийците, Крумовият дворец не е възстановяван. Тронна палата Омуртаг изгражда върху основите на Крумовия дворец в западната част. Тя има правоъгълна форма на основите и размери 52х26.5 m и дебелина 2.5 m. Стените са направени от варовикови блокове и са запазени на места до височина от 3 m. Приземният етаж е имал предверие, централна зала, разделена на 4 части и полукръгла абсида с две прилежащи помещения. Смята се, че този етаж бил обслужващ за сградата. Горният етаж се състои от преддверие, обширна зала, разделена от колони на три части и апсида, в която се предполага, че бил тронът. Смята се, че тронната зала на Плиска е използвана и по времето на княз Борис I. Изследователите на древната българска столица Плиска са отбелязали три етапа в изграждането на Голямата базилика. Дворецът на хан Крум, построен върху 500 m2, е сред най- забележителните паметници от първия етап. Интерес представляват тайните входове, по които обитателите му можели да напуснат незабелязано града. Дворецът е разполагал с голямо водохранилище и модерни за времето си бани. Изключително мащабното строителство, разгърнато през втория етап от изграждането на Плиска, се свързва с името на хан Омуртаг (814-831), който има най-големи заслуги за превръщането на града в един от големите, източноевропейски, ранносредновековни центрове. Сред паметниците на неговото царуване, са крепостните стени, малкият дворец с жилищата за членовете на ханското семейство, новите бани със сложна отоплителна инсталация, два езически храма и тронната палата. Големият дворец е най- добре запазената сграда във вътрешния град. Третият строителен етап, е оставил за историята раннохристиянски култови сгради с внушителни размери. Най- забележителният архитектурен паметник от това време е голямата базилика. Със своите 2920 m2 тя била най- голямата християнска църква на Балканския полуостров. Огромната трикорабна базилика, дълга 100 m и широка 30 m, била оградена от голям манастир със сложна архитектура. Плиска е градът, в който българите са покръстени в християнската вяра. Тук през 886 г. княз Борис I приел учениците на създателите на славянската писменост братята Кирил и Методий. В 1585 г.  Жак Бонгаре посетил османските паланки Черна вода, Разград и Плиска. Сто и петдесет години по-късно Йохан Кемпелен прави подробно описание на този вид укрепление, като изтъква, че те продължават да се изграждат по един и същ начин. Заграждало се четириъгълно място, като заграждението е от гъсто приплетени пръти (плет). От ъглите напред, се издавали четириъгълни кули, направени от пръти и колове. Подострени колове били насочени към неприятеля, за да не може да доближи стената и входа на крепостта. Вътре имало наблюдателници, наричани чардаци, които служели за откриване на неприятеля. Част от паланките имали малки железни оръдия. Не рядко плетовете били измазвани с глина и боядисвани с вар, за да си мисли врагът, че са от камък.

Бузово кале, или както е известно също и като Бузова крепост, е ранновизантийска крепост, разположена по северните склонове на Сърнена Средна гора. В древността крепостта се намирала на пътя между Крън и Боруй, контролирала е долината на река Тунджа и предпазвала Казанлъшкото поле от атаки от юг. Бузова крепост се намира на юг от град Казанлък по склоновете на Сърнена Средна гора, на 2 км югоизточно от село Бузовград, взело името от крепостта. Изградена е на издаващо се, северно възвишение от Сърнена Средна гора със стръмни склонове. Височината е увенчана с множество високи и непристъпни скални групи, които са били умело включени в отбранителната линия на крепост Бузовград. Най-лесният достъп до върха на височината е от югозапад, през тясна седловина, която го отделя от съседния масив. Крепостта е изградена на височината, заема заравнено било, оформено между отделните скални групи. Тя има неправилна многоъгълна форма, изцяло съобразена с конфигурацията на терена. В непосредствена близост се намира древен мегалит, вероятно част от по-голямо култово съоръжение на тракийските племена, населявали района. Крепостта е на 566 метра надморска височина, има форма на неправилен четириъгълник и обграждала пространство от 17 декара. Крепостните стени днес са почти напълно разрушени. Само на някои места личат останки от стената, с височина до 3 – 3,5 м. Зидарията е от ломени камъни, споени с бял хоросан и смесен с парчета от тухли. От западната страна на крепостта, стената е двойна. Южната стена е усилена с бойни кули. В най-високата част личат стени на наблюдателна кула, а в източната част, има разкопани основи на сгради. На кота 566 също се е издигала кула. От нея са запазени руини с височина 3,50 м. Кулата е свързана с вътрешната западна стена. Към река Тунджа се спускал подземен ходник за водоснабдяване. Крепостта съществувала още през ранновизантийско време. В района са откривани монети от Константин Велики и части от ранно-византийска керамика (тънкостенна, сиво-черна V – VІ век. и от Второто българско царство – ХІІ – ХІV в.). Максималните размери на обекта са 103х46 м и заема площ от 3,7 дка. Укреплението е съоръжено с двойна крепостна стена от достъпната югозападна страна и вероятно цитадела в североизточния ъгъл. Крепостните стени са градени в стил „opus emplectum“, от добре подредени по лица, средни по големина ломени камъни и блокаж, между тях, от по-дребен камък, обилно споени с бял хоросан, примесен със счукана тухла. Куртините са с дебелина от 1,95-2,20 м и днес са запазени на височина до 4 м. Двете крепостни стени, изградени от югозапад на Крепост Бузовград, отстоят една от друга на разстояние 2 м. По всяка вероятност, във височина, вътрешната е била по-висока от външната, но засега не са намерени стъпала за изкачване на куртините, за да може с точност да се предположи колко са се извисявали. Интересното в изграждането на отбраната на крепост Бузовград е включването на големите скални групи в рамките на крепостните стени, като на няколко места пресичат крепостните линии. Скалите са използвани, като контрафорси за поддържане на куртините и като крепостни кули. Югозападният участък на твърдината, е разположен на най-високата точка на възвишението. В тази точка е регистрирана една, от двете установени до момента крепостни кули. Тази кула се води централна и около нея е изградена цялостната отбрана на крепост Бузовград в този участък. Тя се извисява над седловината и е изградена върху и около една от скалите на възвишението. Формата на кулата е неправилна, с размери 6х8 м, като скалната основа, освен че я издига на много по-голяма височина, я прави масивна и невъзможна за подкопаване. Днес останките от това съоръжение са запазени на височина 3 м. Именно от тази кула двете крепостни стени на крепост Бузовград се разделят. Вътрешната стена, след кулата, рязко завива на североизток, като трасето й се проследява по ръба на венеца на възвишението. Трасето на външната стена минава пред кулата и продължава в северозападна посока. За момента края на тази стена не е установен, но идеята на продължаването на трасето в тази посока е ясна. По този начин се предотвратява безпрепятственото преминаване на противникови войски, които биха се опитали да заобиколят седловината и да се изкачат по склонът от северозапад.

Атакуване на северозападната стена на крепост Бузовград от подножието на височината е трудно осъществимо поради много стръмния склон, но съществува възможност за заобикаляне на седловината от северозапад, като противникът се спусне по северния, по-висок склон на рида пред крепостта. Именно поради тази причина трасето на външната крепостна стена е изтеглено още на северозапад, така че да пресече всякаква възможност за заобикаляне на твърдината. Пред централната крепостна кула, през седловината, която отделя възвишението е бил прокопан крепостен ров. Той има „V“-образно сечение, като външната му страна е отвесна и висока 3 м, а вътрешната, към крепост Бузовград, е наклонена. В ровът е открита много натрошена средновековна керамика, което подсказва, че към XIV в. той е бил занемарен. В югоизточната част на крепостта се наблюдават други фортификационни решения. Там склона на възвишението е доста по-стръмен и двойна крепостна стена, подобно на югозападната, не е била необходима. В този участък, склоновете и вътре в крепост Бузовград са доста стръмни, което позволява стъпаловидно разположение на градежите. Тук крепостната стена е с дебелина 1, 95 м, като стилът й на градеж е аналогичен с на другите стени. От вътрешната страна на тази стена е долепена крепостна църква с размери 12,9 х 6,3 м. В средата на VI в., по времето на мащабното строителство предприето от Юстиниан I, църквата е била разширена на север и се сдобила с притвор от запад. След промените, размерът на църквата станал 16 х 8,5 м, като абсидата станала асиметрична (изместена на юг). Северно от църквата в същият период на преустройството й, била издигната втора крепостна стена. Тя е изградена на доста по-високо ниво от първата и има дебелина 2, 10 м. Градежът й е аналогичен с на останалите стени на крепост Бузовград, с тази разлика, че тук е ползван чист бял хоросан. От тази стена за сега са проучени 12, 5 м. Терена, под който продължава на запад е силно обрасъл и трудно може да се проследи трасето й. Много е вероятно, предвид конфигурацията на този участък на хълма, тук да е била изградена малка цитадела. Потвърждението или отхвърлянето на това предположение предстои при продължаване на археологическите разкопки. В източният край на тази втора стена е разкрита втората, засега, крепостна кула. Тя също е издигната върху отделна скална група, която е част от голям скален масив, който ограничава и защитава крепост Бузовград от изток. Тази кула има правоъгълен план с размери 5 х 6 м и дебелина на стените от 0,7 м. От намерените археологически артефакти при разкопките й, археолозите заключават, че тази кула е била използвана, като артилерийска платформа за стреломтна машина. Местоположението на кулата, която се извисява над всички отбранителни съоръжения в близост и факта, че се намира на 16-18 м от предната отбранителна линия, подкрепят това твърдение. Тази кула и намерената до нея късноантична сграда са били опожарени в края на VI в. За разлика от сградата обаче, кулата е била поправена и е продължила да функционира и през средновековието. Вътрешността на укреплението е била гъсто застроена, като по терена се намират множество фрагменти от късноантична и средновековна битова керамика. Също така са намерени много археологически артефакти, като керамични тежести за стан, бронзови и златни монети, железни инструменти, върхове на стрели и фрагмент от средновековен бронзов боздуган с украса от птиче око. Югоизточно на около 160 м от крепост Бузовград в м. „Черковищата“ е разкопана голяма късноантична базилика. Тя е изградена на заравнен терен и представлява еднокорабна, едноабсидна постройка с максимални размери 20 х 8,3 м. Градена е от различни по големина, обработени камъни споени с бял хоросан примесен със счукана тухла и едър речен баласт. Била е съоръжена с дървен покрив, покрит с тегули, а от външната страна е положена жълта мазилка с украса. Църквата е била опожарена в края на VI или началото на VII в. и престава да съществува. Около тази църква се е простирало голямо подградие, което археолозите предполагат, че е част от крепост Бузовград. Засега обаче, освен църквата, друго наоколо не е разкопавано и теорията за укрепяването, за която на терена няма никакви подсказки, не е доказана. Според А. Попов в пределите на крепостта е имало таен покрит ходник, който се е спускал към подножието на възвишението и долината на река Тунджа. Крепост Бузовград и подградието са възникнали през V век и общата им площ възлиза на над 17 дка. Те са просъществували до края на VI в. или началото на VII в., когато вероятно при опустошителните аваро-славянаски нападения са били разграбени и опожарени. Крепостта е заселена отново през ХI в. и е просъществувала с различни поправки до края на XIV век, когато попада под османска власт. Засега, на база намереният археологически материал, археолозите предполагат, че през средновековието, животът е бил съсредоточен само в североизточният ъгъл на укреплението, в предполагаемата цитадела, зад вътрешната крепостна стена в този участък. Крепост Бузовград е охранявала пътя и прохода към днешното село Казанка в южните склонове на Средна гора. Някой местни предания потвърждават голямата й роля през средновековието. От укреплението се открива невероятна гледка към долината на река Тунджа и южните склонове на Стара планина. За голямо съжаление, през XX в., крепостта е служила за кариера за строителен материал и полигон за тестване на снаряди. Според една легенда, в периода на османската инвазия по българските земи, крепостта също бива обсадена. Населението от околността се скрило в нея, а обсадата продължила 7 месеца. Управител на крепостта бил Буз войвода. Седем месеца крепостта отбивала османските атаки, докато турското командване не прехвърлило от Албания Али паша й успял да плени едно дете и научил къде е изходът на тунела, чрез който защитниците на крепостта се снабдявали с вода и храна. Гладът и жаждата сломили хората на Буз войвода. Войводата наредил скришом през нощта хората да напуснат крепостта и да се изтеглят в Средна гора.

Българският туристически информационен сайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Родопи    Русе    Седемте Рилски езера    Еврейската синагога

"Состра" (от старогръцки пояс, превръзка, преграда), е шестата крайпътна станция по римския път ,,Виа Траяна“, който свързва провинция Долна Мизия с Тракия. Останките от нея се намират на 12 км. северно от Троян и на 28 км. южно от Ловеч. Римската крайпътна станция и кастел Состра, са разположени върху територия, която в Предримската епоха (? хил. пр. Хр.) се свързва със земите, населявани от тракийското племе кробизи. Този комплекс, е изграден на важен военен път, свързващ градовете Колония Ескус (с. Гиген, Плевенско) и Филипополис (дн. Пловдив). Съответно пътят свързва двете римски провинции Долна Мизия и Тракия. През периода ? – V в. сл. Хр. тази пътна артерия е сред най-натоварените в търговски и военен аспект. От археолозите са проучени големи участъци от военния лагер, сгради от цивилното селище, раннохристиянска базилика, пещ за битова керамика, светилище на тракийския бог конник, крайпътна станция и др. Извършват се редовни проучвателни и възстановителни дейности. При разкопките са намерени сребърни монети, съдове от глина и накити и др. Част от находките са изложени в Музея на занаятите в Троян.

Частниците погребаха България    Рациария    Червена гордост    Курс по хирургия в Румъния    Конгрес в Рим    Папиломи    Рилски езера

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.